Елизабет Адлър
Сега или никога (2)

Глава 2

Грамадното, сребристобяло куче с удивителни светлосини очи се измъкна изпод леглото. Застана нащрек, с вирнати уши и увиснал език, и се втренчи в примигващите цифри на часовника радио: 4:57… 4:58… 4:59… 5:00.

Лапата му се стрелна напред и натисна бутона още на първото иззвъняване.

Детективът от отдел „Убийства“ на бостънската полиция Хари Джордан се обърна по гръб, без да отваря очи. Кучето го наблюдаваше, очаквайки с нетърпение следващото му движение, но когато нищо повече не се случи, то скочи на леглото. Изтегна се с глава върху гърдите на Хари и поглед, прикован в лицето му.

След десет минути часовникът отново звънна, но този път кучето го остави да си звъни.

Тъмносивите очи на Хари се отвориха рязко и първото нещо, което видяха, бяха бледосините очи на кучето.

То помаха леко с опашка, но не отмести глава от гърдите му.

Хари въздъхна. Очите, които виждаше в сънищата си, не бяха на кучето.

— Добре, ставам — промърмори той и разроши гъстата козина на врата на кучето.

Свали крака от леглото, изправи се и се протегна. После пристъпи по полирания паркет към прозореца и се вгледа в оловносивото утро.

Гол, Хари Джордан изглеждаше страхотно. Той беше на четирийсет години, метър и осемдесет и осем висок, и тежеше осемдесет и два килограма. Беше само здрави мускули, въпреки скапаната храна на ресторантчето на Руби. Имаше буйна тъмна коса, спокойни сиви очи и обикновено не беше гладко избръснат.

Колегите му го наричаха Професора заради дипломата му по право от Харвард, но бяха много по-впечатлени от футболните му постижения в Мичиган, където все още се говореше със страхопочитание за неговия тъчдаун от трийсет и два метра. Онова, което те не знаеха, защото Хари никога не го бе споменавал, а и вече не го смяташе за важно, беше, че той е наследник на доста пари.

Неговият дядо му беше оставил една сума, с която можеше да разполага след трийсетата си година, плюс красива стара каменна къща на Бейкън хил в Бостън. Хари би се радвал много повече на парите, когато беше на двайсет години, но вероятно дядо му е бил прав, защото, ако се беше добрал до тях по-рано, те вече щяха да са изчезнали, похарчени за бързи коли, мимолетни връзки с жени и в опити да намери себе си. А както се оказа, на него му се наложи да положи доста усилия, докато намери себе си.

Той никога не забрави думите на баща си от времето, когато едва не го изхвърлиха от правния факултет през първата година.

„Защо, по дяволите, не извадиш ума си от гащите и не го върнеш пак в главата си, за да го използваш, тросна му се той гневно. Закопчей си панталоните, Хари! Върни ми ключовете на поршето. Отивай на лекции и се хващай за работа“.

В края на краищата Хари влезе в пътя. Той се дипломира и започна работа в семейната фирма, докато вече не можеше да издържа. Напусна и стана новобранец в бостънското полицейско управление.

Когато го запитаха защо, той даде един и същ отговор на баща си и на офицера, който го записа:

— Адвокатите вече не се занимават със справедливост. Те се занимават само с правни главоблъсканици, с освобождаване на виновните чрез процедурни извъртания и с прибиране на огромни хонорари. А така поне ще имам удоволствието, че съм заловил престъпниците.

Така и направи.

Хари беше добър полицай. Беше се издигнал от патрулната кола, през спасителните служби, през службите, които се занимават с мошеничества и с наркотици, и стигна до детектив.

Преди време беше женен — той беше на двайсет и осем, а тя на двайсет, но на нея не й се хареса промяната от адвокатска съпруга към полицейска съпруга. Когато го напусна, той беше съкрушен. Прегръщаше я и я целуваше, но беше твърде късно. За нея чувството си беше отишло.

Той раздели къщата на Бейкън хил на апартаменти и даде под наем трите горни етажа. Неговият апартамент беше на първия етаж. Когато се нанесе, си взе животинка. Кучето. То приличаше на вълк и беше по-близкото подобие на диво същество, което успя да открие. Нарече го Скуийз и то се движеше навсякъде с него.

Хари прекоси коридора и отвори задната врата, която водеше към голям двор, ограден със стена. С радостен лай кучето се стрелна покрай него. Скуийз постоя за миг, подушвайки свежия утринен въздух, после започна обичайната си обиколка из изключително неподдържаната градина, пълна с бурени.

Хари кихна силно, когато се запъти към банята.

— Трябва да намеря някой да се погрижи за тази трева — обеща си той като всяка сутрин.

Единственият му проблем беше времето, по-скоро липсата му. И все пак той обичаше градината си, а и банята си.

Тя беше огромна, квадратна и старомодна, с под от черно-бели плочки, камина и решетки, вана, облицована с махагон и достатъчно голяма дори за великан, тоалетна чиния на сини цветчета и верига за пускане на водата. Старата мраморна мивка беше достатъчно голяма да седне човек в нея и така компенсираше липсата на място за рафт, където да слага нещата си. Но така му харесваше.

Той излезе от банята и се върна по коридора. В стаята, която преди време е била гостна на богата бостънска дама от деветнайсети век, сега стоеше един уред с тежести точно до абаносовото пиано. Следващото му задължение бяха тежестите, но преди това се нуждаеше от чаша кафе.

Кухнята на Хари въобще не можеше да се нарече старомодна — цялата беше от черен гранит и матирана стомана, но в последно време той все не намираше време да готви. Машината за кафе беше единствената кухненска техника, която трупаше стаж.

Той напълни една бяла чаша, сложи две бучки захар и се запъти към уреда с тежестите, когато телефонът иззвъня.

Хари повдигна вежди примирено и отговори. В пет и десет сутринта можеха да му звънят само заради неприятности.

— Какво стана, Професоре? Скуийз не улучи ли бутона тази сутрин?

Хари отпи от горещото кафе. Беше Карло Росети — партньор в работата и приятел.

— Не ме остави да поспя още пет минути. Сигурно му се е искало вече да става и да излезе навън.

— Съжалявам, че ти се обаждам толкова рано, но бях сигурен, че ще искаш да научиш за това веднага. Отново същият случай. Млада жена, изнасилена и намушкана. Само че тази не е умряла. Поне засега не е. В болницата е. Но животът й виси на косъм.

Хари погледна към часовника, който само преди миг го беше подразнил.

— Ще се видим в болницата. Кажи на шефа, че сме тръгнали натам. Тя в съзнание ли е? Казала ли е нещо?

— Не знам да е казвала нещо. Аз самият тъкмо дойдох. Нощната смяна вървяла спокойно, когато около три часа се обадили двамата рибари, които я открили на плажа, близо до Рокпорт. Спасителният отряд я докара оттам с хеликоптер. Дежурният офицер беше Макмейн. Той и Гейвъл са там сега, но това си е наш случай, Хари. Знам, че би искал да си тук.

Хари си спомни за жестоко обезобразените млади тела на предишните жертви.

— Ще бъда там след десет минути — изръмжа той мрачно. Нямаше време нито за душ, нито дори да си измие зъбите. Хари наплиска лицето си със студена вода, изплакна устата си, облече набързо джинсите си, дънкова риза и старо кожено яке и свирна на кучето. След три минути вече излизаше от вратата.

Хари все още не беше преодолял страстта си към бързите коли. Белият „Ягуар“ беше паркиран на обичайното си място на отсрещната страна на улицата. Кучето се намести на кожената седалка отзад и само след минута те вече летяха към болницата.