Дейвид Едингс, Лий Едингс
Гарион (4)

Четвърта глава

Поулгара приемаше пребиваването си сред буйните и необуздани алорни като изгнание. Поул се гордееше с всеки алорн поотделно, но като раса те често я довеждаха до истерия. Тя жадуваше да се върне обратно в Сендария. Хората там не са толкова изискани като арендите, но пък са любезни, цивилизовани хора, а цивилизоваността означава много за дъщеря ми.

През този период отделих не малко време, за да забавлявам амбициозния Чамдар. Колчем излезех от Долината, избирах произволно някое малко и затънтено селце в Сендария или Северна Арендия и избивах по няколко мургоса там. Чамдар тутакси заключаваше, че съм ги убил, защото са се доближили прекалено до Поулгара, и хукваше да разчепква мястото. Обикновено му отнемаше по пет-шест години да следва фалшивите следи, които бях оставил за него. След това те изчезваха изведнъж, а по-късно на друго място той отново започваше всичко отначало. Сигурен съм, беше съвсем наясно с моите игрички, но нямаше никакъв избор. Фактът, че той не остаря през тези години показваше, че има високо положение в кастата на гролимите. Не беше точно ученик, но предполагам бе много близо до тази степен.

През цялото това време Поулгара живееше в безопасност — макар и не съвсем доволна — в Черек, Драсния или Алгария. Тя неизменно даваше невръстния престолонаследник за чирак на някой занаятчия в малко селце или град. Когато стигнеше пълнолетие, му уреждаше собствен бизнес — почти по същия начин, както беше постъпила с Дарион през четиридесет и пети век. Така и не разбрах откъде вземаше пари за обучението и за купуването на магазини. Също така неизменно се представяше за член от семейството на младия човек — по-голяма сестра, братовчедка, най-често като леля, а веднъж-дваж даже си приписа ролята на негова майка. Стараеше се семейството да е толкова обикновено, че редките пътници или пък срещащите се тук-там ангараки даже да не го забележат. Предполагам това бе много досадно за Поул, но тя прие задължението да крие престолонаследниците по своя воля, а дъщеря ми имаше много силно чувство за отговорност.

Моят принос — да държа Чамдар далеч от нея — беше съвсем незначителен. Но аз се ласкаех от мисълта, че облекчавам задачата й, па макар и с малко. Освен това имах ангажимента редовно да наглеждам подопечните ми фамилии. Понякога се спусках и до Ктол Мургос, за да проверя докъде е стигнала опозицията.

Обществото на мургите не прилича на нито едно друго по земята, най-вече защото е построено на военен принцип. Те нямат княжества, а военни околии, всяка управлявана от генерал. Заради манията на мургите да поддържат чиста раса, по улиците се срещаха единствено мъже в ризници, а жените стояха вкъщи. През вековете най-различни военни предводители се редуваха да носят незаконната корона в Ктол Мургос. Ето защо имаше Династията Госка, Династията Ктан, Династията Хага, а през последните векове се появи и Династията Урга. В действителност нямаше особено голямо значение кой точно седи на трона в Рак Госка, защото Ктучик винаги е управлявал Ктол Мургос от кулата си в Рак Ктол.

Близнаците продължаваха да работят по сравнителния метод, а Белдин — да следи за положението в Малория. И така, нищо съществено не се случи до средата на четиридесет и деветото столетие. Беше един от онези спокойни периоди, които понякога укротяват историята на света. След това дойде пълното слънчево затъмнение през пролетта на 4850 година. Затъмненията не бяха нещо необичайно, така че и на това не обърнахме особено внимание. Поне в началото. Оказа се обаче, че то е съвсем различно от останалите, защото доведе до значителни промени в климата. Ще повярвате ли, че валя непрекъснато в продължение на двадесет и пет години? През това време почти не видяхме слънцето.

Няколко месеца след затъмнението Белдин се завърна от Малория с новините, които всички ние очаквахме. Според обичая си той се доклатушка по стълбите на кулата ми до моя кабинет.

— Отвратително време — промърмори вместо поздрав. — През последните три месеца изобщо не успях да изсъхна. Имаш ли нещо за пиене? Премръзнал съм до мозъка на костите.

— В момента нямам нищо — отвърнах. — Защо не се обадиш на близнаците?

— По-късно може и да им се обадя — той се свлече на стола до камината и протегна към огъня подгизналите си крака. — Най-после се случи, Белгарат — каза той, шавайки с пръсти.

— Какво се случи?

— Старото Опърлено лице най-после се показа от Ашаба.

— Къде отиде?

— В Мал Зет, къде другаде? Детронирал сегашния император и поел командването на Малорианската империя — завърши фразата с шумно кихане той. — Ти си специалистът по древноангарски. Какво означава думата „Кал“?

— Крал и Бог. Най-често я употребяват гролимите в Корим. Но напоследък не е много срещана — вероятно защото вече трета ера Торак се крие в Ашаба.

— Тогава Опърленото лице има силна памет. Той се провъзгласи за „Кал Торак“ и направи така, че всеки в Малория да знае това име.

— Мобилизира ли войската?

— Не още. Сега е зает да заздравява религията в Малория. Отново показва на поданиците си нейните весели страни. На урвоните им гори под краката. Неговите гролими пекат всеки, до когото могат да се докопат. Храмовете им от Камат до Гандахар са потънали в кръв.

— Да вървим при близнаците. Ще видим какво казва Мрин за това.

— Най-добре поемай на север да предупредиш алорните.

— След това. Най-напред ще прегледаме Мрин.

— Нямам много време, Белгарат. Трябва да се връщам обратно в Малория. Не бих искал Кал Торак да се прокрадне тук с няколко милиона малорианци.

— Със сигурност ще го надуша, ако се зададе.

— Къде е Поул сега?

— В Алдурфорд, Северна Алгария.

— Най-добре й кажи да се прибира у дома.

— Ще видим. Няма да предприема нищо преди да видя какво казва Мрин.

Близнаците много се развълнуваха, когато Белдин им каза, че Торак най-после е напуснал Ашаба и незабавно се захванаха за работа. Белдин куцукаше наоколо и влудяваше всички ни с нетърпението си.

— Моля те, братко — каза му Белтира, поглеждайки над своето копие на Мрин, — спри се на едно място. Опитваме се да се съсредоточим.

Това беше един от малкото пъти, когато близнаците показваха някакво далечно подобие на раздразнение.

След около час Белкира тържествено удари с юмрук върху копието си от Дарин.

— Ето го — провикна се той. — Бях сигурен, че го помня.

— Какво казва? — попита Белтира.

— Това е пасажът за затъмнението. В него се казва: „И ето, слънцето ще потъне в мрак и небето ще се продъни и ще има знак, че Кралят се е завърнал, а също и Богът.“

— Това за продъненото небе много ясно е казано — вметна Белдин.

— Ние не сме тълкували правилно този пасаж — призна си Белтира.

— Ще говорите ли по-ясно? — избухна Белдин.

— Тръгнали сме в погрешна посока — обясни Белтира. — Мислехме, че се говори за завръщането на риванския крал и че Торак ще напусне Ашаба по същото време. Оказва се обаче, че това изобщо не се отнася до риванския крал. Става дума единствено за Торак, който е едновременно и крал, и бог на ангараките. Затъмнението и лошото бреме дадоха знак, че това наближава, но престолонаследникът на Желязната хватка е на близо петдесет години, затова не предвидихме другата възможност. Много съжаляваме, Белгарат.

— Сигурно и аз щях да го пропусна, Белтира. Не хвърляйте цялата вина върху себе си. Какво казва Мрин по този въпрос?

Белкира провери записките си, взе третия свитък от Мрин и го разгърна на необходимия пасаж.

— Ето тук е — подаде ми свитъка с пръст, забит на търсеното място.

— „Писано е — зачетох аз на глас, — че в деня, когато луната скрие слънцето и пелена падне над небесата, ще дойде Кралят. Той ще пропътува много и ще свали облечения във власт, за да заеме мястото му.“

— Разбирам защо сте го пропуснали, братя — каза Белдин на близнаците. — Казано е доста двусмислено, така че може да важи и за риванския крал. Какво се казва по-нататък, Белгарат?

— „И ще се посъветва той с подчинените нему крале — продължих да чета, — ще им нареди какво да правят, а когато дойде времето, ще събере силите си и ще тръгне на битка с другото Дете. Един от тях ще бъде Бог, а другият само ще прилича на такъв, но скъпоценният камък в земите на децата на Бога Бик ще реши грядущето.“

— Защо пък в Арендия? — недоумяваше Белдин.

— И преди е имало знаци за това — каза Белтира. — Нещо важно има да става в Арендия.

— Какво друго се казва? — попита ме Белдин.

— Просто прекъсва. Сега вече говори за „майката на расите, които умират“.

— Двамата с Белтира ще поработим още върху това — каза Белкира.

— Знаем достатъчно, за да започнем, Белгарат — обърна се към мен Белдин. — Предстои ни много работа. А и близнаците ще работят по-спокойно, ако не им висим на главите. Връщам се в Малория. Ти върви да предупредиш алорните и намери по-безопасно място да скриеш Поулгара. В Алдурфорд има само една река и безкрайни равнини.

Изправих се на крака и изсумтях:

— Прав си. Не би било зле да се поровя за още някое подсказване, но май и те не помагат много.

— Ще поддържаме връзка — обеща Белтира. — Ще съобщим на теб или на Поул в мига, в който попаднем на нещо по-съществено.

— Ще ви бъда благодарен за това, братко — отвърнах.

Полетях на север към Крепостта на алгарите и от тамошните надзиратели разбрах, че Чо-Рам XIV, сегашният водач на Клана на вождовете в Алгария, е в околностите на езерото Атун, близо до границата с Драсния.

(Обзалагам се, че и това име ви е познато. Кралските фамилии имат традиция да повтарят едни и същи имена. Доста глупав обичай, но поне не изисква да си напрягаш паметта.)

Цели два дни издирвах четиринадесетия Чо-Рам. Беше още младеж, според обичая носеше дреха от конска кожа и си бръснеше главата. Единствено от върха на темето му се спускаше кичур коса, който наподобяваше конска опашка. Сега като се замисля, си давам сметка, че много приличаше на осиновения син на Чо-Рам — Хетар.

— Време е — бяха единствените му думи, когато му казах, че Торак се завръща. Очевидно беше достоен наследник на мълчаливите Бързоноги.

— Едва ли ще дойде само на светска визита при вас — отбелязах хапливо.

— Знам — после по вълчи оголи зъби в усмивка срещу ми.

Алорни!

— Най-добре е да събереш клановете — посъветвах го.

— Колко време имаме за това?

— И аз самият не знам. Малория е голяма и на Торак ще му трябва време да събере войските си. Белдин е там и ще ни предупреди навреме.

— Това ни стига. Ще събера клановете и всички ще отидем в Крепостта. Ще сме на разположение щом ни повикаш.

— Калан още ли е крал на Драсния?

— Не. Умря миналата зима. Наследи го синът му Родар.

— Тогава ще вървя в Боктор да говоря с него. Дръж под око Крепостта. Нещо важно ще се случи в Арендия, ето защо мургите могат да се опитат да те омаломощят преди идването на Торак. Ти си точно на пътя му, когато тръгне на поход.

— Добре.

— Добре?! Кое му е добрето на това?

— Няма нужда да се грижа за укреплението.

— Да не би случайно баба ти да е била от арендите?

— Белгарат! Ама че хрумване!

— Както и да е. Върви да си свършиш работата. Аз отивам да говоря с Родар, а после във Вал Алорн ще се видя с Елдриг.

(Забележете, че вече безвъзвратно бях тръгнал в погрешна посока. И Мишрак ак Тул, и Алгария са съставени почти изцяло от равнини, а Торак щеше да предвожда многобройна армия. Даже не ми мина през ума, че ще преведе войниците си през лесовете на Надрак.)

Родар I не беше и наполовина толкова мощен като съименника си пет века по-късно, но въпреки това беше як мъжага. Бе наследник на Бичия врат, а това обясняваше и фигурата му. Успяхме обаче да стопим доста от неговите килограми през следващите двайсетина години. Предупредих го какво става в Малория, после го оставих да планира отбраната си заедно със своите генерали. Аз полетях към Вал Алорн.

Крал Елдриг Черекски не беше типичен представител на своята раса. Много често чашата му беше пълна с вода вместо с бира, а освен това беше учен човек. По това твърде наподобяваше Анхег. С тази разлика, че Анхег пиеше, когато имаше повод.

— Арендия? — повтори той, когато му казах какво се задава.

— Така казва Мрин.

— Сигурен ли си? Мигар Торак идва на изток, за да вземе Сферата? Но Сферата не е в Арендия, а в Рива.

— Близнаците още си блъскат главите над Мрин. Дано изровят някакво обяснение. Досега сме сигурни в едно — в земите на децата на Бога Бик ще има събитие. Това означава Арендия, освен ако нещо друго по-късно не изскочи наяве.

Елдриг разроши металносивата си коса и се втренчи в картата.

— Предполагам, че Торак би могъл да се отклони през Мимбре, а после да тръгне на север и да приклещи Арендия откъм острова от юг. А понеже ние сме му на пътя, няма как да се размине без сблъсък.

Аз също погледнах картата му.

— Няма никакъв смисъл да гадаем, докато Торак не направи първия ход — казах. — По-добре извести Бранд. Кажи му, че скоро ще отида на острова. Преди това обаче трябва да свърша още нещо.

— Мислиш ли, че трябва да затворя границите на острова? — попита той.

— Сигурно ще ни се наложи, но нека още не тревожим толнедранците като ги накараме да затворят магазините си по бреговете на Рива. Легионите ще ни трябват, така че нека не гневим излишно Ран Борун. Ще имаме достатъчно време да блокираме Морето на бурите с бойните си кораби. Щом Торак предприеме нещо, Белдин ще ни уведоми навреме, за да имаме преднина.

— Хубаво би било да имаме повече информация.

— Така е, но засега това ни стига… за да започнем. О, сигурно ще искаш да предупредиш Ормик в Сендария.

— Не говориш сериозно!

— Сендарите също живеят тук, Елдриг!

— Градинарите с тяхната ряпа едва ли ще са ни от полза.

— Вероятно, но ако нещата се развият така, както аз ги мисля, ще ни се налага да прекосяваме Сендария нееднократно. Така че е по-добре Ормик да е на наша страна.

— Както кажеш, Древни — той се облегна в стола си. Крал Елдриг имаше прошарена коса, но усмивката, която от време на време пробягваше по лицето му, беше на младеж. — Това чакахме толкова дълго време, нали Белгарат? — каза той.

— То е част от предопределеното да се случи. И други неща ще последват.

— Засега едно ни стига. Не искам да изглеждам алчен. Това е, което чакаме още от времето на Мечото рамо, и то е достатъчно.

— Ще ми разкажеш колко си доволен след войната, Елдриг. Последната не беше от най-приятните, доколкото си спомням. Започвай да подготвяш хората си и бръкни по-дълбоко в съкровищницата си, защото ще трябва да наемеш корабостроители. Сигурно ще ми трябват още бойни кораби.

Той трепна.

— Може да взема заем от Ран Борун.

— На твое място не бих разчитал много на това, като имам предвид неговите лихви. Започвай, Елдриг, аз ще държа връзка с теб.

Напуснах Вал Алорн и полетях югоизточно към Алдурфорд в Северна Алгария, за да говоря с Поулгара. Къщата й беше близо до укреплението, така че се разходих из града покрай реката. С изключение на Крепостта, Алдурфорд е единственият град в Алгария и това по всичко му личеше. Алгарите имат твърде неясна представа как би трябвало да изглежда един град. Тук нямаше и намек за прави улици — жителите му бяха построили къщите си, където им скимне. Да намериш правилната посока си беше живо предизвикателство.

Най-накрая се добрах до къщата на Поул и почуках на вратата. Тя отвори почти незабавно. Както обикновено цялата беше облечена в синьо и ме поздрави с познатата ми любезност.

— Къде беше досега? — попита тя. — От две седмици те чакам.

— Трябваше да говоря с някои от алорните — погледнах през рамото й към кухнята. Едно момче на около единадесет години седеше край масата. Не беше трудно да го разпозная, защото всички наследници на Желязната хватка си приличат. Имаше пясъчноруса коса и същото сериозно изражение, което е присъщо на всички тях. С него беше и една тъжна алгарка с дълга черна коса. Двамата лющеха грах. Никога не бях сигурен какво точно е казала Поул на престолонаследника, който отглежда в момента, затова реших, че ще е най-добре да поговорим насаме.

— Нека се разходим малко, Поул — предложих й. — Трябва да вземем много важни решения.

Тя погледна през рамо, кимна с глава, взе си шала и излезе.

— Къде е баща му?

— Умря — отвърна тя кратко с приглушен от мъка глас.

— Как се казва момчето?

— Гарел. Той е престолонаследникът.

— Очевидно.

Видях, че не й се говори, така че повървяхме мълчаливо. Движехме се по брега на реката, докато и последните къщи не останаха далеч зад гърба ни. Облаците, които покриваха небето от месеци, се разкъсаха за миг и иззад тях просветна слънцето. Ветрец бърчеше повърхността на водата. Погледнах над широката река и ме осени поредното прозрение. Почти бях сигурен, че точно на отсрещния бряг странният пътник в раздрънканата каручка ми нареди да разделя Алория между Черек и момчетата. Бях се върнал в Ктол Мишрак след двадесет и девет века.

— Какво става — попита с любопитство Поул.

Свих рамене.

— Нищо важно. Бил съм тук и преди, това е всичко. Предполагам знаеш какво става.

Тя кимна с глава.

— Близнаците ми казаха. Не можаха да те открият и помолиха аз да ти предам няколко неща.

— О?

— Успели са да извлекат още информация от Мрин. Бранд ще бъде Детето на Светлината при следващото събитие.

— Бранд?

— Така казва Мрин. Пасажът гласи буквално: „И нека този, който е Пазителя, се изправи срещу Детето на Мрака във владенията на Бога Бик.“ Това значи Бранд, нали?

— Няма начин да е друг. Явно има промяна в правилата — поне дотолкова, че да позволява на Бранд да поеме меча на Рива.

— Близнаците не казаха това, но предполагам, че още работят върху този пасаж. Има още нещо.

— Очаквах го. Дай ми ръка, Поул. По-добре ще е да говоря направо с близнаците, но трябва и двамата да чуваме отговорите им.

Тя кимна и ми подаде ръка. През всичките тези години ние с Поул рядко се бяхме докосвали, а още по-рядко бяхме обединявали умовете си в името на някаква цел. Затова сега отново бях поразен колко дълбок и всеобхватен е разумът на моята дъщеря и колко проницателна е тя. Но още повече ме потресе нейната тъга. Мисля, че ние всички подминахме без внимание факта, че тя доброволно прие да отглежда поколения малки момчета, да ги вижда как растат, как се женят, остаряват и умират. В съзнанието й кънтеше такава неотслабваща скръб, че нищо не би могло да я разпръсне.

Щом двата разума се сляха, ние изпратихме общия си глас.

— Братя!

— Белгарат — достигна до нас гласът на Белтира, — ти ли си?

— Аз съм в Алдурфорт и Поул е с мен. Ще ни разясните ли още неща?

— Разбира се.

— Открихте ли вече как Бранд ще използва Сферата?

— Не, този пасаж е много оплетен, Белгарат. Но мисля, че това ще е главното събитие. Мрин става много мъгляв щом наближи подобно нещо.

— Има ли някакви напътствия за мене?

— Вие с Поул трябва да отидете в Рива, за да се срещнете с алорнските крале. А, има още нещо. Трябва да отведеш наследника на Желязната хватка в Крепостта преди да отпътуваш към Рива.

— И дума да не става! — гласът на Поул заглуши моя. — Крепостта е точно на пътя на Торак.

— Просто предавам какво казва Мрин, Поул — отвърна Белтира. — Той казва: „И Пазачът ще се укрие в крепостта на хората коне, защото Детето на Мрака не може да проникне през стените й.“ Сигурно си права, че Торак ще обсади Крепостта, но той едва ли ще влезе вътре.

— Това не ми харесва — разгневи се тя.

— Ала е разумно, Поул — опитах се да я надвикам аз. — Ние двамата отиваме в Рива, а там няма да е безопасно за Гарел и майка му. Целият смисъл на последните осемстотин години беше да държим разделени престолонаследника и Сферата. Ако заведем Гарел в Рива, той ще трябва да вземе меча, а е още много млад за това.

После отново се обърнах към близнаците.

— Успяхте ли поне приблизително да установите времето, когато ще се случи това?

— От Мрин? Знаеш много добре, че при него не съществува време.

— Имате ли новини от Белдин?

— Един-два пъти се обажда. Торак е още в Мал Зет и Урвон е с него.

— Значи имаме още време.

— Ще видим. Ние продължаваме да работим, но вие по-добре започвайте.

Двамата с Поул се върнахме по брега на реката назад към Алдурфорт.

— Това не ми харесва, татко — повтори тя.

— И на мен. Ние играем игра, Поул, но още не знаем всички правила, така че ще трябва да разчитаме на съдбата си. Ще ни се наложи да вярваме, че Необходимостта си знае работата.

— Въпреки това не ми харесва.

— Понякога трябва да вършим неща, които не ни харесват, Поул. За това ни се плаща.

— Плаща?!

— Образно казано.

Гарел и майка му не знаеха много за действителното си положение и ние с Поул решихме, че е по-добре това да остане непроменено. Всички наследници на трона бяха повече или по-малко талантливи, а е твърде опасно един млад магьосник да разполага с голямо количество информация. Гарион, който е особено надарен, вероятно ще си спомни, когато растеше във фермата на Фалдор, колко често аз или Поул умело сме отбягвали неговите въпроси по темата. Решението за това беше на Поул, разбира се, но след като размислих, аз го одобрих напълно. Противното носеше много неприятни възможности.

Ние отново разиграхме „спешно заминаване по семейни причини“ от Алдурфорт, а после взехме Гарел и Адана и поехме към Крепостта. Щом пристигнахме, аз поговорих с Чо-Рам, а после тримата потеглихме към Рива.

Времето на Острова на бурите и без това е толкова ужасно, че не се беше променило особено след затъмнението. Вятърът носеше дъжда на откоси над пристанището, когато пристигнахме. Стълбите, които водеха нагоре към Цитаделата, приличаха на водопад, а стрехите на покритите с плочи къщи обливаха с потоци вода калдаръмените улици. Това ми се стори малко депресиращо.

Елдриг и Родар още не бяха пристигнали, затова ние с Поул се срещнахме с Бранд и Чо-Рам в една от кулите, които се издигат над Цитаделата. Напоследък много пътувах, затова не познавах твърде отблизо риванския Пазител. Макар длъжността на Пазителя да не се предаваше по наследство, имаше голяма прилика в характера на мъжете, които я заемаха през годините. Риванците не са стигнали чак до маниакалността на нийсанците при селекцията на Селмисра, но постъпват по доста подобен начин, когато избират Бранд. Всички Пазители в Рива бяха масивни и здравомислещи мъже, на които можеше да се разчита при всяка опасност. Но този беше наистина забележителен човек. Предполагаемото Дете на Светлината беше огромен мъжага, но алорните са раса от едри хора. Толнедранците пък, които са дребни, измислиха поговорката, че външният вид е точно обратното на умствените способности. Аз не съм много едър и винаги съм се стряскал при среща с внушителните гиганти. Този Пазител беше интелигентен, съсредоточен и имаше дълбок плътен глас. Харесах го още от пръв поглед и все повече затвърждавах това си впечатление през годините, които неумолимо водеха към решителната среща, която му предстоеше в Арендия.

— Сигурни ли сте, че крал Гарел е в безопасност в Крепостта? — попита той.

— Така се казва в Кодекса на Мрин — отвърнах.

— Не се тревожи, Бранд — успокои го Чо-Рам. — Никой не може да проникне през стените на Крепостта.

— Става дума за моя крал, Чо-Рам — отвърна Бранд, — и не бих си играл с неговата сигурност.

— Ще отида там лично и ще застана на най-високата точка върху стената, та Торак да хвърли срещу мен всичко, което е подготвил.

— Не, ти няма да направиш това, Чо-Рам — казах твърдо. — Няма да ти позволя да се затвориш в Крепостта. Който и да е полковник би могъл да предвожда защитата на това място. Искам алорнските крале да са ми под око.

— Щях да съм по-спокоен, ако господарят Гарел беше тук — заключи Бранд.

— Едва ли това е най-доброто решение. Ако той се доближи до Сферата, Торак ще го надуши незабавно. Гарел е в анонимност в Крепостта, а Торак дори не подозира, че е там.

— Той все пак ще трябва да дойде тук, Белгарат.

— О? И кое налага това?

— За да си вземе меча. Ако се бие с Торак, той ще му е нужен.

— Избързваш, Бранд — каза му Поул. — Гарел няма да се срещне с Торак в Арендия.

— Той е кралят на Рива, Поулгара. Той трябва да се срещне с Торак.

— Не и този път.

— Кой тогава ще бъде предводител?

— Ти.

— Аз?! — за негова чест Бранд не добави оригиналното „Ама защо аз?“ Въпреки това в очите му проблесна ужас.

Аз му издекламирах пасажа.

— Изглежда, че ти си призван, Бранд — добавих.

— Дори не знаех, че съм сред претендентите. Какво трябва да правя?

— Още не знаем. Въпреки това обаче ти ще си начело, когато дойде времето. Когато застанеш лице в лице с Едноокия, Необходимостта ще те насочва. Винаги става така в подобни ситуации.

— Много по-спокойно щеше да ми е, ако знаех какво да правя.

— Всички мислим така, но няма как да променим нещата. Не се тревожи, Бранд. Всичко ще бъде наред.

Елдриг и Родар дойдоха в Рива след около месец и заедно започнахме да обмисляме стратегията си. Белдин ни успокои, че Торак още няма никакво намерение да потегля на запад. Сега беше твърде зает да усилва влиянието си върху умовете и душите на своите поданици в Малория. Не ме тревожеше мисълта, че ни готви изненада. Торак беше твърде арогантен, за да се промъкне с изненада зад гърба ни. Той държеше ние да разберем, че се задава насреща ни.

След първите разговори поканихме и крал Ормик от Сендария да се присъедини към нас. Майката на Ормик беше от алорните, така че идването му беше съвсем логично и навременно. Това, че ние се заседяхме толкова дълго в Рива не остана незабелязано. Разузнавателните служби на Ран Борун не бяха толкова добри като тези на Родар, но дори полуумен разузнавач не би пропуснал факта, че нещо се готви.

Близо дванайсет години Торак заздравяваше властта си над Малория. Той дори не подозираше, че през 4860 Гарел се ожени за алгарското момиче Аравино и че година по-късно тя му роди син — Гелан. После през есента на 4864 мургите и надраките затвориха пътищата на керваните, които водеха на изток. Воят на толнедранците прокънтя от Тол Хонет през джунглите на Нийсия, та чак до арктическата пустош на Мориндланд. Ран Борун прати протестна дипломатическа нота до Рак Госка и Яр Надрак, но те останаха без отговор. Ад Рак Кторос, кралят на Мургос, и Яр Лек Тун от Надрак получаваха заповеди от Ктучик и нито един от двамата не смееше да прекрачи волята на този ходещ скелет, само защото чувствата на Рон Борун били наранени. Не знам дали Ктучик си беше направил труда даже да предупреди Гетел Марду от Тул за готвещото се нашествие към западните земи, тъй като Гетел вероятно и не знаеше в коя посока се намира запад.

Затварянето на търговските пътища беше сигурен знак, че Торак се кани да тръгне, затова Бранд затвори пристанището на Рива за „ремонт“, а бойните кораби на Елдриг окончателно затвърдиха позициите ни. Всичко се обърна с главата надолу за принцовете на търговията от Тол Хонет.

След затварянето на пристанището на Рива ние за пореден път се събрахме в Цитаделата.

— Машината се задвижи, татко — каза Поулгара. — Мисля, че е време да поговориш с Ран Борун.

— Вероятно имаш право — отстъпих мрачно.

— Защо така изкриви лице, Белгарат? — попита Бранд.

— Да си се срещал някога с Ран Борун?

— Не съм имал това удоволствие.

— Това не е точната дума, Бранд. Борун е магарешки инат и заядлив при това. Той отказва да повярва на всичко, което се отклонява от нормалното според него.

— Не трябва ли да предупредим и арендите? — предложи облеченият в кожа Чо-Рам.

— Още не — отвърнах аз, — би било прибързано. Ако Торак се забави само два дни по-далеч от източната им граница, те изобщо ще забравят, че той идва.

— Арендите не са чак толкова глупави, татко — възпротиви се Поул.

— Така ли? А, Чо-Рам, виж дали можеш да разбереш какво става при Горима на Улго. Ормик, защо не преместите складовете си за припаси надолу по северния бряг на реката на Камаар? Ако ще воюваме в Арендия, ще ни трябват и стоки.

— Можем да напуснем земите си, ако се налага — каза Родар.

— Разбира се, за около седмица например. После ще се наложи да ядем обувките си, но теб не те е грижа за това.

Тръгнах за Тол Хонет на следващата сутрин и пристигнах два дни по-късно. Ран Борун IV беше млад мъж, който се възкачи на трона едва преди няколко години. Третата Борунска династия беше още млада и не бе успяла да премахне всички хонети и вурдивани от правителството. Специално хонетите бяха най-разтревожени от затварянето на пътищата към изток и „ремонта“ в Рива. Само ден без печалба хвърля всеки хонет в дълбока скръб, ето защо цяла лавина от протестиращи — кой с по-висок, кой с по-нисък ранг — обсаждаха всеки ден вратата на Ран Борун с настоявания той да направи нещо.

През вековете различните императорски фамилии в Тол Хонет поддържаха една заблуда, която им беше изключително удобна. Те велемъдро се убеждаваха, че имената Белгарат и Поулгара са наследствени титли. Да се приеме противното беше изключено. Затова аз проникнах при Ран Борун по доста заобиколен начин единствено с целта да избегна дълга препирня за нещо, което в момента изобщо не беше съществено.

— Научихте ли какво става в Малория, Ваше Величество?

— Разбрах, че имат нов император.

Като повечето членове на своята фамилия, Ран Борун беше дребен човек. Вероятно това беше свързано с наследството им от Дриад.

Императорският трон на Толнедра беше направен така, че да вдъхва страхопочитание. Той беше импозантен и целият драпиран в алено. В него Ран Борун IV приличаше на дете, което седи на стол за възрастни.

— Какво ви е известно за новия император на Мал Зет? — попитах го.

— Не много. Малория е далече от нас, а аз имам по-неотложни грижи тук.

— Тогава час по-скоро започнете да се тревожите заради Кал Торак, защото той идва насам.

— Защо мислите така?

— Имам източници на информация, недостъпни за вас, Ран Борун.

— Тези щуротии вече ми дотегнаха, Белгарат! Това може да впечатли алорните, но със сигурност мен не ме интересува.

Подминах тази забележка твърде хладнокръвно.

— Нямам предвид онова, Ран Борун. Информацията идва от разузнаването на Родар. Никой не е способен да скрие нещо от драснианските шпиони.

— Защо Родар не ме е предупредил?

— Сега те предупреждава. Затова съм тук.

— Защо не започна с това? Ще пратя емисари до Мал Зет да питат императора на Малория за неговите намерения.

— Не си губи времето, Ран Борун. След няколко месеца той ще е на прага ти и тогава ще можеш да говориш с него лично.

— Що за човек е той? И защо е избрал точно това име?

— Той е безочлив, неумолим и воден от непобедима амбиция. На древноангаракски Кал означава едновременно „крал“ и „бог“. Това не ти ли говори нещо?

— Значи е луд? — Ран Борун изглеждаше стреснат.

— Той едва ли се възприема по този начин, а пък ангараките — още по-малко. Убедил ги е, че е истинският Торак, а гролимите му помагат като изкормват всеки, който не повярва на това. Той идва на запад, а зад него върви цяла Малория.

— Най-напред ще трябва да минат през Мургос. Мургосите ненавиждат малорианците и със сигурност няма да се преклонят пред малорианския император.

— Мургосите правят това, което им наредят гролимите, Ран Борун, а гролимите са приели Кал Торак за истинския Торак.

Той започна да гризе един от ноктите си.

— Може наистина да имаме проблеми — отстъпи накрая. — Разбрали ли са шпионите на Родар защо иска да ни завладее?

— За да властва над целия свят, предполагам — казах, свивайки рамене. — Не знаем точно защо, но неговата цел е Арендия.

— Арендия?! Та в това няма никакъв смисъл!

— Знам, но до това се е добрало разузнаването на драснианците. Ако не направим нещо, за да го спрем, скоро ще осъмнеш с огромна войнствено настроена армия, струпана на северната ти граница.

— Ще трябва да мине през Алгария, за да стигне Арендия.

— И ние така предположихме.

— Алгарите готови ли са да го посрещнат?

— Алгарите се готвят за война с ангараките поне от три хилядолетия насам. А също череките и драснианците. Алорните и ангараките пък съвсем не могат да се понасят.

— И аз така чух. Май ще трябва да мобилизирам легионите, за да са готови всеки момент.

— На твое място бих засилил тази „готовност“, Ран Борун. Зърнах някои от легионите по пътя си насам. Те са жалки и неподготвени. Постресни ги малко. Сега се връщам в Рива. Мисля, че трябва да укрепим защитата на Алгария. Ще те предупредим ако шпионите на Родар открият още нещо.

После се поклоних и си тръгнах.

Често използвах тази тактика при преговори с толнедранците. Предполагаемото всезнание на драснианските служби за разузнаване беше много полезно понякога. По-лесно е да излъжеш толнедранците, отколкото да им се обясни откъде в действителност имам информация.

През пролетта на 4865 г. Кал Торак поведе своите малорианци през моста към Мориндланд, а после тръгна на юг покрай брега. Като мина планините Гар ог Надраг, цялата негова армия изведнъж изчезна във вековния лес, който покрива севера.

През годините съм участвал в много войни и без съмнение може да се нарече мой провал това, че не предугадих как ще действа Торак. Всеки човек би избрал най-краткия и лесен път, за да стигне до бойното поле. Той едва ли ще иска да рискува живота на войниците си и не би желал те да са изтощени, когато започне битката. Торак обаче със сигурност не беше генерал, нито пък човек. Животът на неговите войници не значеше нищо за него, пък и имаше начин да ги накара да се бият, независимо колко изтощени бяха.

И така, аз и алорнските крале бяхме толкова убедени, че Торак ще следва пътя покрай брега към Мишрак ак Тул, та той наистина ни хвана неподготвени, когато преведе армията от северни мурги, надраки, тули и малорианци през планините на Западен Гар ог Надрак и я струпа при тресавищата на източна Драсния през пролетта на 4865 година.

Торак пътуваше в твърде глупава на вид желязна кула, окичена с абсолютно ненужни бойници и ефектни приспособления. Всичко това беше на колела, та трябваше цял табун коне и хиляди гролими, за да го дърпат. Потръпвам само като си помисля какъв труд е хвърлен, за да се прокара път за това безсмислено нещо през лесовете на Гар ог Надрак.

Почти на мига стана ясно, че Кал Торак идва не като завоевател, а като разрушител. Той нямаше намерение да окупира Драсния и да зароби населението й. Той искаше единствено да избие всички. Пленените драснианци незабавно бяха принасяни в жертва от гролимските свещеници.

Сега, от разстоянието на времето, мога да разбера към какво се е стремял. Неговата крайна цел беше, разбира се, Арендия. Но той си отпусна достатъчно време, за да изтреби драснианците преди да продължи към Алгария и Черек, за да стори и там същото. Арендия заемаше едва втора позиция в плановете му. Преди това искаше да изличи алорните от лицето на земята.

Погрешните ни предположения за неговата стратегия сериозно разклатиха нашите позиции. Ордите му сринаха Боктор преди още да сме събрали достатъчно сили на север, за да му окажат някаква сериозна съпротива. А след като бяхме малобройни и безпомощни, нямаше и нужда да се преструваме, че воюваме. Вместо това предприехме спасителна мисия на север, като прибирахме оцелелите бегълци. Бойните кораби на Елдриг качваха огромни тълпи от ужасени драсниански цивилни жители из островите и в делтите на реките Алдур и Мрин. Алгарската кавалерия пък обгради в защитен пръстен тези, които бяха побягнали на юг към езерото Атун и ги ескортира до относително безопасната Крепост на алгарите. Голяма колона бегълци от Боктор направи смайващо преселение на север от горящия град и стигна долината на река Дюсед, където тя служи за граница между Драсния и Черекския полуостров. За останалата част от населението единственият изход бяха мочурищата и малцина оцеляха.

Щом стана ясно, че няма начин да се противопоставим на армията, която Кал Торак хвърли срещу нас, ние се примирихме с мисълта, че сме загубили Драсния. Трябваше да извърша няколко наистина брутални неща, за да мога да спася колкото се може повече от прекрасните драсниански воини. Дори не се опитах да споря с покрусения от мъка Родар. Просто отведох него и копиеносците му на юг в равнините на Алгария. Бях сигурен, че по-късно те ще са ми нужни.

И така, в средата на лятото на 4866 г., Драсния загина. Когато отидохме там след войната, не успяхме да открием дори една-единствена неразрушена къща, а от целия народ бяха останали само няколко хиляди оцелели, които се криеха в мочурищата.

Когато всичко това приключи, Кал Торак поспря, за да прегрупира силите си. Нашата грижа беше да се опитаме да предугадим по кой път ще поеме по-нататък. Дали ще се промъкне през северните територии, за да завладее Черек, или пък ще поеме на югозапад, опитвайки се да стигне Арендия като стъпче Сендария? А може би ще поведе ордите си на юг към Алгария? Най-ужасяващата перспектива беше, като се има предвид числеността на армията му, да раздели войските на три и да поеме и в трите посоки едновременно. Подобна стратегия би ни обрекла на сигурна гибел. Чудя се как това не му хрумна на него самия.