Дейвид Едингс, Лий Едингс
Гарион (12)

Дванадесета глава

Двамата с генерал Керран едва не уморихме конете си, докато стигнем Тол Хонет. Сигурен съм, че Керран ме мислеше за полудял, докато не му разказах за предишните си срещи с амбициозния подчинен на Ктучик. Щом стигнахме Тол Хонет, веднага се упътихме към посолството на Драсния. Разузнавателните служби на Ран Борун бяха добри, предполагам, но нямаше равни на специалистите на Родар. Посланикът на Драсния беше решителен мъж на име Керал и не изглеждаше много изненадан, когато ни въведоха в тапицирания му в червено кабинет.

— Предполагах, че ще наминеш, Древни.

— Хайде да минем направо на въпроса, Керал — казах късо, пресичайки любезностите. — Какво знаеш за тоя приятел, който се подвизава под името Ашарак Мурга?

Керал се облегна назад, шляпвайки с пухкавите си ръце върху своя търбух.

— Беше много активен тук в Толнедра преди войната, Белгарат — все обичайните неща: шпиони, подкупване на държавни чиновници и други от този род. Имаше на разположение дузина мурги да му вършат черната работа. Както се полага, наглеждахме всички тях, но Ашарак не правеше нищо по-различно от останалите, та да се наложи да му обърнем особено внимание.

— Управлението ви в Боктор не направи ли връзката?

— Явно не е. Името на Ашарак присъстваше в рапортите ни, но беше в един куп с имената на всички други шпиони на мургите, затова и не направи впечатление. После Кал Торак нападна Драсния и нашето разузнаване трябваше набързо да се изнесе от Боктор. Целият им архив беше пренесен в Рива, но досиетата бяха струпани безразборно и напълно объркани. Това и обяснява защо рапортите не привлякоха досега вниманието върху името на Ашарак. Мургите продължиха да действат тук дори след затварянето на Южния път на керваните, ала с напредването на войната се изнесоха от страната.

— Добре, че са се махнали! — отбеляза Керран.

— Не, генерале, не е точно така — поправи го Керал. — Мургите прекалено се набиват на очи в Западните кралства. Вместо тях сега Ктучик използва дагаши и е много голямо предизвикателство да ги разкриеш. Успяхме обаче да попаднем по следите на един преди няколко месеца и мои хора започнаха да го наблюдават. Преди две седмици той се е срещнал с един, който приличал на сендар, но май не е бил наистина от тази раса. Мой агент е стоял достатъчно близо до тях, за да подслуша, че си говорели за заповедите, получени от Ашарак Мурга. Изпратих рапорт до временното ни главно управление в Рива и някакъв чиновник, малко по-наблюдателен от предишния, който е претупал кореспонденцията ми, най-сетне направил връзката. Прегледал досиетата на Ашарак, които се пазят от години, и открил документи, които препращали към архивите за Чамдар. Шефът на службите ме предупреди, а аз уредих тази информация да попадне при Ран Борун чрез неговите агенти. Известно ми беше, че наскоро си посещавал двореца, Белгарат, и имаше шанс императорът да знае накъде си поел след това. Знаех, че така ще е по-лесно, а и по-евтино, да накарам хората му да те открият, вместо да пращам моите.

Керран наблюдаваше Керал видимо разколебан.

— Започвам да се убеждавам, че вие работите по съвместителство, Ваше Превъзходителство — заключи той.

— Не го ли знаеше досега, Керран? — попитах аз. — Всеки драсниански посланик по света работи и за тяхното разузнаване.

Керал направи обидена физиономия.

— Така е, за да облекчим бюджета, генерале — обясни той. — Крал Родар е много пестелив владетел, а в този случай вместо две плаща само една заплата. Спестеното се натрупва след известно време.

Керран се усмихна.

— Съвсем по драсниански — промърмори той.

— Как онзи пропаднал човек, хонетът Олгон, се е набъркал във всичко това, Керал? — попитах.

— Съвсем наскоро разбрах и това, Древни. Един дагаши, когото наблюдаваме, напоследък се представя за нийсанец — бръсната глава, копринена роба и така нататък. Взе да се заседява дълго в кръчмата, където Олгон ходи редовно. Имах няколко агенти близо до Олгон, а бяхме сигурни, че наоколо се навъртат и толнедрански шпиони. Мнимият нийсанец включи и Олгон към хората, които търсят теб и лейди Поулгара.

Станах от мястото си.

— Май трябва да отида лично в тази кръчма и да поогледам Олгон. Къде точно се намира това място?

— В южния край на острова — каза Керран. — Но мислиш ли, че ще е разумно? Познават те доста добре, пък съм сигурен, че и този дагаши на Ашарак ще те разкрие.

— Мога да се маскирам, Керран — уверих го аз. — На никого и през ум няма да мине, че съм аз. — Погледнах го право в очите. — Нали не искаш да знаеш как точно го правя?

Той изглеждаше като насаден на пачи яйца.

— Не, със сигурност не бих искал да знам — отвърна.

— Така си и мислех. Керран, ще ми дадеш ли някой от твоите хора да ми покаже пътя? Вие двамата ме чакайте тук. Няма да се бавя.

Когато влезете в Тол Хонет, първото ви впечатление е, че в него има единствено палати и облицовани с мрамор прекрасни сгради, но, както и във всеки друг град по света, тук се срещат също бордеи и бедняшки къщи. Кръчмата, в която ме заведе шпионинът на Керал, беше определено занемарена и мръсна. Обичайната емблема, каквато имат подобни заведения, напомняше чепка грозде. Имам чувството, че всяка кръчма от Запада има същата емблема. Слънцето тъкмо залязваше, когато драснианският агент ми посочи вратата, а после потъна в сумрака на уличката. Промъкнах се в една воняща барака и приех образа на висок строен момък, облечен в дрипи. После, клатушкайки се леко, прекосих улицата и влязох в одимената и спарена кръчма. Тръшнах се на една пейка край разклатена маса и високо обявих:

— Ще пия една бира!

— Дай да ти видя най-напред парите — отегчено каза кръчмарят.

Порових пипкаво из джоба на мръсната си риза и измъкнах оттам толнедранско половин пени. Кръчмарят взе монетата и ми донесе бокал долнокачествена бира. Аз се огледах. Не беше трудно да разпозная Олгон. Беше сравнително най-прилично облеченият човек в цялото заведение и бе прикачил на лицето си онова арогантно изражение, което е дадено по рождение на всички хонети. Разполагаше се край една голяма маса в сепаре, близо до задната стена, а наоколо му се бяха събрали крадци и главорези. Лицето му беше подпухнало и с торбички под очите, каквото става обикновено след години разгулен живот.

— Всичко, което се иска от теб, Страг, е да кажеш, че си я видял на улицата — обясняваше разпалено той на някакъв злодей с пурпурен белег на бузата.

— Каква полза от това? — изфъфли Страг.

— Ако онзи не получи поне някакво потвърждение, че тя е в Тол Хонет, може да си прибере парите обратно в Тол Борун, а дори и в Арендия. Ще го загубим като клиент.

— Не знам за теб, Олгон — отговори Страг, — но аз си пазя кожата. Нямам намерение да лъжа дагаши и после да му прибера парите.

— Ти си страхливец, Страг — обвини го Олгон.

— Може и така да е, но съм жив. Видях какво направи дагаши на хората, които се опитаха да го изпързалят. Намери си някой друг да лъже или пък сам го направи.

Олгон се усмихна презрително.

— Е, добре — каза той на останалите мошеници около масата, — кой от вас иска да изкара половин сребърна марка?

Не се обади нито един доброволец. Явно дагаши имаше висока репутация в това долнопробно общество. Олгон огледа заплашително своите наемници и после остави въпроса да виси нерешен. Този кратък разговор разкриваше цяла вселена от неговия характер. До края на живота си няма да разбера как е могъл дагаши да повярва дори дума от онова, което Олгон му е казал.

Близо десетина минути ближех халбата, пълна с хладка и разводнена бира, когато вратата на кръчмата се отвори и един мъж с бръсната глава и нийсийска копринена роба влезе вътре. Тръгна направо към масата на Олгон.

— Имаш ли новини за мен? — рязко попита той.

— Всички мои хора са нащрек — отговори Олгон малко уклончиво. — Това ми струва много скъпо, Саресс. Не можеш ли да ми отпуснеш малък аванс?

— Ашарак не плаща предварително, Олгон — подигравателно рече човекът в копринена роба. — Той дава пари само при доставка на стоката.

Олгон измърмори нещо и другият се наведе през масата към него.

— Това пък какво беше? — попита той заплашително. Сега, както беше наведен, можех ясно да различа контурите на някакъв предмет с триъгълна форма, който беше прикачен на кръста му под робата.

— Казвам, че твоят Ашарак е стара лисица и иска да се измъкне без нищо — отвърна дръзко Олгон.

— Ще му предам това — натърти Саресс. — Вярвам, че ще е очарован.

— Не искам цялата сума, Саресс — продължи по-меко Олгон, — а само колкото да си покрия разходите.

— Гледай на тях като на инвестиция, Олгон. Ако откриеш жената, която търси Ашарак, той ще те направи богат. Ако ли пък не, просто ще си останеш бедняк.

После се обърна на пети и излезе от кръчмата.

Нещо не беше наред тук. Държаха се твърде демонстративно. Знаех, че маскировката ми не може да бъде разкрита, но беше твърде възможно Олгон или оня нийсанец да са разпознали някой от драснианските или толнедрански шпиони тук. Това, което наблюдавах, беше внимателно обмислено и умело изиграно, за да ги подведе. Започнах да се изпълвам с подозрение към цялата тази история. Изчаках още няколко минути. После станах и разбих чашата си в пода.

— Писна ми от тази помия — казах високо. — Ако искам да пия вода от реката, мога да отида при някой кей и да се налоча, без да плащам за това.

После напуснах демонстративно кръчмата. Продължих да се клатушкам, докато не се убедих, че никой не ме следи. После приех собствената си форма и се върнах в посолството на Драсния, тъкмо когато нощта падаше над Тол Хонет.

— Някой от хората ти виждал ли е наистина Ашарак? — попитах Керал.

— Досега не, Древни — отвърна посланикът. — Опитвахме се да проследим дагаши до неговия работодател, но той все успява да ни се изплъзне.

— Това не ме учудва. Никак не е глупав този дагаши — носи змийско жило. Когато се наведе над масата, го видях да се очертава под копринената му роба.

Керал подсвирна.

— Какво е това змийско жило? — попита Керран.

— Триъгълен нож за хвърляне — отговори Керал. — Дълъг е около петнайсет сантиметра и има много остър бръснач. Краят обикновено е намазан с отрова. Само най-високопоставените сред дагаши го използват.

— В това няма никакъв смисъл — избухнах аз. — Тези високопоставени дагаши са много скъпо платени. Защо му е тогава на Ашарак да плаща и на някакъв скитник. Започна доста силно да мирише на гнило около тази история. Някой дава много пари, за да ни накара да повярваме, че Ашарак е тук, в Тол Хонет, но аз няма да се убедя в това, докато някой не го види с очите си.

— Защо са му на Ашарак всички грижи и разходи само заради това? — Керран изглеждаше объркан.

— Защото иска да ме заблуди, че е тук, когато всъщност е на друго място — отговорих. Не го казах, но бях почти сигурен къде всъщност е Чамдар. — Е, добре — продължих, — аз търся Чамдар, докато той търси някой друг. Мисля, че има начин да го накарам да се върне в Тол Хонет, изплезил език от бързане.

— Какво мислиш да правиш, Древни? — попита Керал.

— Хората на Чамдар търсят Поулгара. Ще се постарая наистина да я намерят, при това тук, в Тол Хонет. Да вървим в двореца, трябва да говоря с Ран Борун.

Тримата се упътихме към императорския палат и почти веднага бяхме приети в императорските покои.

— Добър вечер, господа — посрещна ни Ран Борун, излегнат с лютня в ръка, по чиито струни подрънкваше. — Усещам, че нещо се задава.

— Имам нужда от помощ, Ваше Величество — казах.

— Само кажи каква.

— Този Чамдар, за когото сигурно вече сте чули, е гролимски свещеник, който върши мръсната работа на Ктучик.

Очите на Ран Борун се присвиха.

— Значи е много по-важен, отколкото си мислехме. Какво го води в Толнедра? Мислех, че случилото се във Во Мимбре окончателно е подрязало крилете на гролимите.

— Сигурно е така, Ваше Величество, но Чамдар не е обикновен гролим. Ктучик му възложи тази задача преди много време, а Чамдар има нрава на хрътка преследвач. Дъщеря ми се грижи за нещо, което е много важно и Чамдар от години се опитва да я открие. Толкова е обсебен от тази идея, че предполагам дори не е разбрал какво се случи при Во Мимбре.

— Защо търси тук тогава? Нали дъщеря ти не е в Толнедра?

— В момента не е, но мисля, че и Чамдар не е тук. Цялата история с пропадналия хонет е примамка, която цели да ме убеди, че Чамдар е в Тол Хонет. Определено иска да прикове вниманието ми тук. Сега обаче ще обърнем играта и аз ще го принудя да долети запъхтян в Тол Хонет, а Керал ще го държи под око.

— Как мислиш да постигнеш това?

— Керал ще накара хората си да пуснат лъжлива информация, която да стигне до ушите на Олгон. Ще ви бъда задължен, ако накарате агентите си да сторят същото. Кажете им обаче да бъдат особено внимателни. Хората на Чамдар вече не са мурги. Той използва дагаши. Мургите не са много умни, при това лесно се забелязват в тълпата. Дагаши са изключително умни и трудно се разпознават.

— Какви са тия дагаши?

— Членове са на полурелигиозен орден, основан във военния окръг Агара, Югозападен Ктол Мург, Ваше Величество. Те са преди всичко наемни убийци, но и много добри шпиони. Могат да ни причинят главоболия, защото не изглеждат като мургите.

— Как са го постигнали?

— Чрез кръстоски. Нийсанците им продават робини от цял свят, а мъжките рожби на тези робини се обучават и предават на ордена. Те са фанатично предани на старейшините. Много са опасни освен заради задачите, които изпълняват, и заради това, че са практически невидими. И тук стигаме до услугата, за която ви помолих.

— Какво мога да направя за теб, стари приятелю?

— Искам да наложите нова мода в женските прически.

Той примигна объркано.

— Не сменихме ли внезапно темата?

— Не съвсем. Вие сте виждали дъщеря ми. Няма как да не се съгласите, че има поразителна външност.

— Спор няма.

— Кое е първото нещо, което забелязахте у нея?

— Белият кичур в косата й, разбира се.

— Точно така.

Той изведнъж ми се ухили.

— Ах ти, стара лисицо — каза с възхищение. — Желаеш да напълня Тол Хонет с копия на Поулгара, нали така?

— Като начало, да. Искам да измъкна Чамдар оттам, където е в момента. Ще го накарам да потича малко наоколо, после ще задълбоча заблудата му. Ще уредя да му докладват, че са видели Поулгара по няколко пъти на ден, а в Тол Хонет ще е само началото.

— Щом Поулгара иска да изчезне, защо просто не си боядиса косата?

— Опита, но нищо не се получи. Боята не хваща белия кичур. Пада веднага от него, а Поулгара мие косата си поне веднъж дневно. Щом като не мога да я накарам да изглежда като всички останали жени, тогава ще направя така, че всяка тъмнокоса красавица в Западните кралства да прилича на нея. Тол Хонет е модният център на цял свят, така че ако дамите тук започнат да избелват по един кичур в косите си, останалите ще ги последват и след шест месеца тази мода ще е разпространена по целия свят. Като начало ще върна Чамдар в Тол Хонет, после ще обиколя съседните кралства и ще поощрявам дамите да следват новите модни тенденции. С този номер ще накарам Чамдар да се мята от покрайнините на Мориндланд до южната граница на Нийсия през следващите няколко години. И което прави замисъла още по-неприятен за Чамдар — дагаши искат заплащане за всяка информация. Чамдар ще плати скъпо и прескъпо за неверни данни. Ако не друго, поне ще го разоря.

Останах в Тол Хонет още месец, докато новата мода не плъзна навсякъде. Аз обаче не си направих труда да скрия, че съм в града. Ако агентите докладваха на Чамдар, че аз съм тук, появата на Поулгара би била много по-достоверна. Мразя да си признавам, че разговорът на Олгон със злодея Страг ме наведе на мисълта за това решение. Аз обаче я доразвих. Винаги доразвивам идеите на другите хора. Това някои наричат художествено майсторство, а други — плагиатство.

Точно в този момент от дългата си и пъстра кариера аз приех образа, който ми свърши добра работа през следващите пет века. Превърнах се в странстващ разказвач на приказки. Те винаги са добре приети в долитературните общества, а литературата не беше много широко разпространена по онова време.

Хората, които ме опознаха през последните пет века, мислят, че опърпаният ми вид се дължи на моята немарливост и безразличие към облеклото. Нищо обаче не е по-далече от истината от това предположение. Моделирането на този костюм ми отне много време. Ушиха ми го най-изкусните шивачи на Тол Хонет. Дрехите ми наистина изглеждат сякаш всеки момент ще се разпаднат, но всъщност са така умело направени, че са практически вечни. Кръпките по коленете на панталона ми са си чиста бутафория — под тях няма никакви дупки. Ръкавите на вълнената ми туника бяха с омазнени маншети, но това не бе резултат от дълго носене. Тъканта на туниката беше пропита с тази мазнина още преди да я облека. Въжената препаска си беше просто изблик на артистизъм, уверявам ви, а спуснатата ниско качулка правеше вида ми забележим и лесно запомнящ се. Към това прибавих здрава сива риванска наметка и торба за различните ми принадлежности. После загубих цял ден да споря с обущаря за обувките. Той отказваше да разбере защо не искам те да са излъскани и нови. Всъщност бяха чудесно изработени обувки, но изглеждаха така, сякаш съм ги намерил в някоя канавка. Целият костюм ми придаваше вид на скитник и аз не го промених съществено цели пет века.

От Тол Хонет тръгнах пеша. Най-напред скитащият разказвач на приказки не би могъл да си позволи кон, пък и той би бил голямо бреме, ако решах да се придвижвам по моя си бърз начин от място на място.

(Не бих правил тези подробни разяснения, но искам веднъж завинаги да разсея едно недоразумение. Независимо какво си мислят хората, аз не съм такъв повлекан. Дрехите ми изглеждат по този начин, защото аз желая така.

Изненада ли е за вас да откриете, че всъщност не съм скитник? Е, животът е пълен с такива дребни разочарования, не е ли така?)

Спрях край Во Мимбре по пътя си на север. Бях смаян, когато кралица Маясерана тутакси подхвана моята игра. Понякога недооценяваме арендите. Твърде лесно е да ги вземеш за глупави, но това не е точно така. Техният проблем е не толкова глупостта, а ентусиазмът. Те са емоционални хора и това изкривява тяхната преценка за хората и постъпките им. Прекрасната Маясерана схвана замисъла ми почти толкова бързо, колкото и Ран Борун и в косата й се появи бял кичур още преди залез слънце. Той много й отиваше и на следващия ден с удоволствие забелязах, че всички тъмнокоси дами в двора побързаха да последват новата мода. Блондинките много се цупиха, доколкото си спомням.

Докато пътувах на север, открих нещо за женската природа. Където и да спирах, дали в селце, малко градче или усамотена ферма, рано или късно някоя жена се приближаваше и ме питаше: „Каква е последната мода в двора? Колко дълги са роклите? Как си носят косата дамите там?“ Нищо не би могло да обслужи по-добре моя замисъл. Зад себе си оставях диря от бели кичури също като следата на черекски кораб при попътен вятър.

Внимателно избягвах фамилиите, за които се грижех през вековете. Хрумна ми, че Чамдар може да е достатъчно схватлив, за да осъзнае, че е способен сериозно да развали предсказаното от Мрин, ако успее да убие няколко възлови за историята наследници. Но моя първа грижа си остана да опазя Гелан, така че избягвах Селин, сякаш там върлува шарка.

Както се оказа по-късно обаче, опасността за Гелан не е била от физически, а от душевен характер.

Отправих се към Медалия в Централна Сендария. Срещу дребни монети разказвах шарени истории насред централния площад и посвещавах дамите в последните модни веяния откъм Тол Хонет. Преспивах из оборите и сайвантите в покрайнините на града. След като близо седмица вече кръстосвах надлъж и нашир Медалия, измъченият глас на Поул ме събуди посреднощ.

„Татко, имам нужда от теб.“

„Какво се е случило?“

„Имаме проблем. По-добре ела колкото се може по-скоро.“

„Какво става?“

„Ще ти кажа, когато дойдеш. Някой може да подслушва. Промени външността си.“

После гласът й се изгуби. Ето ти на тебе загадка! Поулгара е най-хладнокръвният човек на света, освен ако нещо не я извади от равновесие. Но почти нищо не може да я разтревожи, а този път наистина звучеше изплашено. Ето защо се надигнах веднага, изтръсках сламата от наметката си и незабавно напуснах Медалия.

Стигнах покрайнините на Селин още преди зазоряване, прерових паметта си за някоя подходяща дегизировка и се превърнах в плешив дебелак. После се отправих към работилницата, където обикновено Гелан правеше своите бъчви. Поулгара беше отпред и енергично метеше стълбището, без да се замисля колко рано беше всъщност.

— Къде беше досега? — подхвана ме тя, докато се приближавах към нея. Не зная как, но винаги успява да проникне зад дегизировката ми.

— Успокой се, Поул. Какво толкова те е подпалило?

— Влез вътре! — Тя ме въведе в работилницата. — Гелан още спи — прошепна, — но искам да ти покажа нещо. — Отведе ме до някакъв килер в дъното на помещението. Отвори вратата му и извади оттам дреха от рунтава кожа. Сърцето ми се качи в гърлото — беше изработена от меча кожа.

— От колко време е това? — прошепнах на дъщеря си.

— Не съм съвсем сигурна, татко. Гелан е някак отчужден и неуловим през последните шест месеца. Излиза почти всяка нощ и се прибира едва рано сутрин. Отпървом си мислех, че може би изневерява на Енала.

— Това жена му ли е?

Тя кимна и внимателно върна дрехата на мястото й в килера.

— Ела да излезем навън — пошушна. — Не искам да слезе долу и да ни завари пред килера.

Излязохме отново на улицата и тръгнахме към ъгъла.

— И така — започна разказа си тя, — майката на Гелан беше болна и аз денонощно стоях край леглото й. Сега вече е по-добре и едва онази вечер имах възможност да го проследя. Той слезе в работилницата и натъпка в една торба тази дреха. После се спусна край езерото и вървя покрай брега, докато стигна голямата клисура, обрасла с дървета, която е на около миля източно от града. Там вече имаше близо дузина други алорни, заобиколили голям огън в центъра на клисурата. Всички бяха облечени в мечи кожи. Гелан навлече своята и се сля с останалите. Съвсем ясно е, че е станал член на Мечия култ.

Започнах невъздържано да ругая.

— Такова поведение няма да реши нищо, татко — сряза ме студено Поул. — Какво мислиш да правиш оттук нататък?

— И аз не знам. Кой изглеждаше водач на това мило събиране онази нощ?

— Имаше един от тях с брада и расо на свещеник на Белар, който най-много говореше.

— Каза ли нещо съществено?

— Не мисля. През повечето време само повтаряше изтъркани стари лозунги от рода на: „Алория е една!“, „Проклети да са децата на Бога-Дракон!“, „Белар е нашият повелител!“

— Поул, ти трябваше да следиш отблизо Гелан. Как допусна да се случи подобно нещо?

— Изобщо не съм го очаквала, татко. Той беше толкова разумен.

— Този свещеник свързан ли е с местната алорнска църква?

— Не, доколкото забелязах, той не е от Селин.

— Как изглеждаше?

— Доста набит, но може така да ми се е сторило заради расото. Не успях много добре да видя лицето му. Брадата сякаш започваше направо от очите.

— Рус ли беше, имам предвид изглеждаше ли като повечето алорни?

— Не, беше много тъмен. Косата и брадата му бяха почти катранено черни.

— Това всъщност не е от голямо значение. Има много тъмнокоси драснианци и алгари. Редовно ли ходи Гелан при тях?

— Почти всяка нощ.

— Тогава довечера ще го проследя. Искам да зърна този облечен в кожа свещеник на Белар. Връщай се вкъщи, Поул. Ще стоя далече от работилницата на Гелан днес. Подозрителността всъщност крепи Мечия култ. Ако Гелан усети, че съм наоколо, може да реши да пропусне срещата.

Скитах се безцелно около Селин цял ден. Ушите и очите ми бяха отворени широко, но държах устата си затворена. Знаех какво търся, а да откриеш членовете на Мечия култ не е чак толкова трудно. Всички те са алорни, разбира се. Очите им постоянно шарят, те са нервни, подозрителни, напрегнати и маниакално предпазливи като всички глупаци, които имат чувството, че знаят някаква много важна тайна.

Изненада ме, че почти навсякъде в Сендария има параклиси на култа. Сендарите, независимо от каква раса произхождат, са твърде разумни, за да позволят да бъдат въвлечени в подобен фанатизъм.

Помотах се още по улицата, където беше работилницата на Гелан, докато най-накрая вечерта се спусна над Селин. Вече беше мръкнало, когато той крадешком се измъкна от вратата, нарамил конопена торба. Гелан беше към края на трийсетте и крехкото телосложение от неговото юношество беше отстъпило пред яките мускули на зрелостта. Явно сега пускаше и брада. Всички от Мечия култ носят бради по неясна за мен причина. Той се запъти надолу по улицата към езерото, а аз тръгнах в противоположната посока. Знаех къде отива, затова не смятах за необходимо да вървя по петите му. Излязох през една от другите врати на града, приех формата на бухал и стигнах мястото на срещата при дърветата четвърт час преди Гелан. Култистите, които вече бяха тук, се разхождаха тромаво с полюшване напред-назад около огъня. Сигурно си въобразяваха, че така походката им прилича на мечешката. Виждал съм немалко мечки през живота си и нито една не ходи по този начин. Всъщност е голяма рядкост да видите мечка, която се опитва да ходи, изправена на два крака.

Алорните скандираха в един глас обичайните лозунги. Малоумието явно доставя повече радост, когато е споделено, а няма нищо, което да е по-малоумно от Мечия култ. Никога не съм могъл да схвана смисъла от хоровата декламация, но тя сякаш винаги успокоява религиозните фанатици, от каквато и вяра да са те.

Когато Гелан пристигна, облечен в мечата си кожа, останалите култисти му се поклониха ниско и отново в хор занареждаха: „Вечна слава на риванския крал, Пророкът на боговете и Повелителят на Запада. Където ни поведе, натам ще тръгнем.“

Тайната, която ние с Поул бяхме запазили близо девет века, сега явно беше излязла наяве. Започнах яростно да цедя проклятия през кривия си клюн. Когато най-сетне овладях гнева си, внимателно проучих съзнанието на всеки отделен култист, присъстващ на сборището около новия си герой. Повечето от тях бяха обикновени алорни със замъглени умове, каквито винаги са запълвали редиците на култа. Двамина обаче не бяха такива. Успях да отделя думата „Кахша“ от мислите им, а това е планина в пустинята Агара, където е главната квартира на дагаши. Чамдар най-сетне беше успял да ме изпревари. Започнах отново да ругая невъздържано.

Не след дълго пристигна и свещеникът на Белар. Както беше ми казала и Поул, неговата рунтава брада покриваше почти цялото му лице, но не скриваше очите — косите очи на типичен ангарак. Как можеха Гелан и останалите алорни около огъня да са толкова глупави, та да не забележат това? Когато свещеникът в расо доближи огъня и успях да разгледам лицето му в светлината на огъня, аз започнах да кълна неудържимо.

Свещеникът на Белар, който напътстваше заблудения наследник на Желязната хватка, беше самият Чамдар.

Сякаш небесата се сринаха върху мен. Маскираният като нийсанец дагаши в Тол Хонет е знаел точно какво да прави. Чамдар не би хукнал към Тол Хонет или към която и да е друга точка на Западните кралства само заради грижливо подготвеното от мен модно ревю. През цялото това време Чамдар е знаел къде точно се намират Поул и Гелан. Бях пропилял повече от половин година да убеждавам дамите по целия Запад да подражават на най-характерната черта на Поулгара. Това се оказа напълно безсмислено. Този път Чамдар ме беше изпързалял!

„Най-добре е да дойдеш веднага тук, Поул!“ — предадох мисълта си почти шепнешком аз. Чамдар бе на не повече от шест метра под дървото, на което бях кацнал. За щастие тъкмо тогава говореше на култистите и не ме чу. Произнасяше благословията си за риванския крал, „който ще ни поведе към Южните кралства, където всеки, който срещнем, ще се обърне във вярата на Бога-Мечка.“

После започна да говори Гелан и аз не усетих нито зрънце от онази стигаща до самообезличаване скромност, която бе сред характерните черти на рода още от времето на принц Геран. Съвсем очевидно беше, че Гелан е повече от самоуверен. „Ето — провъзгласи той, — аз съм Божият пророк, чрез чиято уста говори провидението. Аз, Гелан, съм риванският крал, Повелителя на Запада, и призовавам Западните кралства да се предадат в моя власт. Аз ще водя, а вие ще ме следвате, и всички ангараки ще потреперят пред мен.“

Това продължи доста дълго и той още се самовъзхваляваше, когато Поул пристигна.

Само за да не съм несправедлив ще отбележа, че малоумието, в което изпадна Гелан, не беше по негова воля. Гарион може подробно да ви опише колко изкусно Чамдар умее да прониква и завладява нечие съзнание. Докато отрастваше във фермата на Фалдор, Гарион сигурно е виждал Ашарак Мурга почти всяка седмица, но му е било забранено да казва на когото и да било. Това е стар гролимски трик, който е разпространен в ангаракското общество дълго преди да се разцепи светът. Нелепостите, от които е изплетена религията на ангараките, задължително налагат гролимите да владеят и контролират съзнанието на масите. Сега като се замисля, си давам сметка, че всъщност всички религии практикуват това. С изключение на моята, разбира се.

Поулгара много разумно беше избрала формата на кафеникав бухал, когато дойде при мен сред клоните. Белите птици се забелязват твърде лесно в мрака. Тя кацна на дървото и се заслуша в самовъзхвалата на Гелан, без да пророни нито звук.

— Този, който се представя за свещеник на Белар, е всъщност Чамдар, Поул — прошепнах аз.

— Ето как изглеждал значи — отвърна тя с потропване на клюна. — А сега какво ще правим, татко?

— Надявах се на теб да хрумне нещо. Аз вече съм почти изчерпан. Чамдар държи Гелан под пълен контрол. Трябва да го освободим от него.

— Има едно нещо, което би могло да свърши работа — отвърна тя. Загледа се в Гелан с огромните си немигащи очи. — Искаш ли да се обзаложим?

— Целият ми живот е само залагане, Поул.

— Да, забелязала съм. Преди време във Во Вакюм използвах нещо, когато един астуриански шпионин се промъкна твърде близо до херцога. Чамдар обаче е гролим, така че вероятно има по-сигурни средства за защита. Ако Гелан е напълно под контрола на Чамдар, той няма да повярва и дума от това, което му разкажем за Учителя, нали?

— Вероятно е така. Какво си намислила?

— Тогава Чамдар ще трябва сам да се разкрие.

— И как смяташ да уредиш това?

— Просто ще направя така, че мислите му да се чуват. По този начин убедих васитския херцог, че новият му приятел не е това, което изглежда. Астурианският шпионин беше обикновен човек обаче. Този номер може и да не мине при гролим.

— По-добре опитай, Поул, иначе ще бъда принуден да причиня нещо много лошо на Гелан.

— Колко лошо, татко?

— Не е възможно да има наследник на Желязната хватка, който да е контролиран от Чамдар. Това е немислимо. Ще трябва да изрежа повечето от мозъка на Гелан. Вече няма да може да прави бъчви, но ще има деца.

— Не би могъл да му сториш това!

— Напротив, мога. Няма да ми е приятно, но се налага.

— Такава постъпка отива много далеч, татко.

— Имаме ли друг избор, Поул? И преди сме губили наследници. Родът е важен, не отделният човек. А родът не бива да е под диктата на гролимите.

Този разговор накара Поул да се концентрира още по-усърдно. Съществуват някои ограничения на възможностите, когато не си в собствената си форма, затова тя се спусна на земята зад дървото, на което бяхме кацнали, и прие човешки облик.

Аз обикновено съм малко шумен, когато използвам Думата и Волята — от чисто перчене, предполагам — но Поул винаги ги е употребявала с мярка. Дори да знаех приблизително какво се кани да прави, едва-едва успях да доловя нещо като полъх, когато тя освободи Волята си и промълви една Дума.

Гелан продължаваше да сипе глупости, разправяйки на култистите колко велик е всъщност, когато друг, по-силен глас го заглуши. Той заекна и после млъкна съвсем.

Гласът беше на Чамдар, но неговите устни оставаха неподвижни. Звукът излизаше сякаш от самата му глава и той явно не осъзнаваше, че мислите му вече могат да бъдат чути от всички. „Ктучик ще ме възнагради, ако убия този дръвник — размишляваше кънтящият глас, — но Торак ще ме възнагради още повече, ако планът ми проработи. Когато този малоумен алорн попадне изцяло под моя власт, ще го заведа в Рива и той ще може да завладее отново Ктраг Яска. После ще го окова и ще го завлека в краката на Бога-Дракон, за да му се поклони и му поднесе проклетия камък в знак на пълното си подчинение. Такава заслуга непременно би трябвало да бъде богато възнаградена. Ще стана четвъртият ученик на Бога-Дракон, при това най-любимият. Аз ще съм първият му ученик, а Ктучик, Урвон и Зедар ще трябва да ми се подчиняват напълно. Моят подарък ще направи Торак Повелител на света, пък аз ще съм негова дясна ръка, докато трае Вечността. И това ще е съвсем заслужена награда.“

Съвсем ясно чух звука, когато владичеството на Чамдар над съзнанието на Гелан се пропука. И преди бяхме получавали някои доказателства, че Гелан има доста посредствен талант, но гласните размишления на Чамдар бяха достатъчни, за да го върнат към здравия разум. С огромно усилие той освободи съзнанието си и действителността се стовари над него с огромна сила, когато си даде сметка какво всъщност става. Звукът от това беше ужасяващ.

И понеже беше алорн, реакцията на Гелан можеше да бъде предвидена до най-малките подробности. Той се устреми към втрещения гролим с пламтящи очи и желание да убива.

— Какво ти става?! — гласът на Чамдар се изви до писък.

Юмрукът на Гелан беше единственият отговор. Ударът, който той стовари върху подчинения на Ктучик, можеше да повали и вол.

Няколко пъти размишлявах колко съществено би се променил ходът на историята, ако Гелан носеше брадва през онази нощ. Но като погледна по-напред във времето си давам сметка, че това всъщност е било за добро.

Чамдар отстъпи назад, очите му се изцъклиха и неговата Воля се изпари. Той тежко падна на земята, а няколко от псевдоалорните се втурнаха да защитят своя господар. Тъкмо се бях приготвил да се намеся, но останалите култисти ме изпревариха. Те се бяха клели във вярност на Гелан, а това е религиозен обет в Мечия култ. Всички се скупчиха около двамата дагаши. Объркването обаче даде шанс на Чамдар да дойде на себе си и да се измъкне. Той се пренесе в края на гъсталака, сдоби се с крила и отлетя нанякъде в нощта.

— Ние сме измамени! — изрева Гелан. — Това не е свещеник на Белар!

— Какво да правим сега, о, Пророче на Бога? — безпомощно попитаха култистите.

— Не ме наричайте повече така! — изкрещя им Гелан. — Не съм никакъв пророк. Всичко това е било заблуда, а аз обезчестих името си! — той смъкна мечата кожа от гърба си и я хвърли в огъня. — Мечият култ е лъжа и измама. Повече не желая да участвам в тях!

— Да открием лъжливия свещеник и да го убием! — извика един здравеняга и понеже бяха алорни, се втурнаха да изпълняват неговия призив. Пръснаха се измежду дърветата наоколо и търсиха близо час и половина, но през това време Чамдар вече беше много далече. Най-сетне се отказаха и се върнаха около огъня.

— Какво ще правим сега, Ваше Величество? — попита едрият алорн.

— Най-напред забравете това „Ваше Величество“! — отвърна Гелан. — Аз не съм ривански крал, затова не ме наричайте повече така. — Той изопна рамене. — Искам да се закълнете, че нито дума за това няма да изпуснете. Оттук насетне аз съм просто Гелан бъчварят и нищо повече! Ще се закълнете ли?

Естествено, че се заклеха. Какво друго им оставаше?

— Сега си вървете вкъщи при семействата! — нареди им той. — Забравете тази мръсна работа, заживейте отново собствения си живот и никога не споменавайте за кошмара, който преживяхме.

— Ами този гролим? — настоя войнственият юначага. — Този, който се правеше на свещеник на Белар?

— Семейството ми ще се справи с него — отговори Гелан. — Сега си вървете по къщите.

Щом всички се разотидоха, наследникът на Желязната хватка се похлупи по очи на земята и заплака неудържимо от срам и разкаяние.