Елизабет Адлър
Сега или никога (20)

Глава 20

Мифи Джордан не беше нито жена с посредствена външност, нито пък изглеждаше като другите майки. Беше висока, с хубави, дълги крака и с изящно тяло, което почти не беше се променило от времето, когато тя беше стегнатата, атлетична, двайсет и една годишна жена, омъжила се за бащата на Хари. Поддържаше форма без усилие, като правеше онова, което винаги е било начин на живот за нея — яхти, тенис, дълги разходки и занимания с градината.

— Аз съм жена, която се поддържа лесно — казваше тя накратко, когато приятелките й я питаха завистливо как успява. — Майка ми беше същата, баба ми също. Гените на Пийскът са такива.

Гените на Пийскът идваха от първите заселници в Бостън, но тя не се хвалеше с това. Просто беше факт. Но когато Мифи погледнеше сутрин в огледалото, благодареше на Бога за доброто телосложение на Пийскът.

Скоро щеше да навърши шейсет и пет, но все още нямаше нужда от пластична операция. Управляваше яхта още от дете — баща й я беше научил — и бръчиците около очите й от примигването срещу слънцето бяха част от спомените за щастливия й живот. Скулите все още опъваха гладката кожа, благодаря на Бога.

Косата й беше права и гъста. Преди време беше руса, а след това, с годините, придоби онзи платинен цвят, за който жените плащаха цели състояния на фризьорите. Косата й стигаше точно под ушите и тя я носеше назад, опъната в малко кокче.

Обличаше се елегантно и консервативно, в прилични дрехи, както ги наричаше тя. Купуваше ги от скъпи магазини и бутици, където персоналът я познаваше добре и знаеше какво точно й подхожда. Ежедневните й бижута бяха наниз огромни матови перли с подходящи обици, халка с диаманти и златният часовник от „Картие“, подарен от съпруга й преди трийсет години.

Всъщност Мифи Джордан изглеждаше точно според общоприетите условности, но в действителност беше толкова далече от тях, колкото и синът си. Пътуваше сама по света — катереше се из Хималаите; караше четиритонен камион през Сахара, където се беше загубила безнадеждно; състезаваше се с ферарита в Монте Карло; греба по Амазонка от Бразилия до Колумбия. По пътя едва успя да избегне смъртта от отровни стрели, както и една бомба, предназначена за член на наркокартела в Богота.

— Аз не съм от типа жени с внимателно прибрани коси. Не мога да прекарвам дните си в игри на бридж, докато отпивам от чая си — каза тя на Хари, когато той й предложи да поуспокои топката, защото годините все пак си вървяха и тя не се подмладяваше. — Не ми е писано да си умра в леглото. Никой Пийскът не го е правил.

Хари предположи, че е права, когато си припомни семейната история, пълна както с капитани на китоловни кораби, изследователи и мореплаватели, така и с банкери и стълбове на обществото.

— Е, щом това те прави щастлива — бе промърморил той — Само внимавай, за Бога.

Сините й очи, същите като неговите, го изгледаха изпепеляващо.

— Остави ме на мира, Хари, моля те. Стигнала съм до тази възраст без големи неприятности и е по-вероятно да ме нападнат в Бостън, отколкото в Сахара.

Въпреки всичко, тя беше на шейсет и пет. Връстниците й отдавна бяха заобиколени от снахи и бебета. Искаше й се Хари да се ожени отново и да й даде внуци.

Първата съпруга на Хари й беше допаднала, въпреки че не беше точно тази жена, която тя би избрала за него. Но Хари си беше независим човек — такъв беше и такъв щеше да си остане. Затова изненадата беше много приятна, когато той й се обади и й каза, че ще доведе приятелка на празненството.

— Познавам ли я? — попита тя.

Все още си мислеше с надежда за очарователната дъщеря на своите приятели, която Хари беше извел няколко пъти, преди работата му да се превърне в пречка, както обикновено.

— Може би я познаваш, но не много добре — беше загадъчният му отговор, който я накара веднага да започне да размишлява за дъщерите на всички свои познати.

И така, докато се подготвяше за празненството си, тя очакваше и нещо повече от това да духне свещите, да види приятелите си отново събрани под нейния покрив и да получи подаръците си.

Тържеството щеше да се проведе във вилата й, на час път от града. Тя представляваше просторна стара къща — на семейство Джордан, не на Пийскът — която предизвикваше спомени за покойния й съпруг. Много жалко, че Харълд не беше с нея сега, за да се весели, помисли си тя, както всяка година по това време. Но когато се ожениха, и двамата очакваха, че няма да доживеят заедно до старини — тогава той беше минал четирийсет, а тя беше на двайсет и една. Все пак си заслужаваше, защото бракът й беше донесъл толкова много любов и задоволство. Духът на Харълд щеше да бъде там, за да й пожелае честит рожден ден, беше сигурна в това.

През ранните години на осемнайсети век бялата централна сграда е била извънградска къща. През следващите десетилетия безразборно били добавяни крила и пристройки и се получила бъркотия от стаи с необичайна форма. Странни стълбища, които понякога водеха само до площадка с прозорец, от който се разкриваше красива гледка; огромен брой удобни спални и добре обзаведени бани.

Къщата беше на върха на малък хълм, а по пасищата на склоновете му се виждаха коне и стада овце. Дългата дървена веранда, обърната към залеза, гледаше към забързан малък поток, където децата обичаха да седят с въдички, надявайки се да уловят пъстърва.

От всичките си къщи, а Мифи имаше три — освен тази, грамадната стара къща на Пийскът в Бостън на „Върнън стрийт“ и една крайбрежна вила в Кейп Код — тя предпочиташе вилата на Джордан.

В задния двор беше опънат огромен навес, обточен с жълто. На кръглите маси имаше подходящи бледожълти покриви, а върху тях беше пръснат тъмнозелен бръшлян и разцъфнали бели рози. По масите бяха сложени сребърни свещници и съдове от кристал и изящен порцелан, въпреки че от фирмата, която организираше тържеството, я предупредиха, че със сигурност ще има счупени неща.

— Нека — каза тя също толкова безгрижно, колкото и синът й, когато кучето дъвчеше кокала си върху античното килимче. — Това са само съдове. Единственото им предназначение е да доставят удоволствие. Просто се подсигурете с достатъчно персонал, който да измие на ръка онова, което е останало, само това искам.

Всички, заети с организирането на тържеството — и сервитьорите за виното и храната, — непрекъснато тичаха между кухнята и навеса. Шампанското се изстудяваше в лед в стари дървени ведра. Стаите в къщата бяха пълни с гости. Още гости пристигаха с автобусите, наети от Мифи, за да ги докарат до вилата.

В залата репетираше струнен квартет от Музикалното училище в Бостън. На сребърни подноси бяха подредени сандвичи.

По-късно една група щеше да свири носталгичните мелодии, които Мифи толкова обичаше, за да потанцуват гостите. Вечерта обещаваше да бъде страхотна и тя вече нямаше търпение.

Единственото, което й оставаше да направи, беше да облече морскозелената рокля от „Валентино“, избрана в Рим преди два месеца, когато тя се връщаше от Турция. И след това да чака, за да види с кого точно ще я изненада Хари.

 

Хари беше в бара на „Риц“ точно десет минути преди седем. Седна на една ъглова маса, откъдето можеше да вижда вратата. Спомни си как беше направил същото преди време в „При Руби“ и как Мал беше пристигнала изпод дъжда. Изглеждаше като тропическо цвете сред плевели.

Той оправи черната си вратовръзка и прокара пръсти през косата си. Все още беше мокра от душа и се позачуди дали я беше сресал. Поне се беше сетил да се обръсне.

Спомни си за думите на Росети и поръча на бармана два пъти водка мартини — с маслини, не с лук, както предпочиташе приятелят му.

Сервитьорът донесе питиетата на масата, заедно с чиния с гевречета и ядки.

Когато Хари вдигна поглед, Мал стоеше на входа и гледаше към него. Беше облечена в дълга рокля от някаква естествена материя, посипана с миниатюрни златни мъниста и с много дълбоко деколте. Прилепваше по нея точно където трябваше, за да изглежда така, сякаш беше създадена специално да подчертае грациозното й тяло. Роклята се придържаше от две почти невидими презрамки. Хари предположи, че сигурно струва цяло състояние.

Той прекоси залата, взе ръката й и се поклони леко пред нея.

— Изглеждаш знаменито — каза той очаровано. — Какво носи човек под такава рокля?

Тя му хвърли шеговит поглед, докато вървяха към масата.

— Въобще не питай.

Гърбът на роклята беше по-дълбоко изрязан и от деколтето. Роклята се плъзгаше по хубавия й задник като сметана по праскови. Хари си пое дълбоко дъх и прокара пръсти през косата си, докато сядаха.

Тя го изгледа сурово.

— Не бива да правиш така. Сега изгледаш, сякаш си забравил да се срешеш. — После се разсмя. — Като се замисля, все още е пред мен мигът, когато ще те видя със сресана коса.

Тя го изгледа замислена. Беше красив и се чувстваше съвсем естествено в добре скроеното официално сако. Всъщност приличаше на мъж от реклама на Ралф Лорън — от онзи тип, който кара сърцата на жените да се разтуптяват.

— Смятах, че си роден облечен в джинси и черна кожа. Радвам се да видя, че съм сгрешила.

— Страшна работа, а? — Той попипа реверите от сатен, усмихнат самоуверено. — Между другото, поръчах питиета.

Тя изгледа учудено двете мартинита.

— Бях осведомен от заслужаващ доверие източник, че мартинито е питието последна мода. И че жените го смятат за страхотно.

Тя отпи внимателно.

— Никога не съм пила мартини.

— А аз не съм пил дори маргарита.

Очите им се срещнаха и те се разсмяха.

— Не предпочиташ ли една бира? — попита тя.

Той поклати глава.

— Случаят определено заслужава шампанско, а и както Дорис забеляза първата вечер, когато се срещнахме, ти си жена за шампанско. Поръчах мартинитата само за да те впечатля с това, колко съм навътре в модния свят на пиенето и срещите.

— Това наистина ли е среща?

— Ако не е, не знам какво е.

— Тогава смятам да се наслаждавам.

— Добре. Аз също. — Той взе ръката й и те се усмихнаха щастливо един на друг. — Вече пет минути сме заедно, а не сме спорили за нищо.

— Това си е направо рекорд.

Той кимна.

— Смяташ ли да пиеш това нещо?

Тя поклати глава.

— Пазя се за по-добри неща.

— Много разумно. — Той махна за сметката. — По-добре да тръгваме.

Тя го изгледа изненадано.

— Мисля, че каза осем часа.

— Забравих да те информирам, че е извън града. Майка винаги прави празненствата за рождения си ден във фермата.

Тя погледна ужасено роклята си, като си представи бурно веселие на открито.

— Не съм подходящо облечена за ферма.

— Не се притеснявай. Ще ти дадат назаем някаква престилка и гумени ботуши, щом пристигнем.

Той плати сметката и изведе Мал от бара. Тя се спря на рецепцията и взе опакован в златиста хартия пакет.

— Подарък за рождения ден — обясни, когато той я изгледа въпросително.

Хари изпъшка.

— Знаех, че съм забравил нещо.

Навън ги чакаше огромна бяла лимузина. Мал се разсмя.

— Страшна работа, детективе — каза тя. — Чувствам се като звездичка от Холивуд.

— Детективите и звездичките никога не шофират, когато са пили. И мога да те уверя, че последния път, когато направих това, беше вечерта на абитуриентския ми бал. Заедно с Джесика Брадъртън, облечена в шокираща розова рокля, без презрамки, която направо ме побърка. Никога не бях виждал толкова гола кожа. Натискахме се по целия път и тя ми разреши да пъхна ръка под роклята й.

Той й се усмихна, но тя го отряза.

— Не се надявай късметът да те споходи пак, детективе.

Той притисна ръце до сърцето си с поглед към небето.

— О, Малоун, не знаеш как ме нараняват тези думи.

Тя го изгледа изпепеляващо.

— Сега вече знам, че си луд.

— Аз? А пък аз смятах, че това се отнася за теб.

Тя се огледа за кучето.

— Какво, Скуийз няма ли го?

— Не го бива много за празненства. Тази вечер е при Майра.

Тя повдигна вежди въпросително.

— Майра е другата жена в живота ми.

— Трябваше да се сетя, че има и друга — промърмори тя смирено.

 

Хари извади от купата с лед бутилка от любимото си шампанско и наля в две чаши.

— Добре дошла във фермата на Джордан, Мал Малоун — изрече той тихо.

Нощта беше великолепна — спокойна, безоблачна, имаше пълнолуние. Струнният квартет свиреше Хайди, сервитьори в бели сака предлагаха сандвичи и шампанско. Гостите се разхождаха по тревните площи, застояваха се край потока. Мифи Джордан се носеше сред тях, като посрещаше новопристигналите с леки възторжени писъци и целуваше всички.

— Никакви превзети целувки във въздуха — предупреждаваше тя и подаваше книжна кърпичка от кутията, която носеше със себе си. — Ще трябва просто да изтриете червилото или в противен случай ще го носите като почетен знак на домакинята.

Дългата бяла лимузина изглеждаше не на място зад наетия автобус.

— Сега вече наистина се чувствам като звездичка — каза Мал, като погледна към черните мерцедеси и особи с достолепен вид.

— Жителите на Ню Инглънд не парадират с онова, което имат — обясни той. — С изключение на майка ми. Почакай и ще видиш какво имам предвид.

Мифи стоеше в залата и питаше класическите музиканти дали могат да изсвирят „Димът влиза в очите ти“.

— Това е любимата ми песен — обясни им тя, когато те я изгледаха недоумяващо.

Мал си помисли, че Мифи изглежда точно като холивудска версия за богата жена, на определена възраст, от висша класа — безупречно облечена в костюм на „Валентино“, всеки косъм от косата й с естествен платинен цвят беше на мястото си, със скули, за които човек си мечтаеше, и със стегнато, елегантно тяло.

Хари я притисна здраво, после взе ръката на Мал и ги запозна.

— Майко, това е…

— Малъри Малоун — прекъсна го тя удивена. — Е, въобще не съм си го и помисляла. Каква приятна изненада! И много по-красива отколкото по телевизията… Добре дошла, скъпа добре дошла във фермата на Джордан.

Тя целуна Мал и й остави отпечатък от червилото си, после й подаде кърпичка.

— Каквото и да казват, нищо не е устойчиво на целувки — заяви тя, като хвана Мал за ръката и я поведе сред тълпата.

— Искам да се запознаеш с гостите ми, все роднини и стари приятели. — Изгледа Мал заговорнически. — Не се тревожи, няма да им позволя да те засипят с въпроси.

— Освен това, майка е звездата в този случай — вметна Хари. — Тя не би искала да отнемеш вниманието, предназначено за нея.

— Това подарък ли е, скъпа? — каза Мифи, без да му обръща внимание. — Колко мило. Предполагам, че Хари отново е забравил. Винаги го прави. Хари, остави го на масата при останалите. Ще го отворя по-късно.

— След полунощ.

Хари помнеше ритуала, който се повтаряше всяка година, още от детството му. Майка му беше родена в полунощ и смяташе и двата дни за свой празник. Свещите се духаха след дванайсет и след това се отваряха подаръците.

Мифи беше прегърнала Мал, докато я представяше на приятелите си. Тя се обърна и погледна през рамо към Хари, като му кимна одобрително със сияещо лице.

Той изпъшка. Надяваше се, че майка му няма да види в това повече, отколкото имаше в действителност, защото в момента то съвсем не беше много. Освен това беше обещал на Мал, че с нищо не се обвързва, и смяташе да удържи обещанието си.