Дейвид Едингс, Лий Едингс
Гарион (6)

Шеста глава

— Сигурна ли си, че Торак е с тях? — попитах, неспособен да откъсна очи от бавно напредващата армия.

— Да, татко, бях там и видях. Железната му кула е точно по средата на армията.

— Какво си направила? Поулгара, там е Торак! Сега знае, че си тук!

— Не се вълнувай, старче. Беше ми казано да го сторя. Няма начин Торак дори да подозира за моето присъствие в Крепостта. Той е в кулата си заедно със Зедар.

— Откога става това с теб?

— Май откакто напуснаха Малория. Да предупредим алгарите, а после може да ни остане време и за закуска. Цяла нощ съм на крак и съм прегладняла.

Сутринта преваляше, когато ангараките затвориха пръстена си около Крепостта, а по обед предприеха и първата атака, за да добият представа за нашите сили. Алгарите и драснианските копиеносци стояха скрити зад зъберите и това май леко изнервяше генералите на Кал Торак. Те докараха обсадните машини и започнаха да мятат камъни, опитвайки се да прехвърлят стените. Това обаче не им се удаде, защото укрепленията бяха много високи. Наблюдавах как инженерите им трескаво се опитват да насочат катапултите и да променят траекторията на камъните.

После, по-скоро за да предизвикат някаква реакция у защитниците, отколкото с надеждата за успех, те атакуваха главната порта. Дотъркаляха отпред стенобойни машини, макар изобщо да не беше необходимо. Портата не беше заключена. Първи през нея минаха тулите. Изглежда те винаги вършат мръсната работа в обществото на ангараките.

Не съм сигурен даже дали осъзнаха на какво се натъкват, когато влетяха през вратата. Както казах и преди, Крепостта не беше град в обичайния смисъл на думата. Тези огромни стени не защитаваха домове и обществени сгради. Те обкръжаваха сложен и оплетен лабиринт от тесни и криви коридори с високи стени без покрив. Тулите се втурнаха в него и единственото, което се изпречи насреща им, беше геометрия. Видяха пред себе си коридори с прави и пресечени линии, толкова сложни наглед, че сякаш преливаха една в друга в невъзможни измерения.

Защитниците позволиха на тулите да се полутат из този лабиринт около час, после излязоха от прикритията си върху шестметровите вътрешни стени и унищожиха нашествениците.

А генералите на Малория и кралете на западните народи на ангараките още не бяха зърнали дори един-единствен защитник. Повече не видяха и ордата тули. Бяха изпратили няколко хиляди воини през портата, а нито един от тях не се върна обратно. Поне не през същата врата.

Следващата нощ започнаха да виждат един по един мъжете, които пратиха да атакуват първи вътрешността. Алгарските катапулти взеха да мятат от стените телата на мъртвите тули точно в средата на лагера на ангараките. Много трудно е да заспиш, когато отгоре валят тули.

На следващия ден атаките бяха подновени. В Крепостта имаше три клана на алгарите. Останалите бяха извън нея. Кал Торак обкръжи Крепостта, а свободно придвижващите се алгарски конници обкръжиха него. Те не заеха позиции, нито пък се втурнаха да копаят окопи, както обикновено постъпват обсаждащите. Конницата има други способи. Тя непрестанно се движеше, а генералите на Кал Торак и подчинените му крале не знаеха откъде точно ще ги връхлети. За тях и извън, и вътре в Крепостта беше еднакво опасно.

След няколко дни се убедих, че тактиката на Чо-Рам работи съвършено. Двамата с Поул се сбогувахме с Гелан, майка му и вождовете на клановете, защитаващи Крепостта. После отлетяхме на запад през дъждовната и пронизвана от ветрове мрачна пелена, която сякаш завинаги се беше спуснала над земята. Чакаше ни още работа.

След като Кал Торак беше прикован задълго в Алгария, ние имахме време да разширим и изгладим стратегията си. Преместихме мястото на съвещанията от Рива в Тол Хонет, за да имаме подръка съветите на Императорския военен институт и Генералния щаб на Толнедра. Работата с професионални военни беше новост за мен. Въпреки тяхната страховита репутация, алорните в най-добрия случай са просто талантливи аматьори. Заслуга за това имат най-вече наследствените им способности. Воинът по рождение няма и една десета от достойнствата на човека, който е минал през всички чинове във военната йерархия, за да стане генерал. Толнедранските офицери имаха в запас цял набор от разработени планове за всякакви изненади. За редовия алорн бойното поле е място, където връхлита с дива ярост, за да унищожи всичко, попаднало в полезрението му. Включително дървета и храсти.

Макар Ран Борун лека-полека, пък било и с неохота, да приемаше вероятността ние с Поул да притежаваме способности, които според здравия разум не би трябвало да съществуват, двамата стояхме настрана по време на разговорите. Бях казал на императора, че няма смисъл да разстройваме генералите като им казваме неща, които психически не са подготвени да приемат. Ако разкриех, че наближавам седемхилядния си рожден ден, щяха да изхабят толкова сили в доказване на моята невменяемост, та нямаше да имат време за наистина важните дела. Просто ги уведомихме, че двамата с Поул сме риванци и с това приключи представянето.

Това, което най-много ни объркваше бе, че Урвон не предприема нищо. Вярно, той преведе армията си през Източно море, но после уседна във военния окръг Хага на южния бряг на Ктол Мургос, сякаш се канеше да пуска корени там. Най-накрая пратих вест на близнаците, че трябва да говоря очи в очи с Белдин.

Моят брат пристигна след няколко дни в стаята ми в посолството на Черек. Тя беше скромно помещение, но и аз съм непретенциозен човек с прости обноски, така че не се нуждая от царски палати. Първият ми въпрос беше съвсем простичък:

— Какво го задържа?

— Мургосите, естествено, какво друго — отвърна той. — Те и фактът, че още не се е срещнал с армията на Опърленото лице.

— Какъв е проблемът на Ктучик?

— Не харесва Урвон.

— Че кой го харесва? Даже мисля, че и на Торак не допада много. Но Урвон следва определени заповеди, а Торак би изтръгнал сърцето на Ктучик от хилавото му тяло, ако реши да му се меси.

— Не ме слушаш, Белгарат — отвърна моят дребен брат. — Не съм казал, че Ктучик спира Урвон. Мургосите му блокират пътя, а ако трябва да съм още по-точен — мургоските гролими.

— А каква е разликата? Нали Ктучик контролира Ктол Мургос.

— Така е, но точно в този момент гледа в друга посока. Я да видим дали ще мога да ти обясня. Ако Урвон стигне Арендия с армията си, Торак най-вероятно ще го обяви за своя Най-любим ученик или както искаш там го наречи. Ктучик не иска това да се случи, но не смее да се намеси — поне не открито. Ала това не му пречи да дърпа скришом конците. Той от векове насажда в колективното съзнание на мургите манията за чистота на расата. А малорианците не са чисти ангараки. Средният малорианец е една част ангарак, една част каранд, малко мелсен, а сигурно има и една щипка от далите — за по-добър вкус и равновесие. Мургосите смятат малорианците за нечистокръвни мелези и не се колебаят да го показват открито.

— Знам това, но мургите се подчиняват на гролимите, а нито един жив гролим не би направил нещо, което да оскърби Торак.

— Виждам, че не познаваш добре гролимите. Политиката им е много заплетена. Независимо какво си мисли Торак, в религията на ангараките има голям разкол. В основата му е омразата между Урвон и Ктучик. Когато Урвон и армията му слязоха на пристанището в Хага, Ктучик пусна зловредни слухове сред своите гролими. Свещениците взеха да разпространяват ужасяващи истории за пияни малориански войници, които нахлували в къщите на мургите и изнасилвали жените им. Това със сигурност може да подлуди всеки мургос. Официалната позиция на Ктучик е, че той ще е в услуга на Урвон и неговата армия, но гролимите му пръскат слухове за зверства и варварщини с пълна сила. През деня мургоските генерали са много любезни към малорианските офицери. Но нощем необуздани хайки от мургоски войници излизат по улиците и кълцат на парчета всеки малорианец, когото могат да докопат. Ктучик седи с лицемерна набожност в Рак Ктол и само се тюхка: „Тц, тц, тц!“, твърдейки, че нищо не може да направи. Урвон пък клечи в Рак Хага и кърши ръце, докато мургоските банди избиват постепенно армията му. Знам колко е трудно за вярване, но може да се окаже, че Ктучик е най-ценният ни съюзник в момента.

— Това ще приключи в мига, когато Торак изпрати пехотинците си на Урвон, нали?

— Съмнявам се. Ктучик най-вероятно ще се подчини на заповедта неговите южни мурги да се присъединят към армията на Урвон, но само за да даде възможност на хората си да се доберат по-близо до малорианците. При това въоръжени с ножове. Пътуването през южен Ктол Мургос ще е много забавно. Урвон ще бъде късметлия, ако му остане поне един полк, когато стигне южната граница на Толнедра.

— Това е прекрасна теория.

— Предполагах, че ще ти допадне.

— Защо не дойдеш с мен в двореца да те представя на толнедранските генерали и да им изложиш фактите? А, между другото, Поул и аз не сме им казали кои сме всъщност. Просто ще те представя като драсниански шпионин и няма да се впускам в подробности. Нека не объркваме допълнително генералите.

Белдин сви рамене.

— Щом така предпочиташ — съгласи се той.

Командващият толнедранския Генерален щаб се казваше Керран и беше от семейство Анадиле от Южна Толнедра. Фамилията никога не бе имала много земя или пък власт, та да претендира за трона, затова нейните членове обикновено отиваха във войската. По традиция бяха съюзници на Боруните, така че когато те владееха трона, бе в реда на нещата някой от Анадиле да командва Генералния щаб. Генерал Керран беше безкомпромисен професионалист в началото на петдесетте. Бе толнедран, затова нямаше високия ръст на алорните, но беше набит мъж с широки рамене и огромни длани. Двамата с Бранд се разбираха прекрасно.

Не владея много добре тайния език на драснианците, но успях да предупредя Поул и Родар, че Белдин ще бъде представен като член на драснианските тайни служби и го обявих за „един от най-ценните ни агенти“. После Белдин повтори всичко, което по-рано разказа на мен.

— Колко време според вас, експерт Белдин, ще трябва на Урвон, за да прекоси Южен Ктол Мургос? — попита генерал Керран след като моят брат приключи с доклада.

Белдин присви рамене.

— Най-малко половин година. Предполагам ще му се налага да спира много често, за да потушава броженията.

— Значи вече имаме отговор на един от най-важните въпроси. Вашият приятел и дъщеря му ни казаха, че този Кал Торак от Малория трябва да стигне Арендия на точно определена дата. Доколкото схванах, това има нещо общо с религията на ангараките.

— Може и така да се каже. Е, и?

— Ние обаче не знаем тази дата, а на Кал Торак тя е известна. Той ще иска Урвон да е заел позиции, когато денят наближи. Щом Урвон тръгне, ще сме наясно, че ни остава около година до срещата с ангараките някъде в Арендия.

— Това е малко неточно, Керран — възрази му Ран Борун.

— Но е много по-конкретно от всичко, което чухме досега, Ваше величество — отвърна Керран. — Крал Чо-Рам твърди, че неговата Крепрот е непревземаема, така че Кал Торак все повече ще губи самообладание с наближаване на срещата в Арендия. Най-вероятно ще му се наложи да прекрати обсадата и да тръгне на юг. Ангараките приемат религиозните си задължения много насериозно.

Керран се надигна от мястото си и тръгна към голямата карта, която висеше на стената в заседателната зала.

— Армия с численост като тази на Кал Торак не може да се придвижва бързо — отбеляза той. — Особено пък след като навлезе в планините на Улголанд. От Крепостта до Централна Арендия са сто и петдесет левги. Ако изминават по десет мили на ден, ще са им нужни четиридесет и пет дни. Още петнадесет дни, за да се прегрупират, и стават около два месеца. Първият сигнал ще бъде тръгването на Урвон. Вторият — когато Кал Торак прекрати обсадата на Крепостта. А това е и всичко, което ни е нужно, нали така? Мургосите може да успеят, а може и да не сполучат да спрат малорианците на Урвон, но ние със сигурност трябва да успеем. Мисля, че генерал Урвон ще закъснее за срещата в Арендия. Кал Торак е чужденец, така че едва ли познава в детайли легионите. Смятам да му преподам няколко урока. Ще закова Урвон при южната граница на Толнедра.

Сега разбирате защо двамата с Поул настоявахме да координираме действията си с толнедранските генерали.

След като знаехме за предупредителните сигнали, ние можехме да се съсредоточим върху действията в Арендия. Щабът на генерал Керран внимателно подготви планове за защита почти на всеки район в страната. Поговорих с Бранд на четири очи за това. Малко битки са били спечелени с отбранителна стратегия. Методичните толнедранци обаче сравниха числеността на армията на Торак и нашата и заключиха, че за нападение не може и дума да става без помощта на легионите. А легионите щяха да са заети на друго място.

Толнедранските генерали не знаеха защо алорнските крале се подчиняват на Бранд, но в никакъв случай не бяха глупави. Могат да различат един авторитет, когато го срещнат, и само след няколко месеца съвещания за изработване на обща стратегия те забелязаха таланта на Бранд в определянето на тактиката. Толнедранците обикновено не се нуждаеха от алорните, но в Бранд виждаха съвсем друг тип човек. Неговата гениалност се състоеше в това да оцени силните и слаби страни на армията, която щеше да срещне Кал Торак в последната битка.

Решението ни да не казваме на толнедранските генерали, че повечето от нашите решения са базирани на бълнуванията на един луд, имаше смисъл. И най-малкият намек, свързан с мистицизма, изнервяше толнедранците. Е, имаше и случаи, когато се налагаше да говорим много бързо. Знаехме, че определени събития наистина ще се случат, но не беше възможно да кажем на толнедранците откъде го знаем. Родар се нае да замазва положението в повечето подобни случаи. Вече се носеха легенди за възможностите на драснианските тайни служби, а след няколко години толнедранските генерали вече бяха убедени, че почти във всяка част от ангаракската армия има внедрен драсниански съгледвач. Всеки път щом някой зададеше неизбежния въпрос: „Откъде знаете това?“, Родар поглеждаше лукаво, вадеше някакъв лист хартия и го слагаше на масата с непоносимо самодоволно изражение. Изводите бяха очевидни.

Но накрая дори ловкостта на Родар беше подложена на изпитание. Обсадата на Крепостта продължаваше вече шест безконечни години, когато близнаците най-сетне намериха пасажа при Мрин, в който се определяше мястото на битката. Данните бяха доста мъгляви, но това е обичайно за Мрин. Там се казваше: „Детето на Светлината и Детето на Мрака ще се срещнат при стените на Златния град.“ Ключовата дума в пасажа беше „златен“. Тези от вас, които са виждали жълтите стени на Во Мимбре, знаят нейния произход.

Сега оставаше внимателно да направляваме генерал Керран и колегите му, докато накрая той сам стигне до правилното решение. Родар, който отново се престори, че е получил информация от шпионите си, начерта най-вероятния път, по който ще мине Торак, а ние останалите направихме всичко възможно да покажем колко нелогично е битката да се състои на друго място. Накрая Керран мушна с дебелия си пръст картата.

— Тук — каза той. — Трябва да обедините силите си, за да срещнете Кал Торак при Во Мимбре.

— Предполагам, че местността там е подходяща — каза крал Елдриг, като се опита да вмъкне и малко съмнение в гласа си.

Продължих в тази посока.

— Не е ли твърде равнинно там — възразих. — Няма ли да е по-добре да действаме с изненада като се укрием сред някои хълмове и клисури?

— Не е необходимо, Древни — обърна се към мен Чо-Рам. — Градът е достатъчно укрепен, за да спре войската на Кал Торак. Те ще дойдат откъм долината на река Аренд и ще обкръжат Во Мимбре за нова обсада. Ние ще ги нападнем от всички страни и ще ги смачкаме в стените. Генерал Керран е прав. Това е най-подходящото място за такава битка.

Двамата с Елдриг скалъпихме още няколко привидни възражения, после Бранд и Родар застанаха на страната на Чо-Рам и това реши въпроса. Беше твърде тежък начин на работа, но ние наистина нямахме избор.

Няколко вечери след като решихме къде ще се състои битката с Кал Торак, Поулгара дойде в стаята ми в посолството на Черек. Намери ме да ругая над моето копие от Кодекса на Мрин.

— Какво става с теб, татко? — попита. — През последната седмица си наострен като оса.

Ударих с юмрук по копието от Кодекса на Мрин.

— Ето това ми става! — изкрещях. — Тук няма никакъв смисъл!

— Така и трябва. Нали такъв е бил замисълът? Необходимо е било да звучи като пълна безсмислица. Защо не ми кажеш какво те мъчи? Може пък да ти помогна.

Поех си дълбоко въздух.

— Е, добре. Бранд е Детето на Светлината, поне в това събитие. Ако правилно съм схванал, той ще трябва да е на няколко места едновременно.

— Прочети ми този пасаж — каза търпеливо тя. — Нещо ми се губи смисълът, когато започнеш да пелтечиш.

— Добре, нека видим ти пък какво ще разбереш!

Разгънах свитъка, намерих отметката и й прочетох проклетия пасаж: „Детето на Светлината ще вземе камъка от неговото място и ще го прати на Детето на Светлината пред вратите на Златния град.“

— Това си е чист парадокс. А той не може да се случи.

— Аз не го тълкувам по този начин, татко. Колко трае едно такова събитие?

— Колкото трябва, предполагам.

— Може би векове? Години? Дни? Или пък само няколко минути, а може би един-единствен миг? Колко време ти трябваше да приспиш Зедар в Мориндланд? Нали онова е било събитие? Колко време наистина ти отне то, татко?

— Ами, не много. Накъде биеш, Поул?

— Имам чувството, че събитията траят само миг. Необходимостите са твърде силни при такива сблъсъци, за да продължи по-дълго. В противен случай вселената може да се разкъса на парчета. Пророчествата ни казват как да се подготвим и това може да трае няколко ери, но самото събитие може да бъде просто някакво решение, даже една едничка дума — „да“ или пък „не“. Мрин ни показва, че до последния сблъсък може да се стигне по един или друг път, зависи от избора, а вземането на решение трае само миг. Мисля, че това събитие не е единственото, което ще се състои само от едно решение. Всички са такива. Когато срещна Зедар в Мориндланд, ти реши да не го убиваш. Смятам, че това е било събитието. Всичко останало е просто подготовка.

(Сега нали ме разбирате, когато говоря за проницателността на Поул? Тя може би малко преувеличи нещата, но аз предпочитам да вярвам на обяснението й. А това превръща разговора ни в събитие, нали? Предполага още, че не е задължително събитията да включват сблъсък лице в лице между носителите на двете Необходимости. Ето тази теория със сигурност ще ви осигури постоянно главоболие.)

— Отивам в Рива — казах й.

— И защо?

— Трябва да взема меча на Желязната хватка. Бранд ще има нужда от него, когато дойде времето. Мрин твърди, че Сферата ще бъде решаващ фактор, а това означава меча.

— Тогава явно смяташ, че ти си Детето на Светлината, което трябва да отнесе Сферата на Бранд?

— Няма да ми е за първи път — свих рамене. — Ако се окаже, че греша, дори няма да мога да измъкна меча от тази стена. Това е най-хубавото като си имаш вземане-даване със Сферата. Той не би ти позволил да направиш нещо, за което не си определен.

Нямах намерение да шумя около задачата си. Не, това не беше един от онези избори, за които говори Поул. Бях ръководен единствено от желанието да не попадна в неловко положение. Ако се окажеше, че не мога да изтръгна меча от стената, щях да изглеждам доста глупаво в очите на тези, пред които съм разтръбил с какво се захващам. Глупава суета, но ние всички попадаме в клопката й от време на време.

Уговорих се с посланика на Черек да потегля със следващия куриерски кораб към Рива. Можех и сам да тръгна, но ако всичко вървеше както трябва, щях да нося нещо доста тежко по обратния път.

Пътуването никак не беше приятно. Не харесвам бойните кораби на череките, пък и лошото време, което ни мореше вече толкова дълго, не правеше пътя по-лек.

Накрая стигнахме Рива и аз прескачах по две стъпала, катерейки се по стълбата към Цитаделата. Най-големият син на Бранд, Рениг, управляваше по време на отсъствието на баща си. Ако трябва да съм прецизен, длъжността на риванския Пазител не се предаваше по наследство, но бях почти сигурен, че този път Рениг ще я поеме. И той като баща си беше могъщ мъж, на който може да се разчита.

Погледна ме диво, когато влетях в работната стая на Бранд.

— Слава на боговете! — каза, надигайки се от мястото си. — Получил си съобщението ми!

— Какво съобщение?

— Нима не ти го предадоха? Защо дойде тогава?

— Трябва да свърша нещо. Какво е станало, Рениг? Не съм те виждал така развълнуван, откакто беше малко момче.

— По-добре ела и виж сам, Древни. Едва ли ще ми повярваш, ако ти кажа. Ще пратя да повикат стражите, които първи го видяха. Сигурно ще искаш да говориш с тях.

Той ме изведе в коридора и ние се насочихме към Залата на риванските крале. Тронната зала не беше използвана от векове, още от убийството на Горек, затова беше влажна, прашна и недобре осветена. Рениг взе една факла от стената до вратата и влезе вътре, насочвайки се покрай камината към трона. Като се приближихме, видях мечът на Желязната хватка да се подава от стената. Но забелязах, че нещо ужасно се е случило с него.

Сферата вече не беше върху ефеса.

— Какво е станало тук, Рениг? — попитах. — Къде е Сферата?

— Ето там, Древни — отговори той и посочи към големия кръгъл щит, облегнат на стената на около три метра от дясната страна на трона. Беше традиционен алорнски щит — голям, кръгъл и тежък, с обичайните стоманени ленти, които алорните коват върху щитовете си. Това, което го различаваше от обикновените щитове обаче беше Сферата на моя Учител, поставена точно по средата.

— Кой го направи? — гласът ми трепереше.

— Не знаем. Пазачите, които са били тук онази нощ, не са я виждали преди.

— Нея? Жена ли го е направила?

Той кимна.

— И аз се съмнявах, Белгарат, но познавам тези мъже още от дете. Те са честни хора и никога не биха излъгали за такова нещо.

— Никой не би могъл да докосне Сферата освен… — аз внезапно спрях, защото пасажът от Мрин прокънтя в главата ми: „Детето на Светлината ще вземе камъка от неговото място.“ Мислех, че временно изпълняващият Дете на Светлината ще вземе меча и ще го занесе на Бранд. Дори ми бе минало през ума, че този пасаж е предназначен за мен — че именно аз съм определен да измъкна оръжието от стената и да го занеса в Тол Хонет. Но явно в тази част от Мрин изобщо не е ставало дума за меча. Жената, която и да е тя, беше преместила камъка от ефеса в центъра на щита. Поул беше права. Щом като никой освен Детето на Светлината не може да докосне Сферата, значи именно то се е появило. Но защо пък в образа на жена?

Двамината стражи, които не бяха на пост сега, влязоха в залата и се упътиха колебливо към нас. Май някой ден трябва да се погрижа да се промени общото мнение, че имам отвратителен характер.

— А, елате тук — казах кратко. — Няма да ви наказвам. Не сте могли да направите нищо, за да я спрете. Кога се случи това?

— Преди около седмица, Древни — отвърна по-високият от двамата.

Колко обичайно. И колко практично. Случило се е точно в мига, когато реших да потегля за Рива.

— Това беше магия, Блажени — каза другият. — Стояхме пред вратата късно през нощта, когато срещу нас по коридора се зададе жената.

— Осъзнавахме, че става нещо странно — прибави високият, — особено когато тя пламна.

— Пламна?

— Всъщност излъчваше някакво сияние. От тялото й струеше яркосиня светлина.

Това вече ме накара да застана нащрек.

— Беше много красива жена — уточни другият страж. — Или поне щеше да е такава, ако не беше цялата синя. Тя отвори вратата към залата и влезе. Последвахме я, докато стигна трона. После вдигна ръка и каза: „Ела при мен!“ Звучеше така, сякаш вика кученцето си.

— Беше много странно — продължи другият. — Но така или иначе ние и двамата го видяхме, а после го обсъдихме много подробно. Камъкът от ефеса се разклати, излезе от леглото си и полетя към ръката й. Той също сияеше. После тя отиде при онзи щит — никога преди не съм го виждал тук — и постави камъка в средата му. Той сякаш стопи стоманата и се срасна с центъра на щита.

— После тя отиде ли си? — попитах.

— Най-напред каза нещо.

— Разкри ли коя е?

— Каза само: „Ще дойде един човек и той ще знае как да постъпи.“ После наподоби нещо като усмивка и си тръгна. Последвахме я, но когато излязохме в коридора, тя беше изчезнала. Това е всичко, което видяхме, Древни. Не можахме да я спрем.

— Така е — казах им. — Никой не би могъл да я спре. Който и да е той.

Вдигнах тежкия щит.

— Този „призрак“ или каквото е там, е бил прав за едно нещо — аз наистина зная какво да правя.

— Това е Сферата, Блажени Белгарат! — възропта Рениг. — Тя трябва да остане тук на острова.

— Така е — отвърнах, — но до времето, когато ще ни потрябва. И макар моите сметки да са под всякаква критика, май съвсем скоро ще е нужна на баща ти.

По пътя назад към Тол Хонет се замислих над факта, че Сферата сега е част от щит, а не от меч. Това ясно даваше да се разбере, че Бранд няма да убие Торак. По своята природа щитът е средство за защита, а това ме накара да помисля за промяна на стратегията, очертана от толнедранските генерали за битката при Во Мимбре. Може пък да спечелим чрез защита.

Единственото съществено нещо, което направих по време на пътуването, бе да уведомя близнаците за промяната в местонахождението на Сферата. Незабавно се нуждаех от инструкции по този въпрос.

Обсадата на ангараките около Крепостта на алгарите се проточи още една година. После в късната пролет на 4874 г. Белдин се завърна от Южен Ктол Мургос, за да ни предупреди, че Урвон вече е строил армията си в равнината около Хага и потегля на запад. Ако изчисленията на генерал Керран бяха точни, имахме още около година, преди да започне битката. Знаехме със сигурност, че Торак е свалил обсадата на Крепостта и също е тръгнал на запад.

По-голямата част от лятото прекарах в суетене насам-натам да проверявам дали всяко нещо е на мястото си. Неизбежни военни действия избухваха между воюващите страни в Арендия, а на нас с Поулгара се налагаше да се втурваме на север от Тол Хонет, за да уталожим конфликта.

Макар близнаците да се трудеха неуморно, не можахме да открием много напътстващи следи в Мрин. Това ме притесняваше до момента, в който осъзнах, че с нищо не мога да повлияя върху изхода на битката между Бранд и Торак. Направих това откритие в началото на есента, когато забелязах значителна промяна в поведението на Бранд.

— Да поговорим, Белгарат — каза ми той в една дъждовна утрин, когато срещата с толнедранските генерали приключи.

— На твое разположение съм — отвърнах.

— Нека излезем — предложи той. — Мисля, че се налага да поговорим на четири очи. Не бих искал някой толнедрански шпионин да предаде и дума от разговора ни на Ран Борун. Той може и да е добър човек, но се изнервя, когато започнат да никнат необясними за него неща.

Усмихнах се едва-едва. „Изнервя“ беше много меко казано. Двамата с Бранд излязохме от сградата на Генералния щаб и тръгнахме безцелно из подгизналите ливади на императорския двор.

— В миналото си бил инструмент на Необходимостта, нали? — проговори той, едва когато се убеди, че около нас няма никого.

— Не схващам въпроса ти, приятелю — отговорих. — Целият ми живот мина в тичане да върша нейни поръчки.

— Става дума за нещо конкретно. Доколкото знам, ти и Необходимостта сте били много близо един до друг, когато с Мечото рамо и останалите сте отишли в Ктол Мишрак.

— Така беше. Е, и?

— Тя говореше ли ти?

— Да, точно така.

— Радвам се да го чуя. По едно време си мислех, че губя разсъдък. Има доста странен начин на изразяване, нали?

— Лишена е от чувство за хумор. И какво казва?

— Нищо особено. Бях доста изнервен от това какво трябва да правя, когато се срещнем при Во Мимбре, а тя ми каза да не се кахъря толкова. — Той спря и ме погледна право в очите. — Ти знаеше ли какво точно ще направиш още преди да го сториш? Нали разбираш, когато нещо се зададе, решението просто да ти изскочи пред очите.

Кимнах.

— Това е стилът й на работа — отговорих. — Приятелят, който е в главата ти, обикновено не си губи времето да обяснява подробностите, просто ти дава точните отговори. Даже не е нужно да ги обмисляш. Какво ти казва да направиш в този момент?

— Трябва да убедя толнедранците, че заплахата от армията на Урвон не е чак толкова голяма.

— Това ще ти отнеме доста време. Генерал Керран е изцяло отдаден на идеята да защитава южната си граница.

— Ще види, че от това няма нужда. Урвон и Ктучик ще допуснат грешка. Няма да стигнат даже Нийсия.

— Каква грешка?

— Нямам представа. Проблемът е, че Керран ще го схване едва тогава, когато Торак вече ще е възседнал Во Мимбре. Няма да има време да преведе легионите си от южна Толнедра до бойното поле.

— Изобщо няма да има нужда да ги превежда — казах му.

— Как тогава ще стигнат там?

— Череките ще ги превозят на корабите си.

— Откъде знаеш това?

Направих гримаса.

— Нашият общ приятел ми подхвърли тази идея още преди няколко хиляди години.

— Още оттогава ли се познавате?

— То е несъзнателно. Ще свикнеш с това, Бранд. Инструкциите не излизат на повърхността, докато наистина не се появи нужда от тях. Мисля, че това е част от договора между Необходимостта и Торак. Щом ми каза, че Ктучик и Урвон ще допуснат някаква грешка, вече знаех как точно ще преведем легионите до Во Мимбре.

Той пусна една кисела усмивка.

— Изглежда в това има смисъл. Явно нашият приятел не би искал умовете ни да се задръстват с цялата информация, докато наистина не ни стане нужна. Само се надявам да не закъснее с инструкциите, когато аз и Торак започнем.

— Дай Боже. Имаш ли някаква представа защо Сферата сега е на щит вместо върху дръжката на меча?

— Всичко, което ми е известно е, че не трябва да удрям Торак с него или с нещо, свързано с камъка. Друг ще го стори. Аз само трябва да му го покажа.

— Да му го покажеш? Той го е виждал и преди, Бранд.

— Хайде стига, Белгарат! Не си ври повече носа в това! — Разбира се, веднага познах този глас. — Ти си върши работата и остави Бранд да свърши своята.

Сепнатото изражение на Бранд показа, че и той чува какво казва нашият общ приятел.

— Винаги ли ти говори с този тон? — попита той.

Кимнах мрачно.

— През цялото време. Явно има нещо в мен, което го вади от равновесие. Я по-добре да вървим при Керран и да го убедим, че е редно да помисли и за непредвидените случайности.

— А защо просто не му кажем кой всъщност си ти и откъде двамата с теб получаваме инструкции?

— О, не, Бранд, още не! Искам легионите му да са във Во Мимбре, преди да започна да го обстрелвам с изненади. Керран е добър и стабилен мъж, но въпреки това е толнедранец. Ще му кажем, че за всеки случай в устието на Горската река ще чака флотът на Черек. А той ще е наясно какво да прави, като дойде времето.

Беше пролетта на 4875 г., когато Торак с погнуса оттегли обсадата на Крепостта и пое на запад с останките от неговата армия. Алгарите и копнеещите за мъст драснианци режеха всички пътища за отстъпление след него. Винаги има изоставащи части далеч след армията, но в случая те никога не успяха да се присъединят към основните сили.

Когато Кал Торак стигна Улголанд, нещата за него тръгнаха още по-зле. Всяка нощ улгосите изскачаха от пещерите като ловуващи котки и избиваха часовоите. По някакъв щастлив случай те се добраха даже до сърцето на противниковия лагер и изклаха много от войниците на Торак. Едноокия беше склонен да не забелязва тези дребни неудобства, но войската му стана прекалено неспокойна, а мнозина от бойците предадоха Богу дух така, както си спяха.

Сакатият бог на ангараките обаче неумолимо притискаше хората си да напредват, дори това да му костваше огромни загуби, и най-накрая стигна извора на река Аренд.

Ние с алорнските крале разгърнахме силите си около Во Мимбре още щом близнаците ме предупредиха за похода на Торак. Всички бяха в бойна готовност, но без подкрепата на толнедранските легиони.

Торак спря, за да прегрупира силите си, а ние все още нямахме никакъв знак какво става в Ктол Мургос. Ако в най-скоро време там не се случеше нещо, щяхме да бъдем принудени да се бием без решителната подкрепа на легионите. А това никак не беше добре.

Една нощ тъкмо бях потънал в неспокоен сън, когато гласът на Белдин внезапно ме стресна.

— Белгарат! — изхихика той. — Вече няма нужда да се тревожиш за Урвон! С него е свършено!

— Какво стана?

— Мургосите разпиляха армията му на парчета и той потърси някакво равнинно място, за да се справи с тях веднъж завинаги. Отиде във Великата пустиня Аргара, а мургите го последваха.

— И се изтребиха взаимно? — попитах ликуващо.

— Не, стана нещо друго. При вас още ли вали?

— Белдин, вали непрестанно още от 4850 година и сигурно никога няма да престане.

— Сега май ще спре. Причината за това току-що премина през пустинята Аргара. През последните пет дни тук вилня страшна буря. Над армията на Урвон и труповете на мургите, които я преследваха, има натрупани четириметрови преспи. Нито един от тези тук няма да стигне по-далече. На Торак ще се наложи да ви посрещне само с хората, с които разполага в момента.