Дейвид Едингс, Лий Едингс
Гарион (15)

Петнадесета глава

Предполагам, че трябваше да се засегна от обидното тълкуване на близнаците, но то изобщо не ме наскърби. Познавах достатъчно добре и от дълго време приятеля на Гарион, за да ми е известно мнението му за мен издъно. Затова се опитвах да се овладявам при всеки подобен случай. Мисля, че съм го казвал и преди — не съм устроен така, че да чакам спокойно и безучастно съдбата да определя хода на историята. Независимо за колко умен се мислех обаче, приятелят на Гарион винаги беше два хода пред мен. Досега би трябвало да свикна с това, предполагам, но така и не можех да се примиря.

Фактът, че през този век най-сетне ще се роди Пратеника на боговете, също много ми помогна да приема хладнокръвно неласкавите заключения по мой адрес. Безмилостно вадих душата на бедната Поулгара през първите три десетилетия от петдесет и четвъртото столетие. Отбивах се всеки два-три месеца да проверявам дали жената на наследника не е бременна и настоявах да присъствам на всяко раждане в малкото семейство.

По това време Поул живееше в Медалия, Централна Сендария, а името на тогавашния наследник беше Дарал. Бях твърде разочарован, когато през 5329 г. жената на Дарал, Алара, роди момче, което не носеше знака на съдбата, нито пък раждането беше придружено от някакви знамения. И това не беше Пратеника на боговете. Поул го нарече Геран и това име някак особено му подхождаше.

Вероятно професията на Дарал, който беше каменоделец, накара дъщеря ми да премести през 5334 г. семейството в планинското селце Анат, точно до границата с Алгария. По тези места имаше много големи каменни кариери, които позволиха на Дарал да си намери постоянна и сигурна работа.

Това обаче ме хвърли в дълбоко безпокойство. По някаква причина самото име Анат предизвикваше ледени тръпки по гърба ми. Не че Анат беше лошо селище. То не се различаваше от което и да е планинско селце по света. В него имаше една улица, което е обичайно за поселище, построено в дъното на стръмна урва. Къщата на всеки новодошъл поселник просто изникваше в някой от двата края на тази улица. Това правеше града много тесен и дълъг, ала този факт не притесняваше никого. Хората, които живеят в планината, са свикнали да ходят. Склоновете на урвата бяха обрасли с трепетлики и това придаваше на селцето свежа и непринудена атмосфера. Някои от планинските селища са затънали до ушите в борове и смърч, затова са постоянно сенчести и мрачни. Анат не беше от този тип, но въпреки това тръпки ме полазваха от него.

На мен обаче не ми се отдаде възможност много дълго да треперя от предчувствия в Анат, защото трябваше да замина за Боктор и да присъствам на раждането на един от членовете на многобройната кралска фамилия на Драсния. Нарекоха го принц Келдар, макар да беше доста далечен роднина на преките наследници на трона. Въпреки това обаче появата му на бял свят беше придружена със знаци и предзнаменования, които за мое огромно съжаление не се явиха при раждането на Геран. Мрин предсказва неговото идване под името Водача. Но целият останал свят го познава с прякора, който му дадоха неговите състуденти от Драснианската разузнавателна академия — Силк.

През следващите няколко години тичах постоянно насам-натам. Водача беше роден през 5335 г., а по същото време на бял свят дойде и Слепеца — Релг, улгоският фанатик. После, през 5336 г., беше роден и синът на графа на Трелхейм. Кръстиха го Барак, но Мрин го нарича Страховития Мечок. През следващата година дойдоха и Повелителя на конете и Рицаря-защитник — Хетар и Мандорален. Придружителите никнеха наоколо, ала къде беше Пратеника на боговете?

През 5338 година получих спешно съобщение за сбирка при Поулгара. Пристигнах в Анат колкото се може по-бързо, очаквайки най-лошото, но там не заварих никаква извънредна ситуация, доколкото можех да преценя. Поул изглеждаше спокойна, когато ме пресрещна при каменните кариери в края на града.

— Какво е станало, Поул? — попитах.

— Нищо особено, татко — отвърна тя с леко потрепване. — Просто някой трябва да ме замести. Имам работа извън Анат за няколко месеца.

— И каква е тя?

— Нямам желание да обсъждам това.

— Пак ли започваме тази стара и отегчителна игра, Поул?

— Това не е игра, татко, а ако ти е омръзнало, мога да извикам близнаците.

— Сега не можеш да ги караш да напускат Долината, Поул! Имат толкова много работа на главата, че не трябва да ги отделяш от Кодекса на Мрин!

— А чичо Белдин наблюдава Торак. Това също е важно. Мисля, че ти си избраният, татко, независимо дали ти харесва или не. Нали в момента не се занимаваш с нищо съществено? Акушерките и без теб могат да изродят тези бебета, без да се налага да им висиш на главите. Грижи се за Дарал и момчето, старче. И ако ме попиташ „Защо точно аз?“, ще ти оскубя брадата!

— Не съм ти слуга, Поул.

— Не си. Но служиш на нещо много по-важно, отколкото съм аз. Трябва да се справя с един проблем, а ти ще ме заместваш, докато отсъствам.

— Учителя нищо не ми е казал за това.

— Той е много зает сега, затова аз ти предавам инструкциите вместо него. Просто го направи, татко. И моля те, недей да спориш с мен.

И преди да съм измислил някакъв подходящ отговор, тя се разтвори във въздуха и изчезна. Изругах гръмко, а после примирено поех към селцето. Геран, който по това време беше деветгодишен, ме чакаше пред вратата на масивната къща, построена от баща му в източния край на единствената улица в Анат.

— Здравей, дядо — поздрави ме той. — Говорихте ли вече с леля Поул?

— По-вярно би било да се каже, че тя говори, а аз слушах — отвърнах кисело. — Споменавала ли е пред теб къде отива?

— Доколкото си спомням, не. Но в това няма нищо необичайно. Леля Поул почти никога не казва къде отива, какво ще прави или пък защо.

— Виждам, че и ти си го забелязал. Къде е майка ти?

— Отскочи до хлебарницата. Леля Поул каза, че ще останеш за известно време с нас, пък мама знае колко обичаш сладкиши.

— Всички си имаме своите малки слабости, нали така?

— Мама трябва да се върне всеки миг — каза той, — но така и така ще чакаме, не може ли през това време да ми разкажеш приказка?

Аз се засмях.

— Сигурно — рекох. — Леля ти Поул ме прикова за това място, докато се върне, така че ще имаме много време за приказки.

Загледах се в момчето по-отблизо. Макар като повечето от членовете на своето семейство да беше роден с пясъчноруса коса, сега кичурите на Геран започваха да потъмняват. Той никога нямаше да стане едър като Желязната хватка, но вече си личеше далечната прилика с неговия праотец.

(Ако ми позволите, ще ви отправя едно малко предупреждение. Когато знаете, че нещо ще се случи, се опитвате да видите знаците за неговото наближаване почти във всичко. Опитайте никога да не забравяте обаче, че повечето неща на този свят се случват без предварително предизвестие. Единствената им значимост се състои в естествената причина, която ги е породила, и в техния ефект. Ще полудеете, ако се опитвате да намерите някакъв скрит подтекст във всеки порив на вятъра или в писъка на бурята. Не отричам, че вероятно има няколко предзнаменования, които сигурно не бихте искали да пропуснете. Важното е да знаете разликата.)

Винаги съм се радвал на присъствието на внуците си. В тях има една особена почтеност, която винаги много ме е привличала. Не казвам, че понякога не са правили разни глупави или пък очевидно опасни неща. Схватката на Гарион с дивия глиган в леса край Вал Алорн например е неприемлива за здравия разум. Но ако се опитате да погледнете през техните очи и се замислите над погрешните им по ваше мнение доводи, то ще установите, че от тяхна гледна точка всичко е напълно оправдано и закономерно. Наследниците на Желязната хватка и Белдаран винаги са били много сериозни момчета. Е, вярно, че им липсваше чувство за хумор, но човек не може да притежава всичко наведнъж.

Като изключим това, че Поулгара твърде грубо и безцеремонно ме принуди да се грижа за Геран, признавам — месеците, прекарани с него, ми доставиха голяма радост. Никога няма да стана рибар като Дюрник, но поне основните положения са ми ясни. Което ще рече, че мога да сложа стръвта на кукичката. Ала Геран беше на възраст, когато риболовът се превръща във всепоглъщаща страст. Дългите години наблюдения са ме научили, че това увлечение се появява точно преди момчето внезапно да осъзнае, че светът се дели на два вида хора — хора-момчета и хора-момичета. Като цяло повечето от момчетата одобряваха този факт. Но само ако можеха да не се държат така, сякаш те първи са направили това разкритие!

Както и да е. Тази пролет и лято ние с Геран прекарахме в дебнене на хитрите пъстърви. На земята има и други видове риба, разбира се, но винаги съм мислел, че ловенето на пъстърва е най-голямото предизвикателство. Нещо повече, ако не се вдига много шум, могат да се водят изключително задълбочени разговори, докато я чакаш да клъвне.

Спомням си един наистина злочест и окаян ден. Но той беше и невероятно красив и двамата с моя внук изкарахме цялото време в сладки разговори върху импровизиран сал в средата на малко планинско езерце, а около нас ръмеше ситен дъждец. Не знам каква беше причината, но пъстървата сякаш беше полудяла. Двамата с Геран само за един ден наловихме толкова риба, колкото друг път хващахме за цяла седмица.

Късно следобед, когато и двамата бяхме прогизнали до кости, а рибарското кошче, което носехме „за всеки случай, ако ни се усмихне щастието“, беше пълно догоре с посипани със сребърни капчици пъстърви, се поуспокоихме и умората започна да се усеща.

— Това наистина е голямо удоволствие, дядо — отбеляза партньорът ми в риболова. — Ще ми се да го правехме по-често.

— Геран — отвърнах, — ние излизаме на риболов всеки ден през последните три седмици. По-често от това просто не е възможно.

— Да, обаче днес ги уловихме.

Засмях се.

— Това наистина е по-различно — съгласих се.

— Ние не сме като другите хора, нали? — попита той внезапно.

— Защото ни харесва да ловим риба ли? По света има много рибари, Геран.

— Нямах това предвид. Говоря за нашето семейство. Струва ми се, че сме някак по-различни — има нещо странно… и особено в нас. — Той направи гримаса и избърса с ръкав дъждовната вода от носа си. — Май не се изразих много ясно, а? Не казвам, че сме много важни или пък нещо такова, но просто не сме като останалите хора. Или поне на мен така ми се струва. Леля Поул никога не говори за това с мен, но понякога нощем преди да заспя я чувам да приказва с татко в кухнята. Тя познава много хора, нали?

— Леля ти ли? О, да, Геран, леля ти има познати почти във всяко от Западните кралства.

— Не мога да разбера как така е успяла да се запознае с всички тези крале и благородници. Тя почти никъде не ходи. Знаеш ли какво си мисля?

— Какво ти е дошло на ума, момче?

— Мисля, че леля Поул е по-възрастна, отколкото изглежда.

— На това му казват „добре запазена“, Геран. На твое място не бих му обръщал голямо внимание обаче. Дамите са малко чувствителни, когато стане дума за тяхната възраст.

— Ти също си стар, но това изглежда не те притеснява.

— Защото всъщност още не съм пораснал. Все още мога да се забавлявам, а това те съхранява млад. Леля ти мисли, че да се забавляваш изобщо не е нещо значително и важно.

— Тя е много странна, нали? Понякога си мисля, че е най-странната жена на света.

Точно в този момент не се сдържах и се разсмях с глас.

— Нещо смешно ли казах?

— Някой ден ще ти обясня това. Прав си обаче. Нашето семейство наистина е по-специално, но е много важно всички ние да се държим като обикновени хора. Леля ти ще ти го обясни, само трябва още малко да пораснеш.

— Това харесва ли ти — да си по-различен, имам предвид.

— Не съвсем. Голямо бреме е, Геран. Нашето семейство е призвано да извърши нещо много важно, но по света има хора, които искат да ни попречат.

— Ала въпреки това ние ще го направим, нали? — момчешкото му лице беше добило решително изражение.

— Мисля, че ще го направим, но дотогава има още време. Ще откачиш ли тази риба от куката или се каниш да я държиш там цял ден?

Внукът ми изхълца и се хвърли върху пъстървата, която сигурно тежеше близо три килограма.

Често си спомням този ден. Ако се съди по всичко, той беше един от най-прекрасните дни в живота ми.

Беше почти зима, когато Поулгара се върна. Листата бяха променили цвета си, а после паднаха от клоните, небето стана сиво и във въздуха миришеше на сняг, когато тя се зададе по единствената улица на Анат, заметната със синьото си наметало и с доволен израз от добре свършена работа върху лицето.

Видях я да идва и излязох да я посрещна.

— Как така се връщаш толкова рано, Поул? — пошегувах се. — Дори не можа да ни домъчнее за теб. Сега вече можеш ли да ми кажеш къде беше и какво прави?

Тя присви рамене.

— Пак трябваше да отида в Нийсия. Налагаше се да се срещна с едни хора.

— И кои са те?

— Зедар и сегашната Селмисра.

— Не се доближавай до Зедар, Поул! Ти може и да си силна, но неговата власт е много голяма!

— Поискаха го от мен, татко. Двамата със Зедар трябваше да се опознаем. Това е едно от онези неща.

— Какво общо има Зедар с това?

— Не виждам защо толкова се вълнуваш, когато стане дума за Зедар. В действителност той е доста трогателен. Стори ми се почти развалина, не се храни и изглежда ужасно болен.

— Хубаво, пожелавам му всички радости на лошото здраве. Даже ще изобретя няколко нови болести в негова чест, ако вече съществуващите започнат да му омръзват.

— Ти си варварин, татко.

— Ти го казваш. И какво прави той в Нийсия?

— Доколкото разбрах е станал скитник. Броди по целия свят и отчаяно търси нещо или някого.

— Да се надяваме, че няма да успее да го открие.

— Напротив, той задължително трябва да го намери. Ако ли пък не, ти ще трябва да го направиш, а няма дори да си наясно откъде да започнеш търсенето.

— Е, и какво? Намерил ли го е?

— Не. Това, което търси, само ще го намери.

Това беше първият знак, че идва Ерионд. Веднъж с Белдин говорихме за това и стигнахме до извода, че Ерионд и Торак бяха огледални образи — Торак от едната страна, а Ерионд — от другата. Всеки от тях беше точно обратното на своето копие.

Понякога се чудя дали Торак осъзнаваше, че е грешка.

Това само по себе си би оправдало цялото ми съществуване.

— Защо е трябвало да говориш със Селмисра? — попитах.

— За да я предупредя — отговори дъщеря ми. — След няколко години тя ще направи нещо и аз трябва да й се отплатя. Ала това и на двете никак не ни харесва — въздъхна Поулгара. — Ще бъде нещо ужасно, но нямам друг избор. — Тя внезапно протегна ръце, прегърна ме и скри лице в рамото ми. — О, татко — изхлипа, — защо точно аз трябва да го направя?

— Защото ти единствена си способна на това, Поул. — После я потупах по рамото. — Хайде, успокой се. Тихо, тихо.

Последвалите години бяха спокойни, а това много ме изнерви. Най-значимите събития в историята на света щяха да се случат съвсем скоро и аз исках това да стане колкото се може по-бързо. Никак не мога да чакам.

През 5340 г. Ран Борун XXIII беше коронясан за император на Толнедра и не след дълго се ожени за една от братовчедките си, червенокоса дриада на име Се’Вейн. Близнаците казаха, че това е много съществено и ме увериха, че от този брак ще се роди Кралицата на света. Ако бяха прави, а те почти винаги имаха право, това означаваше, че когато Геран порасне и се ожени, той ще е бащата на този, когото очаквахме.

Не след дълго Белдин се върна в Долината.

— Виждам, че най-после си се уморил да пазиш пещерата — казах му, когато изкачи стълбите на кулата ми.

— Не си прав — отвърна той. — Трябва да са се случили някои неща, нали?

— Достатъчно неща станаха. С всеки ден приближава раждането на Пратеника на боговете.

— Така и предполагах. Преди няколко месеца нещо много силно ме принуди да се разходя и да огледам наоколо. Мургите имат нов крал. Казва се Таур Ургас и е наистина смахнат. Но няма какво толкова да се чудим — всички от Ургас са луди. Ала Таур Ургас ги задминава по безумство. Видях го веднъж в Рак Госка и смятам, че ще има съществена роля в събитията.

— Има ли някакъв знак от малорианския му побратим?

Белдин кимна.

— Името му е Закат. Още не са го коронясали за император, но и това скоро ще стане. Баща му е много болен. За един ангарак Закат е изключително цивилизован мъж. Доколкото успях да разбера, той е много интелигентен и неговите учители са убедили баща му да го даде да се учи в университета на Мелсена. Образован малориански император ще бъде новост за нас. Колко от Придружителите са се появили досега?

— Доколкото ми е известно, шест. Водача и Слепеца са родени през 5335, Страховития мечок — през 5336, а Повелителя на конете и Рицаря-защитник — в 5337 година.

— Дотук са само пет.

— Мислех, че вече знаеш за Мъжа с Двата живота. Той се роди по-рано — през 5330, мисля. Наследник е на ковача в Ерат, Централна Сендария.

— Има ли някакви поличби и за останалите?

— Близнаците мислят, че сегашният император на Толнедра ще бъде баща на жената на Пратеника.

— Така нещата съвсем се подреждат. Как е Поул?

— Трудно й е както винаги. Преди няколко години отиде в Нийсия и там се срещна със Зедар.

— И ти й позволи?

— Това не е подходящата дума, когато иде реч за Поул. Досега трябва да си го разбрал, Белдин. Всъщност тя въобще не си направи труда да ме уведоми къде отива. Едва после благоволи да ми каже, че двамата със Зедар трябвало да се запознаят. Тя получава инструкциите си от друго място, а не от Мрин.

— Сигурен съм, че е така. О, почти щях да забравя. В Гар ог Надрак също има нов крал. Името му е Дроста лек Тун и беше едва дванайсетгодишен, когато се възкачи на трона.

— Виждал ли си го?

— Не. Чух за него, когато бях в Рак Госка. Алгарите ще направят ли нещо за своя принц-наследник?

— Какво разбираш под „да направят нещо за него“?

— Той е сакат, нали? Не вярвам алгарите да търпят инвалид за крал.

— Ще се справи. Щом като язди, значи не е по-лош от който и да е жив алгар. — Подръпнах брадата си. — Аз обаче малко се притеснявам за това. Мрин казва, че Повелителя на конете ще е негов син, а той вече се роди, но в друг клан. Близнаците умуват над това. Точно сега Мрин страшно се е заинатил. Ще поостанеш ли тук за малко?

— Не, по-добре да се връщам в Южен Ктол Мург и да наглеждам Опърленото лице. Все повече наближава раждането на Пратеника, а то вероятно ще събуди Торак.

— Не съм много сигурен в това. Но ако наистина се случи, доста ще загазим. Бебето едва ли ще е голяма заплаха за Торак Едноокия.

— Все пак трябва да сме подготвени, просто за всеки случай. Ако Торак се събуди, ще трябва да отнесеш детето някъде в лесовете и да го скриеш. Чамдар още ли души наоколо?

— Сега е в Толнедра. Драснианското разузнаване има грижата за него.

— Мислех, че това е твоя работа.

— Така е по-добре. Чамдар ме познава. Може да почувства, ако съм някъде наоколо.

— Твоя си работа. Ще отида да поговоря с близнаците и се връщам в Ктол Мург. — Той се обърна и заслиза по стълбите. Чак тогава осъзнах, че изобщо не ми поиска нещо за пиене. Напрегнатото очакване ни караше да се държим доста странно.

На следващата година куцият Чо-Хаг беше издигнат за Водач на клановете на Алгария и това ми създаде много грижи. Знаех, че Хетар някога ще заеме този пост, но изобщо не проумявах как ще стане това, освен ако не избухнеше още някоя война между клановете. Като се има предвид какво предстоеше, една война в Алгария беше последното нещо, което ни беше нужно.

Нещата се развиваха много бързо и събитията се трупаха едно след друго, накъдето и да се обърнех. Запазвайки присъствие на духа, аз продължавах да отчитам времето до възмъжаването на Геран и неговата женитба. Понякога губех търпение и бездейното очакване ме влудяваше. Тогава, без да има наистина някаква нужда от това, отръсквах праха от скитническия си костюм и тръгвах да пътувам.

Първата ми спирка беше в Анат, естествено. Геран беше на около дванайсет и растеше като тръстика. Косата му бе станала още по-тъмна, а гласът му мутираше — понякога ставаше топъл баритон, а друг път пискаше и дращеше. Често това ми напомняше за младо петле, което се учи да кукурига.

— Вече забелязва ли момичетата? — попитах Поул, когато успях да я придърпам на четири очи в един ъгъл.

— Дай му време, татко — отговори тя. — Илдера е едва на девет години, нека не прибързваме.

— Илдера?

— Момичето, което той ще вземе за жена.

— Не ми звучи като сендарско име.

— Не е. Илдера е дъщеря на Водача на клановете в Алгария. Пасищата им са точно отвъд границата.

Аз се начумерих.

— Сигурна ли си, Поул? Винаги съм си мислел, че майката на Пратеника ще е сендарка.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Не знам. Нали трябва да се роди тук, в Сендария. Сигурно затова съм стигнал до заключението, че майка му ще е сендарка.

— Просто трябваше да ме попиташ, татко. Още преди шест поколения можех да ти кажа, че ще е алгарка.

— Убедена ли си, че е точно тя?

— Разбира се, че съм убедена.

— Казала ли си това на Геран?

— Обикновено не го правя, татко. Трябваше да си го разбрал досега. Ако вземеш да нареждаш на хората за кого трябва да се оженят, почват да се инатят като магаре на мост.

— Пратеника трябва да знае за кого ще се ожени.

— Докато не съм готова да му го кажа, той няма да знае.

— Поул, това е записано в Съглашението от Во Мимбре. Там черно на бяло се казва, че той ще се ожени за толнедранска принцеса.

— Това нищо няма да означава за него, татко.

— И как смяташ да го запазиш в тайна?

— Просто няма да го науча да чете.

— Невъзможно е да постъпиш така! Той трябва да може да чете! Как ще знае какво да прави, ако не може да прочете Мрин?

— Ще има време после да се научи да чете, старче. Аз започнах да уча едва когато Белдаран се омъжи, не помниш ли? Ако той е човекът, когото очакваме да се появи, няма да има никакви трудности с наваксването.

Имах резерви по този въпрос, но нищо не казах.

— Какво си съобщила на Геран? — попитах.

— Не много. Младите хора са склонни да дрънкат, когато са развълнувани. Предпочитам хората от Анат да не знаят, че между тях има кралска особа. Дарал знае, разбира се, но той умее да си държи езика зад зъбите.

— Къде е момчето тази сутрин?

— На кариерата с баща си — учи занаят.

— Работата в кариерата е опасна, Поул — възразих.

— Всичко ще бъде наред, татко. Дарал има грижата за това.

— Мисля и аз да отскоча дотам.

— Защо?

— Да попитам дали Дарал ще даде почивка на наследника си.

— Това пък за какво ти е?

— За да отидем с момчето на риболов.

— Да не се каниш да го замъкнеш някъде, където сте сами, и да му наговориш неща, които не би трябвало да знае?

— Нямам намерение да правя подобно нещо.

— Тогава защо ще ходите на риболов?

— За да ловим риба, Поул. Нали затова хората ходят на риболов?

Тя изви многозначително очи към небето.

— Мъже! — пророни само.

Двамата с Геран изкарахме прекрасен следобед край планинския поток, който се спускаше стремглаво към малкото езерце, за което споменах преди. Нямахме много време за разговори, защото рибата кълвеше и цялото ни внимание беше погълнато от това.

На следващата сутрин се сбогувах с всички и заминах за Ерат. Исках да хвърля един поглед на Дюрник. Знаех, че той е Човека с два живота, но до момента нямах представа какво точно означава това, нито пък доколко съществена ще е ролята му в нашия живот. Сега, разбира се, той е мой зет и най-новият ученик на Учителя.

Не е ли странно как се обърнаха нещата?

Дюрник беше с около година по-млад от Геран, но вече бе много як. Беше наследник на ковач на име Барл, а да работиш на наковалнята е един от най-бързите начини да натрупаш мускули.

Вече си личеше, че Дюрник е много сериозен младеж и се очертаваше да се превърне в типичен сендар — умерен, работлив и със здрав морал. Съмнявам се през целия му живот да му е минавала поне една нечиста или похотлива мисъл.

Счупих една катарама на багажа си — съвсем неволно, разбира се — и спрях в ковачницата на Барл да я поправя. Барл подковаваше един кон, затова Дюрник поправи катарамата. Двамата поговорихме малко, а после продължих по пътя си.

Съмнявам се, че зет ми изобщо си спомня за тази среща. Аз обаче я помня, защото краткият ни разговор ми каза всичко, което исках да зная за него.

Като напуснах ковачницата на Барл, поех на юг към Арендия да посетя Уилдантор. Най-типичен за рода беше младият граф Релдеген, който явно се канеше да изкара целия си живот с полуизмъкната от ножницата рапира. Релдеген напълно отговаряше на определението „луда глава“. Не беше чак такава напаст, каквато щеше да стане неговият племенник Лелдорин, но двамата имаха много общи черти. Въпреки това много го харесах.

Щом напуснах Арендия, се прибрах по най-бързия начин в Долината. Наближаваше зимата, а исках да разбера дали близнаците са открили нещо ново. Събитията препускаха неудържимо напред и почти не минаваше ден без те да прозрат още някой пасаж от Мрин.

Проблемът в Алгария беше решен едва през 5344 година. Младият Хетар и родителите му пътували сами близо до Източното укрепление и били нападнати от мурги. Разбойниците убили родителите на момчето, а него влачили вързано за един кон няколко мили. После решили, че е мъртво и го изоставили. Чо-Хаг го открил няколко дни по-късно и го осиновил съвсем навреме. Така Хетар щеше да стане следващият Вожд на клановете, без да се стига до нова война. Ето това вече беше облекчение.

През пролетта на следващата година близнаците ми наредиха да срещна Поулгара с младите алорни, които щяха да бъдат толкова важни за нас по-нататък.

— Те наистина трябва да я познават, Белгарат — каза Белкира. — Скоро ще настъпи времето, когато заедно ще вършите велики дела, затова трябва да я различават от пръв поглед. Алорните имат големи предразсъдъци към участието на жени, така че нека отсега докато са млади свикват с мисълта, че Поул не е обикновена жена. Ние ще дойдем с теб в Анат и ще наглеждаме семейството, докато вие двамата пътувате.

Не можех да оспорвам доводите им, защото двамата бяха алорни. Освен това Поул вегетираше в Анат и едно пътуване нямаше да й се отрази зле.

Представа нямате колко бързо се съгласи с това предложение и тя.

Най-напред тръгнахме към Алгария, защото ни беше най-близко и най-после срещнахме Чо-Хаг. Алгарите много пътуват. Едва осемгодишен, Хетар беше момченце с мрачно лице, което използваше всеки миг да се учи на езда и да върти оръжието. Очите му ставаха безизразни, колчем някой споменеше думата „мург“. Явно вече беше избрал на какво да посвети живота си. И аз не харесвам мургите, но при Хетар това беше се превърнало в главна цел.

Всички алорни бяха чували за мен и дъщеря ми, разбира се, затова Чо-Хаг ни посрещна по царски. Погрижих се Поул да може да поговори надълго и нашироко с Хетар и у нея се породиха много съмнения по негов адрес, когато потеглихме към Драсния.

— Мисля, че е на прага на лудостта, татко — каза тя. — Той ще се превърне в истинско чудовище, когато порасне, а му е предопределено да стане крал на алгарите.

— Това е проблем на мургите, не намираш ли? — отвърнах.

— Не бъди толкова самодоволен, старче. Хетар ще стане същински варварин, а това рано или късно ще се обърне срещу нас. Нали ти е ясно, че той е Ша-Дар?

— Да, усетих го още първия път, когато го видях. Дали вече знае?

— Вероятно. Вече му е известно, че е много по-близо до конете, отколкото който и да е от останалите алгари. Може би още не е направил връзката. И другите двама алорни ли са толкова диви като този?

— Отдавна не съм виждал нито един от тях. Келдар трябва да е най-цивилизован, той все пак е драснианец. Но за Барак не мога нищо да обещая. Той е от Черек, а там гъмжи от луди.

Принц Келдар, племенникът на Родар, коронованият принц на Драсния, беше малко жилаво момче с дълъг остър нос и вече умен за двама. Дори десетгодишен, беше по-схватлив от повечето възрастни мъже. Той безкрайно зарадва Поул и я превзе изцяло в своя полза само за десет минути. Тя го хареса, но беше достатъчно умна да не му се довери.

(Това да ви е като обеца на ухото всеки път, когато си имате работа със Силк. Няма нищо лошо в това да го харесвате, но никога не допускайте грешката да му се доверите. Сега е женен, но и съпругата му е лукава като него, затова и на нея не вярвам.)

След като погостувахме няколко дни на семейството на Келдар, двамата с Поул тръгнахме към Коту и оттам взехме кораб за Вал Алорн. Когато стигнахме, наех няколко коня от двореца и се упътихме към Трелхейм. Барак беше на около девет, а братовчед му Анхег, наследникът на короната на череките, около година по-голям. Анхег беше на гости при братовчед си и се видя, че и двамата на ръст вече са като възрастни мъже. Барак имаше огненочервена коса, а братовчед му Анхек беше чернокос. Бяха двама хулигани, но това си е в реда на нещата. Нали са череки все пак.

Представих ги на Поул и тя успя да ги удържи на едно място достатъчно дълго, за да поговори с тях.

— Е — рекох й, докато препускахме обратно към Вал Алорн, — какво мислиш?

— Ще свършат чудесна работа — отговори тя. — Те са шумни и обичат да се хвалят, но и двамата са много интелигентни. Анхег ще стане много добър крал, предполагам, а вече изцяло разчита на Барак.

— Успя ли да разбереш откъде идва това „Мечката“?

— Не съвсем. Има нещо общо с Пратеника. Може и да значи, че Барак ще се разгневи и ще стане ужасяващ, ако нещо заплашва Пратеника, но може да е и по-дълбоко. Сигурно ще стане по-ясно, когато Барак порасне.

— Да се надяваме. Ще ми се да го знам малко по-рано, ако ще има някакви промени.

Отплувахме обратно към Дарин от Мал Алорн, а после се върнахме в Анат. Близнаците се прибраха в Долината, а аз се сбогувах с Поул и поех по Великия северен път към Боктор. Исках да видя чичото на Келдар, Родар — наследникът на короната в Драсния. Поговорих с него и не останах разочарован. Дори като младеж Родар беше топчест, но пък какъв ум имаше само! И тримата — Родар, Анхег и Чо-Рам — щяха да станат превъзходни крале, а аз бях сигурен, че ще са ни нужни всички техни качества, когато дойде решителният момент.

Оттогава насетне почти непрекъснато пътувах и рядко се прибирах в Долината да говоря с близнаците. Но въпреки това ние постоянно поддържахме връзка.

През пролетта на 5346 г. те ми казаха, че Поул отново е заминала за едно от мистериозните си пътувания и те я заместват в Анат. Побързах натам, за да се възползвам от случая да си поговоря лично с тях. Предпочитах да използвам обикновения начин на общуване, защото на запад отново имаше мурги. А където има мурги, там има и гролими. Понякога гролимите успяват да прихванат разговорите от въздуха. Определено не исках някой гролим да попадне по дирите на Поулгара и да я проследи до Анат.

— Защо просто не ми каже какво прави там, вместо да ме подлудява по този начин — разфучах се аз, когато се видях с близнаците. — Къде е отишла пък сега?

— В Гар ог Надрак — отговори Белтира.

— Къде?

— Гар ог Надрак. Този път Мрин й каза да отиде там. Помниш ли онези надракски „приятели“, за които ти бяхме казали през четиридесети век? А ти после отскочи да видиш какво става.

— Да. — Разбира се, че си спомнях. Нали точно по това време събрах златото.

— Та тези „приятели“ са се появили вече. Затова Поул отиде в Гар ог Надрак да ги разпознае.

— И аз бих могъл да свърша това! — изкрещях във внезапен пристъп на ярост.

— Не и като Поул — опъна ми се Белкира. — Недей да крещиш срещу нас, Белгарат. Ние просто й предадохме нарежданията, а не сме ги измислили.

Опитах се да се овладея.

— Къде точно се намира тя?

— Тя и нейният собственик са в Яр Надрак.

— Нейният собственик?!

— Не знаеше ли, че жените се смятат за частна собственост в Гар ог Надрак?