Деймън Найт
Древното безумие (6)

VI

— Нима това си ти? — опита се Мари да се усмихне. — Лошо те виждам, пречат ми сълзите.

— Аз така често си спомнях за тебе — едва чуто произнесе Клайв.

— О, аз съм така щастлива, че сега мога спокойно да умра. Прегърни ме…

Изведнъж лицето му стана твърдо.

— Знаеш ли, разрешиха ми да се видя с теб, защото смятат, че аз мога да те уговоря… да се лекуваш.

— Да се лекувам ли? От какво? От любовта си към тебе? Колко са глупави те, Клайв! — разсмя се Мари.

При звука на звънкия й глас той трепна.

— Имаме само няколко минути на разположение. Аз трябва само да поговоря с тебе и да се връщам.

Девойката поклати глава, сякаш не вярваше на казаното.

— Вземи ме със себе си, това е всичко, което искам.

— И къде ще живееш? Заедно с четиридесетте мъже на моя Клан?

— Все ми е едно къде — изплака Мари, — дори на улицата, ако е нужно.

— Скъпа, чуй ме — настоя отново Клайв, — нищо не може да се направи. Ти сама знаеш, че няма да ни разрешат никога…

— Не и не! Ти нали ме обичаш?

— Обичам те — промълви Рибарят.

— Тогава им кажи, че няма да ме изоставиш, независимо какво са ти казали.

— Но ти си длъжна да го направиш! — той здраво я прегърна. — Обещай ми, това е така важно за мен, иначе…

— Иначе какво?

— Няма да го понеса…

Мари присви клепки и се загледа в морските далечини.

— Е, добре, повече няма да плача. Позволи ми да бъда още малко заедно с тебе и да си поговорим.

Той затвори очите си с ръце.

— Мари, не искам да се чувствувам така, както сега, боли ме, знам, че съм зле. Обещай ми, че ще позволиш да те лекуват.

— Добре — послушно измърмори девойката и лицето й се изкриви болезнено.

— Ето това е всичко, което ме помолиха да ти кажа… и сега си тръгвам.

Тя пристъпи напред и неволно му прегради пътя.

Рибарят я целуна силно по устните, дръпна се рязко и извика другите две жени. Когато Вивана хвана Мари за ръката, той се затича към стълбата и започна да се спуска, без да поглежда назад. Гръмкият отмерен тропот на краката му отекна болезнено в сърцето на девойката. Внезапно те затихнаха. Мари се заслуша. Отново затропаха крака, но сега се приближаваха. Клайв се появи запъхтян. Очите му блестяха трескаво. Той здраво я хвана за ръката.

— Ти си изгубила ума си, но и аз също! — завика той. — Лошо ни е един без друг. Готови сме да умрем! Чуй ме, хрумна ми нещо. Казват, високо в планините има реки с чисти води, значи там плава риба; казват, че дори птици вече са се появили! Ние с тебе отиваме там, скъпа! Ти и аз, само двамата! Съгласна ли си?

— Да, скъпи — лицето на Мари просветна.

— Тогава, какво чакаме още?

Те се наканиха да тръгнат.

— Стойте! — сряза ги Лаура 1. — Къде ще живеете? Какво ще ядете? Бъдете разумни!

Отвърнаха й само тихи стъпки по стълбата, а след известно време се чу шумът на работещ мотор.

Жените дълго гледаха отдалечаващата се лодка и мълчаха, докато тя не се скри зад хоризонта.