Елизабет Адлър
Сега или никога (43)

Глава 43

Хари повдигна ръката й до устните си и я целуна. После целуна пръстите й един по един. Възхищаваше се за това, че му разказа тази история, за самоконтрола й, за безучастния начин, по който говореше. Но знаеше, че дълбоко в нея са страхът и болката.

— Съжалявам, Мал — промълви той нежно. — Бих направил всичко, за да изтрия този ужасен спомен от мислите ти.

Тя отправи поглед към него.

— Има и още — отрони тихо.

Погледите им се преплетоха — неговият шокиран, нейният — изпълнен със срам. Хари се изправи, наля си бърбън и отпи.

— Не е необходимо да продължаваш да се измъчваш — каза той. — Не може да си сигурна, че е същият мъж. Просто забрави, всичко е минало.

Тя решително поклати глава.

— Мой дълг е. Трябва да ти кажа.

— Той отново седна до нея и взе ръката й в своята, като я стискаше леко, докато слушаше.

 

Мери Малъри беше сама във фургона и чакаше хората от бреговата охрана да й кажат онова, което вече предчувстваше. Бяха загубили надежда да открият трупа на майка й. Седеше на оранжевото пластмасово легло и гледаше грозната стая. По някакъв странен начин сега имаше много по-силно усещане за майка си, отколкото докато тя беше жива. Острият мирис на цигарите й все още се носеше из стаята, както и миризмата на остаряло кафе и киселият дъх на мизерия.

Отиде в спалнята и се загледа в дрехите на майка си, преметнати на метална релса. Бяха толкова малко, толкова стари и протрити… Изглеждаха безкрайно трогателно. Искаше й се да заплаче.

На един рафт беше чантата на майка й — червена, с лъскава закопчалка, протрита от годините и соления вятър. Помнеше как ходиха в магазина да я купят, когато тя беше още дете. Спомняше си колко развълнувана беше, когато я видя да върви по улицата и да полюлява новата си червена чанта. Но това беше много отдавна, а червената чанта си стоеше на рафта от деня, когато пристигнаха в Голдън.

Обувките на майка й бяха захвърлени на пода — чифт раздърпани маратонки, евтини черни обувки, купени на разпродажба, но останали неносени, и стари бели сандали с множество каишки. Мери Малъри взе един сандал и сложи ръка в него на мястото, където е стоял кракът на майка й. Никога по-рано не беше осъзнавала колко мъничък е кракът й.

Пухкавият пуловер от син мохер лежеше на неоправеното легло, където тя го беше захвърлила, преди да поеме сред голямата буря. Мери Малъри го притисна до лицето си, вдъхвайки смесените ухания, които означаваха майка. От очите й бликнаха сълзи и започнаха да се стичат по бузите й като тежки дъждовни капки. Мъката я завладя. Хвърли се на леглото, като притискаше пуловера до гърдите си, сякаш това беше майка й.

— О, мамо, имам нужда от теб, имам нужда от теб — изплака тя. — Исках ти също да се нуждаеш от мен. Исках да ти кажа, че те обичам, но ти не ме дочака и сега е твърде късно. И всичко се обърка. Исках да ми помогнеш. Ти беше всичко, което имах.

Тя изплака мъката си в мекия син пуловер.

На следващия ден дойде човек от бреговата охрана, за да й каже, че няма вероятност да открият тялото на майка й Мери Малъри кимна и каза „Благодаря за помощта“. Той й отвърна да не се притеснява, после тя затвори вратата и остана сама.

 

Върна се в спалнята и избърса праха от парчето огледало, подпряно на стената. Отстъпи назад и се огледа. Сложи ръце на леко закръгления си корем, после се обърна настрани и отново се огледа. Изстена от отчаяние. В нея растеше бебе от семето на един изнасилвач, на лудия мъж, който искаше да я убие. Отново изстена, завладяна от ненавист към себе си.

Беше сигурна, че детето й ще бъде чудовище. И как не, с един луд за баща и майка, която го мразеше от цялото си същество? То сигурно усеща тази ненавист, дори в утробата й.

Страхувайки се, че ще откачи като майка си, тя се стегна, облече синия мохерен пуловер и излезе на дълга разходка, като на всяка крачка се питаше какво да прави.

Седна на една скала и се загледа към сивия океан. Той се вълнуваше под надвисналите стоманеносиви облаци. Представи си как майка й лежи някъде там долу и се замисли тъжно, че и след смъртта майка й беше сред същата сивота и мизерия, както и докато беше жива.

Дълго седя там, опитвайки се да си изработи някакъв план. Искаше да махне чуждия ембрион от корема си. Искаше го непрекъснато и се молеше на Бога да го измъкне оттам, но си знаеше, че не е много вероятно това да стане. Щеше да абортира, ако знаеше къде да отиде и кого да попита, но си нямаше никого. Накрая й остана едно-единствено нещо.

Щеше да прекъсне университета за една година, да роди и да даде бебето за осиновяване. Но я чакаха седем дълги месеца. Как щеше да живее? Какво щеше да прави?

Мери Малъри се изправи на крака. Погледна още веднъж сивия океан и се протегна, като вдишваше студения солен въздух. Каза си, че трябва да има смелост, да бъде силна.

— Аз ще победя — обеща си тя мрачно. После прати една прощална целувка за майка си, завъртя се на пети и тръгна по скалистия път към фургона.

Бързо събра нещата на майка си — дрехите и личните й принадлежности и ги сложи в найлонови торби. Прибра малкото чинии, тенджери и тигани, като си припомни предния път, когато толкова весели се подготвяха за новия си живот. Добави и полупразния пакет цигари от кухненската маса, почти празната кутийка кафе и остатъците от храна в хладилника.

Загледа се в дузината найлонови торби на пода. В тях се съдържаше всичко, останало от майка й. Беше толкова тъжно, че тя се разплака. След малко гневът зае мястото на мъката. Онова, което се беше случило с майка й, нямаше да се повтори и с нея. Някак щеше да се справи. Тя щеше да стане някой, дори това да я убиеше.

Натовари найлоновите торби в колата и седна на шофьорското място. Обърна се и погледна за последен път мястото, което беше наричала дом. После отиде до градското сметище и захвърли към забравата найлоновите торби, пълни с трогателните останки от живота и спомените на майка й.

Седна отново в „Шевролета“ и напусна Голдън. Никога повече нямаше да се върне тук.

 

Караше на север и на изток, сякаш привличана от магнит. Имаше съвсем малко пари. Със сигурност нямаше да й стигнат за стая в мотел, затова спеше в колата и се хранеше в евтините крайпътни заведения, докато стомахът й започна да се бунтува. Тогава си купи черен хляб и топено сирене. Познатата й от детството диета поуспокои стомаха й и тя започна да се чувства по-силна.

Голдън остана далече зад нея, а пред нея се простираха предградията на някакъв град. Тя погледна към индикатора за горивото. Само една четвърт от резервоара беше пълна. Както и по-рано, остана там, където свърши бензинът.

Откри, че е в бедняшкия район на града, не се оплака, защото си знаеше къде й е мястото. Даваха се много стаи под наем и тя се разходи наоколо, докато откри къща, която изглеждаше по-чиста от останалите. Почука на вратата.

Показа се млад мъж с продълговато лице и големи зъби, който приличаше на кон, но имаше добродушно изражение.

Усмихна й се.

— Предполагам, че идвате за стаята?

Мери Малъри кимна.

— Бихте ли ми казали колко е наемът? Защото не искам да губя времето ви, ако е прекалено висок.

Той я огледа замислено, после старата кола до тротоара.

— Имате ли работа? — попита я меко.

Тя вирна брадичка и го погледна в очите.

— Още не — отвърна студено, — но ще го направя.

Очите им се срещнаха и той се засмя.

— Няма начин — каза, като все още се усмихваше. — Добре. Има две стаи. Едната е доста малка, горе на тавана, но е наистина евтина. Другата е на първия етаж. Онази, с големия прозорец, който виждате там, но е по-просторна и по-скъпа. — Каза й цените и довърши: — Искате ли да погледнете?

— Ще взема по-евтината — реши тя и тръгна към колата, за да вземе нещата си.

— Но вие дори не сте я погледнали — възпротиви се той.

— Няма нужда. Къщата ви е чиста и цената е добра. Просяците не могат да си позволят да подбират — добави, като взе чантата си от колата.

Той притича до нея.

— Дайте да ви помогна. — Повдигна чантата с лекота. — Между другото, името ми е Джим Федлър.

— Мери Малъри — каза тя и стисна ръката му.

— Това ли е всичко?

Той надникна в големия празен багажник.

— Това е.

Тя го затвори и последва младия мъж по стълбите.

— А по въпроса за работата — изгледа го тя с надежда, — дали не сте чули за нещо наоколо?

— Опитайте в супермаркета — отвърна той през рамо, като я поведе по стълбището. — Там винаги търсят хора. Не може да го сбъркате… на две пресечки оттук е. Ако там няма нищо, опитайте в аптеката или в заведението „Бургер кинг“.

Докато се задъхваше нагоре по стълбите, тя си каза язвително, че наистина е изминала дълъг път — от един супермаркет в друг. После влезе в малката таванска стая, която щеше да бъде нейният нов дом, и решението й да постигне нещо повече от това да стане нещо стана по-твърдо от камък.

Стаята наистина беше малка. Имаше място само за единичното легло с издраскани табли и за шкафа с чекмеджетата, който служеше и за нощна масичка, с поставената върху него лампа с розов абажур. В стената бяха забити метални закачалки за дрехи, а пред тях имаше розова завеса, която се дърпаше и ги скриваше. На дървения под лежеше розова черга, а до прозореца, през който не влизаше особено много светлина, беше сместено розово кресло. Въпреки че беше старо, то изглеждаше удобно. От едната му страна имаше дървена лампа, а от другата — малка масичка.

— Не е кой знае какво, но поне е в хармонични цветове — отбеляза Джим с весела усмивка. — Добре ли е, госпожице Малоун?

— Идеално е — кимна тя и наистина го мислеше. Искаше й се единствено да изрита обувките си, да седне на това кресло и да не й се налага да шофира, нито пък да мисли.

Той додаде:

— Наемът се плаща една седмица предварително.

Тя се огледа за чантата си.

— Всичко е наред — добави той. — Може и по-късно. Изгледа я внимателно. Под очите й имаше сенки, видът й беше изнервен. Изглеждаше много млада и съвсем изтощена.

— Искаш ли да ми правиш компания за кафето? — попита той небрежно. — Тъкмо го бях сварил, когато ти пристигна.

Тя го изгледа подозрително през дебелите очила, после реши, че той просто се опитва да бъде мил. Просто тя не беше свикнала да бъдат мили с нея.

Усмихна му се с благодарност. Той изненадан забеляза как засия лицето й.

Мери го последва надолу по стълбите. Тревожеше се, че те може да се окажат проблем през идните месеци, но реши да не мисли за това, а само за най-близкото бъдеще. Точно така смяташе да премине през следващите месеци: ден за ден, час за час, дори минута за минута, ако се наложи.

Жилището на Джим заемаше целия приземен етаж. В кухнята стоеше друг млад мъж и режеше сладкиш. Когато влязоха, той вдигна поглед.

— Това е Алфи Бърнс, мой партньор — представи го Джим небрежно. — Мери Малъри, нашата нова наемателка на тавана.

— Добре дошла, Мери — поздрави Алфи, като взе още една чаша и наля кафе.

Много висок, много слаб и много красив, мислеше си Мери, като го гледаше над чашата с кафе. Горещото питие запотяваше очилата й. Тя ги свали и разтърка очите си.

Алфи каза:

— Хей, някой казвал ли ти е, че имаш красиви очи? Никога не съм виждал толкова наситено синьо. — Въздъхна престорено. — Направо да си умре човек за тях, нали, Джим? Трябва да помислиш за контактни лещи — посъветва я. — Срамота е да криеш такава красота зад тези дъна от бутилки.

Той се разсмя, но смехът му беше добродушен и Мери беше сигурна, че не й се подиграва.

Попитаха я откъде е и тя им каза, че е от Орегон, че майка й тъкмо е починала и тя прекъсва учението си за една година, защото няма пари да се справи.

— Горкото дете — въздъхна Джим съчувствено. — Слушай, за работата в супермаркета… управителят ми е приятел. Кажи му, че ме познаваш и че живееш тук, разбра ли? Той ще направи всичко, което може за теб, сигурен съм.

 

Джим беше прав. Щом спомена името му, то подейства като магия на управителя и на следващия ден тя получи работа като касиерка.

Всичко вървеше гладко. Дори утринното прилошаване беше намаляло. Тя се стараеше да яде колкото е възможно по-малко, с надеждата, че бебето няма да порасне и коремът й няма да стане много голям. Понякога работеше първа смяна, понякога втора, но винаги в края на деня краката й се подуваха и стъпалата я боляха.

Връщаше се бавно вкъщи, изкачваше се по безкрайните стълби до стаята си и там сядаше с крака в съд с хладка вода, докато болката изчезне. После отиваше долу в кухнята, стопляше си супа или си правеше сандвич, след това се връщаше в стаята си и четеше някоя от книгите, които заемаше от Джим.

От време на време, когато минаваше край вратата му, той подаваше глава и казваше:

— Хей, какво ще кажеш за чаша кафе и малко клюки, Мери?

Но Алфи беше този, който разказваше клюките — за приятелите им, за празненствата, където ходеха, за това кой на кого е гадже.

— Имаш ли си приятел, Мери? — попита Алфи небрежно една вечер, няколко месеца по-късно.

Той пиеше бира, а Мери и Джим — кафе. Тя преглътна и смотолеви:

— О, не. Разбира се, че не.

— Но не си обратна — продължи той.

Тя беше шокирана.

— Разбира се, че не.

Той й се усмихна.

— Мери Малоун, ти си най-невинното същество, което някога съм срещал.

Тя го изгледа, внезапно осъзнала какво има предвид.

— Аз… това няма значение… — заекна тя. — Аз… просто по-рано не бях срещала…

Те се разсмяха и Джим подметна иронично:

— Разбира се, че нямам предразсъдъци. Някои от най-добрите ми приятели са обратни.

— Работата е там, Мери, че не разбираме как невинно същество като теб се е оказало бременно! — попита Алфи меко.

Гореща вълна от притеснение я заля от главата до петите, когато разбра, че те знаят. Наведе глава, като се бореше със сълзите, и не каза нищо.

— Ходила ли си на лекар? — попита той. Гласът му беше тих и без следа от критичност.

Тя поклати глава.

— Не.

Те се спогледаха изненадано и въздъхнаха раздразнено.

— Скъпа, това няма да мине като настинка — предупреди я Алфи. — Трябва да се погрижиш за себе си, да подготвиш нещата, да решиш какво ще правиш.

Мери повдигна глава. Двамата седяха срещу нея на кухненската маса и я гледаха загрижено.

— Да подготвя нещата? — повтори тя нервно.

Джим въздъхна отново. Явно идваше от друга планета.

— За раждането, Мери. Не можеш да го родиш тук.

Не беше мислила за това, не можеше да приеме факта, че един ден детето ще се роди. Че то ще живее, а тя ще бъде негова майка.

— Ако искаш, може да ни разкажеш — предложи Алфи, но когато тя го изгледа с ужас, той добави бързо: — Добре, добре, не е необходимо. Но сме загрижени за теб, Мери, и искаме да ти помогнем, преди да заминем.

— Преди да заминете? — повтори пак тя и ги зяпна.

— Двамата с Джим решихме да продадем къщата. Каним се да отидем да живеем в Рая, на един тропически остров в южната част на Тихи океан. Не можем да те оставим тук просто така, като недовършена работа, и да не знаем как ще се оправиш. Ще лежим на плажа и ще се чудим какво ли, по дяволите, е станало с теб. Затова искаме да ти помогнем. Но за да го направим, трябва да ни кажеш някои неща.

— Като например кога се очаква бебето — подсети я Джим.

Той се пресегна и взе ръката й.

— Хайде, Мери, преодолей го. Кажи ни.

Докато тя говореше, той държеше ръката й. Бебето трябваше да се роди след три месеца, но тя не знаеше какво ще прави, защото нямаше сили да мисли за това. Но беше сигурна, че иска да го даде за осиновяване.

— Никога повече не искам да го видя — завърши тя изнурена.

Изгледа ги смутено, но те не изглеждаха шокирани.

— Аз проучих нещата — поде Джим. — В едно от предградията има заведение, в което се грижат за млади жени в твоето положение. Чух, че е много приятно. Голяма, стара къща сред градина. Не е потънала в разкош, но е добре обзаведено и спокойно. И е безплатно.

— Дом за неомъжени майки — уточни Мери безизразно.

— Вече не се нарича така — прекъсна я той рязко и не й позволи да потъне в отчаянието си. — Бъди практична, Мери. Приемат те там и се грижат за теб. Бебето ти ще се роди там, а те ще се заемат с подробностите по осиновяването. С други думи, миличка, те ще свалят част от товара от плещите ти. Просто гледай на нещата по този начин… след три-четири месеца ще можеш да се върнеш пак в университета. Дори няма да се наложи да възстановяват правата ти и да ти търсят работа.

— Все още имам стипендия — отрони тя.

В мрачното й бъдеще се появи лъч надежда.

— Разбира се. Ето, тук е номерът, а там е телефонът. Защо не им се обадиш? Двамата с Алфи ще се поразходим из квартала. Може да купим и бутилка вино. И ще пием за нашия тропически остров и за бъдещето ти в университета. Става ли?

Мери би го разцелувала, ако не беше толкова срамежлива. Изчака двамата да излязат, пое си дълбоко дъх и се обади по телефона.

Отговори й жена с приятен глас и тя започна да обяснява притеснено коя е и в какво положение е.

— Ела да се видим утре, ако можеш — предложи кратко госпожа Роудс. — Местата тук бързо се заемат.

 

„Рейниър хауз“ беше доста далече в едно предградие, почти извън града. Валеше дъжд на съвсем ситни капки и напомняше мъглата в Ирландия. Косата й се намокри, докато измине краткото разстояние между паркинга и стъклената входна врата. Градината миришеше на свежест и богата почва.

Къщата беше строена за провинциално имение на богат предприемач в началото на века и представляваше смесица от стилове. Беше голяма, правоъгълна и застрашителна, с голи дървени подове и бели стени, също като училище. На прозорците имаше обикновени капаци, мебелировката беше изтъркана и в коридора се носеше миризмата на храна, приготвяна в стол.

Докато чакаше, се появиха две млади жени в напреднала бременност, хванати под ръка. Те я изгледаха, докато минаваха покрай нея. Тя с ужас си помисли, че само след месец-два ще изглежда по същия начин.

Госпожа Роудс дойде забързана. Беше дребна, слаба и рязка. Мери й съобщи подробности за себе си: възраст, къде живее, какво работи. Обясни й за университета и стипендията. Каза й и за майка си. Госпожа Роудс записа всичко и попита кой е бащата на бебето.

Мери поклати глава, стиснала здраво устни.

— Няма баща — отряза тя мрачно.

— Но, мила, ако детето ще се дава за осиновяване, бащата трябва да бъде уведомен.

Госпожа Роудс я изгледа раздразнено. Всички бяха еднакви. Все не искаха да кажат.

— Предпочитам да го убия — изрече Мери със спокоен, нетрепващ глас.

Госпожа Роудс я изгледа остро. Лицето и тонът на младата жена говореха, че е силно травматизирана. Майка й беше починала наскоро… момичето беше само на осемнайсет… най-добре беше да направят нещо, за да й помогнат.

— Добре, мила — кимна тя, като се опитваше да не звучи наставнически. — Мисля, че е най-добре да дойдеш при нас в края на месеца. Можеш да предупредиш в магазина и да внесеш такава сума, каквато позволяват възможностите ти, за престоя ти тук. Ако не можеш да отделиш нищо, не се притеснявай. „Рейниър хауз“ се издържа от благотворителност. Ще ти помогнем в това изпитание и това е най-важното.