Деймън Найт
Древното безумие (5)

V

Край морето старейшината на Клана на Тъкачките нервно се разхождаше насам-натам. Тихо пляскаха вълните. Лаура 1 се спря и погледна към скрития в утринната мъгла материк. Далекогледите старчески очи различиха сред водния хаос малка тъмна точка, която приближаваше острова.

Зад нея се чуха стъпки, обърна се и видя развълнуваната и загрижена Вивана, а зад нея — покорната Мари.

— Ето я, ваша чест — произнесе Вивана. — Намерихме я на пристана. Тя хвърляше бутилки в морето.

— Отново ли? Какво имаше в тях този път?

Старейшината взе подаденото от Вивана листче и зачете на глас:

„Кажете на Клайв от Клана на Рибарите от Пристанището, че Мари все още го обича!“

— Дете мое — каза тя, след като прибра листчето в джоба си, — това трябва да свърши. Ти вече на два пъти се опита да откраднеш лодка и да отплуваш, а сега с тези бутилки… Нима не разбираш, че те никога няма да се окажат в ръцете на твоя Клайв?

Мари нацупено и упорито мълчеше. Лаура 1 извади от джоба на престилката си парче плат с изкусно извезани фигури на жена и дете в прегръдките й.

— Прекрасни са, но защо не тъчеш… обикновените неща с привичните рисунки и фигури?

— Всички те са мъртви. Само тази картина е жива!

Старата жена млъкна и за миг погледна морето.

Черната точка бе увеличила размерите си. Бързата лодка стремително приближаваше пристана.

— Нека помислим — предложи, Лаура 1, — ти чакаш любимия си Клайв вече седем месеца. Да си представим, че той е получил едно от писмата ти. И какво очакваш да стане?

Мари се оживи, повдигна глава и очите й светнаха.

— Тогава той ще разбере, колко силно го обичам.

— И смяташ, че това ще измени целият му живот? И той ще захвърли всичко заради тебе?

— Да!

— Но ако не стане? И те постигне разочарование?

— Това е невъзможно.

— Все пак, да допуснем, че стане така — продължи да настоява Лаура 1, макар и по обичайния си мек начин, — ще ни позволиш ли да ти помогнем? Ще признаеш ли, че не си била права?

Девойката се замисли, после решително отсече:

— Тогава по-добре да умра. А сега мога ли вече да си вървя?

Двете жени се заслушаха. Някой шумно изкачваше стълбата към пристана. Това бе един Рибар от острова, доста дебел, чернокос и брадат.

— Ваша чест, той е тук — обърна се той към Лаура 1. — Да го доведем ли?

— Върнете го обратно — побърза да се намеси Вивана.

— Не, в никакъв случай, ще бъде неразумно. Алек, най-добре го доведи веднага при нас.

Рибарят кимна и изтича надолу по стълбата. Мари се превърна цялата във внимание и погледна въпросително по-възрастните си сестри. Те си даваха вид, че нищо не е станало. Мина минута и черният илириец се върна. Следваше го още един човек. Той поздрави с кимване жените, после се обърна към Мари и повече не откъсна спокойните си сиви очи от крехката й фигура.

Девойката се разтрепера цялата.

— Скъпа, не се вълнувай така — произнесе Вивана.

Тези думи сякаш тласнаха Мари напред. Тя се хвърли така стремително към любимия си, че той се заклати и едва успя да я хване и задържи в обятията си. Девойката пъхна лицето си в широката му гръд и силно се разплака.

— Може ли да ни оставите няколко минути сами? — обърна се Рибарят към старите жени.

Лаура 1 бе до известна степен изненадана и объркана, но направи знак на Вивана и двете се отдалечиха, като седнаха на една пейка.