Дейвид Едингс, Лий Едингс
Гарион (2)

Втора глава

Разочаровани сте, нали? Очаквахте потресаващо описание на моята ужасна разплата с тялото на Змийската кралица. Е, аз съм добър разказвач. Ако точно това искате да чуете, предполагам, че бих могъл доста добре да го увъртя. А като си поохладите малко главите, вероятно ще се засрамите.

Честно казано, никак не се гордея с това, което направихме в Нийсия. Ако бях изпълнен с ярост и жажда за мъст, нещата, които извършихме там, щяха да са напълно обясними. Не че са достойни за възхищение, но поне могат да бъдат извинени. Ала действията ми бяха съвсем хладнокръвни. А това ги прави чудовищни, не мислите ли така?

Трябваше да се досетя, че Зедар стои зад всичко това още от самото начало. Би било твърде сложно, ако в основата на всичко е Ктучик. Всеки път, когато ме нападнат угризения на съвестта за това как постъпих със Зедар, започвам да си припомням дългия списък с неговите престъпления. Това, че подлъга Илесса да убие Горек, а после я остави сама срещу алорните, е на челно място в поредицата.

Хайде стига с тези изморителни оправдания.

 

Алорните все още рушаха с настървение града, когато двамата с Белдин напуснахме двореца. Повечето къщи бяха от камък, тъй като дървото бързо загнива в тропическата влага на джунглата. Алорните подпалиха това, което гори, и продължиха да обстрелват със стенобойни машини, докато не сравниха всичко със земята. Яркият пламък сякаш се простираше до хоризонта, а улиците потънаха в облаци задушлив дим. Огледах се тъжно наоколо.

— Това е нелепо — простенах. — Войната свърши и цялото разрушение е напълно безсмислено.

— Остави ги да си поиграят — каза безразлично Белдин. — Нямахме време да поговорим за това, когато се видяхме в Долината…

— Торак още е в Ашаба…

Ревящ с цяло гърло черек, покрит от глава до пети с мечи кожи въпреки горещината, профуча край нас, размахвайки факла.

— По-добре да поговоря с Валкор — промърморих аз. — През последните двайсет и пет века Мечият култ гори от желание да завладее южните кралства. А сега, щом вече са тук, явно имат намерение да продължат военните действия. Спокойно ли е в Мал Зет? Имам предвид, правят ли някакви приготовления?

Белдин се изхили грозно, както той си умее и започна да се чеше свирепо под едната мишница. После поклати глава.

— Армията там е в смут. Има нов император, който реорганизира основно всичко. Но Торак още не се е размърдал, защото не подозира какво става.

Той хвърли бърз поглед към задимената улица, където пламъци изригваха от прозорците.

— Надявам се Зедар да си е намерил много дълбока дупка, където да се скрие. Старото Опърлено лице ще бъде много недоволен, когато разбере какво става.

— За това ще се тревожим по-късно. Искаш ли да върнеш алорните по домовете им?

— Не бих казал. Защо?

— Няма да ти отнеме много време, Белдин. Аз имам още малко работа.

— О! И каква е тя?

— Ще се върна в Долината и ще се поровя в Кодекса на Мрин. Ако Торак е решил да го разучава, тогава имам намерение да разбера какво ни чака. Сигурно ще е едно от онези събития, които е трябвало да бъдат прикрити.

— Най-вероятно е така. Ще ти се наложи обаче най-напред да проумееш за какво става дума. Защо просто не оставим алорните сами да намерят пътя към къщи?

— Искам да съм сигурен, че са тръгнали обратно. Някой ще трябва да подбере Мечия култ и да го изведе от юга. Кажи на Бранд какво научихме от Илесса. Пусни слух, че двамата с теб се каним да се разправим със Зедар. Не уточнявай много-много колко време ще ни отнеме това.

— Ще се отбиеш ли при Поул преди да се върнеш в Долината?

— Тя може и сама да се грижи за себе си.

Той ми хвърли дяволит кос поглед.

— Много се гордееш с нея, нали?

— Иска ли питане.

— Смяташ ли някога да й го кажеш?

— И с един замах да обезсмисля хиляда години караници? Не ставай глупав. Отбий се в Долината преди да се върнеш в Малория. Дотогава може и да съм изровил нещо полезно от Мрин.

Оставих го на стълбите на палата и напуснах разрушения и горящ град. Открих едно сечище и отново се преобразих на сокол. Вече можех да се гордея с тази форма.

Летенето през пушеците на горящата джунгла не беше никак приятно, затова продължих да се издигам, докато не оставих дима далеч под себе си. Знаех, естествено, къде са най-буйните пожари и прелетях над някои тлеещи вече участъци. Но не си давах сметка за мащабите на пожара, докато не се издигнах достатъчно високо. Изглеждаше така, сякаш цяла Нийсия е в пламъци.

Разказах на близнаците какво е станало в Нийсия, щом се върнах в Долината. От очите им се търкаляха едри сълзи на съчувствие, докато им описвах последните часове на Илесса. Близнаците наистина са много сантиментални понякога.

Следващите няколко седмици прекарах заплетен в писанията на Мрин. Доста се гордея със самоконтрола, който проявих тогава. Нито веднъж не посегнах да изхвърля тези глупави свитъци през прозореца.

Вече споменах, че главният проблем при Мрин идва от това, че мисълта му скача постоянно от едно нещо на друго. Докато се борех с тези несвързани брътвежи, започнах да разбирам къде е сгрешил приятелят на Гарион. Пророкът на Мрин определено не е бил най-добрият избор за говорител. Каквото и да си мислим за силата на Необходимостта, пророчествата трябва да бъдат прецеждани през умовете на пророците. А пророкът на Мрин не е имал никакво понятие за времето. Той е живял в света на безконечното „сега“, а думите на Необходимостта са придружени от понятията „сега“, „тогава“ и „по някое време през следващата седмица“, смесени като в омлет.

Беше си чист късмет, когато буквално връхлетях на възможното решение. Хвърлих с отвращение настрана Мрин и взех Дарин, за да си прочистя главата. Борник може и да е била луда^[1], но поне е била наясно с разликата между „вчера“ и „утре“. Не съм сигурен дали точно четях или просто прелиствах и хвърлях по един поглед тук-там. Дъщерята на Борник беше направила много четливи копия на нейните драскулки и посланията бяха изписани със съвършен краснопис. Буквите бяха елегантни, а редовете — добре балансирани. Драскачите на Бичия врат би трябвало да отидат при Дарин и да вземат уроци от нея. Ръкописите на Мрин бяха осеяни с петна, задраскани думи, преплетени редове. Някое дванайсетгодишно дете, което едва е прописало, би могло да се справи по-добре.

Изведнъж погледът ми се натъкна на познат пасаж: „Не бой се, кралят на Рива ще се върне.“ Похлупих свитъка с няколко книги, за да остане отворен на това място. Тази е една от причините да не харесвам свитъците. Оставени без контрол, те се завиват, както им скимне.

Взех отново Мрин и прегледах свитъка за пасажа, който ясно си спомнях. „И ето — казваше се там, — всичко ще изглежда загубено, но обуздай отчаянието си, защото кралят на Рива ще се върне.“

Посланията бяха идентични. Взирах се в двата ръкописа, а главата ми натежаваше като камък. Ужасяващи перспективи се разкриваха пред мен. Вече знаех как да навържа нещата, казани от Мрин, но мащабите на подобно нещо и неговите последици караха колената ми да се подкосяват.

В двата документа имаше възлови пасажи. Мрин не е имал чувство за времето, но това не се отнася за Дарин. Всичко, което се искаше от мен, за да напасна реалното време в ръкописа на Мрин, беше да съставя сравнителен азбучен показалец.

След това прочетох следващия ред при Мрин: „Имам ти пълно доверие, Древни и Любими, като знам със сигурност, че решението ще ти се яви… най-вероятно.“

Е, това вече си беше чиста подигравка. Нищо, че предвещаваше моето прозрение. Необходимостта виждаше и в миналото, и в настоящето, и в бъдещето, затова знаеше, че аз ще разгадая ключа. Остроумната забележка беше там, само за да привлече вниманието ми, така че да не пропусна съдбоносния момент. Сякаш бях някой празноглав глупак.

Ако случайно твоят приятел отново те навести, Гарион, предай му, че аз изпреварих него и неговите малки трикове. Защо трябваше аз да си блъскам главата, за да извлека някакъв здрав смисъл от тази планина от измислици, която наричаме Кодексът на Мрин, щом на него му се явяват толкова ясни сигнали и послания? Не съм толкова високомерен, че да не позволя някому да свърши работата вместо мен. После ще видим кой ще се смее последен. Вярвам, че няма да има нищо против. Притежава прекрасно чувство за хумор.

Върнах се на онова място при Дарин, съвпадащо донякъде с пасажа на Мрин, съдържащ предсказанието, което накара двама ни с Поул да напуснем Острова на бурите. После се заех с работа. Вървеше бавно. Дарин предаваше събитията накратко, докато Мрин обстойно се разпростираше върху тях. Определени ключови думи обаче се появяваха и в двата ръкописа. Когато напаснах два такива пасажа, вече можех по-лесно да откривам ключовете. Съставих система от възловите думи и тази мрежа наложих върху изследваните пасажи. Щом веднъж изнамерих мрежата, нещата потръгнаха. Колкото повече работех с нея, толкова повече се убеждавах, че Дарин е била своеобразна карта за тълкуването на Мрин. Сам по себе си всеки от двата ръкописа не е от особена полза, но събрани заедно, те вече ясно предаваха посланията. Беше доста сложно и оплетено, но пък със сигурност никой нямаше случайно да се натъкне на информация, която не е лъжица за неговата уста.

Бъхтих се неуморно през цялото време, докато Белдин се върна в Долината.

— Прибра ли алорните в страната им? — попитах го още докато се препъваше по стълбите на моята кула.

— Най-накрая — отговори той. — Беше прав за намеренията на Мечия култ. Наистина искаха да останат на юг. Най-добре е да не сваляш поглед от Валкор. Той не е точно на страната на култа, но решително се е наклонил в тази посока. Радек и Чо-Ран обаче успяха да го върнат към здравия разум.

— Култистите изобщо не притежават здрав разум.

— Нямат обаче и възможност да пуснат в ход пагубните си намерения. Радек и Чо-Ран оковаха всички култисти сред тях и ги изпроводиха в земите им. Череките са диви, но в сравнение с легионите са нищо. Щом драснианците и алгарите заминаха, Валкор нямаше друг избор, освен и той да се прибере.

— Бранд застана ли на нечия страна?

— Изцяло подкрепи Радек и Чо-Рам. Той си има отговорности у дома и няма никакъв интерес да бъде въвлечен в една нескончаема война на юг.

Белдин погледна към свитъците на работната ми маса.

— Имаш ли някакъв напредък?

— Донякъде. Обаче работата е много пипкава.

Обясних му за сравнителния метод, по който работех.

— Ловко — поклати глава той.

— Благодаря.

— Не се отнасяше за теб, Белгарат, а за Необходимостта.

— Не беше толкова лесно, колкото ти се струва. Няма да повярваш колко време отнема да се напаснат два пасажа.

— Каза ли на близнаците за това?

— Заети са с друго.

— Но пък те най-добре ще се справят. Това е по-важно от всичко останало сега.

— Мога и сам да се оправя, Белдин.

— Да не би да надушвам професионална ревност, момче? Пророчеството не върши никаква работа, ако не го свържеш с фактите. Във всички дела близнаците действат като един, нали?

— Предполагам.

— Когато ти се опитваш да разчетеш Мрин, мисълта ти постоянно трябва да бяга напред-назад в миналото и бъдещето. А на тях това няма да им се налага. Белтира би могъл да чете Дарин, а Белкира — Мрин. Щом се натъкнат на съвпадения, на мига ще разгадаят посланието. Ще вършат за минути онова, което на теб ти отнема дни.

Аз при мигнах.

— Ама наистина е така. Въобще не ми беше хрумвало.

— Очевидно. Хайде да вървим и да прехвърлим твоето бреме на техните рамене. А ти ще можеш да направиш нещо полезно — като да насечеш дърва за огъня например или пък да изкопаеш някоя канавка. Навестявал ли си Поул?

— Бях зает. Наистина ли ти отне цяла година, за да заведеш алорните в земите им?

— Не. Минах набързо през Малория да видя дали нещо се е променило.

— И?

— Не и до този момент. Може би до ушите на Торак още не е стигнало какво стана в Рива. Да вървим да вземем Поул. Най-добре ще е да отидем заедно до там, а после да измислим някаква стратегия, преди окончателно да се установя в Мал Зет.

— Май наистина така ще е най-добре. Успях да разчета някои послания за бъдещите няколко века, докато изпробвах сравнителния метод. Мисля, че нищо значимо няма да се случи през това време. Но все пак нека отново прегледаме всичко заедно. Случва се да пропусна нещо.

— Ти? Не е възможно.

— Престани да остроумничиш, Белдин. Не ми е до това сега. Да прехвърляме по-скоро работата на близнаците и да потегляме за Ерат, за да се видим с Поул.

Близнаците веднага схванаха сравнителния метод. Белдин наистина беше прав. С два чифта очи — единият за Дарин, а другият за Мрин — те биха напреднали много по-бързо от мен. След като се разделихме с тях, Белдин прие формата на синеглав ястреб, с която много се гордееше, а аз отново станах сокол. Размахахме криле на северозапад, за да кацнем най-накрая при Поулгара.

Има една стара приказка за принцесата, която била заключена в самотен замък, заобиколен от гъсталак с бодливи храсти. Имението на Поул в северната част на Сендария много приличаше на този замък. Само дето вместо храсти наоколо растяха рози, които не бяха подрязвани и оформяни векове наред. Стъблата им бяха дебели колкото ствол на дърво, а дължината на бодлите стигаше най-малко четири инча. Ластарите така се бяха оплели, че никой не би могъл да мине през тях, без да му одерат кожата. Затова откакто къщата беше изоставена, никому не бе хрумвало да припари до нея. Безопасността на Поул беше напълно осигурена.

Кацнахме пред входа, преобразихме се в хора и аз почуках на вратата. Ехото от ударите прокънтя в цялата къща. Само след няколко минути чух гласа на Поул иззад вратата:

— Кой е там?

— Аз съм, Поул. Отвори.

Беше препасала престилка и носеше кърпа, усукана около главата й като тюрбан. В ръцете й имаше метла, омотана с парцал, по която висяха паяжини.

— Какво правиш, Поул? — попита Белдин.

— Чистя.

— Ръчно?! Защо не пробваш някой друг начин?

— Това е моята къща, чичо. Ще я чистя, както аз реша.

Белдин поклати глава.

— Странно същество си ти, Поулгара — отбеляза той. — Векове наред учиш как да си улесниш живота, а после отказваш да използваш наученото.

— Въпрос на принцип, чичо. Ти нямаш принципи, така че не би ме разбрал.

Той направи дълбок поклон пред нея.

— Едно на нула за теб, Поул. А сега, лейди, ще бъдете ли така добра да дадете подслон на двама изморени пътници в прекрасната си къща?

Тя се направи, че не забелязва опита му да бъде остроумен.

— Какво искате?

Никак не беше учтива.

— Имаме малко семейно събиране в Долината, Поул — казах аз. — Няма да е добре да отсъстваш.

— И дума да не става.

— Не се инати, Поулгара — намеси се Белдин. — Важно е. И имаме нужда от теб. — Той я побутна невъзмутимо и се намърда в преддверието.

— Да не би да сте направили просека до входната ми врата?

— Не — отвърна той, — долетяхме.

Огледах се. Светлината вътре беше приглушена, защото всички прозорци бяха засенчени от розовите стебла и филизи. Въпреки това успях да забележа, че мраморният под в преддверието на дъщеря ми свети от чистота, а стените му бяха покрити с полирана до блясък ламперия.

— Всичко сега ли разтреби, Поул? — попитах я.

— Не. Двамата с Геран разчистваме, откакто сме дошли. Стигнали сме вече до третия етаж.

— Превърнала си коронования принц на Рива в чистач? Много демократично, Поул, но не ти ли се струва малко неподходящо?

— Нищо няма да му стане, татко. Освен това има нужда от физически упражнения.

След малко Геран се спусна предпазливо по стълбата. Беше облечен в покрита с прах селска риза и носеше меч. Той не беше голям, но момчето го държеше така, сякаш знаеше как да го използва.

— Дядо! — извика то, щом ме видя. После се втурна и измина на бегом останалото разстояние. — Уби ли Селмисра? — попита жадно.

— Беше мъртва, когато я видях за последен път — отговорих уклончиво.

— Цапардоса ли я и заради мен, както те бях помолил?

— Точно така стори, синко — опита се да замаже положението Белдин. — Точно това и направи.

Момчето погледна загрижено безформеното кокалесто джудже.

— Това е чичо Белдин, Геран — представи го Поул.

— Май не си много висок, а? — отбеляза Геран.

— Това си има своите предимства, момче — отвърна Белдин. — Никога не ми се е случвало да си ударя главата в някой нисък клон.

Геран се разсмя.

— Той ми харесва, лельо Поул.

— Скоро ще ти мине.

— Недей да правиш прогнози, Поул — смъмри я Белдин. — Остави момчето само да стигне до този извод.

— Мисля, че ще е добре да извикаме и Бранд — казах. — Предстои ни да обсъждаме много неща, а той е Пазителя на Сферата, така че трябва да е наясно какво ще става.

— А ние знаем ли какво ще става, татко? — попита Поул.

— Невероятно умният ти баща успя да намери начин за разчитане на посланията на Мрин, скъпа.

Геран се изкиска.

— Наистина го харесвам, лельо Поул.

— Точно от това ме беше страх — въздъхна тя. — Само не му позволявай да те води за носа.

— Ти се връщаш заедно с Поул в Долината — казах на Белдин. — Двамата заедно можете да устоите на всичко, което измисли Торак. Аз ще взема Бранд и се залавяме за работа. — После излязох навън, преобразих се и полетях към Острова на бурите.

Двамата с Бранд пътувахме близо три седмици от Острова на бурите до Долината. Отне ни толкова време, защото никой разумен човек не би минал през Улголанд. Като пристигнахме стана ясно, че останалите са започнали без нас. Близнаците тръгнали оттам, където аз приключих, и бяха успели да се справят с още няколко века.

— Май нищо важно няма да се случи, Белгарат — каза ми Белтира. — Доколкото схващам, пророчествата се отнасят изключително до това, което става в Малория. Двамата с Бранд гладни ли сте? С Поул можем да ви приготвим нещо за хапване.

— Само лека закуска. Колкото да ни залъже глада до вечерята.

Поул стана и се упъти към кухнята. Огледах се за принц Геран. Седеше тихо на един стол в ъгъла. Бях забелязвал тази особеност много често в неговото семейство. Някои деца държат на всяка цена постоянно да са център на внимание. Всички момченца от семейството на Гарион обаче бяха толкова тихи и съсредоточени, че понякога се случваше да не ги забележиш. Те наблюдаваха и слушаха, но не отваряха уста.

Момчето беше облечено в прости всекидневни дрехи. Поулгара се бе постарала да направи престолонаследника на Рива колкото се може по-незабележим и по-малко подозрителен.

— А, и още нещо — добави Белкира. — Третата ера е свършила. Сега сме Четвъртата. Става ясно, че в мига, когато Дал е видял Торак в Ашаба, Третата ера е свършила.

— Това е голямо облекчение за нас — отговорих.

— Защо?

— Защото ние имаме всички напътствия, които са ни нужни. Третата ера беше Ерата на пророчеството. Тя е свършила, значи вече ни е казано какво идва занапред. Няма да се случи нищо, което би изменило предсказанието. Сега е важно това, което става в Малория.

Белкира взе копие от Мрин, направи справка с показалеца и разгърна свитъка на бележката, която му беше необходима.

— Дарин просто казва, че един човек случайно ще се издигне и ще управлява Малория. Ето какво пише при Мрин: „Ще стане така, че децата на Източните кралства ще бъдат разменени и едно такова дете ще се възкачи на трона чрез брак и ще владее останалите със заплаха. И ще направи едно цяло от това, което преди е било двойно. Чрез съединяването на двете ще се проправи път на събитието, което ще се случи в земите на Бога Бик. Толкова засега.“

— И какво означава всичко това? — настоях аз.

— Този, за когото иде реч, е младият ангарак на име Калат — обясни Белдин, — а неговото име вдигна доста шум в Малория. Ангараките и мелсените се дебнат отдавна — ангараките са по-многобройни, но мелсените пък имат слонове. Нито една от двете страни не искаше война. Идеята за размяна на децата беше на мелсените. Предполагаше се, че така двете раси ще се сближат повече. Когато Калат стана на около дванайсет, беше пратен на острова на мелсените, за да отрасне в дома на външния министър в императорския двор. Там той срещна дъщерята на мелсенския император и двамата се ожениха. Това технически превърна Калат в наследник на мелсенския трон. Той е много амбициозен, при това е ангарак. Ето защо с останалите кандидати взеха да стават нещастни случаи. Той също така е член на Генералния щаб на Мал Зет и генерал-губернатор на областта Делчин в източна Малория. Има нещо като столица в Мага Рен, която съвсем случайно се намира точно на границата с Мелсения. По този начин той вече разполага с база на територията на ангараките. Ако някому е съдено отново да обедини Малория, това е Калат.

— Очевидно точно това е станало — отбеляза Бранд.

— Извинете — намеси се любезно принц Геран, — какво ще се случи в Арендия?

— Събитие, Ваше Величество — отвърна му Белтира.

— Какво събитие?

— Мрин използва тази дума, когато говори за среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака.

— Битка ли означава това? — очите на малкия алорн светнаха.

— Понякога да — отговорих аз, — но не винаги. Аз бях въвлечен в едно от тези събития, но тогава участваха само двама души.

Поулгара приготвяше храната в кухнята, но не пропускаше нито дума от разговора.

— Странно, че този Калат се появи едва напоследък — каза замислено тя като изтриваше ръце в престилката си. — Мисля, че това не е просто съвпадение.

— Не изглежда да е така, Поул — казах аз.

— Извинете ме отново, моля — каза съсредоточено принц Геран, — щом наближава едно от тези събития, както вие твърдите, дали Торак също знае за него?

— Неминуемо — изръмжа Белдин.

— Тогава няма да можем да го изненадаме, така ли?

— Не съвсем — каза Белтира. — Ние всички сме направлявани от предопределението.

— Аз пък си мисля — каза Геран, — че всичко, което се случи с моето семейство, е повлияно от местонахождението на Сферата и е свързано с това кой го охранява. Този Калат постъпва така, както би искал Торак. От пророчеството и той знае, че ние знаем. Опитахме се да попречим на Калат, затова Торак прати Зедар да ни обърка. Всички вие се втурнахте към Нийсия да накажете Селмисра за избиването на моето семейство, а това остави Калат — или този, който стои зад него — с развързани ръце да довърши делото, изгодно на Торак. Избиването на семейството ми беше… — той направи пауза, търсейки подходящата дума.

— Отвличане на вниманието — помогна му Белкира. — Знаеш ли, Белгарат, мисля че това момче удари право в целта. Познаваме Зедар, а и той ни знае и кътните зъби. Предвиждал е точно как ще реагираме на избиването на Горек и семейството му. Нещо фатално е станало в Малория, а вие с Белдин и алорните бяхте в Нийсия през това време. Постъпихме като коне с капаци, а през това време Торак и хората му са се промъкнали покрай нас, без да ги забележим.

Белдин изруга.

— Точно така е, Белгарат. Напълно подхожда на Торак и Зедар. Как сме могли да бъдем толкова глупави, че да не го разберем.

— Явно сме си глупаци по рождение — отговорих навъсено. — Поздравления, принц Геран. Вие дадохте отговор на въпроса, с който си блъскахме главите седмици наред. Как успяхте да схванете толкова бързо?

— Заслугата не е моя, дядо — каза скромно момчето. — Учителите бяха започнали да ми преподават история преди нийсанците да избият моето семейство. Разказваха ми за това, което е станало в Толнедра. Доколкото схванах, вордувианите много ги бива за тези неща, а и хонетите не им отстъпват по нищо.

— Колко е умно това момче! — възхити се Белтира. — Всички ни сложи в джоба си.

— А ние ще трябва да пазим този ум и това, което ще дойде след него — каза Поулгара с познатия стоманен блясък в погледа. — Зедар може и да се е надявал, че убийството ще прекрати риванското родословно дърво, но Ашабският оракул е казал друго нещо на Торак.

— Значи ли това, че моят принц ще трябва да се крие? — попита Бранд.

— Явно натам вървят нещата — отговори Белдин.

— Тогава кой ще го пази?

— Това е моя работа, Бранд — отвърна му Поулгара, развързвайки престилката си.

Тогава се случи нещо необичайно.

— Доброволно ли поемаш тази отговорност, дъще? — беше гласът на Алдур и всички ние тутакси се извърнахме в посоката, откъдето идваше, но Учителя не беше сред нас. Звучеше само гласът му, придружен от странна синя светлина.

Поулгара мигом разбра смисъла на въпроса. Доброволният избор винаги е бил съществен елемент във всичко, което вършим. Бих добавил, че понякога ми се случва да действам слепешката, но рано или късно идва мигът на избора. Сега Поул беше изправена пред такъв избор и го осъзнаваше. Тя прекоси стаята и постави ръка върху рамото на Геран.

— Съвсем доброволно, Господарю — твърдо отговори тя. — От днес нататък ще закрилям и напътствам риванския род.

В мига, в който го изрече, усетих едно от онези странни прищраквания в главата си. Изборът на Поул беше от нещата, които трябваше да се случат.

 

Сега, връщайки се назад в миналото, си давам сметка, че решението на Поул беше и едно от събитията, за които говорехме. Нейният избор водеше към Гарион, а той от своя страна — към Ерионд. Навремето мислехме, че нашата Необходимост е отстъпила крачка назад, когато беше решено Геран да се раздели от Сферата. Смятам, че сме грешали. Тази раздяла беше победа, а не отстъпление.

(Не гледайте така объркано. Ще ви го обясня при удобен случай.)

След като доброволно прие своята отговорност, Поулгара започна да раздава заповеди. Но тя така или иначе само това прави.

— Господарят повери тази задача на мен, господа — каза твърдо тя. — Не ми е нужна никаква помощ, нито пък искам някой да ми се меси. Ще скрия Геран и аз ще вземам за него решенията, които са необходими. Не ми се пречкайте и не ми казвайте какво да правя. И моля ви, моля, не следете всяко мое действие. Просто стойте настрана. Съгласни ли сте?

Разбира се, че бяхме съгласни. Какво друго ни оставаше?