Колийн Фокнър
Дива любов (21)

Глава двадесет и първа

Рейчъл седеше с кръстосани крака пред огнището във вигвама, сгушена в робата си от еленова кожа. Беше почти призори. Дори още спеше от другата страна на огнището и леко похъркваше.

Рейчъл не беше намерила покой цяла нощ и малкото часове, в които беше успяла да заспи, бяха разкъсани, изпълнени с черни, яростни кошмари. Тя потръпна и хвърли един малък пън в тлеещите въглени в краката си. Огънят пукаше и хвърляше искри, а пламъците подскачаха, за да близнат сухото дърво.

Погледът й се плъзна към коженото покривало на вратата. Знаеше, че Танцуващия ураган ще дойде. Изненадваше се само защо го няма още.

Рейчъл знаеше, че никога не беше изпитвала такава горчивина, такава ярост и такава болка едновременно. Танцуващия ураган я беше измамил — изневерил на нея и на нейната любов към него, — като не й беше казал, че предишната му съпруга е още жива. Бракът й с Ураган е бил една лъжа. Не е можел да се ожени за нея, след като през цялото време е бил женен за Та-уа-ни!

Най-лошото нещо беше, че Рейчъл се чувстваше глупаво. Не трябваше да му доверява любовта си. В края на краищата той беше мъж. Няма значение дали цветът на кожата е червен, бял или зелен, мъжът си оставаше същество, на което не може да се вярва и тя го знаеше. Не се ли беше поучила от Гифърд?

Разбира се, Танцуващия ураган изглеждаше друг. Само колко много месеци беше успял да я заблуди! През пялото това време тя си беше мислила, че той наистина я обича. Бяха толкова щастливи! Но той не я обичаше, не можеше да я обича. Никой не би постъпил така с човек, когото обича.

Рейчъл чу шум от стъпки, които скърцаха по снега пред вигвама и инстинктивно придърпа робата си към тялото. Кожата на входа помръдна и Танцуващия ураган пристъпи вътре.

В същия момент Дори се размърда и погледна от постелята си, като търкаше сънено очи. Забелязвайки Танцуващия ураган, който стоеше насред вигвама, тя подскочи и си взе нощницата.

— Не е нужно да си ходиш — каза Рейчъл, без да обръща внимание на Танцуващия ураган.

Разбира се, че ще си отида като всяка сутрин отговори Дори, заобикаляйки огнището. — Вие двамата си поговорете, а аз ще намина малко по-късно да проверя какво става, Рейчъл, мила.

Рейчъл се почувства изоставена, когато чу как Дори се измъкна през вратата и след това как се отдалечават стъпките й в снега.

След като Дори си замина, Танцуващия ураган продължаваше да стои близо до входа, без да е казал нито дума.

Рейчъл дълго не поглеждаше към него. Чувстваше как черните му очи я пронизват и си пое дълбок дъх. Искаше да е сигурна, че е овладяла емоциите си, преди да заговори. Не искаше да плаче и да се унижава. Докато живееше сред индианците тези месеци, беше се научила поне какво означава чувството за достойнство и чест. Предпочиташе Дори да беше останала — когато приятелката й беше до нея, се чувстваше по-силна.

Танцуващия ураган пръв наруши крехката тишина. Той се приближи и приклекна до нея с поглед в огъня.

— Ръцете ми страдаха без теб тази нощ — каза той толкова тихо, че тя не беше сигурна, дали изобщо е проговорил. Той я гледаше и тя беше принудена да обърне главата си към него, за да го вижда. — Готов съм да направя всичко, за да проправя това, което се случи — той спря за момент. — Не съм подозирал, че това ще те нарани толкова много, иначе щях да ти разкажа всичко.

Рейчъл изви горната си устна в невярваща усмивка.

— Не си подозирал, че ще страдам от факта, че имаш още една съпруга!

— Казах ти, но ти не слушаш какво ти говоря — той докосна ухото си. — Тя беше моя съпруга някога. Вече не ми е.

— Така значи — тя погледна отново към огъня.

Дори сега, когато сърцето я болеше толкова много, че предизвикваше болки в целия й гръден кош, тя изпита съжаление към него. Той беше толкова дяволски красив. Срамуваше се да признае, че го желае, дори сега, в този миг. Дори след всичко, което й беше причинил.

— Сигурна съм, че каза, че е умряла.

Той вдигна бронзовия си пръст.

— Никога не съм казвал, че е умряла. Казах ти, че я няма.

Рейчъл се обърна към него с цялата си ярост и замахна към обвинителния му пръст.

— Ти ме накара да повярвам, че е умряла, като през цялото време си знаел, че тя е жива!

Той кръстоса ръце пред гърдите си и кимна в знак на съгласие.

— Направих го и съжалявам за това. Трябваше да ти кажа, че Та-уа-ни е жива.

— Защо не го направи?

Във въздуха увисна тишината, докато той обмисляше отговора си.

— Защото ти нямаше да се ожениш за мене или, може би, нямаше истински да се обречеш на мене — един черен кичур коса падна на лицето му и се разпиля върху бузата му. — Ако ти бях казал за първата си жена, можеше никога да не се влюбиш в мене.

Рейчъл трудно можеше вече да устои на този топъл, изпълнен с разкаяние глас. Би предпочела да й викаше, дори да я удари. С това можеше да се справи. Но този негов тон накара част от нея да пожелае да протегне ръка към него и да докосне неговата твърда бронзова десница. Част от нея искаше с целувки да премахне болезнените бразди по лицето му, които издаваха страдание, и да му каже, че все още го обича.

Тя разбира се знаеше, че все още го обича, независимо, колко много искаше да не го обича. Но това не променяше нищо. Тя нямаше намерение да бъде втора съпруга. Чувствайки се по-топло, Рейчъл разхлаби робата си.

— Когато дойде пролетта, някой ще ме изпрати до Анаполис, а оттам ще мога сама да се оправя до Филаделфия. Можеш спокойно да живееш с жена си и детето си. Няма да застана между вас.

Ураган се изправи внезапно.

— Ти си моя жена. Никъде няма да ходиш!

Тя отметна робата си от раменете и скочи.

— Тя казва, че тя е твоята жена. И ти казваш, че ти е жена.

— Аз казах, че тя беше моя жена. Ние сме разведени. Казах ти веднъж, преди много време, че ние индианците се развеждаме. Знам, че това не е обичайно, но се случва. Защо не можеш да приемеш, че една грешка може да се поправи?

— Веднъж щом се ожениш, жениш се за цял живот. Тя е твоята истинска съпруга.

— Защо трябва един мъж да бъде наказан до края на дните си за грешката, която е направил, преценявайки друг човек? Защо една жена трябва да е принудена да се ожени за мъж, който е груб с нея?

— Ти си бил груб с нея? Наранил си я?

— Не исках тя да спи с брат ми, с приятелите ми, с всеки трапер и войник, който минаваше през нашия лагер и й предлагаше дрънкулки срещу плътта й — тъмните му очи я гледаха внимателно. — Ако се беше омъжила за страхливеца Гифърд и той те биеше, не смяташ ли, че трябваше да имаш правото да не бъдеш повече негова жена?

Колко жени познаваше Рейчъл в Англия, които не бяха щастливи в брака си? Твърде много, за да може да ги преброи. Някои жени ги биеха или ги държаха заключени в изоставени имения в провинцията, или ги нагрубяваха с думи, но на повечето просто не им обръщаха внимание, което изглеждаше може би дори още по-лошо. Какво щеше да стане, ако се беше омъжила за Гифърд? Ами ако беше започнал да я бие? Нямаше ли наистина да иска да има правото да се разведе с него? Може би щеше да го поиска, но това не можеше да стане във Филаделфия.

— Защо не ми отговаряш? — предизвикателно попита Танцуващия ураган.

Долната й устна потръпна. Индианският начин на мислене изглеждаше логичен. Имаше смисъл в това, което говореше Ураган. Но той винаги успяваше да я накара да гледа на нещата с неговите очи. Тя усети как очите й се изпълват със сълзи и отмести погледа си.

— Но онова малко момченце е твое. Ти трябва да си с него. Трябва да се помириш със съпругата си и да бъдеш баща на сина си.

— Аз дори не зная, дали наистина е мой син. Та-уа-ни не е поискала нищо от мене. Нейният мъж я е изоставил. Сигурен съм, че търси само покрив и храна за детето.

Тя го погледна отново, изучавайки го.

— Значи, тя остава в селището. Ти ще трябва да се грижиш за нея. Тя няма никаква друга защита.

— Ще я оженя за мъж от друго селище.

— А какво ще стане със сина ти? — попита Рейчъл. — И него ли си готов да дадеш на друг човек да го гледа, след като аз не съм в състояние да ти родя дете?

— При индианците детето принадлежи на майка си. Аз нямам никакви права над детето, дори и да е мое, освен ако майката сама не го предложи.

Тя избърса една сълза, която щеше да се спусне по бузата й. Когато заговори отново, гласът й беше напрегнат.

— Чувствам се толкова измамена и предадена, Урагане. Бил си нечестен с мене. Не мога да престана да си задавам въпроса на какви други полуистини съм била достатъчно наивна да повярвам.

Той хвана ръката й и целуна дланта й.

— Няма нищо друго. Заклевам се в тази земя.

Беше толкова приятно да усеща топлите му устни до ръката си… Тя се дръпна.

— Не мога да мисля — тя докосна слепоочията си. — Толкова съм уморена, не мога да мисля. Знаех, че някога си бил женен, но беше толкова различно. Тогава в моите мисли тя беше мъртва.

Тя го погледна и отпусна вяло ръце.

— Но сега как мога да се конкурирам с нея? Дори ако приема тази глупост за предишен брак — сегашен развод, което ми е толкова чуждо, как мога да се състезавам е нея? Тя е толкова красива. Тя ти е родила син — нещо, което аз изглежда няма да мога да направя.

— Обичам те — каза той просто. — Не обичам Та-уа-ни Никога не съм я обичал. А колкото до нашето дете, казвал съм ти, че го виждам в бъдещето. И дори и да нямам дете, аз ще те обичам все така и ще те желая все така.

— Не искам да говорим за това повече, не сега.

Тя поклати глава. Главата й беше объркана от всякакви мисли. Беше толкова смутена от всичко, което беше изживяла и помислила.

— Искам да си вървиш — прошепна тя. — Веднага.

— Това е моят дом — внезапно той стана раздразнителен. — Дадох ти цяла нощ да помислиш, съпруго моя, но вече е време да разрешим въпроса и да продължим с нашите планове. Аз и ти трябва много неща да обмислим, ако ще поведем хората на запад, когато започнат пролетните дъждове.

— О, не — тя размаха ръце. — Няма да е толкова просто. Ти не можеш просто да кажеш съжалявам и с това да се приключи. Ти ме излъга, Урагане. Ти изневери на моето доверие в теб и в твоята любов към мен! — тя посегна към кожената си роба. — Не съм сигурна дали бих могла да бъда твоя съпруга, след като знам това.

— Упорита си, Рейчъл. Можеш да изпитваш яд към мене. Можеш да изгориш кожата ми, можеш да ме отблъснеш в постелята, но не можеш да разрушиш заради Та-уа-ни всичко това, което изживяхме заедно през тези месеци.

— Аз не мога? — тя наметна робата си върху раменете. — Аз не мога да захвърля всичкото това, така ли? Значи вината е моя? — тя грабна кошницата с нещата за шев близо до вратата. — Точно като истински мъж! Объркваш всичко и след това се държиш така, като че ли цялата вина е моя!

— Рейчъл, мила, аз не исках да кажа това…

— Ако не излезеш оттук, тогава аз ще напусна. Това е мое право, нали? Ако наистина съм твоя съпруга, а не пленница, то имам правото да те напусна.

Рейчъл видя как той свива пръсти в юмруци. Той се ядосваше все повече, но на нея й беше безразлично. Както и да побеснееше той, тя беше още по-бясна!

— Сред индианците от лени ленапи имаш това право като моя съпруга.

Тя отмести кожата на вратата.

— Тогава упражнявам това си право, съпруже! Можеш да вървиш по дяволите! — Рейчъл се измъкна през вратата, здраво стиснала в ръка кошницата с шевните си принадлежности, и закрачи през лагера.

Другите жители бяха започнали да стават. Няколко души погледнаха да разберат откъде идва тази семейна кавга, но след това сдържано се обръщаха.

Рейчъл крачеше с премерена крачка през центъра на лагера и се отправи към вигвама на Звездна светлина и Шаакан. Това беше първото място, за което се сети — първото място, където щеше да намери утеха. Тя извика Звездна светлина, почака за отговор, след това влезе в дома на по-възрастната двойка, но в последния момент забеляза Та-уа-ни, която се беше запътила към вигвама на Танцуващия ураган с вързопа си дрехи в ръка и бебето на гърба.

Танцуващия ураган се обърна крайно изненадан, че Рейчъл се връща толкова скоро. Въпреки че не беше свикнал да ругае като англичаните, от устата му се изплъзна една непристойна дума, когато видя Та-уа-ни.

Танцуващия ураган я наблюдаваше, докато поставяше вързопа с дрехи на земята и сваляше детето от гърба си. Тя го освободи и го остави на земята. След това махна горната си дреха и я окачи до вратата, бръкна в багажа си и извади малък пакет с царевична каша. Докато бързаше към огнището, не го поглеждаше, а главата и беше наведена в покорна поза. Когато заговори, тя каза на езика на ирокезите:

— Сутрин е и нищо не си сложил в стомаха си, съпруже. Остави на мен, недостойната жена, да те нахрани.

Сега, когато беше свикнал с езика на алгонките, слово, то на Седемте народа му прозвучаха странно.

— Не съм гладен. Кажи ми защо дойде, Та-уа-ни. Защо не готвиш вече на червенобрадия — мъжът, заради когото ме изостави?

Тя вирна малкия си нос…

— Той беше лош човек. Той не беше мой съпруг. Каза ми, че ще се ожени за мен, но не го направи. Ти си съпругът на Та-уа-ни. Аз не се държах като добра съпруга, но се върнах, за да поправя грешката. Ще бъда добра съпруга, от сега нататък. Научих тежък урок, но добре го научих.

— Аз се разведох с теб, когато ти ме напусна с трапера — той гледаше с невярващи очи, докато тя продължи да бърка царевичната каша с малко вода в една каменна, купа, която намери до огнището. Това беше любимият съд на Рейчъл, с нарисувани чайки върху него. — Ти каза, че искаш да се разведем. Каза, че би искала да видиш лицето ми отново едва след смъртта.

Тя повдигна нежните си рамене.

— Аз съм една глупава жена, която е наранила силно своя мъж. Ще изкупя вината си — тя извади царевична питка и я постави на камъка за готвене, който се беше — нагрял от огъня. — Ще изпека този царевичен хляб, ще изчистя дивеча — тя го погледна през миглите си. — Ще доставя удоволствие на мъжа си в спалната постеля. Ще му се отплатя двойно за начина, по който съм го наранила.

— Аз имам друга жена.

— Бялата курва ли?

Ръката му изпита желание да удари Та-уа-ни. Някога я мислеше за най-красивата жена в своя живот, но сега злото й сърце засенчваше красотата, която някога беше открил в нея. Сега той я виждаше само като хитра жена.

— Не говори за Рейчъл по този начин или ще ме принудиш да те ударя! — каза той със стиснати зъби. — Сега тя е моя съпруга. Ти се отказа от тази чест в деня, в който ме напусна с червенобрадия.

Та-уа-ни сведе очи и предприе друг ход.

— Ако нищо не може да се направи с бялата жена, няма да ти преча да си имаш и втора жена. Мога да я използвам да ми помага в кухнята и за детето.

За първи път Танцуващия ураган си позволи мислите му да го отведат към малкото момче, което седеше тихо до вратата, точно на същото място, където го беше оставила майка му. Двегодишното момче си играеше с връзките на мокасините. Танцуващия ураган потърси нещо, по което да познае, дали детето е негово, но не откри никаква прилика. То беше един мъжки вариант на Та-уа-ни и с нищо не подсказваше кой може да е бащата.

— Ти вече не си моя жена, Та-уа-ни. Ти изневери на нашия обет и аз те освободих от твоето задължение като моя съпруга. Трябва да напуснеш селището. Ще ти дам храна и хора, които ще те придружат. Ти не си желана тук.

— Ще ме оставиш да замина и да ти взема сина?

— Не съм сигурен, че той е мой. Би могъл да бъде дете на всеки. Ти си доста свободна в отношенията, които трябваше да са само мои.

— Той е твой — тя обърна царевичните питки, които хубаво се препичаха. Вигвамът миришеше леко на печен царевичен хляб. — Нямам къде да отида. Траперът ме изостави.

— Не можеш да останеш тук, Та-уа-ни! Веднъж вече почти разруши живота ми. Няма да ти позволя да го направиш отново! — той крещеше на ирокезки, а думите омърсяваха дъха му.

Тя се изправи.

— А какво ще стане със сина ти? Искаш ли да го видиш как умира от глад в гората? Искаш ли да го видиш как умира от студ или го изяждат вълците?

Малкото момче погледна Танцуващия ураган в този момент и плесна с пълничките си ръчички — устните му се усмихваха и образуваха трапчинки в кръглите му бузки.

Той беше хубаво дете. Ураган си помисли за детето, за което копнееха с Рейчъл.

— Как се казва? — нямаше намерение да разпитва Та-уа-ни за детето. Не искаше да си позволи никаква опасност да се привърже към него. Та-уа-ни беше лъжкиня. Детето най-вероятно не беше негово.

— Викам му Ла-уе-рас — голямата гръмотевица на своя баща ураган.

— Той е добре възпитан.

— Той е палаво дете и има нужда да бъде наказван — тя дори не погледна към сина си. — Има нужда от баща, който да го научи как се става мъж.

Ураган поклати глава.

— Трябва да се махнеш от моя дом, Та-уа-ни. Върви си веднага.

Тя го погледна от мястото, където беше коленичила до огъня.

— Нямам къде да отида. Червенобрадия каза, че ще ме убие, мен и детето ми, ако ме срещне отново. Не мога да пътувам през зимата с това малко дете. Нямам къде да прибера сина си от студа, освен в твоето жилище, Урагане. Такъв велик шаман като тебе не може да изхвърли едно дете в снега в ден като днешния.

— Ти не знаеше, че аз съм тук, Та-уа-ни. Беше чиста случайност, че попадна на мен. Ти не ме искаш. Ако не бях тук, на моето място щеше да бъде друг мъж, който щеше да те прибере и да те нахрани — той премести погледа си встрани и след това отново към нея, а черните му очи я пронизваха. — Ще ти дам храна и след това трябва да си тръгнеш оттук.

Тя постави две царевични питки върху дървения поднос и го постави пред него.

— Не ме е довела случайността тук, а съдбата, мой мили съпруже. Хайде, ела да ядеш, преди да изстине.

Какво им става на жените днес, помисли си Танцуващия ураган. Не ме ли чуват какво им говоря?

Но какво можеше наистина да направи, ако траперът я беше изоставил? Не можеше да остави детето да умре от глад или да замръзне от студ, защото нямаше кой да се грижи за него. Дори ако съществуваше и най-малката вероятност то да е негово дете, той не можеше да гледа неговото нещастие. А дори и детето да не беше негово, той имаше морална отговорност към всяка божа рожба.

Танцуващия ураган грабна зимното си палто и го хвърли ядосано върху раменете си. Не обичаше да го принуждават да прави каквото и да било. Като че ли проблемите му с Рейчъл, която толкова му се сърдеше, не бяха достатъчно сериозни, върху плещите му лежаха и новите тежки отговорности на шаман, а сега беше принуден да се погрижи за подслона и прехраната на Та-уа-ни и нейното дете.

Не можеше да остане повече там. Той почти се засмя иронично на факта, че вчера сутринта правиха любов с Рейчъл тук под уютния покрив на техния вигвам, а тази сутрин той вече не беше техен. Той грабна лъка си ядосан и отчаян.

— Къде отиваш? Още не си ял — възпротиви се Та-уа-ни и стана на крака.

Малкото момче се разхленчи и протегна ръце към нея, но тя го тупна, погълната единствено от излизането на Танцуващия ураган.

— Нахрани детето — нареди й той. — В кошниците има храна и други неща. Използвай каквото можеш — той преметна лъка си през рамо и се отправи към вратата. — Засега можеш да спиш тук. Аз ще отида другаде.

Тя го хвана за ръката.

— Не е нужно да напускаш собствения си дом. Ако бялата жена те е напуснала, ще имаш нужда от жена, която да се грижи за теб — тя погали с длан ръката му с престорен свян, а гласът й беше медено сладникав. — Остави ме да се грижа за теб. Зная какво обичаш — сексуалният й намек беше очевиден. — Не е минало толкова време и аз си спомням всичко. Спомням си как обичаш да те докосвам.

Тя плъзна ръката си към издатината под препаската му и когато го хвана, Танцуващия ураган се отдръпна, отвратен от нейния опит да го подкупи с тялото си.

Заобиколи момченцето и излезе бързо през вратата.

— Само не ми препречвай пътя, Та-уа-ни — извика той през рамо. — Или ще съм принуден да те убия!