Елизабет Адлър
Сега или никога (30)

Глава 30

Хари и Росети излязоха от къщата на Сузи час по-късно. Навън ги чакаше Алек Клозовски. Вече беше разказал на униформения полицай какво беше чул, а сега го повтори и пред Хари.

Той беше симпатичен младеж, с кафяви очи и тъмна коса, прибрана отзад на опашка.

— Беше петък вечерта — поде отново той, — около осем часа. Беше облечена за работа. И двамата тъкмо заключвахме вратите си. Тя ми каза, че предната вечер загубила ключовете си. Някой й ги върнал, но тя се чудеше у кого ли са били. Казах й да смени ключалките, предпазливостта никога не вреди. — Той извърна глава. — О, Господи — изхлипа задавено, — но това не очаквах.

— Нямало е откъде да знаете, господин Клозовски — успокои го Хари.

— Двамата тръгнахме заедно и аз предположих, че тя е нощна смяна. Тя е… беше медицинска сестра. Изненадах се, когато се върнах и видях колата й, паркирана отвън. После забелязах, че в кухнята свети, и реших, че съм се объркал или че се е върнала по-рано.

— Към колко часа стана това, господин Клозовски?

— Ами около два, предполагам. Да, горе-долу толкова трябва да е било. Бях излязъл от работа, в „Даниълс“ на „Нюбъри стрийт“. Тъкмо мушнах ключа в ключалката и чух писъка.

Той погледна замаяно Хари.

— Поне в началото си помислих, че е писък. Заслушах се, но не се повтори и реших, че някоя котка мяука. Наоколо има много улични котки и мяукането им често звучи така. — Той наведе глава, почти разплакан. — Господи, защо не беше само толкова! Мяукащи котки. Защо не проявих достатъчно разум и не се сетих, че тя може да е в беда! — Той погледна отчаяно Хари. — Чувствам се отговорен. Ако бях направил нещо, ако бях почукал на вратата и бях проверил дали всичко е наред… Или да бях повикал полиция…

— Съмнявам се, че нещо е можело да се промени — възпря го Хари. — Няма смисъл да се измъчвате по този начин. Сега ни помагате, като ни давате ценна информация.

— Има и още нещо — добави Клозовски. — Аз видях мъжа.

— Исусе — промърмори Росети, — очевидец.

— Приготвях се да лягам и отидох да отворя прозореца. Видях го да излиза от дома й и да прекосява улицата. Бързаше. Когато стигна другата страна на улицата, паркираните коли го скриха от погледа ми. Не че се загледах сериозно… просто си помислих, а, ето я причината Сузи да се прибере по-рано. Господи, дори се засмях.

— Можете ли да го опишете? — Дано да може, молеше се Хари.

— Мога да ви кажа само, че беше по-скоро нисък, набит. С тъмна коса, струва ми се.

— С какво беше облечен?

Клозовски изглеждаше объркан.

— Не забелязах, но сигурно е било нещо тъмно, защото като че ли се стопи в нощта.

— Видяхте ли го да се качва в някоя кола?

— Не… да… Искам да кажа видях го, когато мина край прозореца ми.

— Каква беше колата, господин Клозовски?

— Не съм съвсем сигурен. Нещо като джип или пикап. Не много голям. Тъмен на цвят, но не мога да кажа какъв.

Хари въздъхна разочаровано.

— Господин Клозовски, имате ли нещо против да дойдете в управлението и да свидетелствате официално за това, което сте видели?

— Непременно.

Алек Клозовски би направил всичко, за да се отърси от ужасното чувство за вина, което изпитваше, помисли си Хари. Все пак той беше добър свидетел. Говореше разумно и можеше да му се вярва, въпреки шока.

— Детектив Росети ще ви заведе до управлението.

Росети погледна въпросително, така че обясни:

— Аз отивам в болницата, за да поговоря със сестрата. Тя е в шок и затова я откараха там. Ще видя дали може да каже нещо. Разбрах, че родителите са при нея.

Хари шофираше по притихналите нощни улици и премисляше информацията, която бяха събрали за убиеца на Сузи. Имаха оръжието, описание на очевидец, най-общо описание на автомобила и приблизителното време на убийството. Експертите, които все още претърсваха къщата, сигурно щяха да намерят още доказателства.

Това не беше планирано, предварително обмислено, убийство. Би се обзаложил, че е обир и нещо се е объркало. Сузи се е върнала вкъщи неочаквано и е хванала крадеца на място. И той я е убил.

Затова теорията му беше такава, докато нещо не му докажеше, че греши. Винаги беше готов за нещо неочаквано. Когато човек се занимава с убийства, нищо не беше сигурно.

Паркира пред спешното отделение, после се изкачи на стълбите. Сърцето му тежеше като олово, когато тръгна към рецепцията. Толкова често беше виждал там Сузи… Двете дежурни сестри го гледаха тревожно.

— Значи е вярно? — попита едната. — За Сузи.

Той кимна.

— Съжалявам.

— Беше чудесно момиче — въздъхна сестрата и очите й започнаха да се насълзяват. — Винаги беше мила, дори когато бяхме претрупани с работа. Толкова беше симпатична…

— Освен това беше и добра медицинска сестра — додаде другата, като стискаше юмруци и се бореше със сълзите. — Какъв мръсник — кресна тя гневно. — Гадно копеле! Тези убийци са като вредителите. Трябва да ги изтребват също като плъховете.

Хари смяташе, че е права.

— Съжалявам — повтори той и се запъти бавно по коридора към семейство Уокър, които го очакваха.

Тери Уокър лежеше на леглото, напълно облечена, с изключение на обувките. Бяха й дали успокоително. Очите й бяха отворени, но сякаш не фокусираха. Въпреки това тя успя да се повдигне и да седне, когато Хари влезе. Приличаше на Сузи, но беше с по-тъмна коса.

Госпожа Уокър седеше на един стол до леглото и той веднага забеляза, че нейните момичета приличат на нея. Имаше червената коса, зелените очи, бледата кожа е лунички и скулестото лице, които им придаваха вид на феи. По лицето й се стичаха сълзи, въпреки че тя не издаваше звук. До нея стоеше съпругът й и държеше здраво ръката й. Той беше висок и строен, с тъмна коса. Лицето му изразяваше пълно отчаяние.

Хари би дал всичко, за да не му се налага да прави това, но то беше част от работата. Той се представи и се ръкува с бащата, чиито ръце бяха ледено студени.

— Господин и госпожа Уокър, познавах дъщеря ви. Често се срещахме тук, в болницата. Дълбоко съжалявам за случилото се, съжалявам и за това, че трябва в такъв момент да ви занимавам с тези въпроси. Но ако искаме да заловим това… извършителя на престъплението, трябва да научим някои неща от вас.

— Татко, кажи му за касетата.

Гласът на Тери беше несигурен. Тя отново затвори очи, сякаш не искаше да го вижда.

— Всичко е записано.

Ед Уокър подаде на Хари малък телефонен секретар. Той правеше огромни усилия да разкаже всичко както трябва, но гласът му трепереше и сякаш не намираше подходящите думи.

— Сузи… тя се обадила на Тери, оставила съобщение на секретаря… Насред изречението млъква… просто казва: „О, Боже, о, Боже, какво правиш тук“, а после се чува ужасен звук и после… нищо.

Хари не можеше да повярва на ушите си. Имаха запис на престъплението. Вече виждаше как примката се стяга около шията на убиеца на Сузи.

— Трябваше да се срещнем в събота — започна Тери уморено с празен поглед, отправен към него. — Знам също, че имаше среща в неделя вечерта с един лекар. Казва се Карл Хейдън.

— Отдавна ли се познаваха?

Тя поклати глава.

— Не знам. Но мисля, че той може да го е направил.

— Имаш ли някаква причина да мислиш така, Тери? Тя поклати глава.

— Сузи нямаше много време за срещи, но причината за тези неща обикновено е сексът, нали?

Хари чу как госпожа Уокър ахва, и каза:

— Този път се съмнявам да е така. Засега предполагаме, че може да се е появила в момента, когато са обирали дома й.

— Какво ли има Сузи, което да си заслужава да бъде откраднато? — попита Ед Уокър и гневът му внезапно избухна. — Тя беше просто една млада жена, медицинска сестра, която все още учеше. Нямаше скъпоценности, нито пари. Само телевизор и евтин касетофон.

— Понякога, когато хората търсят пари за наркотици, господин Уокър, вземат това, което е най-достъпно.

Ед Уокър гледаше в пода, без да продума, и Хари докосна леко рамото му със съчувствие.

— Благодаря ви, господине — изрече тихо. — Няма да ви притеснявам повече. Когато решите да се приберете вкъщи, една патрулна кола чака, за да ви откара. Можем да поговорим отново по-късно.

Хари разпита и шефа на Сузи. Също като Клозовски, Джим О’Фаръл обвиняваше себе си.

— Аз й казах, че не става за работа и по-добре да си върви вкъщи. Аз го направих. Аз я изпратих да умре…

— Произшествията и убийствата най-често са резултат от поредица от събития — прекъсна го Хари. — Сузи е имала мигрена и не е можела да работи. И без това е щяло да й се наложи да си отиде вкъщи.

— Така ли мислите?

Хари разбираше, че му се иска да го повярва.

— Разбира се. Обикновено така се случва. Жертвата попада в непознато положение. Тъжно е, но е истина.

— Но тя беше добра медицинска сестра, добро момиче. За Бога, та тя беше толкова млада, че едва ли можеше да бъде наречена жена… беше прекалено млада, прекалено… о, тя не го заслужаваше.

— Никой не го заслужава — каза Хари. Той взе писмени показания, грабна чаша кафе и забърза към моргата.

 

Климатикът бръмчеше силно, когато влезе през металните врати в студената стая с бели плочки. Чудеше се как доктор Блейк си тананика, докато изследваше тялото на Сузи Уокър.

Тя лежеше на металната маса за аутопсии, под силната светлина на лампата. Блейк вече беше почистил тялото и беше завършил предварителния оглед. Докато работеше, той диктуваше бележките си в микрофон, сложен на масата. Всеки нокът беше остърган, за да се провери за частици кожа или влакна, попаднали там при борбата. Бяха взети образци от космите й от всички места. Торбата, в която беше поставено тялото, както и бельото й, бяха запазени, за да ги изпратят в лабораторията и да потърсят следи по тях.

Един фотограф снимаше аутопсията. Блейк продължаваше огледа си.

— Няма задържане на кръв, което показва, че не е убита легнала по гръб, а след това преместена. Вероятно е умряла на колене, в положението, в което е открита — изрече той в микрофона.

Продължи да си тананика, докато отбелязваше на една диаграма точното положение на раните и тяхната дълбочина. Взе проби, за да установи дали е имало сексуално насилие, и заяви, че доказателствата сочат, че не е имало.

Той погледна към Хари, който все още стоеше до вратата.

— Влезте, детективе — покани го той спокойно. — Можем да свършим работата още тази нощ, така и така всички сме на крак.

Хари остана на мястото си. Онова, което се беше случило със Сузи, беше достатъчно ужасно. Не му се искаше да я вижда нарязана от доктор Блейк, въпреки че това беше работата му.

— Сигурно сте разбрали вече коя е — продължи Блейк безстрастно. — Не мога да кажа, че познавах лично сестра Уокър, не е в моя отдел, нали разбирате. Но миналата седмица, когато беше бурята, работихме рамо до рамо. Беше добра медицинска сестра, разумна, мислеше бързо. Много жалко, да, много жалко.

Блейк взе ножа за дисекции, като продължаваше да си тананика беззвучно. Хари с раздразнение си пожела поне да се чува някаква мелодия. Така се чуваше нещо като процеждане на балончета през цедка.

Блейк нагласи ножа над тялото на Сузи и направи дълбок разрез по врата до срамната кост, като заобиколи пъпа, където тъканта беше по-твърда.

— Хмм — промърмори той, като разглеждаше работата си. — Хмм, ясно.

Извади органите, махна стомаха, отвори го с ножица и започна да изпразва кафеникавото му съдържание в голям съд.

— Тук няма почти нищо — каза той на Хари. — Очевидно не е яла много през последната си вечер. Нито пък е пила.

Хари беше присъствал на много аутопсии, но сега гледаше как убиват Сузи отново. Призля му и си тръгна.

— Докторе, изпратете ми резултатите веднага щом можете — извика той и мина през тежките врати. Чувстваше се премръзнал до кости и си каза, че сигурно е от студената стая.

Докато караше бавно към полицейското управление, в мозъка му изскачаха картините и звуците от тази ужасна нощ.

Росети беше зад компютъра, въвеждаше файл с доказателствения материал.

— Какво мислиш, Хари? — попита той мрачно.

Хари се тръсна на един стол. Започна да се върти наляво-надясно, загледан нагоре.

— Мисля, че животът е гадна работа, Росети — изръмжа глухо.

И наистина го мислеше.