Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада/Малореан (1.2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Belgarath the Sorcerer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Дейвид и Лий Едингс. Гарион

Редактор: Валери Манолов

ИК „Пан“, София, 1998

ISBN: 954–657–203–9

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

Сватбата на Геран и Илдера беше в края на пролетта на 5348 г. и цял Анат този ден почиваше, за да присъства на тържеството. За да не останат по-назад, облечените от глава до пети в кожа хора от клана на Илдера също пресякоха границата и дойдоха на сватбата.

Получи се известна разправия кой точно да води церемонията. Понеже Илдера беше алгарка, свещеникът на Белар, който отговаряше за духовните потребности на нейния клан, настояваше именно той да сключи брака. Но местният сендарски свещеник твърдоглаво се възпротиви. Тогава се намеси Поулгара и изглади нещата — поне привидно — като предложи просто да има две церемонии, вместо само една. Тези вълнения изобщо не ме интересуваха и аз стоях настрана.

Имаше търкания и между майката на Геран, Алара, и майката на Илдера, Олане. Бащата на Илдера, Гретан, беше водач на клана — това е все едно да си благородник в обществото на алгарите. Геран обаче беше син на обикновен каменар. Ето защо Олане изобщо не скри разочарованието си, че дъщеря й се омъжва под нивото си. Това хич не се понрави на Алара и Поул беше принудена да говори много остро с нея, та да не й хрумне да изтърси нещо неподходящо за наследството на сина си, което останалите не биваше да знаят. Редовните изблици на ненавист между двете майки създадоха повече грижи на Поул, отколкото беше успял да й причини през вековете даже Чамдар.

Селската сватба обикновено не е кой знае колко официална церемония. Според обичая младоженецът се къпе и облича чиста риза. Но това се отнася за останалите хора. Високомерното отношение на Олана накара Алара да прерови надлъж и нашир Анат, за да открие премяна за сина си. Съвсем случайно тя се натъкна на местния обущар, който още пазеше стар, покрит с прах пурпурен мъжки жакет, провесен на тавана. Тя не остави на мира горкия човек и едва не му извади душата, докато онзи не се съгласи да заеме дрехата на Геран. Алара я изпра и почти насила натика внука ми в нея по случай щастливото събитие.

Жакетът не му стоеше много добре и той все се опитваше да го нагласи по-удобно.

— Остави това, Геран — каза баща му, докато тримата чакахме да започне церемонията, — най-накрая ще го скъсаш от напъване.

— Изобщо не разбирам защо трябва да съм облечен в това глупаво труфило, татко — оплака се Геран. — Имам си чудесна туника.

— Майка ти иска да изглеждаш по-наконтен за пред алгарите — отговори му Дарал. — Нека този път не я разочароваме. Точно сега има проблем, затова е хубаво малко да я развеселим. Смятай, че правиш услуга на бедния си стар баща, Геран. От днес нататък вече ще се храниш в собствената си кухня, но аз ще трябва да ям гозбите на майка ти, докато съм жив. Просто остави дрехата на гърба си, момче. Ще я издържиш някак час-два, а на мен това значително ще ми облекчи живота.

Геран помрънка известно време, а после започна да пристъпва нервно от крак на крак, както правят всички младоженци.

Тъй като времето беше хубаво, а гостите — многобройни, сватбата се състоя на една отрупана с цветя прекрасна поляна в покрайнините на селцето. Когато дойде тържественият миг, ние с Дарал придружихме нашия нервен младоженец до олтара, издигнат в средата на поляната. Там, гледайки се кръвнишки един друг, стояха двамата свещеници. Съдейки по тяхното изражение, заключих, че предложението на Поулгара не беше решило всичките им проблеми.

Най-близките роднини на младоженката и младоженеца седяха на пейки край олтара, а останалите гости стояха прави. Всички сендари, подредени от едната страна, носеха строги дрехи, боядисани в универсалния кафяв цвят. Алгарите бяха облечени в черни конски кожи и заемаха другата страна. Забелязах, че двете групи си разменят остри погледи. Явно нетърпимостта между Алара и Олане беше разделила и сватбарите на два враждуващи лагера.

Повечето от жителите на Анат бяха каменоделци, затова сред тях не се намери нито един приличен музикант. Алгарите пък са толкова немузикални, че не могат да изкарат и една вярна нота. Поул много мъдро съобрази тези подробности и реши да пропуснем традиционния сватбен марш. И без него си имахме достатъчно неприятности. Някоя случайна забележка от начеващ музикален критик можеше да предизвика сбивания още преди церемонията.

Илдера беше придружавана до олтара от баща си Гертан, чието изражение ясно показваше, че той от все сърце желае денят да свърши колкото се може по-скоро. Булката, облечена в бяло и с венец от пролетни цветя на нежната руса глава, цялата сияеше. Младоженките винаги сияят, не сте ли го забелязали? Булките са лъчезарни, а младоженците — нервни. Това не ви ли говори кой всъщност управлява света?

Поулгара — облечена в синьо, разбира се — вървеше веднага след Илдера и Гертан. Въпреки, че това трябваше да е щастливо събитие, нейното лице беше сурово. Във въздуха витаеше огромно напрежение и тя искаше всеки от присъстващите да е наясно, че няма да търпи никакви глупости.

Двойната церемония продължи сякаш часове наред. Убеден съм, че на Геран му се е сторило точно така. Алгарският свещеник призоваваше благоволението на Белар над младото семейство твърде разточително. В отговор сендарският свещеник помоли за благословия всичките останали шест богове. Опитах се да не издам учудването си, когато той спомена и Торак. Бях сигурен, че дори и да беше буден, Торак не би одобрил точно този брак. Неговото сключване едва ли би изпълнило Едноокия с миролюбие и радост. Църквата на сендарите обаче е вселенска и те редовно включват и седемте бога в молитвите си.

Най-накрая церемонията приключи и булката и младоженецът си размениха непорочни целувки. Последва сватбен банкет, който Поул лично беше подготвила и на който се вдигнаха много тостове в чест на младоженците. По залез слънце младото семейство тържествено беше ескортирано от всички, които все още бяха достатъчно трезви, за да могат да ходят, до вратата на дома, построен от Геран.

После, когато над Анат се спусна ясната и мека нощ, започнаха побоищата. Но така или иначе, от това излезе много хубава сватба.

Прекарах нощта в къщата на Дарал, а на следващото утро Поул ме събуди точно по изгрев слънце.

— Какви бяха тези викове и шум миналата нощ? — попита тя.

— Сватбарите си довършваха тържеството.

— Така ли? На мен пък не ми звучеше много сватбарски.

— Сватбите са вълнуващи събития, Поул, и предизвикват всякакъв род емоции.

— Май кавгите и разправиите надделяваха, тате.

— Нито една сватба не завършва без бой. Това прави събитието запомнящо се.

— Имаше ли много нещастни случаи?

— Поне аз не знам за нито един. Тоя празнословен свещеник на Белар обаче за известно време няма да изнася дългите си проповеди. Поне докато не му зарасне счупената челюст.

— Всяко зло за добро. Какво ще правиш сега?

— Мисля да се върна в Долината. Тази сватба си беше нещо като събитие, затова ще се опитам да изтръскам още подробности от Мрин. Освен това мисля, че ще е добре да напусна Анат. Точно сега Чамдар е в Толнедра, но съм убеден, че наоколо е пълно с гролими, които душат и слухтят. Не искам да привличам вниманието им към това място.

— Мъдро решение. Предай поздрави на близнаците.

— Ще го направя.

Станах, облякох се и изядох набързо приготвената закуска. После се упътих към противоположната страна на улицата, за да изкажа уважението си към младото семейство. Геран изглеждаше стъписан, както изглеждат всички младоженци, а Илдера се изчервяваше за щяло и нещяло, както е при всички млади булки. Приех това за добър знак, напуснах Анат и се отправих към Долината.

Не направих кой знае колко, когато се прибрах у дома. Предстоеше да се случи нещо много важно и моето участие в него ми пречеше да се съсредоточа. Въпреки усилията си, близнаците не можаха да изровят нищо съществено от Мрин. Като всички нас, и приятелят на Гарион изглежда също изчакваше да дойде подходящият момент.

Имам чувството, че целият ми живот е преминал в очакване на подходящия момент.

Беше по някое време през следващата зима, когато Белдин се върна вкъщи. Аз мразя да пътувам през зимата, но Белдин не се влияе от сезоните — сигурно е останало още от странното му детство. За да убивам времето, аз препрочитах древен мелсенски епос, който разказваше за митичните приключения на един от техните национални герои. Този малоумник се набутал в морето с една лодка и взел че открил Мелсенските острови край източния бряг на Малория.

— Белгарат! — измуча отдолу моят кривоног приятел. — Отвори тая глупава врата!

Показах се на стълбището.

— Отвори се — казах на облия камък, който пазеше преддверието ми от виелицата навън. Той гладко се завъртя около оста си и Белдин влезе.

— Защо държиш затворено това глупаво нещо? — нахока ме той, изтръсквайки снега от краката си.

— По навик, предполагам — отвърнах. — Качи се горе.

Той се изклатушка по стълбата.

— Няма ли да почистиш най-сетне това място? — продължи да нарежда, взирайки се в хаоса наоколо, с който аз толкова бях свикнал, че дори не го забелязвах.

— Ще подредя… някой ден. А теб какво те накара да слезеш от върха на онзи хребет в Южен Ктол Мург?

— Земетресението. Случи ли се нещо важно миналата пролет?

— О, Геран и Илдера се ожениха.

— Ако близнаците са на прав път, то е най-значимото събитие след Во Мимбре. Това предполагам обяснява и земетресението.

— То събуди ли Торак?

— Не, доколкото знам. Поне той не направи на пух и прах пещерата, където лежи. Как беше сватбата?

— Много добре мина. Церемонията беше скучна, но пък боевете след това бяха наистина вълнуващи.

— Извинявай, нещо не разбрах — прекъсна ме той с насечения си неприятен смях. — Илдера бременна ли е вече?

— Доколкото ми е известно, не.

— Какво чакат още?

— Необходимостта, предполагам. Раждането на Пратеника на боговете ще е едно от онези събития, затова и времето, когато то ще се случи, е съдбоносно. Илдера няма да забременее, докато Необходимостта не реши, че моментът е настъпил. Зедар връщал ли се е пак в пещерата?

— Още не. Сигурно броди наоколо. Близнаците откриха ли какво търси той?

— Не. Поне не са ми казали.

— Сигурен ли си, че Геран ще е бащата на този, когото чакаме?

— Близнаците казаха така. Това ще се случи през този век.

— Е, значи е дошло времето.

— Търпението никога не е било сред силните ти страни, братко мой. Защо идваш чак сега от Ктол Мург?

— Поразходих се и се поогледах. В Малория има раздвижване.

— Какво е станало?

— Закат беше коронясан за император, а това по някаква причина ужаси Таур Ургас и той реши да действа.

— Защо пък Таур Ургас ще се страхува от Закат?

— Таур Ургас е луд, Белгарат, а на лудите не им трябват причини за нещата, които вършат — или пък за това какво чувстват. Закат обаче е много амбициозен млад човек и агентите на Таур Ургас в Малория постоянно го държат под око. Малория е огромна, но мисълта да е Повелител на всички ангараки кой знае защо особено допада на Закат. Това е стигнало чак до Рак Госка. И предполагам, че безкрайно изнервя Таур Ургас. Малория е два пъти по-голяма от Ктол Мург, а населението й е пет пъти по-многобройно. Ако Закат реши, че иска да управлява всички ангараки, няма да има много като Таур Ургас, за да му попречат.

— Ако сме късметлии, можем да присъстваме на повторение на онова, което стана в пустинята Агара точно преди Во Мимбре.

— Не бих разчитал много на това, Белгарат. Торак ще се събуди доста преди да се стигне дотам. Старото Опърлено лице е също толкова луд, колкото е и Таур Ургас, но за разлика от него има добра памет. Няма да позволи на Таур Ургас и Закат да му провалят плановете, както сториха Ктучик и Урвон.

— Каза, че Таур Ургас решил да действа. Какво е направил?

— Бях ти казал, че Закат отиде да учи в университета на Мелсена. Като погледнеш Мал Зет, той не е по-голям от редови военен лагер, но мелсените са много цивилизовани и начетени хора. Тогава Закат беше престолонаследник на Малория и по традиция беше канен в най-изтъкнатите семейства в града. Беше представен на най-благородната мелсенска девойка, която му беше връстница, и той си изгуби ума по нея. — Белдин въздъхна. — Ако това беше продължило, то щеше да промени хода на историята. Момичето беше красиво и съвършено по ум и обноски. Влиянието му върху Закат щеше да е огромно.

— Какво се случи?

— Тъкмо бях стигнал до това. Точно тогава на сцената се появи Таур Ургас. Неговите агенти му докладваха за връзката между Закат и мелсенска девойка от благородническо семейство, което обаче е затънало до шията в дългове. Таур Ургас е луд, но не е глупав. Той видя изгодата в тази ситуация. Заповяда на своите хора в Мелсена тихомълком да изкупят тези дългове. Щом веднъж стана собственик на полиците, можеше да оказва натиск върху семейството на момичето.

— И какво се надяваше да спечели от всичко това?

— Закат се възкачи на трона, когато едва беше навършил осемнайсет, а из цяла Мелсена се носеше слух, че всеки момент ще направи предложение за женитба. Таур Ургас е мург, затова е дълбоко невеж относно природата на мелсените. Жените на мургите са държани под ключ и са оставяни невежи, затова постъпват така, както им нареди семейството. Подчинението им се вменява още в люлката. Някое мургско момиче би си прерязало гърлото, само защото баща й е казал да го направи. Мелсенските девойки са много по-разкрепостени по дух, но Таур Ургас не го знаеше. Той просто реши, че момичето ще прави каквото му каже неговото семейство. Нареди на хората си в Мелсена да предадат неговите заповеди на семейството и заплаши, че ако не се подчинят, ще ги разори. Семейството направи всичко възможно да събере пари и да си плати дълговете, но нямаха достатъчно време и сякаш се примириха да участват в заговора.

— Това започва да звучи като лоша арендска трагедия, Белдин — прекъснах го аз.

— О, нататък става дори още по-лошо. Таур Ургас имаше много прост план да унищожи съперника си. Той прати един от най-талантливите нийсийски отровители при своя племенник в Мелсена и му даде съвсем недвусмислени заповеди. Момичето трябваше най-напред да окуражи Закат и после да го отрови при първия удобен случай. Послушната мургска девойка би направила точно това, но мелсенката ще откаже. Таур Ургас е толкова луд, че не може да направи разлика между двете.

Семейството на момичето се престори, че е съгласно. За жалост във всяко стадо си има и черни овце и един безскрупулен младеж, далечен роднина на семейството, реши, че сега е неговият шанс. — Белдин направи кисела гримаса.

— Усещам накъде вървят нещата.

— Не се съмнявам. Та този ужасен мошеник продаде плана за убийството на някои много важни държавни лица, а оттам това стигна и до ушите на Закат. Макар и цивилизован, Закат все пак е ангарак, затова тутакси беше обзет от ярост. Без дори да се замисли, той нареди да се унищожи цялото мелсенско семейство. Подчинените му — също ангараки — изпълниха това на минутата. Момичето беше сред първите убити. Когато после се разбра, че тя е била напълно невинна, Закат едва не полудя от мъка и разкаяние. Той се затвори в стаята си за около шест месеца, а когато излезе, беше напълно друг човек. Преди нещастието бе цивилизован, одухотворен младеж, който сигурно щеше да стане добър император. Сега се е превърнал в чудовище, което управлява Малория с желязна ръка и е обсебено от мисълта да причини нещо ужасно на Таур Ургас.

— Значи заслужава повече власт — одобрих аз. — Ако не бях толкова зает, сигурно щях да му предложа помощта си.

— Наистина си отвратителен, когато решиш, Белгарат, ала не можеш да стигнеш Закат. Като излезе от доброволното си заточеничество, той прати писмо на Таур Ургас и нареди преписи от това писмо да се разпространят навсякъде. За да подсили обидата, предполагам. Аз също имам едно копие. — Той бръкна в прокъсаната си туника и измъкна навит на руло лист хартия. — Би ли прочел най-обидното писмо, което някой монарх някога е пращал на друг владетел?

Аз взех листа, разгънах го и зачетох.

„До Негово Величество Таур Ургас от Мургодом — започваше то. — Не съм изненадан от последния ти опит да се месиш във вътрешните дела на Малория, мургско куче. Ако състоянието на световните дела ми позволяваше, без колебание бих стоварил цялата си империя върху главата ти заради това оскърбление.

И за да съм сигурен, че то няма да се повтори, вземам всички мурги в пределите на империята ми като заложници за твоето добро поведение. Съобщиха ми, че някои от тези хора са ти доста близки. Ако продължиш да плетеш интриги в моята империя, ще ти върна родствениците парче по парче.

В миналото твоята лудост населяваше света с въображаеми врагове. Радвай се сега, Таур Ургас, и забрави кошмарите си, защото имаш истински враг, много по-смъртоносен, отколкото са всичките ти фантоми. Бъди сигурен, че щом състоянието на световните дела го позволи, аз ще нападна вонящата страна, която управляваш. Решен съм да унищожа теб и твоята злодейска раса веднъж завинаги. За мен ще е удоволствие да залича и последния мург от лицето на земята и да изтрия спомена за вас от човешката история.

Дръж си очите отворени на четири, побърканяко, защото както е сигурно, че слънцето отново ще изгрее, така и аз един ден ще дойда при теб, за да ти въздам заслуженото наказание.

Закат“

Подсвирнах учудено и върнах листа.

— Това прилича на обявяване на война — казах.

— Много внушително звучи, нали? — съгласи се Белдин с широка усмивка. — Дали няма да е добре да си го сложа в рамка и да го окача на стената в кулата? Дочух, че Таур Ургас имал пяна на устата и дъвчел килима още преди да го е дочел докрай. Засега Закат си държи на обещанието — праща парчета от различни мурги в Рак Госка за назидание на краля на Мурго. Урвон се опитва да ги помири, но няма голям напредък. Сърцето на Закат вече се е превърнало в камък, а Таур Ургас става все по-безумен от минута на минута.

— Ще кажа за това на Родар — реших аз. — Драснианските разузнавателни служби са способни да подклаждат този огън. А Ктучик какво прави?

— Ктучик е твоя задача, Белгарат. Чух, че бил свикал Съвет на първосвещениците. Но те едва ли някога ще имат решаващо значение, след като се водят по политиката на гролимите. Видях няколко кервана на мурги на юг, когато идвах насам. Имат ли някаква задача?

Кимнах.

— Идват на запад и се преструват, че търгуват. Сигурно това е идея на Чамдар. Той може да разчита предзнаменованията като нас, затова знае, че решителният миг е близо. Явно иска да има широка подкрепа по тези места.

— Той къде е сега?

— Последно чух, че е в Толнедра. Драснианското разузнаване го следва по петите и ме държи в течение.

— Май всички в Западните кралства са ангажирани да вършат твоята работа, а, Белгарат?

— На това му се вика „споделена отговорност“, братко. Сега се случват съдбоносни неща, затова аз трябва да съм с развързани ръце.

— Знаех си, че ще намериш елегантно и приемливо обяснение за това, дето се шляеш без работа. Само не си облекчавай живота твърде много, Белгарат. Когато настане мигът, може да ти се наложи едновременно да си на шест-седем места. Хайде да видим близнаците. Сблъсъкът между Закат и Таур Ургас може да разплете още няколко нишки в Мрин.

За наше огорчение обаче, това не се случи. Кодексът на Мрин си остана затворен и неподатлив на разчитане, какъвто си е бил винаги. Оставаше ми само да се примиря, че Необходимостта си знае работата и умишлено ме държи в неведение.

(Мисля, че никой от нас досега не е отдал заслуженото на близнаците за къртовския им труд през вековете. Двамата мили алорнски овчари бяха от огромно значение за делото ни, защото бяха наши водачи. Ние обхождахме надлъж и нашир света, защото те ни казваха какво да правим. Необходимостта не си даваше труда да контактува директно с нас. Вместо това тя се свързваше с близнаците. През тези години те изтъркаха шест-седем копия от Кодекса на Мрин и от Дарин. Боговете знаеха, че нито аз, нито Белдин притежаваме такова упорство и търпение. И до ден днешен ако близнаците ми кажат да скоча, вече ще съм близо половин метър над земята, преди да си дам труда да попитам: „А накъде да скачам?“ Сигурно точно това е имал наум Алдур, когато прати да повикат най-напред тях. И Учителя беше роб на Необходимостта също като всички нас. Ето затова сме заедно тук сега, предполагам.)

Белдин остана в Долината около седмица, а после се върна в Южен Ктол Мург, за да поеме самотното си бдение над спящия брат на Учителя. Не много след неговото заминаване аз поех към Боктор да предупредя Родар за раздора между Закат и Таур Ургас. Крал Родар не беше станал по-строен от преди, но умът му със сигурност се развиваше още по-бързо от неговата талия. Той хитро присви очи и ме погледна косо, когато му разказах какво става в Малория.

— Това не е правдоподобно, Белгарат. Един крал на мургите не би се вълнувал чак толкоз какво става в Малория, че да си прави труд да организира заговори. Цял океан дели двете държави. Наближава да се случи някакво събитие, нали? Докладите, които получавам, показват недвусмислено, че нещо съдбоносно се носи из въздуха.

Няма никакъв смисъл да се опитва човек да скрие нещо от Родар — шпионите му бяха прекалено добри, а умът му — твърде бърз.

— Защо просто не обобщим, че живеем в интересно време и да спрем дотук, Родар? — предложих му аз.

— Ще има ли война? Ако е така, по-добре отсега да заповядам мобилизацията на още хора във войската ми.

— Това би било доста прибързано. Не давай твърде явен израз на подготовката си за война. Вместо това съсредоточи силите си върху враждата между Малория и Мург. Ако все пак се стигне до война, не искам тя да завари ангараките сплотени. — После промених темата. — Кога ще се жениш?

— Няма да е много скоро — тонът му беше уклончив и той доби смутено изражение. Сега, като се замисля, разбирам, че по онова време той вече е бил хвърлил око на Порен, а доколкото си спомням, тя тогава беше едва на тринайсет.

Продължих към Вал Алорн, а оттам — към Острова на бурите. Нямах някаква конкретна задача по време на тези пътувания, но винаги съм се чувствал по-спокоен, когато наглеждам отблизо алорните. Те все успяват да се заплетат в някакви неприятности, ако не им държиш юздите изкъсо.

През 5349 г. внукът ми Дарал беше премазан от свличане на камъни в кариерата, където работеше. Аз незабавно поех към Анат. Естествено, с нищо не можех да променя станалото, но въпреки това отидох. Смъртта на член от семейството не може да отмине незабелязано, а Поулгара винаги я преживява много болезнено. Сигурно си мислите, че досега ние с Поул сме се научили да гледаме философски на преходността на човешкия живот, но това не е така. Разбира се, аз обичах Дарал, той беше мой внук в края на краищата. Но все някак се бях примирил с мисълта, че един ден той ще остарее и ще умре. Това неизменно се случва и никой не е в състояние да го промени. Поулгара обаче не е емоционално подготвена да приеме философски подобна закономерност. Тя винаги преживява смъртта на своите близки като един вид лична обида. Вероятно затова толкова се отдаде на медицинските проучвания. А за един лекар смъртта винаги ще остане враг.

Опитах се да утеша Поул с обичайните баналности, но това изобщо не й помогна.

— Просто си върви и ме остави, татко — каза меко тя. — Сама ще се справя с това.

Аз се измъкнах тихо и продължих надолу по улицата, за да поговоря с Геран.

— Какво точно се случи? — попитах го.

— Трябва да е имало невидима цепнатина в скалата, дядо — печално отвърна той. — Двамата с татко лично я бяхме проверили от върха до основата. Изглеждаше напълно здрава и отникъде не кънтеше на кухо. Работниците къртеха блокове от върха и изведнъж всичко полетя надолу. Татко беше при основата и нямаше никакъв шанс да се спаси, когато камъните се стовариха отгоре. — Изведнъж лицето му доби ядно изражение и той стовари юмрук върху масата. — Нямаше никаква причина това да се случи, дядо! Не беше възможно скалата да се разцепи така! Ще раздробя тази планина на ситни камъчета, но ще разбера откъде дойде тази каменна лавина!

(Сега вече знам защо се случи така и кой носи отговорността. Затова изпитвам огромно задоволство от онова, което Гарион направи на Чамдар в Леса на дриадите.)

Поулгара беше безутешна. Нямаше нито думи, нито действия, с които бих могъл да й помогна. Тя се затвори в стаята си и отказваше да говори с нас. Понякога се боях да не полудее от мъка.

Жената на Дарал обаче не издържа и изгуби ума си.

Отначало това не личеше на пръв поглед. След първоначалните бурни изблици на отчаяние тя стана изведнъж някак неестествено спокойна. Две седмици след погребението се върна към обичайните си домашни задължения — чистеше къщата, метеше двора и готвеше, сякаш нищо не се е случило. Започна дори доста често да си пее, докато се въртеше около печката.

Сигурен съм, ще се намерят хора да кажат, че това е един много здравословен начин за справяне с мъката, но те са на грешен път. Смъртта на съпруга или съпругата отваря рана, която с години не може да бъде изцерена. Повярвайте ми, наистина е така. Ако моята лична мъка не беше толкова дълбока и всепоглъщаща, не бих пропуснал тревожните симптоми, че нещо не е наред.

Алара готвеше обичайните си гозби и винаги поставяше на масата чиния и за Дарал. После, когато вечерта започваше да се спуска, тя непрекъснато сновеше до външната врата и заничаше разтревожено към единствената улица в Анат, сякаш чакаше някой да дойде за вечеря. Всички признаци говореха за нейната лудост. Просто не мога да повярвам, че двамата с Поул ги пропуснахме.

(Ако тогава бях само малко по-наблюдателен, щях да разбера веднага кой е отговорен за смъртта на Дарал и лудостта на Алара. Ако бях го проумял, щях да преобърна света с главата надолу, но да открия Ашарак Мурга. А когато го пипнех, щях да прережа гърлото му чак до вратните прешлени, при това с тъпо острие. Естествено, това би ми отнело време, но пък щях да се наслаждавам на всяка минута от отмъщението си.

Разбира се, че съм жесток. Вие не сте ли го забелязали досега?)

Не казвам, че Алара изведнъж започна да гледа несвястно. Просто стана някак отнесена и неадекватна, което може би е още по-лошо, когато се сблъскаш с такова поведение. Когато Поулгара се съвзе, тя трябваше неотлъчно да се грижи за Алара, а това придоби огромно значение с течение на времето.

Аз реших да победя собствената си мъка като тръгна на път. Ходенето по трийсет мили на ден може да заглуши всяка емоция. Съвсем не ми се щеше да се връщам отново към гмуркането при кейовете на Камаар.

През късната пролет на 5351 г. се оставих краката да ме отведат отново в Долината, където Копието вече ме чакаше.

— Ние го изпуснахме, Древни — каза той с видимо неудобство. — Моите хора го наблюдаваха непрекъснато, но един ден той просто се изпари. Чамдар е мург, а те не са толкова умни.

— Той е измамник, Кендон — въздъхнах. — Май е време да си сложа отново скитническия костюм. Най-добре ще е сам да го открия.

— Не си ли малко стар за подобна задача, Благочестиви? — попита ме той с учудваща прямота. — Моя работа е да съм постоянно по следите на Чамдар. Защо не ме оставиш аз да го открия?

— Може и да съм стар, Копие, но мога да те просна на земята, когато пожелая. Гледай да не ми се изпречиш на пътя. Ще мина през теб като през трева. — Мразя някой да ми напомня за възрастта. Не са ли схванали досега, че тя нищо не означава?

— Ще стане, както ти го желаеш, Древни — отвърна той с дълбок поклон. Поне има достатъчно ум да знае къде трябва да спре.

Насочих се право към Тол Хонет, откъдето започнах търсенето. Доколкото близнаците можеха да определят, деляха ни няколко години от раждането на Пратеника на боговете, а аз много добре си спомнях произнесените на висок глас мисли на Чамдар, когато Гелан се увлече по Мечия култ. Ктучик беше заповядал на своя гролим-послушник да убие наследника на Желязната хватка, но Чамдар имаше свое решение по този въпрос. Той се надяваше да надмине Ктучик и да се превърне в любим ученик на Торак, като му заведе лично Пратеника на боговете със Сферата в ръка. Беше извънредно амбициозен, признавам му го.

Буквално претърсих парче по парче цяла Толнедра, но не можах да го открия. Той действаше, копирайки моите методи, като оставяше навсякъде фалшиви следи от присъствието си и ме принуждаваше да тичам с изплезен език от единия край на Толнедра до другия. Не можах да разбера как точно го постига, докато не се случи трагедията в Анат.

Лелдорин, наричан от Мрин Стрелеца, се роди през 5325 г. Аз нямах време да навестя рода Уилдантор, защото бях зает да преобръщам настилката в Тол Хонет, издирвайки моя изплъзващ се неприятел. След известно време взех да се ядосвам не на шега.

Копието се върна в Тол Хонет да ми помага и ловко се наложи над драснианския посланик, принуждавайки го да поиска подкрепата на бащата на Се’Недра в издирването. Толнедранските разузнавателни служби не могат да стъпят и на малкия пръст на драснианските, но това поне щеше да увеличи броя на очите, които следят дадена улица. Ран Борун XXIII обаче съвсем не мислеше така. Той беше зает с много деликатни търговски преговори с представители на Таур Ургас и за нищо на света не би позволил нещо да попречи на благополучния им край. Затова отказа неговите шпиони и информатори да ни помагат по какъвто и да е начин.

Харесвах Ран Борун и обожавах дъщеря му, но той беше алчен и възможността да сложи ръка на цялото червено злато на мургите замая главата му. Ето защо ние с Копието не получихме никаква помощ от толнедранското разузнаване.

В края на лятото на 5354 г. бях готов да се откажа от всякакви по-нататъшни опити. Вече беше ми станало ясно, че следите, по които неистово бягах из цяла Толнедра, са фалшиви. Чамдар веднъж вече ме беше надхитрявал. Бях сигурен, че не е в Толнедра, затова поверих на Копието грижата да следи всички двойници на Чамдар, които гролимите изобретиха за наше забавление, и се отправих към Арендия.

И там гролимите бяха не по-малко заети от тези в Толнедра. Не мога да не призная заслугите на Чамдар. Той овладя до съвършенство всички уроци, които му бях дал през годините. Чувах истории за Ашарак Мурга всеки път, щом се обърнех. Те ставаха все по-невероятни и по-невероятни. Гролимите са интриганти, но в техните заговори няма капка фантазия и винаги стигат до необмислени крайности. Мисля, че това е расов недостатък.

Веднъж, когато препусках на север от Во Мимбре, срещнах красив младеж, облечен целият в броня и възседнал наперен боен кон. Разпознах кръста на Мандор върху щита му.

— Добра среща, Древни Белгарат! — приветства ме Мандорален с гръмлив глас. — Тъкмо тебе търсех.

По онова време Мандорален беше едва на седемнайсет, но вече имаше забележителна фигура със здрави мускули.

— Какво има пък сега, Мандорален? — попитах.

— Както без съмнение знаеш — твърди се, че всичко ти е известно — аз бях във Во Ебор, където моят скъп приятел и настойник, баронът на това почтено владение, ме обучаваше в рицарското изкуство да се бия и…

— Мандорален, давай по същество!

Той изглеждаше леко засегнат от тона ми.

— С две думи — рече той, сякаш някой мимбрат може да каже нещо с две думи, — близнаците Белтира и Белкира дойдоха наскоро във Во Ебор и ме накараха да те потърся. Аз тутакси се качих на коня и понеже предполагах, че още си в Тол Хонет, незабавно тръгнах на юг, за да ти предам, че двамата любезни братя искат да те видят колкото се може по-скоро, за да ти предадат нещо.

— И какво е то?

— Трябва да призная, че нищо не разбирам от важността на това съобщение, но ми е наредено да ти предам, че една твоя родственица е с дете, а дъщеря ти, която още нямам честта да познавам, въпреки че копнея да дойде денят, когато ще й бъда представен, за да падна на коляно с дълбоко преклонение в нозете й…

— Достатъчно, Мандорален, разбрах посланието.

— Предполагам, че тези новини са от голямо значение.

— Може и така да се каже, сър рицарю.

— Възможно ли е да попитам в какво се състои тяхната важност?

— Не, не е възможно. Не ти трябва да знаеш какво означават. Връщай се обратно във Во Ебор. Ти изпълни дълга си, сър рицарю, и аз ти благодаря. А сега си върви.

(Ще използвам случая да се извиня за безцеремонното си отношение към Рицаря Закрилник. Просто исках той да се скрие от погледа ми колкото се може по-скоро, за да дам воля на пристъпа на екзалтация. Илдера беше бременна! Пратеника на боговете вече беше под сърцето й!)

Зарязах безплодното търсене на Чамдар, защото ми стана ясно, че няма да го открия. Отидох в Астурия да хвърля един поглед на Лелдорин и си тръгнах с убеждението, че той наистина е онзи Уилдантор, когото чакахме. Всичко вървеше, както беше предопределено, затова прекосих Улголанд по посока на Долината.

Когато се прибрах у дома, близнаците ми казаха, че Илдера трябва да роди към средата на зимата.

— Поулгара се кани да премести семейството малко след раждането на детето — каза Белтира.

— Това не е лоша идея — отговорих. — Ние доста често ходихме до Анат през последните петнайсет години, а Чамдар изчезна някъде. Ще е много по-безопасно, ако Поул ги премести. Алара показва ли някакво подобрение?

Белкира тъжно поклати глава.

— Тя все още отказва да приеме, че мъжът й е мъртъв. Поулгара опита всичко, за да я извади от това състояние, но досега няма никакъв резултат.

— Промяната на мястото може да я отрезви — предположих.

— Трудно е да се каже със сигурност. — Изглежда тази перспектива никак не му изглеждаше вероятна.

Поговорих още малко с близнаците и тримата решихме, че ще е добре да се върна в Сендария и да се поразтъпча демонстративно из места, които са далече от Анат. Най-вероятно пророчествата на гролимите и Ашабския оракул информираха Ктучик. Почти бях сигурен, че той е известен за предстоящото раждане и това, че то ще се случи в Сендария. Сега беше мой ред да объркам Чамдар, затова надянах костюма си на пътуващ разказвач на приказки и потеглих към Сендария.

Спрях за малко в столицата да хвърля един поглед на новия им крал Фулрах и вятърничавата му жена Лейла. Не ме разбирайте криво. Аз обичам Лейла. Сигурен съм, че няма по-широко от нейното сърце, но като момиче беше ужасно глупава. При това почти постоянно беше бременна. Понякога даже се чудя на Фулрах кога намира време да управлява кралството си.

След тази визита започнах да обикалям провинцията. Изпотъпках всички черни пътища и пътечки на Централна Сендария през есента чак до началото на зимата. Сигурен съм, че гролимите на Чамдар наблюдаваха всяка моя крачка. Не се отбивах от централните пътища, за да не ме изпуснат случайно от очи. Не исках да ги затруднявам по никакъв начин.

Беше наближил Ерастид и предчувствието ми стана още по-силно. Ерастид е най-големият сендарски празник, защото най-добре отговаря на вселенското усещане на хората там. Датата на празника — средата на зимата — е доста случайно подбрана. Сътворението на света не е станало за един ден, но предполагам, че клирът просто е нарочил един ден за годишните тържества. Като наближи празникът, аз се упътих от Дарин през Ерат към Уинолд с все по-засилващата се увереност, че Ерастид тази година ще бъде по-особен празник. Това беше в правомощията на приятеля на Гарион.

Бях много развълнуван, разбира се. В миналото имахме доказателства, че гролимите могат да подслушат разговорите ни, когато контактуваме един с друг по нашия си начин. Наближаващото събитие беше толкова важно, че не искахме по никакъв начин Чамдар да узнае и да действа с предимство. Но сега си давам сметка, че нашата изключителна предпазливост вероятно беше грешка.

С Поулгара неведнъж сме обсъждали случилото се онази зима в Анат и сега ясно виждаме къде двамата сме допуснали грешка. Смъртта на Дарал трябваше да ни послужи за предупреждение. Както подозираше Геран, скалата, която уби баща му, не беше паднала случайно. По някакъв начин, който още не можем да установим, Чамдар беше открил дъщеря ми и семейството, което тя охраняваше близо тринайсет века. Смъртта на Дарал, по-скоро бих го нарекъл убийство, беше само първата стъпка от сложен план.

Лудостта на Алара беше втората крачка, а и двамата с Поул го пропуснахме.

Дъщеря ми ми каза, че състоянието на Алара се влошило още повече през есента и тя започнала да броди из планините, за да търси мъжа си. Сигурен съм, че Чамдар е имал заслуга за това. Все пак гролимите са признати майстори във въздействието над съзнанието на хората.

Било един ден преди Ерастид, когато Илдера получила лъжливи родилни болки и Поулгара тръгнала от къщата на Дарал към противоположния край на селото да я прегледа. Тогава Алара — под внушението на Чамдар, сигурен съм в това — решила да обиколи планината и да потърси мъжа си. Когато Поул се върнала, видяла, че Алара я няма. Това се било случвало и преди. Поул, естествено, тръгнала да я търси. По този начин Чамдар успял да подмами Поул. Дълги години след това тя се винеше за лекомислието си, но смятам, че грешката не беше нейна.

Сега вече съм убеден, че мнимите болки на Илдера също са били причинени от Чамдар. Заслужава възхищение колко внимателно е подготвил последователността на събитията през тези два ужасни дни. Щом Поул напуснала селцето, лъжливите родилни болки на Илдера станали истински. В селото имало и друга акушерка, разбира се, и Гарион се родил малко след полунощ на Ерастид. През това време Поул търсела Алара на мили от селото!

Точно тогава познатият глас в главата ми ме предупреди: „Белгарат! — почти изкрещя той. — Върви незабавно в Анат! Детето на Светлината е в опасност!“

Нямаше нужда да ми го повтаря. По това време бях в Мург и ми беше нужен близо четвърт час, за да се измъкна от града и да се покрия с перушина. Едва не си откъснах крилата, опитвайки се да летя колкото се може по-бързо. Въпреки това пристигнах много късно.

След раждането на детето на Илдера селянките направили каквото обикновено се прави в такива случаи и си отишли у дома. Било празник, все пак, и трябвало да се приготвят гозбите за трапезата. Нали виждате колко лукаво е планирал всичко Чамдар!

Било на зазоряване, а аз още съм летял от Мург. Геран, Илдера и Гарион били сами в малката си къща и тогава Чамдар предприел поредния ход.

Запалил къщата.

Тя беше каменна къща, но Чамдар е гролим, а дори камъкът ще пламне, ако направиш огъня достатъчно силен.

И до днес не съм сигурен дали Чамдар си е давал сметка какво ще направи Геран, когато разбере, че двамата с Илдера не могат да избягат. Напълно е възможно той да се е отказал от безумната идея да достави на тепсия риванския крал на Торак, а вместо това да е следвал инструкциите на Ктучик да убие наследника на Желязната хватка.

Вратите и прозорците на къщата били в пламъци. Геран, вероятно вече агонизирайки, си дал сметка, че не може да спаси себе си или жена си, но че съществува малък шанс да опази техния син. Инструментите му били в къщата, а той все пак беше каменоделец. Доколкото мога да си представя, той е взел чука и е пробил малка дупка в стената близо до земята. После, макар да умирал, грабнал увитото в одеялце бебе и пъхнал безценния вързоп навън през дупката.

Тогава, точно на зазоряване, пристигнах и аз.

Или Чамдар е знаел какво точно ще се случи или просто се възползва от случая. Той се спусна, грабна вързопа с детето и се отдалечи от пламъците. Дори докато си променях формата на снежната улица, аз не пропуснах нищо от случващото се. Трябваше ми само още една крачка да извърша нещо строго забранено. Бях на косъм да унищожа Чамдар с цялата ярост на Волята си. Мисля, че единственото, което ме възпря да направя фаталната крачка, беше желанието да го убия със собствените си ръце. Виех от ярост, когато се затичах през снега, а на него точно това му трябваше. Как не успях да си задържа затворена устата тогава!

Чамдар се обърна и очите му се изцъклиха от ужас.

Ти! — извика той, когато се хвърлих отгоре му, а цялото ми тяло излъчваше желание да убивам. И той направи единственото нещо, което би могло да спаси живота му.

Хвърли детето срещу мен.