Колийн Фокнър
Дива любов (3)

Глава трета

Рейчъл се събуди бавно от непознатите звуци в лагера на мохоките. Жените и децата се занимаваха със сутрешните си задължения и техните гласове изпълваха въздуха. Огнищата пращяха и мъжете тихо се поздравяваха, докато се събираха пред жилищата си за закуска.

Още преди да е отворила очи, Рейчъл почувства топлината на майското слънце, което я огряваше. Ярката му светлина нахлуваше в мислите й, хвърляйки множество игриви зайчета под клепачите й. Вече я болеше главата. Като повдигна бавно миглите си, Рейчъл огледа мястото, където се намираше.

На дневна светлина тя можеше да види, че индианският лагер беше голям, може би с около двадесет жилища, подредени в три редици. В края на редиците се намираха няколко по-малки колиби. Навсякъде имаше червенокожи мохоки. Децата тичаха нагоре-надолу и носеха ведра от кора, пълни с вода, а полуголи жени бързаха да приготвят храна на семейните огнища.

Мъже с обръснати до кожа глави, с изключение на една конска опашка, седяха с кръстосани крака. Някои се занимаваха с нещо, а други бездействаха, но всички чакаха подсладената каша и хляба, които се готвеха в момента, както Рейчъл можеше да долови по миризмите.

Погледът й се премести по-наблизо. На няколко метра от нея среше Гифърд с неудобно подпряна глава на дървения стълб, за който бе завързан. Тя не можеше да види жената, вързана зад нея. Имаше няколко жени — пленнички — една светлокоса жена с жълта долна риза, една млада индианка, чието голо тяло беше едва покрито с парче мръсна, нещавена кожа и една брюнетка с окървавена глава и с очевидно липсваща част от косата. Рейчъл преглътна яда, който се надигаше в гърлото й. Пленниците изглеждаха почти мъртви. Не можеше да не си зададе въпроса — след колко ли време ще започне и тя да изглежда като тях… или по-зле.

Рейчъл облиза сухите си устни, мислейки колко е жадна. Един образ премина бързо през съзнанието й — мъж, индианец, с черни като въглен очи, които я преследваха. Наистина ли беше дошъл при нея през изминалата нощ или тя си бе въобразила всичко това?

Рейчъл стисна силно очи. Беше сънувала толкова странни неща тази нощ. Беше птица, рееща се в небето. После се разрази гръмотевична буря. Тя прелетя през облаците, гледайки отвисоко индианското селище. Навсякъде видя смърт и сърцето й се сви заради хората, които я бяха взели в плен. Измърмори недоволно и отвори отново очи. Не проумяваше как бе възможно да почувства нещо към тези хора, дори и на сън.

— Рейчъл?

Тя незабавно погледна към Гифърд.

— Гифърд?

— Вече е утро, нали? И все още не са ни убили? — промълви той боязливо.

— Все още не — каза тихо тя.

Опасяваше се да не говори твърде високо от страх, че би могла да привлече вниманието на някой от похитителите си.

— Е, благодаря на Бога, че този езичник ми донесе вода снощи, иначе никога нямаше да доживея до сутринта.

Рейчъл втренчи поглед в Гифърд. Следователно не си бе измисляла…

— Някой ти донесе вода снощи?

— Поне едно от онези животни имаше благоразумието да разбере, че не бих струвал нищо като откуп, ако съм мъртъв — той избърса устата си в разкъсаната на рамото си дреха. — Смяташ ли, че можем да се осмелим и да извикаме някой да ни донесе храна и вода?

Рейчъл замислено хапеше долната си устна, докато оглеждаше лагера на индианците. Искаше да попита Гифърд за мъжа, който му беше донесъл вода; но нещо я караше да мълчи.

— Мисля, че е най-добре да кротуваме, Гифърд.

— По дяволите! Аз съм жаден и се нуждая от тоалетна — той погледна към оживения лагер. — Прощавайте! Предайте някой да дойде тук, ако е възможно. Имаме нужди, за който трябва да се погрижим.

Едно момче, което минаваше наблизо с ведро вода, взе една пръчка и я запрати към Гифърд, удряйки над главата му стълба, за който беше завързан. Гифърд се сви и отекна смях.

— Най-добре е да кажеш на твоето момче да спре с бърборенето си или всички ще отидем в казана… — каза тихо един глас зад Рейчъл.

За момент всички замълчаха.

— Какво казахте? — прошепна Рейчъл.

— Чу ме. Казах да го накараш да млъкне, преди да са ни изяли за вечеря. Те го правят, както знаеш. Ядат хора.

Тръпка на уплаха премина бавно по гърба на Рейчъл.

— Името ми е Рейчъл, Рейчъл Мороувър. А вие коя сте?

— Казвам се Дори. Мама ме наричаше Дорийн, но аз реших, че едва ли това е името, подходящо за повлекана като мене. Така че викай ми Дори.

Преди две седмици Рейчъл би била шокирана от такъв разговор. Но сега бе толкова зажадняла за човешки контакт, че не обръщаше внимание коя бе Дори. Очевидно тази жена знаеше нещо за червенокожите и може би щеше да помогне.

— Приятно ми е да се запознаем, Дори. Отсреща е… моят годеник, Гифърд Лангстън.

— Лангстън, така ли? Е, най-добре би било да кажеш на своя капризен мъж, че ако не кротува, онези, мохоките, ще му откъснат мъжките атрибути и ще ги опекат на шиш. Тези индианци са от лошите. Онова копеле, Счупения рог, той е настроил всички. Разядосал е индианците в околността на стотина мили. Виж, според мен, повечето от мохоките са с англичаните. Но тези, сенеките, дето живеят отвъд реката Сейнт Лоренс, те са с французите. Счупения рог е убедил някак си цялото селище да върви по този път. Глупакът мисли… — Рейчъл я чу да се прокашля и плюе на прашната земя, — че той и французите ще затрият всички англичани от северните колонии.

— От… от кога си пленница?

— На тази банда или на последната?

— Нима Счупения рог не те е отвлякъл?

— Спечели ме на зарове. Няколко от ония кресльовци, сенеките, ме откраднаха преди близо година. Те не бяха лоши. Не ме биеха твърде много и бяха къде-къде по-внимателни от стария Джесоп, към който бях закрепостена.

— Била си закрепостена? — попита Рейчъл шокирана.

Желанието на Дори да живее бе очевидно силно и Рейчъл й се възхищаваше за това.

— Продадоха ме в Лондон преди три години, защото откраднах, за да нахраня умиращото си бебе. Вместо да ме обесят или да ме хвърлят в Нюгейт да изгния, бях продадена по договор за седем години. Старият Джесоп ме купи в Кънектикът. Мразех зимите и неговите вонящи на риба ръце, които ме докосваха навсякъде всяка вечер, независимо от това дали кървях или не. Не го беше грижа много за жена му, предполагам… — тихо се засмя тя. — И когато сенеките ме откраднаха, аз си въобразих, че се издигам в този свят.

— А след това тези, другите индианци, те загубиха на зарове при игра със Счупения рог?

— Тъжна история, нали?

— И сега какво? Какво ще прави с нас Счупения рог?

— Жените продава на французите за пушки и пиене.

Рейчъл се поколеба за момент, преди да сниши гласа си, за да бъде сигурна, че Гифърд няма да чуе.

— А мъжете?

— Измъчват ги и най-често ги убиват — каза тя невъзмутимо.

Рейчъл се облегна на своя стълб, затваряйки очи. Проклятие! Вината беше само нейна. Тя беше казала на Гифърд, че ще бъде по-добре за тях да вървят безропотно със Счупения рог. Сега какво щеше да прави… Какво щяха да правят и двамата? Не можеше да позволи Гифърд да умре в ръцете на отвратителните същества!

Когато Рейчъл не проговори, отново, Дори изви ръце, докато успя да докосне голата ръка на Рейчъл.

— Рейчъл, мила.

Рейчъл пое дълбоко въздух. Сега не беше време да се самосъжалява. Ако щяха да се измъкват оттук живи, трябваше да бъдат в състояние да мислят трезво. Тя се усмихна. Докосването на Дори беше успокоително.

— Глупаво беше от моя страна да изплюя това точно сега. Но това си е самата истина. Тези мохоки са мръсни гадове. Преди седмица ги видях как убиха един мъж и изядоха месото му до кости.

— Тогава трябва да избягаме.

— Няма бягство, освен чрез смъртта.

— Не вярвам в това. Нито за миг даже. Брат ми Томас ще дойде да ни вземе. Знам, че ще го направи. Знам, че просто трябва да почакам. Томас ще освободи мен и Гифърд, както и тебе, Дори.

— Ти си лейди, нали така? Имаш пари? Татенце с титла?

— Той е граф, но не е много влиятелен. Защо? — попита тя, не виждайки смисъл във въпросите, които задаваше Дори.

— Говориш точно като човек, който винаги е получавал онова, което е искал. Вярваш в приказки, струва ми се.

— Вярвам във Всемогъщия Отец в неговата защита — каза твърдо тя.

— Е, къде беше неговата защита, когато Счупения рог те отвличаше? Използвай ума си, момиче. Нямаш никой, който да те защити. Нямаш нищо, освен ума си.

— Господ не е и няма да ме изостави…

— Шшт! — прекъсна разговора Дори. — Идва онази кучка със заешката устна. Тя е много подла. Мохоките я наричат Хубава жена, само защото е толкова грозна. Тя е първата жена на Счупения рог. А той има четири. Гледай да не я разсърдиш. Ще ти откъсне езика, без да й мигне окото.

Погледът на Рейчъл се насочи към Гифърд. Тя поклати глава съвсем леко, за да го предупреди. Знаеше, че той имаше намерение да предизвика мохоките. Можеше да види как очите му проблясват високомерно.

Гифърд не обърна внимание на предупреждението й.

— Време беше някой да дойде. Годеницата ми и аз се нуждаем от вода и храна. Време е да станем и да се разтъпчем. Не сме животни, за да бъдем вързани за дървета! — избърбори той високомерно.

— Вода? — Хубава жена се доближи до Гифърд с ведро от кора в едната си ръка и с черпак в другата. — Ето вода — тя загреба щедро и я хвърли в лицето на Гифърд.

Рейчъл задиша тежко.

Хубава жена се обърна към Рейчъл.

— Ти вода? — попита тя, ухилвайки се.

Рейчъл сведе поглед.

— Моля ви — каза тя, като се опитваше да звучи хрисимо.

Знаеше кога да предизвиква хората и кога да мълчи. Годините, прекарани в къщата на деспотичен баща я бяха научили на това. Хубава жена с нежелание загреба още веднъж от водата и я поднесе към устните на Рейчъл.

Рейчъл пи лакомо, без да знае кога ще пие отново. Когато Хубава жена се отдалечи, Рейчъл избърса уста в разкъсания ръкав на роклята и изви шията си така, че да си намокри лицето със студения мокър плат. Чу как Дори пие жадно. След това Хубава жена продължи по своя път.

— Тя отговаря за пленниците — прошепна Дори, когато индианката се отдалечи. — Ако искаш нещо, тя трябва да ти го даде.

— Един… — Рейчъл подбра внимателно думите си. — Един мъж дойде през нощта. С черни очи… — каза тихо тя.

— Черни очи? Всички червенокожи в колониите са такива, мила Рейчъл.

— Бих го познала, ако го видя отново. Той ми донесе вода посред нощ. Той… той беше мил с мене.

— Трябва да си сънувала — присмя се Дори. — Няма доброта в това селище. Те мразят белите. Всички индианци ни мразят, предполагам. Но тези хора, те ни имат зъб. Изглежда преди няколко години е имало нападение, когато мъжете са били на лов. Всички са били избити — и жените, и децата, дори кучетата и конете.

— Не, не съм сънувала. Той дойде при мен. Даде вода и на Гифърд; Гифърд ми каза.

— Странно нещо. Аз съм тука два, може би три месеца и нито един червенокож милосърден ангел не съм срещнала.

Образът на дивака, който й бе донесъл вода, изникна в съзнанието на Рейчъл. В този миг, като че ли извиквайки го от собственото си въображение, тя го забеляза да се разхожда из селището.

Дъхът й секна. Точно цветът на кожата му я хипнотизираше, а също и косата му… За разлика от повечето мъже, които бяха с тези неестествени конски опашки, той се беше облякъл като жена в дебело синьо-черно одеяло, спускащо се върху гърба му. Той бе най-предизвикателния мъж от всички, които някога бе виждала.

Като че ли усетил вниманието и, индианецът се обърна. Голите му бронзови гърди бяха широки, с изпъкнали мускули, ръцете и раменете му бяха изтъкани от сила.

Без какъвто и да било повод, погледът на Рейчъл се спусна към малкото парче плат, което едва покриваше слабините му. Тя преглътна с мъка, уплашена и очарована същевременно от очевидната мъжественост на индианеца. Вдигна бавно ресници и погледите им се срещнаха. За миг почувства състрадание в изражението му… интерес, може би дори похот. Някаква топлина в стомаха й започна да се разлива по нейното тяло. Бързо облиза долната си устна.

Мохокът се намръщи и внезапно се отдалечи.

Лицето на Рейчъл почервеня от срам. Какво ставаше с нея? Тези хора я бяха взели в плен и сега я държаха като затворник! Този мъж беше езичник, изоставен от Бога! Дивак! Как можеше да позволява на мислите си, на тялото си да я предават по този начин?

Против волята си, тя погледна отново към мястото, където той стоеше само преди миг и желаеше да го види все още там.

 

— Толкова много работа и то без слугиня, съпруже. Не е честно — оплака се Хубава жена на родния си език.

Тя коленичи пред съпруга си и започна да сваля мокасините му. В индианското жилище нямаше други, освен Хубава жена, Счупения рог и спящата им дъщеря, все още бебе, върху купчината кожи.

— Ти даде слугиня на Чайка — втората ти жена, със сакатото крило, а защо не и на мене?

Счупения рог наблюдаваше жена си, докато тя издърпваше мокасините му и разтриваше стъпалата му с дланите.

— Чайка заслужава слугините си. Тя се грижи добре за тях. Последните две, които ти доведох, умряха твърде странно. Чух да се говори, че си удавила малкото момиче от племето шони и че ти, съпруго, си дала на бялата жена отровни плодове.

Хубава жена се засмя, прокарвайки нокът по стъпалото му.

— Те ти бяха хвърлили око, както и ти на тях.

Счупения рог присви очи.

— Следователно, не отричаш, че си имала пръст в тяхната смърт?

— Дай ми друга слугиня да носи вода и щави кожите ти — тя повдигна крака му и го протърка в увисналите си гърди. — Така ще имам повече време да се грижа за моя съпруг както трябва.

Той сви пръстите на краката си, щипвайки кафявото зърно на гърдите и.

— Мога да ти дам една от пленничките…

Тя повдигна крака му и облиза големия му пръст.

— Новата жена. Онази Ра-чел.

— Не. Онази дебелата.

Тя налапа пръста му и го засмука. Счупения рог полегна върху купчината от кожи, като леко стенеше. Той си мислеше за Ра-чел и нейната великолепна кожа с цвят на слонова кост и се опита да си представи, какво ли би било усещането да легне с нея тук, в топлата си къща. Той погледна Хубава жена през притворените си очи. Тя беше добра съпруга и му доставяше удоволствие в леглото, но беше грозна. Разбира се, точно затова се беше оженил за нея. Той прокара пръст по обезобразеното си от белези лице до мястото, където ухото му бе зашито отново. Мразеше физическото съвършенство в мъжете и жените и не можеше да го търпи в неговия дом.

Бялата Ра-чел бе съвършена — съвършена така, както само жените могат да бъдат. Но, разбира се, това можеше да бъде променено, усмихна се той. Хубава жена сега ближеше ходилото на крака му, гъделичкайки го с розовия си език. Той изпъшка и пъхна ръката си под парчето плат, покриващо слабините му.

Нито един мъж не би се заинтересувал от бялата Рачел, ако тя вече не е красива, нали така? Тогава тя би станала притежание само на Счупения рог и на никой друг… Счупения рог направи знак на Хубава жена и тя повдигна полата си от еленова кожа и го възседна.

— Да — промърмори той в ухото й, докато стискаше гърдите й с двете си ръце. — Да, мисля, че ще имаш слугиня.

Очите му трепнаха, когато жена му се настани върху мъжествеността му.

— Ще кажем добре дошла на Ра-чел в нашата къща утре.

 

— Гифърд! — прошепна Рейчъл възможно най-силно. — Гифърд, събуди се. Трябва да говоря с теб.

Тя наблюдаваше лагера за някакви следи от движение, опасявайки се, че някой може да я чуе. Не долови нищо, освен прашенето на лагерните огньове и тихото мърморене на двамата нощни стражи, които разговаряха на лунната Светлина. Точно зад Рейчъл Дори хъркаше.

През целия ден Рейчъл беше полуседнала, полулегнала под горещото слънце и наблюдаваше мохоките, опитвайки се да измисли как да избягат. Ако тя и Гифърд не се измъкнат оттук, вината щеше да бъде нейна, когато го убият. Нейна беше идеята да дойдат тук, без да се съпротивляват. Следователно, нейна беше и отговорността да изведе Гифърд оттук.

— Гифърд!

— М-м-м? — попита той в просъница.

— Гифърд, чуваш ли ме?

Настъпи кратка тишина, преди да отговори.

— Слушам те, Рейчъл, мила.

— Гифърд, трябва да избягаме. Трябва да се махнем от тези хора, преди да е станало твърде късно.

— Няма как да избягаме — каза той уморено. — Наблюдават ни всеки миг.

Тя поклати глава — не искаше да приеме отрицателен отговор. Трябваше да избяга оттук! През целия ден я преследваше мисълта за индианеца с нежните очи. При вида му, застанал в средата на двора, стомахът й се сви на топка и главата й олекна. С приближаването на нощта тя разбра, че той я плашеше, както и другите, само че по различни причини. Счупения рог, Хубава жена, останалите индианци я караха да се страхува за живота си. Този, другият дивак, я караше да се страхува за душата си.

— Не, не си прав, Гифърд. Има коне, вързани сред онези дървета — тя посочи гората зад тях, като завъртя брадичката си. — Ако успеем да разхлабим въжетата, бихме могли да вземем кон и да се измъкнем оттук.

— Да яздим? Ти видя през каква местност преминахме. Гората е твърде гъста, за да преминем с кон през нея. Няма да изминем и миля и тези червени зверове ще ни хванат!

— Мислих за това, но има пътеки, направени от диви животни. Пресякохме стотици такива. Те са достатъчно широки за един кон. Можем да вземем само един кон и да продължим на изток. Сигурна съм, че ще стигнем до цивилизацията след ден-два.

— Май ти каза, че не трябва да се опитваме да бягаме — в гласа му имаше нотка на обвинение. — Май ти каза, че Томас ще ни намери. Май ти каза, че проклетият ти брат ще ни освободи!

— Тихо! — настоя Рейчъл. — Някой ще те чуе! — Тя пое дълбоко дъх. — Знам, какво съм казала. Но… но не бях права. Не можем да чакаме да се появи Томас. Трябва да се измъкваме сами.

— Аз просто не виждам как можем да го направим, Рейчъл. Изморен съм от липсата на храна и вода. Не знам дали ще мога да пътувам.

— Гифърд, чуй ме! Трябва да опитаме! Това е единственият ни шанс…

Последва още едно продължително мълчание. Рейчъл знаеше, че той обмисля. Накрая отново проговори в тъмнината.

— Казваш, че има коне. Но как ще ги вземем?

— Не знам. Един от нас трябва да се освободи от въжетата и да развърже другия.

Тя си мислеше за нейния индианец и се чудеше дали можеше по някакъв начин да го убеди да развърже Гифърд. Нейният индианец! Боже мой, какво й беше станало, че разсъждаваше така? С мъка се концентрира върху мисълта за бягство.

— Просто трябва да успеем да стигнем до конете, Гифърд. Това е единственият начин.

— Вие двамата сте луди да го мислите — прошепна Дори.

Рейчъл изви пръсти и докосна Дори.

— И ти, Дори, също. Ти трябва също да дойдеш!

— О, не! Не ме вкарвайте в каквито и да било подобни планове. Разбрах, че французите ще преминат оттук след няколко дена. Смятам някой от тях да ме купи. След като веднъж се добера до белите хора, тогава ще се опитам да избягам. Разбира се, човек никога не знае — засмя се добронамерено тя. — Може да ме продадат на някой красив млад французин, когото да харесам. Да бъдеш курва на един французин е значително по-добре, отколкото да бъдеш курва на рибар!

Рейчъл затвори очи и подпря главата си на стълба, за който бе завързана.

— Не мога да те оставя тук, когато тръгнем, Дори.

— Когато тръгнете? Няма да стигнете далеч. Послушайте Дори и стойте мирно — тя сниши глас. — Един да оживее е по-добре, отколкото двама да умрат. Освен това ми се струва, че не обичаш чак толкова Наконтени панталони. Той разговаря с теб по-скоро така, както би разговарял с по-малка сестра, отколкото с жена, която обича.

Рейчъл усети, че се изчервява. Поне за него беше взела мъдро решение. Гифърд й беше казал, че след като документите за годежа са подписани, той има законното право да спи с нея. Когато тя му отказа, той предложи да й подари смарагдова огърлица в замяна на девствеността й. Рейчъл се позабавлява известно време с мисълта дали да му се отдаде преди сватбата. Трябваше да си признае, че бе любопитна да узнае какви са тези задължения на съпругата, за които беше намеквала майка й и за които младите жени се кикотеха, когато се събираха на чай. Но нещо в начина, по който Гифърд й предложи, не й хареса. Нещо не беше както трябва.

— Не разбираш ли, Дори? Трябва да се опитам да избягам. Моя е вината, че Гифърд е тук.

— Празни приказки! Чуй какво ти казвам, по-добре се погрижи за себе си. Както виждаш, той не прави никакви планове да те измъкне оттук, нали?

Рейчъл погледна към индианския лагер, като се завъртя на една страна и се опита да си намери по-удобно положение. Може би, когато Хубава жена я развърже и заведе в гората да се облекчи, би могла да избяга. Ако удари индианката с нещо по главата… Рейчъл въздъхна изтощено и се облегна на стълба. Китките я боляха от кожените ремъци, с които я бяха вързали, а краката й бяха така изтръпнали от липсата на движение, че не ги чувстваше. Когато предишната вечер Хубава жена я развърза и заведе в гората, тя едва се държеше на крака. Как за Бога, щеше да избяга, щом не можеше дори да ходи!

Една тъжна мелодия на самотна свирка от кост наруши спокойствието на нощния въздух. Рейчъл не знаеше откъде идва мелодията, нито пък кой свиреше. Това бе един вълшебен звук, който се извисяваше в тишината на нощта и сякаш се сливаше с полюляването на дърветата и песента на щурците. Самотната мелодия се понесе из лагера и трогна сърцето на Рейчъл. По напуканите й от слънцето устни пробягна усмивка. Имаше доброта, даже сред страданието и болката. Бог не я беше изоставил, както й бе казала Дори. Рейчъл знаеше, че ще издържи някак това изпитание, ако не с друго, то поне с помощта на своята воля.