Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Now or Never, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 62 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Елизабет Адлър. Сега или никога

ИК „Калпазанов“

История

  1. — Добавяне

Глава 48

Доктор Блейк обикаляше бавно по „Чарлз стрийт“ и оглеждаше за патрулни коли.

Зави надясно по Линкни, спря на място, забранено за паркиране в края на площад „Луисбърг“, и сложи знак „Лекар по спешност“ на предното стъкло.

От мястото, където беше спрял, се виждаше къщата. Само една стая светеше и тя беше на приземния етаж. Ако Хари беше тръгнал към болницата, значи тя е там, сама.

Той съблече хубавото си вълнено сако и го хвърли на седалката до себе си. В него избликна ярост, щом се замислеше какво беше сторила Мери Малъри. Беше го изложила пред всички, съсипа безупречният му живот. Ръцете му трепереха. Той ги мушна в джобовете си и пръстите му се свиха около ножа в пластмасова опаковка.

Наблюдава няколко минути къщата, за да се увери, че няма полицаи, които да изскочат отнякъде. Пресече улицата. Вляво светна още един прозорец. Завесите бяха спуснати и се чуваше песен на Шаде.

Когато изкачи стълбите, той натисна звънеца, като оглеждаше през рамо осветената улица. Вътре излая куче.

 

— Тихо, Скуийз каза Мал и хвана нашийника му.

Тя се вгледа притеснено във вратата, като се чудеше кой ли може да бъде. Позвъниха втори път. Скуийз беше застанал на задните си крака и лаеше като бесен.

— Кой е? — попита тя несигурно.

— Полиция, госпожо. Офицер Форд. Професора се обади на шефа и помоли да ви сложат охрана. Ако нямате нищо против, бих искал да влезем за няколко минути и да проверя задния вход, за да се уверя, че сте в безопасност.

Мал си отдъхна. Сигурно всичко беше наред, защото той нарече Хари Професора.

Затвори Скуийз в спалнята. Той виеше непрестанно, докато тя отиде до входната врата и я отвори.

Той веднага мушна крака си вътре. Блъсна вратата в гърдите й, бутна я назад и затвори вратата с трясък. Стисна здраво Мел — с гръб към него и ръка на устата й. Кучето не преставаше да лае в спалнята.

Тя се бореше и той се усмихна с наслада на безпомощността й. Това беше едно от нещата, които му бяха най-приятни.

— Мери Малъри, ти отвори голямата си уста прошепна той в ухото й. — Предупредих те какво ще се случи, ако го направиш. Всичко беше наред. Аз те оставих на мира, ти ме остави на мира. И сега развали всичко. — Той говореше като дете, на което са взели играчката. — Не казвай, че не съм те предупредил — промърмори той и измъкна ножа от джоба си.

Хватката му отслабна за частица от секундата и тя заби с всичка сила лактите си назад. Те потънаха в нещо меко и той се задъха.

Беше го улучила в слънчевия сплит, мястото с уязвимия възел от нерви. Той се преви от болка и я пусна.

Тя пищеше и се опитваше да стигне до вратата, кучето лаеше силно. Той се паникьоса. Някой щеше да чуе и да дотича…

Хвърли се след нея и я сграбчи за глезените. Тя се просна на пода и се задърпа. Той я хвана за косата, дръпна главата й назад и опря коляно в основата на гръбнака й.

— Млъквай — тросна се той.

Ножът беше на гърлото й, но тя не спираше да пищи. Той се потеше от напрежението. Другите не бяха такива… тя беше по-силна, отколкото очакваше. Той прокара ножа покрай яката й.

Мал усети кръвта и студеното желязо на гърлото си. Беше се върнала назад във времето, в онази далечна нощ, на безлюдния път с мъглата, виеща се между оголените дървета. В ума й изскочи грозният му образ, когато го видя полугол над нея, след като я беше изнасилил. Спомни си натиска на студеното желязо до гърлото си и спокойствието му, докато прокарваше ножа по плътта й, за да го пробва…

Сега усети погледа му, който я изгаряше, караше я да погледне към него, преди да я убие… Притегляше я като магнит. Трябваше да го погледне. Той се взираше в очите й.

Беше сигурен, че най-после тя е негова. Той отново контролираше нещата.

— Е, Мери Малъри — поде той успокоен, започнал да се наслаждава на случката, — виждам, че си понаучила това-онова, откакто се срещнахме за последен път. — Изсмя се. — Какво трогателно малко нищожество беше тогава. Изненада ме това, че ти наистина си помисли, че мъж като мен ще вземе да се интересува от теб. — Той отново се изсмя. — Не аз докарах падението ти, Мери Малъри, а евтината ти женска суета.

Мал се вторачи в очите, които я бяха измъчвали в сънищата й почти две десетилетия. Те я пронизваха, докато той й говореше какво жалко подражание на жена е била, когато я е срещнал, как е знаел, че ще бъде лесна, колко я е презирал.

Омразата разцъфна като гигантско цвете в нея. Ножът беше на гърлото й, но тя вече не се страхуваше. Чувстваше се защитена от заплахите му и от злината му.

Затвори очи. Молеше се за сила, казваше си, че трябва да си спомни онова, което й беше сторил този мъж, как почти бе съсипал живота й, какво страдание й е причинил. Помисли си за Рейчъл и Мери Ан, Самър Янг и Сузи. И за непознатата си дъщеря, която едва не стана поредната му жертва. Беше убедена, че трябва да го убие.

Той се наслаждаваше на положението, говореше й какво смята да направи с нея. Искаше тя да чуе всяка подробност от онова, което щеше да и се случи, болката, която щеше да изстрада, ада, в който щеше да навлезе.

— Не забравяй, че съм патолог — шепнеше той — Експерт съм. Само че обикновено режа хората след смъртта им.

Той се разсмя на собствената си шега. Разказа й образно точно коя част от нея смята да отреже и какво се кани да прави с нея.

Мал пренебрегна зловещите му думи и се съсредоточи, за да събере силите си. Някъде далече чуваше лая на Скуийз, драскането на ноктите му по вратата на спалнята, но сега не беше време да си казва каква глупачка е била, че го затвори. Щеше да умре… „О, Хари, Хари, помисли си тя, толкова ми се иска да те видя още веднъж“. Той вдигна поглед намръщено. Кучето създаваше неприятности. Съседите със сигурност щяха да го чуят и да се оплачат или щяха да повикат полиция. Трябваше да я изкара оттук. Беше застанал на колене, наведен над нея.

— Ставай, кучко — изръмжа той, сграбчи ръката й и я задърпа.

Това беше единственият й шанс. Тя се завъртя и бръкна с пръсти в очите му. Той извика от болка и я пусна. Мал го ритна, но той хвана крака й и тя падна на пода. Пищеше и се бореше с лакти, колене и юмруци. Чергата се плъзна под краката му и той се стовари до нея. Размахваше ножа и я одраска по бузата, но тя не усети нищо. Беше погълната от ярост.

Вече не се бореше за живота си. Бореше се, за да го убие.

Скуийз скочи за последен път към бравата на вратата. Тупна я с лапата си, както правеше с бутона на часовника, и тя най-после се отвори. Той се втурна по коридора, като ръмжеше с оголени зъби.

Блейк го видя, че се приближава, но беше прекалено късно. Скуийз скочи и заби зъби в рамото на Блейк.

Мал се изправи на крака. Хари й беше казал, че кучето може да се измъкне отвсякъде, включително и от неговата спалня. Но тя още не беше свършила… трябваше да го убие, да убие… Хукна към кухнята, за да вземе нож.

Кучето впи зъби в гърлото на Блейк и той изпищя. Пръстите му затърсиха по килима, докато намери ножа си. Каза си, че ще надхитри кучето, ще надхитри всички. Краката му трепереха, главата му се люлееше и той се свлече на пода.

— О Господи — извика тя ужасена.

Тръпки разтърсваха тялото на кучето. Гъстата му сребриста козина се поклащаше. Блейк успя да се изправи на крака. Беше облян в кръв. Мал видя мястото, където кучето беше разкъсало врата му.

Един безкраен миг те се взираха един в друг.

Мал стоеше с вдигнат нож, готова за удар. Можеше да го убие сега, когато беше слаб. Той се обърна и се запрепъва към вратата. Очите му бяха пълни с омраза. След малко вече си беше отишъл.

Ножът издрънча на пода. Тя изстена и стисна глава с ръцете си. Не можеше да го направи… Просто не можеше да го направи. Ако го направеше, щеше да бъде лоша колкото него. Втурна се към вратата, затвори я и я заключи.

Очите й се напълниха със сълзи, когато погледна Скуийз. На чергата около него се стичаше кръв. Тя падна на колене и докосна меката му козина. Красивите му светлосини очи я гледаха. Дишаше тежко и накъсано, а езикът висеше от устата му.

Тя се втурна към телефона, набра номера на полицията и каза, че доктор Блейк току-що е бил при нея. Беше се опитал да я убие, но вместо това едва не убил кучето. Трябваше да кажат на детектив Хари Джордан, че убиецът е отново на свобода. А тя имаше нужда от ветеринар.

 

Доктор Бил Блейк знаеше, че няма много време, ако иска да довърши онова, което трябваше да направи, но беше обещал на майка си, а той винаги спазваше обещанията си към нея.

Влезе във „Волвото“, уви скъпия си копринен шал около ранения си врат, облече сакото си и оправи косата си. Трябваше непременно да изглежда нормален и спокоен, средностатистически гражданин на път за дома си. Знаеха номера на колата му, обаче това щеше да ги отведе в къщата в Кеймбридж, защото този беше единственият адрес, на който той беше регистриран. Но все пак те можеха да открият къде живее, затова трябваше да стигне пръв.

Движението не беше натоварено, мина на зелена вълна и не срещна нито една патрулна кола.

Сякаш майка му му помагаше, помисли си той с лека усмивка. Кръвта избиваше през пуловера, затова той придърпа сакото си. Отвори очи, опита се да не мисли за болката и се съсредоточи върху шофирането.

Сякаш за нула време пристигна до добре поддържаната улица, където живееше. Не видя патрулни коли с просветващи светлини и отново се почувства непобедим. Вкара колата си в гаража. Беше си у дома. В крайна сметка ги беше надвил.

Той заключи гаража и влезе в къщата, като заключи вратите зад себе си. Препъвайки се из кухнята, отвори хладилника, извади водката, наля си един пръст и отпи голяма глътка. Почувства се сънлив и отслабнал, ръката му трепереше. Беше загубил много кръв. Беше лекар, знаеше какво става с него, и осъзнаваше, че трябва да бърза. Изпи водката до дъно и пое бавно нагоре по стълбите, стъпало по стъпало.

Пред вратата на специалната стая той падна на колене. Дишаше тежко. Кръвта течеше от раната на врата му и цапаше килима, но това вече не го интересуваше. Той порови под ризата си за ключа и задраска по вратата, като се опитваше да улучи ключалката. За да завърти ключа, трябваше да употреби цялата си сила.

Стаята беше потънала в сумрак, с изключение на приглушената зеленикава светлина, идваща от големия аквариум до стената. Той вече лазеше по колене, като се приближаваше болезнено към светещия морскозелен съд. Течността бълбукаше леко, успокоително, а от водата сякаш идваше някакво сияние.

Най-после стигна дотам. Повдигна се на колене и вдигна ръце умолително.

— У дома съм, майко — изрече накъсано той. — Върнах се у дома точно както ти обещах.

Жената, която се въртеше бавно в прозрачната, морскозелена течност, не можеше да му отговори, защото устата й беше зашита. Не можеше да го види, защото клепачите й бяха зашити. Не можеше да го кърми повече, защото зърната й бяха отрязани. И от много години беше мъртва.

Месестото й тяло беше в същото идеално състояние, както в деня, когато я балсамира, а зашитите й устни сякаш се усмихваха така, както не се бяха усмихвали, докато беше жива.

Той си знаеше, че един ден ще спре злобните й приказки, веднъж и завинаги. Това беше една от причините за решението му да стане лекар. Лекарите можеха да се измъкват от положения, от които беше невъзможно за останалите. Те имаха достъп до отрови и наркотици, те решаваха каква е причината за смъртта и подписваха смъртния акт, без да им се задават въпроси.

Когато научи за патологията, имаше чувството, че е получил подарък. Като патолог, той знаеше точно какво да направи с едно мъртво тяло.

Уби я един слънчев летен ден, край мрачно езерце в щата Вашингтон. Тя не се чувстваше добре и той й каза, че ще я изведе на разходка. Даваше й малки количества арсеник в портокаловия й сок — не толкова, че да я убие, но достатъчно, за да я накара да се оплаква на съседите, че е болна.

Седяха на брега и гледаха езерото. Той слушаше обичайните й оплаквания от него.

— Бог знае, че си един доктор… — нареждаше тя раздразнено. — Не можеш да излекуваш дори майка си. Още като момче не те биваше за нищо, а сега си още по-зле. Дори не си мъж.

Той не се замисли. Погледът и сърцето му бяха ледени, като се обърна и я удари по врата. Очите й се ококориха изненадано, преди да изпадне в безсъзнание. Той я извлече от колата, разкъса роклята й и започна да я налага, навел глава като боксьор. Гневен удар след гневен удар. Седна назад, за да си поеме дъх, после падна върху нея и започна да я хапе и да я дере. После я изнасили. Но нищо не се получи. Тя беше права. Той не ставаше за нищо.

Подлудял от гняв и унижение, той взе скалпела и преряза китката й. Яркочервената й кръв бликна и той усети как възбудата нараства в него. Сграбчи другата й китка и плъзна ножа по нея. Докато тя умираше, соковете му избликнаха заедно с нейната кръв.

Той се разтрепери от вълнение, от чист възторг пред случилото се. Вече беше човекът, който контролира нещата.

След това всяка нощ й благодареше, че най-после му е посочила пътя.

Сложи я в торбата за трупове, която беше взел със себе си, дръпна ципа и я отнесе в багажника на собствения й бял „Линкълн континентал“. Докато караше към къщи, пусна радиото и си затананика доволно концерта за цигулка от Брамс.

Когато влезе в гаража и вратите се затвориха след него, той отвори багажника, повдигна я и я отнесе в кухнята. Нямаше кръв и мръсотии, всичко беше в торбата за трупове. Инструментите му стояха в гаража, заедно с течностите за балсамиране и съдовете за съхранение. Покри пода с мушама, сложи си гумени ръкавици и започна.

Няколко дни по-късно той каза на малкото приятели на майка си и на съседите, че е получила удар и е починала в съня си. Обясни им, че винаги е искала да бъде кремирана и да няма погребение. Онези, които искаха да си спомнят за нея, можеха да направят някакво дарение по свой избор.

Няколко седмици по-късно разпространи, че са му предложили работа извън щата. Обяви къщата за продажба и се сбогува. После сложи балсамираното й тяло в багажника заедно с останалия багаж и отпътува за Чикаго.

С полученото от продажбата на къщата й си купи хубав дом на Блумингтън хилс. Когато се нанесе, й отреди отделна стая, точно както по-рано, и й направи аквариум, за да може да я вижда, когато има нужда от това. Доставяше му огромно удоволствие да я гледа как се върти бавно в консервиращата течност и му се усмихва беззвучно, докато той й разказва за своите момичета.

По-късно се премести в Сан Франциско, после за кратко в Лос Анджелис и в различни големи градове с университети, където имаше много момичета. Най-накрая се установи в Бостън.

Той коленичи пред нея с вкопчени една в друга ръце. Кръвта все още се процеждаше от раната на врата му.

— Свърших, майко — докладва тихо.

Лежеше пред аквариума. Извади окървавения нож от джоба си и го избърса педантично. Обърна ръцете си с дланите нагоре и дълго време се взира в тях. После прокара острието първо по едната китка, после по другата. Съвършеният патолог до самия край.

Повдигна окървавените си ръце и й ги показа.

— Аз го направих, майко — изкрещя гой. — Аз го направих.

Колене го му се подгъваха. Строполи се на пода. Лежеше по гръб и гледаше как кръвта му изтича заедно с живота му — нещо, което беше наблюдавал толкова пъти с жертвите си. Той завъртя бавно глава, за да я вижда. Омразата напираше навън, заедно с кръвта.

— Кучка — изхриптя злобно.

 

Хари би искал да кара сега „Ягуара“ си. Сирените на „Форда“ виеха, докато той си пробиваше път през натовареното движение. Не спираше на червения светофар, но въпреки това му се струваше, че не кара достатъчно бързо. Опитваше се да не мисли сега за Мал и да съсредоточи енергията си върху Блейк. Мал беше добре. Не му се искаше да мисли какво би направил с Блейк, ако той я беше убил, но то съвсем нямаше да изглежда добре.

Гумите на „Форда“ изсвистяха, когато зави рязко наляво по добре поддържаната улица. Полицейските коли го следваха шумно. Стреснати съседи започнаха да светват лампите в домовете си, за да видят какво става. Но домът на доктор Бил Блейк беше тъмен и притихнал.

— Ето, тук е, Росети.

Хари отвори рязко вратата на автомобила и извади пистолета си. Той прилягаше в дланта му като ръкавица, гладък и смъртоносен. Като се придържаше в сенките, той се приближаваше до къщата, а Росети го следваше. Униформените полицаи се изсипаха от патрулните коли, застанаха на едно коляно и сложиха на рамо оръжието си, като се прицелваха във вратите и прозорците.

Светнаха светлини и ги насочиха към добре поддържаната къща на Блейк. Надолу по улицата полицаите удържаха настрани увеличаващата се група съседи. Като притискаха халатите около себе си, те гледаха с удивление драмата, която се разиграваше на тихата им, уважавана улица.

Пътищата за и от Бостън бяха блокирани, патрулните коли провеждаха внимателно наблюдение. Хари не знаеше дали Блейк е тук, но не можеше да рискува.

Той взе микрофона и кресна:

— Доктор Блейк, обкръжен сте. Отворете вратата и излезте с вдигнати ръце. Във ваш интерес е да се подчините.

От къщата се носеше осезаема тишина. Над тях мина самолет, звездите проблясваха по ясното небе.

— Блейк, даваме ти последна възможност — предупреди Хари в микрофона.

Полицаите се приближиха. Някои се бяха разположили на покрива на отсрещната къща, други бяха зад къщата.

Тишината щипеше ушите. Хари погледна Росети и повдигна рамене.

— Залагам стотачка, че е вътре.

— Да влизаме тогава — подкани Росети.

Хари даде сигнала и изстрелите отекнаха, а прозорците на горния етаж издрънчаха. Пак не се случи нищо. Хари простреля ключалката, но вратата не се отвори.

— Проклетите ключалки са достатъчни за цяла крепост — промърмори Росети, като се бореше с тях.

Заобиколиха бегом къщата, като се придържаха близо до нея. Росети счупи един прозорец, после се прилепи до стената и се заслуша. Тишината беше пълна и Хари чуваше дори собствения си пулс. Той доразби прозореца и двамата с Росети се прехвърлиха през перваза.

Прожекторите изпълниха кухнята със сюрреалистично сияние.

Вратата на хладилника беше отворена, а на масата имаше почти празна бутилка водка. Дори от такова разстояние Хари виждаше кръвта, размазана по белите плочки. Той погледна надолу и проследи петната, които продължаваха към коридора. Хари погледна Росети и му кимна.

Униформените полицаи се появиха зад тях и се прилепиха до стената. Трима застанаха на колене и насочиха оръжията си към тъмния горен етаж.

Хари си припомни последните думи на Самър Янг и стисна устни. Повдигаше му се, щом се сетеше как изглеждаше хубавата Сузи Уокър, когато я откриха, и как доктор Блейк я кълцаше на масата за аутопсия, тананикайки си весела мелодийка. Замисли се за ужасните неща, които Блейк беше сторил на Мал и които тя не беше успяла да преодолее. Трепереше от желание да се докопа до Блейк.

Той тичаше нагоре, като вземаше стъпалата по две наведнъж, а Росети го следваше. Когато стигнаха на горната площадка, се огледаха. Коридорът беше пуст, вратите — затворени и всичко тънеше в мрак. Росети побутна Хари и му показа слабата зеленикава светлина, която се процеждаше под една от вратите.

Хари чу нещо. Наклони се напред, заслушан в лекия бълбукащ звук. Като плувен басейн, помисли си той объркан. С жест нареди на полицаите да се качат горе и те затичаха по стълбите. Хари отвори рязко вратата и двамата с Росети нахлуха с насочени пистолети.

Хари вдигна ръка, за да спре останалите. Блейк лежеше в локва от собствената си кръв, с отворени очи. Не се искаше кой знае какво, за да разбере човек, че е мъртъв.

— Какво, по дяволите… — възкликна Росети зашеметен.

Хари повдигна поглед от тялото на пода към мъртвата жена, която се въртеше бавно, непрекъснато в аквариума. Беше сигурен, че вижда болестта, разяждала душата на Уилям Итън Блейк.

— Исусе — ахна Росети зашеметен, — прилича на проклет филм на ужасите.

Полицаите се бяха скупчили на вратата и се взираха удивени в зловещата картина.

— Хайде, момчета — спря ги Хари. — Представлението приключи.

Внезапно всички чувства изчезнаха. Беше му напълно непонятно как човек може да направи нещо такова и да живее с него през всичките тези години.

— Пуснете медицинските експерти — нареди той, когато един лекар си запробива път към стаята. — Обичайната процедура — додаде на Росети.

Всичко се повтаряше: полицейските фотографи, съдебният лекар, момчетата от лабораторията. Полицейският живот.

— Извини ме — каза той на Росети, станал внезапно официален. — Трябва да отида и да видя Мал. Ако шефът пита, кажи му, че съм по лична работа.

В момента въобще не му пукаше какво си мисли шефът. След като видя на какво е способен Блейк, Хари искаше да се увери, че Мал е наред.

Росети си помисли, че Хари изглежда толкова отвратен, колкото се чувстваше и самият той.

— Самър Янг беше права — извика той. — Той беше най-голямото копеле. Но сега тя може да почива на спокойствие Професоре. А също и Сузи, и останалите.

Прекръсти се, докато споменаваше имената им като се молеше думите му да се окажат истина.