Колийн Фокнър
Дива любов (6)

Глава шеста

Танцуващия ураган притисна устни към флейтата от кост, притвори очи, а омайните звуци се понесоха из въздуха. Рейчъл умираше. Рейчъл. За първи път я назова по име. Рейчъл… жената на Яков. Спомни си, че беше научил това име от Библията, която изучаваха в мисията. Баща му настоя той и Счупения рог да отидат в мисията на йезуитите, за да научат нравите и езика на англичаните. Когато се върна при своите, Танцуващия ураган вече беше усвоил тези неща, но заедно с тях, дълбоко в сърцето си носеше и любовта към бога на белите.

Докато Танцуващия ураган свиреше тихата и напевна мелодия, изведнъж осъзна, че не може да остави Рейчъл да умре. Но дори сега да я измъкнеше от пламъците, как щеше да я защити утре, вдругиден? Счупения рог никога нямаше да му разреши да я отведе при белите. Законът на индианците не позволяваше това. Законът на мохоките беше строг, а Танцуващия ураган беше мохок и трябваше да му се подчинява, докато е жив. Няма ли да е по-добре, мислеше си той, да оставя душата й да отиде в небесата, за да се съедини с нейния бог?

Танцуващия ураган погледна към обезумелите мохоки. Те пееха и танцуваха, празнуваха смъртта на Рейчъл и властта, която притежаваха над нея. Неговата Рейчъл беше толкова смела. Тя не заплака от страх, когато Счупения рог подпали кладата, нито пък помоли за милост. Беше готова да приеме смъртта, като достоен воин. Изведнъж, докато Танцуващия ураган разглеждаше бледото й лице и виждаше как се бори за последна глътка въздух, а пушекът я задушаваше, яви му се видение. Насред плътните стълбове пушек той съзря едно дете. Чу, че собствения му смях се смесва със смеха на Рейчъл.

Всемогъщият бог беше проговорил. Танцуващия ураган и Рейчъл бяха свързани от съдбата. Той наведе флейтата. Видението избледня, гласовете бавно заглъхнаха и той се чудеше дали въобще ги е чул. Гледаше огнената преграда, която се издигаше между него и бялата жена. Може би днес не беше денят за срещата й с нейния бог.

Танцуващия ураган пъхна флейтата във везания си елек и премина през кръга на танцуващите. Когато прекрачи завесата от пламъци, чу викове на неодобрение. Ритъмът на барабаните се разстрои и заглъхна. Пушекът беше толкова гъст, че Танцуващия ураган не можеше да види своята Рейчъл. Той пипнешком започна да я търси и когато пръстите му докоснаха меката кожа на дрехата й, си отдъхна.

Извади ножа от колана си и преряза кожените върви, с които ръцете и краката й бяха привързани към стълба. Рейчъл се свлече в ръцете му. Танцуващия ураган едва дишаше. Очите му смъдяха, а гърдите му пареха. Усети как адска топлина обгърна бронзовата му плът.

Когато вдигна на ръце безпаметната Рейчъл, той изскочи от плътната стена на пламъците и застана лице в лице с тълпата от навъсени индианци.

— Нямаш право да вземаш тази пленница — изкрещя Счупения рог, когато се приближи до Танцуващия ураган. — Тя се опита да избяга. Помогна на мъжа да успее. Трябва да бъде наказана — Счупения рог вдигна заплашително пръст. — Върни я на кладата, за да посрещне смъртта си.

Танцуващия ураган погледна към Рейчъл. Лицето й беше мъртво бледо и по бузите й имаше сажди. Мократа й коса, поръсена с пепел, беше залепнала за раменете й на кичури. Влажната й рокля — от еленова кожа — беше прилепнала към гърдите й и зърната им изпъкваха под добре ощавената кожа. Той вдигна глава и срещна враждебния поглед на брат си.

— Имам право да взема тази жена за моя съпруга, защото вече отдавна няма кой да се грижи за моя дом, нали така? — Танцуващия ураган говореше на напевния ирокезки, но гласът му режеше като бръснач.

— Не и тази жена! — изрева на английски Счупения рог. — Не можеш да вземеш тази жена тя трябва да умре.

— Това е мое право — отвърна спокойно Танцуващия ураган. Той вдигна глава и погледна останалите индианци — Не е ли така, мои приятели? Нима не мога да взема тази жена на мястото на тази, която ме напусна?

Всички мълчаха. Танцуващия ураган не помисли, че може би тази нощ собственият му народ ще се обърне против него. Вече му се бяха заканили, че са способни на това. Дали тази нощ няма да му се наложи да застане срещу собствената си кръв? Разбиранията му бяха толкова различни от техните, че понякога му се струваше, че вече не може да бъде член на племето, в което е роден. Тази мисъл дълбоко го натъжаваше. Неведнъж той и останалите мохоки бяха спорили разгорещено. Много пъти той беше излизал пред Съвета и се беше опитвал да изясни вижданията си по един или друг въпрос. Но баща му, Два юмрука, шаманът, и старият вожд, Полския славей, дадоха на Счупения рог неограничена власт и сила. Те позволиха омразата му към белите хора да се превърне и в тяхна омраза. На Танцуващия ураган винаги му се натякваше, че по майчина линия е от племето Делауеър. Мохоките смятаха, че кръвта на лени ленапи го прави по-страхлив. Индианците Делауеър не бяха войнствени, а миролюбиви. Те успяха да спрат войната между белите и индианците с думи и разум и именно заради това, че Танцуващия ураган беше свързан с тях, мохоките и природения му брат го презираха.

Погледът му се преместваше от лице на лице. Сърдити черни очи го наблюдаваха и по зачервените им от уискито скули беше изписана омраза. Нима нито един мъж или жена няма да потвърди, че законът наистина му разрешава да вземе пленница за съпруга?

— Този мъж говори истината — чу се глас от тълпата.

Очите на Танцуващия ураган светнаха, въпреки че той не се усмихна… Майка му… Плачеща жена. Трябваше да се досети, че тя ще, го подкрепи дори и никой друг да не го направи.

— Той е прав пред закона — повтори Плачеща жена и мина напред. Въпреки годините си, тя все още беше истинска красавица — с крехка фигура и леко прошарена тъмна коса. — Засрамете се! Английската огнена вода ви накара да забравите кои сте. Ние имаме своите закони — продължи тя на ирокезки. — Не можете да ги променяте както ви хрумне. Не може да го направите просто, защото не ви изнася тази нощ. Ако не харесвате този закон, кажете го на Съвета и така ще го промените, но този мъж — тя вдигна ръка към единствения си син — той има правото да вземе пленницата за жена и дори утре да гласувате и да промените закона, много добре знаете, че тя ще си остане негова жена.

— Тя е права — прошепна Два гарвана, който стоеше до нея.

— Плачеща жена говори истината — призна неохотно Чайка. — Танцуващия ураган има право да вземе пленницата за жена.

— Не! — продължи да отстоява своето Счупения рог и се обърна към тълпата. — Англичанката беше моя и аз можех да направя, каквото си пожелая с нея.

— Но ти не се ожени за нея — каза Танцуващия ураган, — така че тя може да се омъжи за мен.

Счупения рог рязко се извърна и застана лице в лице с брат си.

— Няма да те иска! — присмя се той. — Тя трябва да се съгласи. Нали такъв е законът? — той скръсти победоносно ръце на голите си гърди. — Тя ни мрази. Тя мрази теб, заради червената ти кожа, братко, точно както мрази и мен. Аз й предложих да се омъжи за мен, но тя не ме искаше, както и тебе няма да поиска.

— Аз ще взема тази жена — предложи Рувил и пристъпи напред. Той отпи от бутилката. — Повтарям ви, продайте ми я евтино и сложете край. За никоя жена на този свят не си заслужава да се спори.

Танцуващия ураган погледна Рувил с неприкрито отвращение.

— По-скоро бих я убил, отколкото да я дам на теб.

— Стига, стига — Вождът, Полския славей, се обади изотзад.

Индианците се отдръпнаха, за да направят място на стареца. Немощният Полски славей вървеше бавно под тежестта на бизоновото наметало, украсено със златни монети, а английският му бастун потупваше по твърдата земя.

— Танцуващия ураган е прав — каза той и вдигна съсухрената си ръка.

— Но, вожде — възрази Счупения рог — пленницата беше моя. Тя се опита да избяга и помогна на друг пленник да с измъкне. Моите хора в момента го търсят. Тя трябва да бъде наказана.

Полския славей поклати глава.

— Плачеща жена е права. Законът си е закон, синко. Аз не мога да променя това, което нашите прапрадядо са завещали.

— Ти си мекушав, старецо! — каза презрително Счупения рог.

Изведнъж всички замлъкнаха. Зяпнаха с отворена уста Счупения рог.

За миг настана пълна тишина. След това Полския славей се обърна и без да отвърне на ужасните думи на Счупения рог бавно се отдалечи.

В този момент Танцуващия ураган усети такава тъга в сърцето си, каквато никога досега не беше изпитвал. Полския славей не биваше да позволи Счупения рог безнаказано да му говори така. С това той напълно загуби и малкото влияние, което имаше над племето. От тази нощ до смъртта му никой нямаше да зачита думите му.

Танцуващия ураган си помисли, дали да не защити Полския славей. Дали не трябваше да предизвика Счупения рог на двубой, заради неуважението, което показа към техния вожд. Но щеше да се пролее кръв… кръвта на Счупения рог, а Танцуващия ураган не можеше да убие брат си. Поне засега.

Като притисна Рейчъл, която все още беше в безсъзнание, по-близо до гърдите си, Танцуващия ураган мина през насъбралото се множество и тръгна към колибата си в края на селището. Той влезе вътре и положи Рейчъл на една щавена кожа, простряна върху пръстения под. Нежно вдигна главата й и постави под нея възглавница от гъши пух.

Той загреба с една купа вода от ведрото и извади парче ленен плат. Клекна до Рейчъл и започна да мие лицето й. Докато избърсваше саждите, му се прииска да изтрие и болката, изписана на посивялото й лице.

Да се оженя за Рейчъл? Нима се съгласих да се оженя за бяла жена? — каза си той. Не мога да се оженя за бяла жена. Всъщност въобще не искам да се женя отново! Но с думите, които изрече пред племето, той се обрече на това. Каза, че ще се ожени за нея, за да й спаси живота, и наистина ще го направи.

Някъде дълбоко в съзнанието си Рейчъл усети как изплува от дълбока тъмнина. Нямаше я изгарящата топлина на пламъците. Сега усещаше само хлад, който преминаваше по лицето, ръцете, дори краката й. Вече не чуваше пращенето на съчките и пламъците, а някакъв мек, плътен глас, който тананикаше странна, неразбираема песен.

Рейчъл пое дълбока, разтърсваща глътка въздух. Дробовете й пареха. Тя се закашля, давейки се от пушека, който все още изпълваше гърдите й.

— Спокойно — прошепна напевният глас. — Спокойно, моя Рейчъл — той приглади назад косата й и докосна страните й с хладната си ръка.

Тя се опита да отвори натежалите си клепачи. Този мъжки глас беше толкова успокояващ. Колко лесно й беше отново да потъне в черната безпаметност, която я владееше. Но Рейчъл не искаше да й се предаде. Трябваше да разбере какво става.

С мъка отвори очите си. Не знаеше защо, но не се изненада, когато видя, че нейният индианец поднася съд с вода към устните й.

— Пийни — подкани я той.

Рейчъл вдигна глава, за да отпие от студената вода и после отново се отпусна. Погледът й постепенно се избистри. Тя се намираше в някаква непозната колиба. Беше малка и сводеста, а не дълга и тясна като останалите.

— Танцуващ урагане? — за първи път произнесе на глас името му, въпреки че беше са го казвала хиляди пъти наум.

— Да, ки-ти-хи?

Тя се взря в черните му очи, търсейки подкрепа.

— Какво стана? Как попаднах тук? — тя прокара длан по лицето си. — Ами кладата?

Танцуващия ураган седна на пети, за да може да вижда по-добре жената, която щеше да му бъде съпруга.

— Вече си в безопасност, Рейчъл.

В небесносините й очи проблесна несигурност.

— Ти си ме спасил? — тя прокара ръка по косата си, която бе мокра и изцапана с пепел.

Той си помисли колко ли ще е приятно да гали измитите й и изсушени на слънцето коси.

— Днес не беше най-добрият ден за умиране на една смела жена.

— Аз принадлежа на Счупения рог. Сигурно е много сърдит.

— Много е сърдит — каза Танцуващия ураган на напевен английски.

— И той ти разреши да ме отвържеш и да ме отнесеш?

— Такъв е законът.

Рейчъл се надигна и седна.

— Какъв закон?

 

— Ако те поискам за жена, оставаш жива.

Очите на Рейчъл се отвориха от изумление.

— За жена! Аз не съм твоя жена!

— Церемонията ще бъде утре, когато великото слънце огрее небето на запад.

Тя издаде кратък, истеричен смях.

— Аз няма да се омъжа за теб! Няма да се омъжа за Гифърд и със сигурност няма да се оженя за онова животно, брат ти!

Тя впери поглед в Танцуващия ураган. Почувства се измамена от него.

Той стана и отиде в дъното на малката колиба да остави купата.

— Тогава, наистина съжалявам за теб — каза той със сериозен глас. Защото ще трябва да се върнеш при Счупения рог.

Тя следеше с поглед движенията му. Въпреки че колибата беше малка, изглеждаше удобна. Един оловен светилник с процепи висеше от тавана и хвърляше златиста светлина. Също като в колибата на Счупения рог и тук от гредите на тавана висяха кошници и връзки сушени билки, а в средата имаше малко огнище. Но в колибата на Танцуващия ураган си личеше липсата на женска ръка. Съдове, животински кожи, сечива, ловни оръжия, лежаха разхвърляни навсякъде. Той прескочи една кошница, за да постави копието си на мястото му — до стената.

— Ти ме изнудваш — обвини го тя. — Не може да направиш това. Така по нищо не се отличаваш от Счупения рог.

Той се обърна и я погледна, раздразнен от неблагодарността й.

— Направих каквото можах, за да те спася.

— И единственият начин беше да кажеш, че ще се ожениш за мен?

Той вдигна рамене.

— Да, това беше единственият начин — после млъкна, но черните му очи продължиха да я гледат. — Давам ти някаква възможност, Рейчъл. Няма да те насилвам. Никога не бих го направил.

— Възможност! — тя отметна лененото платно, с което я беше завил. — И това ми наричаш възможност! Да умра или да се омъжа за дивак?

Танцуващия ураган стисна зъби.

— Не съм казал, че тя е най-добрата.

Рейчъл сви краката си и обгърна с ръце коленете си. Опря чело на тях и затвори очи. Какво ще прави сега?

Какво можеше да направи? Може би сега й се откриваше начин да се спаси? Беше казала на Дори, че бог ще я пази, че ще я спаси от Счупения рог, но никога, и в най-невероятните си фантазии, не си бе представяла, че такава ще бъде цената на спасението й.

Тя вдигна глава.

— Ако се омъжа за теб, Счупения рог не може отново да ме вземе.

— Не може. Като моя жена, аз ще те закрилям… винаги.

Начинът, по които каза винаги, накара Рейчъл да потръпне. Винаги? Само докато избягам, помисли си тя. Само докато Томас дойде да ме вземе. Все пак това няма да трае дълго. Най-много една, две седмици. Няма да е истински брак, каза си тя разумно. Това е просто начин да остана в безопасност, докато Томас дойде да ме вземе, или докато намеря начин сама да избягам.

Рейчъл наблюдаваше как Танцуващия ураган изтръсква лененото платно, с което — досети се тя — я беше измил.

— Добре — тихо каза тя. — Ще се омъжа за теб, но само защото не искам да умра.

— Всеки има различни причини, за да се омъжи.

— Да, а какви са твоите? — предизвикателно каза тя.

Беше ядосана, защото той я постави в това положение против волята й. Беше я яд, че няма друг, по-добър изход.

Той се обърна така, че тя вече не виждаше изумително красивото му, бронзово лице.

— Някога имах жена, но тя си отиде.

Значи на вдовеца му трябва някой да му чисти и готви, помисли си тя. Слугиня.

— Няма да те нараня. Не обичам да удрям жена.

— А само да я принудиш да се омъжи за теб — в мига, в който произнесе тези думи, съжали. Знаеше, че трябва да му е благодарна. За бога, та този човек беше рискувал собствения си живот, за да я спаси!

След като той не й отвърна, тя каза с по-мек глас.

— Гифърд, откриха ли го… мъжът, който беше с мен.

Той поклати отрицателно глава.

— Не, все още, не. Счупения рог изпрати хората си да го търсят — той донесе купа, пълна с пресни горски ягоди, и я сложи пред нея. — Ще го убият, когато го намерят.

Тя наведе брадичката си и посегна към купата.

— Знам.

— Той не ти беше мъж, нали? — Танцуващия ураган трябваше да попита, въпреки че това нямаше значение. Този бял мъж никога нямаше да се измъкне от земята на ирокезите, без да пострада скалпа му.

Тя с трудност преглъщаше горските ягоди.

— Не. Така трябваше да стане, но… — гласът й замлъкна, защото й се стори безсмислено да продължи.

Ако Гифърд още не беше убит, това можеше да се случи всеки момент. Стори й се почти богохулство да говори за проблема между тях. Какъв смисъл имаше да каже, че никога не го е обичала. Защо трябваше да казва, че Гифърд никога не можа да раздвижи кръвта й, както този червенокож мъж, с който бяха заедно в колибата му. Гифърд беше толкова различен от Танцуващия ураган.

Танцуващия ураган клекна и посегна да си вземе от ягодите. Върховете на пръстите му докоснаха нейните и тя ги отдръпна. Чудеше се дали Рейчъл обича онзи мъж, Гифърд.

— Говорят, че те е изоставил — каза той и усети искрата, която премина между тях, когато се докоснаха.

Очите на Рейчъл се напълниха със сълзи.

— Не… не е било нарочно. Гифърд никога не би направил това с мен. И аз не бих постъпила така с него.

Танцуващия ураган дъвчеше замислено.

— Ти не си отговорна за страхливостта на друг човек.

Тя вдигна глава. Бяха толкова близо един до друг.

Чуваше дишането му, усещаше онази особена възбуждаща миризма на гора, която идваше от него. Чудеше се дали не направи грешка, като се съгласи да се ожени за този езичник. Не знаеше дали в мига, в който каза „да“, не изгуби душата си.

— Гифърд не е страхливец. Той беше изплашен. И много объркан.

— Говорят, че щял да се върне за теб. Знаеш, че това не е вярно.

Отново сълзи запариха очите й. Тя наведе глава, за да не види той слабостта й.

— Той ще дойде — прошепна тя.

— Предупреждавам те, Рейчъл. Ако станеш моя жена, ще бъдеш моя завинаги — гласът му стана остър, почти заплашителен. — Няма да ти позволя да си идеш. Няма да изгубя и тази съпруга. Избирай сама, мой смел воин.

Рейчъл знаеше, че лъжата е грях. Но това е единственият начин, крещеше вътрешният й глас. Единственият начин да оцелееш. Тя наведе глава и се помоли бог да й прости.

— Ще бъда твоя жена — прошепна тя. — Завинаги.

Той протегна ръка и я погали по бузата.

— Ще имаме достатъчно време да се сближим. Не очаквам да дойдеш в постелята ми още в първата ни нощ като мъж и жена — върховете на пръстите му изучаваха гладката й кожа… извивката на треперещите й устни. — Аз съм търпелив.

Тя остави клепачите й да се затворят, уплашена от топлото сладостно чувство, което усети някъде дълбоко в стомаха си, а то се издигаше и се разливаше като топлина по ръцете и краката й. Поне не се надява, че ще спя с него, помисли си тя. Засега поне, не забрави да си напомни.

Рейчъл хвана ръката му и я наведе. Пръстите му потърсиха нейните, но тя не се отдръпна веднага.

— Каза, че утре ще бъде сватбата, нали?

Той галеше върховете на пръстите й със своите, изненадан от желанието, което изпитваше към тази бледолика.

— Да. Утре ки-ти-хи. Утре ще станеш моя жена.

Тя измъкна ръката си и се отпусна отново върху постелята, която той й беше приготвил, й придърпа покривалото върху раменете си.

— До утре, тогава — каза тя, сякаш четеше собствената си смъртна присъда.

Той се изправи, духна свещите в светилника и колибата потъна в мрак.

— Тази нощ ще те оставя тук. Не мога да бъда с теб, докато сме още неженени, но ако ти потрябвам, ще бъда отвън, пред вратата. Повикай ме и ще дойда.

Рейчъл придърпа към себе си грубата ленена завивка и затвори очи. Тези диваци имаха доста странно чувство за чест. Могат да изгорят една жена жива, могат да я принудят да се ожени, но не могат да спят в една и съща колиба с нея, дори и когато тя ще стане съпруга на един от тях. Мисълта за това й се стори толкова абсурдна, че се усмихна в тъмнината.

Танцуващия ураган погледна за последен път към неподвижното тяло на Рейчъл, след това взе копието си и излезе в нощта.