Дейвид Едингс, Лий Едингс
Гарион (16)

Шестнадесета глава

Беше същата година, 5346, когато в Западна Драсния отново плъзна чума. Заразата редовно опустошаваше тази част на света и мисля, че блатата имаха голям принос за това. Болестта беше особено опасна и обикновено носеше смърт, а малцината оцелели след нея оставаха с гротескно обезформени тела чак до края на живота си.

Понеже Поул беше в Яр Надрак, аз отново бях прикован близо година в Анат. Продължавах да наглеждам Геран, но рядко ни оставаше време за риболов, защото вече го вълнуваха други неща. Строеше своя собствена къща, а щом кланът на Илдера идваше близо до границата, прекарваше всеки свободен миг с нея. Илдера беше много красиво, стройно русокосо момиче. Геран явно беше хлътнал по нея. Не че имаше някакъв друг избор, де. Излизаше, че Необходимостта и сама може да урежда подобни въпроси, макар Поул да не беше наблизо да насочва младите към желания от нас брак. Това кой знае защо ме правеше особено самодоволен.

Беше някъде около средата на лятото през 5347 г., когато един мършав драснианец на име Кендон донесе в Анат съобщение за мен. Мисля, че Кендон беше маркграф, но явно имаше по-съществени занимания от това да седи и да лъска праха от титлата си. Тъй като разузнаването се беше превърнало едва ли не в национална индустрия на Драсния, много от нейните благородници по правило се обучаваха в академията, където получаваха странните си псевдоними. Кендон например го наричаха „Копието“, сигурно защото беше само кожа и кости. Макар и още млад, Копието беше един от най-добрите професионалисти в службата си. Винаги съм го харесвал. Той е един от малцината обитатели на тази земя, които могат да извадят Силк от равновесие. Само това вече е достатъчно, за да се вдигне цената му!

Кендон се изтегна в един от столовете в кухнята на Дарал, докато майката на Геран приготвяше вечерята. Дарал и Геран още се трудеха здраво в каменната кариера.

— Случи се да мина през Яр Надрак, Древни — каза Копието, — и дъщеря ти ме откри. Даде ми това за теб — той бръкна в дрехата си, извади оттам навит на руло и запечатан с восък пергаментов лист и ми го подаде. — Каза, че ще разбереш защо е избрала този начин да ти предаде съобщение, вместо, както се изрази тя, „другия вид“. Какво означава това?

— Едно от нещата, които не ти трябва да знаеш, Копие — отвърнах.

— Аз трябва всичко да знам, Древни — възрази той.

— Любопитството може да ти навлече много неприятности, Копие. Има два свята, които съществуват паралелно. Ти имаш грижата за своя, аз пък ще поема отговорността за моя. И ще внимаваме да не си стъпваме по пръстите твърде често. Повярвай ми, така е много по-добре и нещата ще вървят гладко. Отдавна се занимавам с това и ми е ясно какво правя.

Счупих восъчния печат, който, сигурен съм, Копието внимателно беше залепил отново, след като е прегледал съдържанието, и прочетох писмото на дъщеря си. „Татко — започваше то, — вече съм готова да се върна у дома. Ела в Яр Надрак и донеси колкото можеш повече пари. Моят собственик вероятно ще очаква голям откуп за мен.“

— Каква е сега цената на робините в Гар ог Надрак, Кендон? — попитах кльощавия драснианец.

— Зависи от жената, Благочестиви — отговори той. — А също и от това колко добре може да се пазари купувачът. Не забравяй, че там три страни участват в пазарлъка.

— Би ли ми го обяснил?

— Жената също е заинтересована от цената, Белгарат. Тя получава половината, пък и размерът на сумата показва колко ценна е всъщност. Въпрос на чест е дъщеря ти да настоява за по-висока цена.

— Дори от мен?

— Това е доста отживял и чудат обичай, Благочестиви. Но все пак ти искаш да си я прибереш обратно, нали?

— Зависи колко би ми струвало това.

— Белгарат! — той наистина изглеждаше шокиран.

— Шегувам се, Кендон. Само ми кажи някаква приблизителна сума. Из кулата ми се премятат кюлчета злато по десет унции всяко. Колко мислиш, че трябва да взема със себе си?

— Най-малко дузина. Под тази цена би било обидно за нея.

— Теб това май много те забавлява, а?

— Ти си този, който задава въпросите, Белгарат. Аз само се опитвам да ти дам добър съвет.

— Благодаря — отвърнах с равен глас. — Как е името на нейния собственик?

— Галак, Благочестиви. Търгува с кожи. Това, че е собственик на дъщеря ти, е много престижно за него и едва ли ще се раздели с нея за някаква незначителна сума. Послушай съвета ми и струпай много пари на масата за преговори.

Изправих се.

— Дръж под око какво се случва тук, Кендон. Ще пратя близнаците да те заместят, щом се добера до Долината.

— Ще бъде, както наредиш, Благочестиви Белгарат.

Излязох извън Анат, превърнах се в сокол и полетях направо към Долината. Поговорих набързо с близнаците, после започнах да преравям кулата си кьоше по кьоше. Накрая открих купчината със злато зад една лавица на библиотеката, ако изобщо можете да си представите това. Взех двайсет кюлчета — близо шест килограма, сложих ги в дисагите и поех на север, за да търся някой от алгарските кланове да ми даде кон. През годините неведнъж съм досаждал с подобни молби на алгарите.

Заобиколих границата със Сендария и стигнах до Алдурфорд за няколко дни. После тръгнах по Великия северен път и свърнах по черния друм, който пресича мочурищата към Боктор. Спрях колкото да си купя чифт драсниански дрехи и после минах през блатата към границата с Надрак.

— Какво ще правите в Гар ог Надрак? — попита подозрително един от стражите по границата, когато спрях по негова заповед.

— По работа съм тръгнал, приятелю — отвърнах мъгляво. — Моя си работа. Отивам да купя нещо в Яр Надрак. После ще се върна в Боктор и ще го продам. Имам всички разрешителни за търговия, ако искаш да ги видиш.

— Тогава трябва да дадеш митническа такса — каза с надежда в гласа той.

— Не робувам на подобен обичай — казах му. — Навярно съм ти споменал, че крал Дроста ми е личен приятел. — Всъщност никога не се бях срещал с Дроста, но подметнах името му в случай, че свърши работа.

Изражението на пазача стана неспокойно.

— Чудя се как ли би реагирал вашият крал, когато му кажа, че стражите по границата взимат рушвет? — допълних аз.

— Всъщност няма да му го кажете, нали?

— Не и ако ме пуснеш през границата без повече глупости.

Той навъсено вдигна бариерата и ме остави да мина. Нищо нямаше да ми стане и ако му бях платил, но ние с Раблек много дълго и упорито бяхме копали това злато, та сега да го пилея за щяло и нещяло.

Продължих на изток по Северния път на керваните, който след седмица ме отведе пред стените на Яр Надрак, столицата на Гар ог Надрак. Това е особено грозен град. Разположен е там, където се съединяват източното и западното разклонение на река Корду, а земята около него е мочурлива и осеяна с овъглени дънери. Надраките редовно прочистват горите си, като ги палят. Това, което прави столицата особено неприятна е, че всичко в нейните предели е измазано с катран. Той предпазва дървото от влагата и дървоядите, но пък не го прави нито по-красиво, нито по-ароматно.

Отправих се направо към пазара за кожи и разпитах търговците за Галак. Упътиха ме към най-близката кръчма — последното място, където бих търсил Поулгара. Беше шумна, с нисък таван, подпиран от насмолени греди. Щом влязох, тутакси се натъкнах на нещо, което ме порази.

Поулгара танцуваше.

Може и да не беше толкова добра като Вела, но не й отстъпваше много. Носеше меки кожени надракски ботуши, а от върха на всеки се подаваше дръжката на кама. Още два ножа бяха затъкнати в колана й. Бе облечена в твърде разголена и прозрачна рокля, изработена от малорианска коприна — синя, естествено. Най-различни части на тялото й се мяркаха изпод роклята, когато се завърташе с полюляваща стъпка в сложните движения на танца.

Клиентите в кръчмата подвикваха одобрително и аз усетих, че се наежвам войнствено. Понякога имам чувството, че съм бил постоянно наежен през всичките тези векове, щом някой мъж започваше да обръща прекалено голямо внимание на Поулгара. Но не е ли това присъщо на всички бащи?

Тя завърши танца с една предизвикателна и наперена стъпка, обичайна за края на всички женски надракски танци, а пияниците закрещяха одобрително, свиркаха и тропаха с крака по пода от възторг. Тя седна при един мъж, очевидно собственикът й, който се къпеше в нейната слава. Беше надрак на средна възраст. Осанката му и изяществото на неговото облекло показваха, че е състоятелен човек. Забелязах, че прибра бързо ръцете си близо до тялото, когато Поул седна при него. Това показваше, че тя добре борави с ножовете.

Проправих си път през тълпата до тяхната маса.

— Добра жена си си избрал, приятелю — казах. — Продаваш ли я?

Започнах доста безцеремонно, но надраките имат обичай да минават направо на въпроса. Той ме изгледа от главата до петите.

— Ти си от Драсния, нали? — подведе се по дрехите ми той.

— Точно така — отговорих.

— Не искам да я продавам на драснианец.

— Сделката си е сделка, Галак — казах, — моите пари са също толкова добри, колкото и на всеки друг. — И аз разтръсках многозначително дисагите, пълни със злато.

— Откъде знаеш името ми? — попита той.

— Разпитах тук-там — отговорих му.

— Не си ли малко стар, че да купуваш жени?

— Не я купувам за себе си, Галак. Искам да поднеса на престолонаследника Родар специален подарък по случай неговото коронясване за крал на Драсния. Никога не е излишно кралят да е признателен на един търговец.

— Така си е — съгласи се той. — Но Родар е алорн. Защо мислиш, че ще се интересува от някаква робиня от Надрак?

— Виждам, че не познаваш Родар. Той има голям апетит и разностранни интереси, независимо за какво става дума.

— Може и да си загуби апетита, когато Полана го перне през пръстите, ако се опита много-много да се сближи с нея. Тя борави умело с ножовете.

— Така ли се казва тя?

Той кимна с глава.

— И само за да става приказка, колко би предложил за нея?

Мушнах ръка в дисагите, извадих едно от кюлчетата и го поставих на масата пред него. Поулгара много внимателно слушаше нашия разговор.

— И дума да не става — сопна се тя. — Ще ти трябват двайсет такива, за да ме имаш. Кажи му да си ходи, Галак.

Галак обаче изучаваше много внимателно златното кюлче.

— Не прибързвай, Поул — отговори той. — Това злато е много добро качество, даже бих казал, че е най-чистото, което съм виждал. — Той ми хвърли бърз поглед. — Колко още имаш от тези, приятелю?

— Замогнах се преди няколко години — отвърнах. — Двамата с ортака ми открихме един поток, дето е пълно със злато.

Очите му блеснаха при тези думи.

— Ще ми се да видя този поток — каза.

— На много хора им се иска, но мисля да запазя неговото местоположение само за себе си. Е, какво е твоето предложение?

— Полана току-що го каза — двайсет кюлчета.

— Пет — отсякох аз.

— Нито грам под петнайсет.

— Абсурд! — отвърнах язвително. — За петнайсет мога да купя кръчмата и цялата паплач в нея. Слез на земята, приятелю. Тя е само една жена, все пак.

Пазарихме се така близо час, а от време на време погледът на Поул ставаше твърд като кремък. Най-накрая спряхме на дванайсет. После всеки от нас си плю на дланта, стиснахме ръце и сделката беше сключена. Аз се изправих на крака.

— Е, момиче — казах на дъщеря си, — хайде да потегляме за Драсния.

— Трябва да си прибера някои неща — отговори тя, придърпвайки нейния дял от златото.

— Остави ги тук.

— За нищо на света, старче. Ти купи мен, но не можеш да се разпореждаш с моята собственост. До дома на Галак е съвсем близо. Няма да се бавя много.

Тя се обърна и наперено излезе от кръчмата, а всички погледи бяха вперени в нея.

— Жена с характер, нали? — отбелязах меко.

— Така си е — съгласи се Галак. — Да си кажа право, приятелю, олекна ми, че се отървавам от нея. Ти познаваш бъдещия си крал по-добре от мен, но няма да е зле да подбереш друг подарък. Благодарността му може да се стопи след няколко седмици с Полана.

— Всичко ще е наред, Галак. За мен беше удоволствие да работя с теб. — Прибрах си олекналите дисаги и излязох на улицата.

Очите на Поулгара бяха като стоманени ками, когато дойде отново пред кръчмата.

— Твоето изпълнение вътре не ме очарова много, старче — каза. — Ти се държа извънредно обидно.

— Мисля, че се представих чудесно. Ще ти върнеш ли моето злато?

— И дума да не става, татко. Това злато вече е мое.

Въздъхнах покрусено.

— Е, добре, Поул — предадох се, — щом смяташ, че така е редно. Хайде да намерим някоя конюшня, да купим коне и да тръгваме.

Когато излязохме от Яр Надрак, двамата с Поул можехме вече да говорим свободно.

— Намери ли хората, които търсеше? — попитах.

— Естествено — отговори тя. — Нямаше да те извикам, ако не бях успяла.

— Кои са те?

— Единият е самият Дроста лек Тун.

— Надракският крал? — Това наистина си беше изненада.

Тя кимна с глава.

— Дроста е много сложна личност и би направил всичко, за да се отърве от влиянието на гролимите. Иска да изгради светско общество. Той е непочтен и няма никакви принципи, но желае само най-доброто за кралството си.

— Кои са останалите?

— Един момък на име Ярблек. Наследник е на човек, когото си познавал.

— Да не би на Раблек?

— Разбира се. Нищо не е случайно, татко.

— Толкова съм уморен от това — казах с недоволна гримаса.

— Мислех, че вече си свикнал. Ярблек е делови човек, но е толкова безскрупулен, че вече му е излязло име. Смятам, че като му дойде времето ще ни бъде от полза — на съответната цена, разбира се. Ти имаш още от това злато, нали, татко?

Вървяхме по Северния път на керваните на запад към границата с Драсния. Беше есен и листата на трепетликите и брезите бяха позлатени. Това винаги изглежда прекрасно, но носи в себе си и предчувствие за зима, а на нас все още ни предстоеше да минаваме през планините около Яр Гурак.

Двамата с Поул бързахме, колкото можем, но когато стигнахме планините, късметът ни изневери. Ранен мразовит повей се спусна откъм Мориндланд и ни затрупа под метър и половина снежни преспи. Сковах набързо груб заслон от борови трупи и ние се скрихме от виелицата, която вилня три дни. След това отново продължихме по пътя си. Придвижването ставаше много бавно и характерът на Поул взе да си показва рогата по пладне на втория ден.

— Това е нелепо, татко! — сопна се тя. — Много добре знаеш, че има и други начини да стигнем там, накъдето сме тръгнали.

Поклатих глава.

— Тук сме на територията на ангараките, Поул, а това означава присъствие на гролими. Нека не вдигаме шум, щом не ни се налага. Ако времето се задържи такова, ще преминем без много проблеми.

Но, както и трябваше да се очаква, времето не остана меко. Друга виелица ни застигна, точно когато бяхме на хребета и се наложи да сковавам нов заслон. Трябва да е било по обед на следващия ден, когато при нас се яви посетител. Бурята свиреше около импровизираното ни скривалище, а снегът беше толкова гъст, та не виждахме по-далече от носовете си. Тогава дочухме глас, идващ от бялата пелена.

— Здравейте вие там, в лагера. Идвам към вас, затова не се вълнувайте.

Изглеждаше много възрастен мъж, сух и жилав, а сплъстената му бяла коса приличаше на снега, който покриваше всичко наоколо. Беше увит до ушите с кожи, а лицето му беше длъгнесто, с обветрена кожа и дълбоки бръчки. Очите му обаче не бяха на възрастен човек.

— Май сте я загазили — заключи той, когато се пребори със снежната вихрушка и дойде при нас. — Не усетихте ли, че се задава виелица?

Свих рамене.

— Мислехме, че ще можем да се справим.

— Не и в тези планини. Накъде сте поели?

— Към Драсния.

— Няма да успеете. Късно сте тръгнали. Май ще трябва да презимувате тук.

— Невъзможно — отсече Поулгара.

— Познавам тези планини, момиче. Чак до пролетта няма да можете да се доберете там, за където сте тръгнали.

Той ни хвърли бегъл поглед и въздъхна.

— Страхувам се, че нямате избор, ами по-добре елате с мен. — Не изглеждаше никак въодушевен от тази перспектива.

— Къде отиваме? — попитах го.

— Зимувам в една пещера на миля оттук. Е, не е точно пещера, но пък е по-добро от това, което имате тук. Мисля, че ще мога да ви подслоня за зимата. Поне ще има с кого да си говоря. Магарето ми е много добър слушател, но не ми отговаря често, когато му говоря.

(Обзалагам се, че Гарион и Силк си спомнят много добре този приятел. Натъкнахме се на него в същите планини на път за Ктол Мишрак.)

Никога не ни каза името си. Сигурно някога е имал име, но е напълно възможно да го е забравил. Той приказваше много през тази зима, която ни се стори безкрайна, но в думите му нямаше нищо съществено. Доколкото схванах, животът му беше преминал в търсене на злато по тези планини, но ми се стори, че всъщност не го издирва толкова упорито. На него просто му харесваше да живее в планината.

Не съм срещал друг, който като този мъж да успее да прецени толкова много неща с един-единствен поглед. Още от самото начало разбра, че ние с Поул не сме като другите хора, ала дори и да е имал някакво мнение по въпроса, го запази за себе си.

Аз го харесах, а мисля, че той се понрави и на Поулгара. Тя обаче никак не беше доволна, че той държи магарето си и нашите коне в същата пещера, където живеехме. Те често спореха по този въпрос през онази зима, доколкото си спомням.

Както и предсказа нашият домакин, снежната виелица продължи да навява откъм Мориндланд и преспите ставаха все по-високи. Двамата с него ловувахме, но накрая взе да ми омръзва от неизменното сърнешко месо. Поул е добра готвачка, но дори и нейните рецепти взеха да се изчерпват още преди края на зимата.

Правех се, че не го забелязвам, но въпреки неприязънта на Поул към този малък звяр, магарето взе да се привързва към нея. Любовта му се изразяваше в това да я блъска с глава, когато тя най-малко очакваше. Изглежда мислеше, че е много забавно да я изненадва по този начин.

Когато вече ни се струваше, че зимата ще продължи вечно, една сутрин старецът излезе пред пещерата и взе да души въздуха.

— Май най-сетне си отива — каза той. — Откъм Драсния ще задуха топъл вятър още преди да е дошла нощта. Ще разтопи снега много бързо. След няколко дни реката ще прелее коритото, но до края на седмицата ще можете да тръгнете на път. Беше ми приятно с вас, но дойде време да се разделим.

— Ти накъде ще тръгнеш, когато се оправи времето? — попита го Поул.

Той се почеса по главата.

— Още не съм решил — отвърна. — Вероятно на юг, а може и обратно към Мориндланд. Най-добре ще е да видя накъде духа вятърът като му дойде времето. А най-добре е да оставя магарето само да реши. Всъщност това няма голямо значение за мен, щом ще остана в планините.

Прогнозата за времето се оказа много точна. Към края на седмицата двамата с Поул се сбогувахме с него и потеглихме. Под дърветата още имаше купчини сняг, но пътеките се виждаха ясно. След около четири дни стигнахме границата на Драсния, а седмица по-късно бяхме в Боктор.

Заразата, за която споменах, вече не върлуваше из Западна Драсния, но нейни жертви бяха станали бащата на Родар и майката на Силк. Кралят беше починал, ала майката на Силк — не. Болестта я беше обезобразила, но милостиво й беше отнела и зрението, така че не можеше да види в огледалото ужасяващото си лице. Силк и баща му обаче виждаха, но нито с дума не позволиха тя да разбере какво се беше случило.

Двамата с Поул останахме в Боктор за коронацията на Родар. После купих лодка, за да отплуваме надолу през мочурищата по река Мрин. Не харесвам блатата. Но пък по Великия северен път по това време на годината имаше много пътници, за да можем спокойно да се движим по него.

Зимите може и да са ужасни, но има дни през пролетта, които са още по-лоши. Особено пък в мочурищата. В деня, когато двамата с Поул напуснахме Боктор, започна да вали и продължи така цяла седмица. Започнах да се чудя дали не е имало ново слънчево затъмнение, което да промени времето.

Сигурно на всеки някога се е случвало да прекосява мочурищата. Няма как да се разминете с това, ако отивате към Боктор откъм западната страна. За тези обаче, на които не им се е случвало, съм длъжен да кажа, че това е едно огромно тресавище между коритата на реките Мрин и Алдур. Там маларията, тръстиките и жилавите върбови храст, потопили върхове в тинята, са в изобилие. Реките, които напояват това блато, са знак, че водата му не е застояла, но техните притоци са толкова лениви, че не се различават много от блатните води. Най-сигурният начин да минеш с лодка през блатата е да я придвижваш с дълъг прът. Гребането не е подходящо, защото някои от проходите между тръстиките са толкова тесни, че няма простор за греблата. Не обичам да направлявам лодка с прът, но в тресавището човек няма голям избор.

— Май трябваше да наемем кола от някой търговец в Боктор — казах мрачно една дъждовна утрин. — Досега да сме на половината път до Дарин.

— Много е късно вече да се връщаме обратно, татко — каза Поул. — Просто продължавай да оттласкваш лодката.

По едно време наоколо започнаха да се мяркат различни блатни животинки, а после за моя най-голяма изненада, когато отминахме един бент по канала, пред нас се изпречи къща! Тя по-скоро приличаше на колиба, построена от поставени под наклон трупи и покрита с тръстиков покрив. Стоеше насред горичка плачещи върби върху малък остров, извисил се над безкрайната водна шир.

Когато съвсем приближих лодката до островчето, едно от блатните животинчета заплува напред, скочи на калния бряг и шльопна точно на прага на къщата. Вратата се отвори, една жена застана на прага и мрачно се взря в дъждовната пелена пред себе си.

— Добре дошли в дома на Вордай — посрещна ни тя, но гласът й не звучеше приветливо.

— Малко сме изненадани, че някой живее в място като това — провикнах се.

— За това си има причини — отговори тя. — Влезте вътре, поне докато спре дъждът.

Получавал съм и по-любезни покани през живота си, но нещо ми подсказа, че трябва да приема тази, независимо от тона, с който беше отправена.

Избутах лодката до брега и двамата с Поул слязохме на кишавата земя.

— Значи ти си Вордай — обърна се Поул към жената на прага на колибата.

— А ти пък трябва да си Поулгара — отвърна тя.

— Май не схващам за какво става дума — намесих се аз.

— Ние се познаваме по име, татко — каза Поул. — На Вордай още й казват Вещицата от блатата. Тя е в изгнание и за нея блатата са единственото безопасно място в Драсния.

— Сигурно защото пъновете тук са толкова мокри, че от тях не може да се получи никаква свястна клада, на която да ме изгорят — каза с горчивина обитателката на хижата. — Елате вътре да се скриете от дъжда.

Вещицата от блатата беше стара жена, но по лицето й още личаха следите на отминала безмерна хубост. Сега обаче върху него беше останала само дълбока горчивина. Съдбата не е била ласкава към вещицата Вордай.

Никой, който се е застоял по-дълго в Драсния, не е пропуснал историите за Вещицата от блатата. Винаги съм бил убеден, че това са просто приказки и вероятно повечето от тях са точно това. Тя най-вероятно не беше вещица и, сигурен съм, никога не беше стигала дотам да подмамва непредпазливи пътници в смъртоносните блата. Конкретни случки от нейното минало показваха, че тя изобщо не се интересува от човешкия род.

Отвътре колибата й беше педантично подредена. Таванът бе нисък и обкован с греди, а дървеният под беше изстърган до бяло. Над огнището висеше гърне, в една ваза бяха натопени диви цветя, а на прозорците имаше перденца.

Вордай беше облечена в обикновена кафява рокля и леко накуцваше. Изглеждаше уморена и преживяла трудни моменти.

— Значи това е известният Белгарат — каза тя, докато вземаше прогизналите ни дрехи и ги провесваше близо до огъня.

— Май си разочарована, а? — попита Поул.

— Не — отвърна Вордай, — не съвсем. Той е точно такъв, какъвто очаквах. — Тя посочи масата. — Заповядайте, мисля, че в гърнето има достатъчно храна за всички.

— Знаела си, че идваме, нали, Вордай? — досети се Поул.

— Естествено. Нали съм вещица все пак.

Едно от блатните животинчета пробяга през отворената врата, изправи се на късите си задни крачета и издаде странен чуруликащ звук.

— Да — отговори му Вордай, — знам.

— Значи е истина — загадъчно каза Поул с очи, вперени в животинчето.

— Много необикновени неща са истина, Поулгара — отвърна Вордай.

— Не бива да си правиш експерименти с тях, нали знаеш.

— Аз не им правя нищо лошо. Забелязах, че е опасно да се експериментира с хора. Затова предпочитам компанията на блатните животинки пред тази на някой мъж.

— Те поне са по-чисти, ако не друго — съгласи се Поулгара.

— Защото се къпят много по-често. Скоро дъждът ще спре и вие с баща ти можете да продължите пътя си. А преди това ще ви предложа закуска. Искам да ви засвидетелствам моето гостоприемство, докато сте под покрива ми.

Аз изобщо не проумявах много от случващото се пред мен. Явно изследователските интереси на Поулгара вече се бяха прехвърлили към заниманията на вещиците, които аз високомерно бях занемарил. Поулгара и Вещицата от блатата говореха за неща, напълно непонятни за мен. Единственото, което успях да схвана обаче беше, че тази самотна жена е изтърпяла много мъки в миналото си.

(Добре де, Гарион, знам какво си мислиш. Което си е право, наистина съжалявах Вордай — почти колкото Илесса. Все пак не съм чудовище. Защо мислиш, че направих това, което сторих, когато двамата със Силк пресичахте блатата на път за Ктол Мишрак? Можеш да си сигурен, че не беше защото нямах друг изход.)

Както каза Вордай, небето се проясни по обед, двамата с Поул облякохме изсушените си дрехи и отново се качихме на лодката.

Вордай дори не си направи труда да ни изпрати.

Избутах лодката през още един бент в непрестанно криволичещия канал, който следвахме от самото начало. Когато самотната къща се изгуби от погледа ни и ние отново се озовахме насред безкрайното мочурище, очите на Поул се изпълниха със сълзи. Замълчах, защото не смятах, че ще е подходящо да я питам каква е причината. Когато случаят го изисква, Поул може да бъде много груба, но тя не е лишена от душа и човешки чувства.

Излязохме от блатата близо при Алдурфорд и продължихме пеша покрай границата със Сендария, докато не попаднахме на пътя към Анат. По обяд минахме границата, а когато най-сетне стигнахме селцето, Геран ни чакаше близо до каменната кариера в покрайнините.

— Слава на боговете — каза жарко той. — Страхувах се, че няма да успеете да се върнете навреме за сватбата.

— Каква сватба? — попита остро Поул.

— Моята — отвърна Геран. — Женя се следващата седмица.