Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Savage Surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 72 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Колийн Фокнър. Дива любов

ИК „Аполо прес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Miroslava)

Глава двадесет и осма

Танцуващия ураган тръгна след Томас Мороувър по павираната улица. Докато вървеше, напрягаше ума си да събере цялата информация, която знаеше за потенциалния си съюзник.

Рейчъл харесваше брат си и той го знаеше със сигурност. Беше казвала, че е прям, разумен и честен човек. Брат й плавателна големите лодки, издълбани от дънери, които прекосяваха безкрайния океан. Той беше човекът, който й бе казал да не се жени за страхливеца Гифърд.

Танцуващия ураган си помисли, че може би ще хареса този Томас.

Освен това, което Рейчъл беше казала за брат си, Танцуващия ураган имаше доказателство и от току-що проведения разговор между Томас и онова куче Гифърд. Самото изражение на брата на Рейчъл излъчваше омраза и недоверие към Гифърд. Но Танцуващия ураган беше доловил и някакво напрежение, което витаеше във въздуха. Томас беше нащрек заради това, на което беше способен оня страхливец, а то в очите на Танцуващия ураган означаваше, че Гифърд е опасен… или би могъл да бъде — нещо, което Танцуващия ураган не бе предвидил.

Дали Рейчъл не беше в опасност? Дали не се е разболяла и лежи трескава, след като е решила да остане с белия страхливец? Дали пък той не се е възползвал от болестта й, за да я задържи против волята й? Дали наистина беше болна или той я беше затворил, за да не се върне при Танцуващия ураган?

Томас свърна в някакъв вход и Танцуващия ураган намали крачка. На дървената табела, която се люлееше над вратата, беше написано „Свинята и глиганът“. Танцуващия ураган спря в сянката на дървената постройка и огледа за момент кръчмата. Долавяше мириса на водата оттук и предположи, че се намира близо до пристанището. По улицата вървяха хора, повечето от които — моряци. Покрай него изтрополя каруца, теглена от волове и натоварена с огромни бъчви с някаква безценна течност, предназначена за Англия. Този свят беше толкова чужд на Танцуващия ураган — дори малко го плашеше, че той се почувства като риба на сухо.

Тогава си помисли за Рейчъл, която беше болна и може би го зовеше. Дали и тя се страхуваше? Дали този свят й беше станал чужд? Той отново погледна табелата на кръчмата и влезе вътре.

Още преди да е направил няколко крачки в тъмното, влажно помещение, пред него съвсем неочаквано изскочи един дребен английски моряк и рязко препречи пътя му с ръка.

— Не е за червени негри — каза презрително той. — Не и в „Глигана“.

Танцуващия ураган зърна Томас с крайчеца на окото си — беше седнал на едно дървено магаре близо до угасналото каменно огнище в дъното на кръчмата. Томас се беше отпуснал и подпираше уморено глава на ръката си. Млада жена с изцапана пола му сервираше бира в кожена кана и нещо бърбореше. Томас изобщо не отговаряше.

Танцуващия ураган погледна свирепо изпод накривената си шапка моряка, който беше направил грешката да му се изпречи на пътя.

— Кво бе, дивако, не говориш ли книжовен английски? — морякът удари Танцуващия ураган в гърдите. Ако е така, ще повторя, заради собствената ти глупост. Казах: забранено за червени негри.

Ръката на Танцуващия ураган се изви толкова бързо, че морякът изобщо нямаше време да се отдръпне. Танцуващия ураган го хвана за мазната плитка и го вдигна от земята, докато краката му се залюляха във въздуха. Допря острието на ножа си до оголения врат на моряка.

— Имам работа с един господин — изрече той на безупречен английски. — Това притеснява ли те, моряшка маймуно?

Морякът се втренчи в него с широко отворени от ужас очи, а краката му се люлееха безпомощно във въздуха над покрития със стърготини под.

— Не… не… не, приятел, това изобщо не е проблем.

Танцуващия ураган прекара ножа си само на косъм по-близо и остави една абсолютно права, кървава рязка, за да подчертае думите си.

— Това вече е добър отговор — кимна той и бавно отслаби хватката си. — Харесва ми. А сега изчезвай от това място, преди да съм те одрал и да съм провесил месото ти да съхне пред къщата ми.

Морякът се втурна направо към вратата в мига, в който ботушите на краката му докоснаха земята.

Танцуващия ураган мушна ножа си обратно в колана на английските си бричове и огледа внимателно задимената стая с нисък таван, която миришеше на гранясала лой и разлята бира. Изглежда никой не бе забелязал какво бе станало или пък никой не се интересуваше. Като прецени, че кръчмата е относително безопасно място, Танцуващия ураган се приближи до брата на Рейчъл.

Томас вдигна поглед и после отново сведе очи към каната е бира, която държеше в ръцете си.

— Ако търсиш работа, иди при моя интендант на „Лейди Рейчъл“ — той отпрати червенокожия, като махна с ръка.

Танцуващия ураган стоеше неподвижно, впил черните си очи в Томас.

Томас повтори това, което беше казал, без да си прави труда да го погледне пак.

— Казах, ако търсиш…

— Не моля да плавам на големия ти кораб — отвърна Танцуващия ураган. — Нужна ми е помощта ти.

Тонът на индианеца накара Томас да вдигне поглед.

— Моята помощ? За какво става въпрос?

— Имаш сестра, която се казва Рейчъл.

— Да, да, имам — той спря за момент, за да огледа внимателно Танцуващия ураган, като присви замислено очи. — Защо питаш? Какво знаеш за сестра ми?

Танцуващия ураган погледна зад него. В кръчмата имаше само няколко постоянни клиенти, които все още се забавляваха с това да гледат собствената си работа.

— Може ли този мъж да седне, за да не привлича вниманието на другите?

Любопитен за това, какво иска този учтив индианец, Томас посочи пейката от другата страна на масата му.

— Моля.

Танцуващия ураган седна предпазливо, защото мебелите на белия човек винаги му изглеждаха малко нестабилни.

— Аз съм Танцуващия ураган от лени ленапи, шаман на моето племе — каза той внимателно. Изчака да види реакцията на Томас. — Аз съм съпруг на сестра ти.

— Неин съпруг? — избухна той, надигайки се от мястото си. — Това не може да бъде! Ти сигурно си копелето, което я е отвлякло?

Танцуващия ураган поклати глава.

— Не, не бях аз. Обичам Рейчъл и вярвам от дъното на душата си, че и тя ме обича.

— Сестра ми не би се оженила за езичник доброволно!

— Не! — Танцуващия ураган не сваляше тъмния си поглед от Томас. — Твоята сестра е добра християнка, но аз не съм езичник. Прекарал съм много години зад стените на една йезуитска мисия, която проповядва вашата религия — той постави дланите си върху грубата дървена маса. — Но не съм дошъл тук, за да разказвам за себе си или да оправдавам брака на Рейчъл и Танцуващия ураган. Попитай я сам, когато говориш с нея.

— Тогава какво искаш, предполагаеми съпруже на сестра ми? — Томас не беше още напълно убеден, че Рейчъл се е омъжила за този червенокож. Но поради някаква странна причина, когато се вгледа в честните очи на мъжа, си помисли, че това е напълно възможно.

— Има нещо нередно тук, в този край на Филаделфия. Моята Рейчъл се върна, за да вземе едни пари, които според нея са зестрата й. Трябваше да се върне при мен преди три дни, но все още не съм видял лицето й.

— Може би не иска да бъде твоя жена? — подхвърли Томас внимателно. Той отново си беше седнал на мястото.

— Може би, но ако казваш истината, трябва да чуя тези думи от собствената й уста.

— Защо идваш при мен? Как изобщо разбра кой съм?

— Видях те в къщата на Гифърд. Чух го да говори за болестта й. Видях как те отпрати — Танцуващия ураган се облегна на масата. — Казваш, че не си видял моята Рейчъл лично?

— Не — Томас отпи от бирата си. Историята на червенокожия звучеше, разбира се, абсурдно, но нещо в тона му го караше да мисли, че той действително познава сестра му, и че наистина я обича. Би ли могла неговата любима сестра Рейчъл да се е влюбила и омъжила за този първобитен мъжага? Беше напълно възможно. Томас вдигна поглед.

— Какво искате от мен?

Танцуващия ураган забеляза, че той имаше същите небесносини очи като Рейчъл.

— Първо исках да те попитам, дали си я виждал. Не си. Сега те питам дали искаш да се присъединиш към мен. Довечера ще я видя. Идваш ли?

— Гифърд каза, че ще ме пусне да я видя довечера. Разбира се, и той е едно нищожно лъжливо копеле.

— Ако те пусне да я видиш довечера, бих те помолил да й кажеш, че ще я чакам долу в градината. Моля те да й кажеш, че се кълна в живота на сина ни, че няма да я карам да действа против волята си, ако не иска да се върне с мен в селището ни. Искам само да чуя тези думи от нейната уста, за да знам, че тя е взела това решение сама и съгласно собствената си воля, която е от изключително значение за нея.

Томас отпи една голяма глътка бира.

— Тя има ли дете?

— Жена ми и аз осиновихме едно момче тази зима — не можеше да не се усмихне, като се сети за едва проходилото си дете. — Казва се Ка-уе-рас.

Томас поглади брадичката си.

— Значи ще я чакаш в градината. Но как ще дойде при тебе, ако е болна?

— Този човек не е сигурен, че тя наистина е болна. Може би не иска да говори с теб или мен. Но може би — Танцуващия ураган вдигна пръст — не са й дали никакъв избор.

Томас помисли още няколко секунди и кимна. Не знаеше защо се доверява на този червенокож с черни като смола очи, но наистина беше така.

— Това е абсолютна лудост, но така да бъде. Ще отида да я видя довечера и ще й предам съобщението ти. Какво ще правим, ако онзи идиот не ме пусне да я видя?

— Ще си вземеш довиждане, без да събуждаш подозрение, а после ще дойдеш в градината. Така или иначе ще влезем в къщата.

Твърдението на индианеца беше толкова абсурдно, че Томас се изсмя.

— Стаята, в която винаги спи, е на третия етаж. Стените са тухлени и съвсем гладки. Не можеш да се вмъкнеш през прозореца.

Танцуващия ураган се надигна.

— Ще видя жена си, преди да се върна при хората си. Трябва да го направя!

Томас се изправи и загледа как червенокожият си отива.

— До довечера тогава? — извика той след него. — Кога?

— Когато се стъмни.

След това Танцуващия ураган остави Томас, прекоси покрития със стърготини под и излезе от кръчмата на оживената павирана улица.

 

Над Филаделфия падаше здрач, когато Танцуващия ураган приклекна зад един ухаещ люляков храст. Докато чакаше Томас да се появи на главния вход в уреченото време, той оглеждаше внимателно тухлената къща, която сега му изглеждаше като крепост. Забеляза движение зад прозорците и бързо прецени кои от тях са на стаята, където лежеше Рейчъл… или където беше затворена.

Томас беше прав, когато каза, че е трудно да се стигне до прозореца, но не беше невъзможно. Докато чакаше, Танцуващия ураган съблече дрехите, които белите хора носеха, и свали мокасините си, защото щеше да му бъде по-лесно да се придвижва бос. Беше преметнал лъка и колчана си на гърба и беше затъкнал ножа в кожената си препаска. Цял следобед беше обикалял плевните и търсил неща, които може би щяха да му потрябват. Съвсем близо до него в тревата лежеше навито здраво конопено въже, към което беше прикрепена метална кука — все придобивки от един малък хамбар.

Танцуващия ураган прехвърли тежестта си на предната част на стъпалата, заемайки по-удобно положение. Един воин би могъл да стои приклекнал така с часове, а при по-добра тренировка — и цял ден.

Докато Танцуващия ураган чакаше Томас, той остави мислите си да текат свободно. Ами ако Рейчъл наистина го е предала, какво ще прави тогава? Спомни си хубавото й лице, звънтенето на смеха й в росните утрини и закопня да я прегърне. Възможността да прекара останалата част от живота си без нея го накара да изпита физическа болка.

Беше я обичал повече, отколкото някога си беше позволявал да обича друг — не, той продължаваше да я обича повече от когото и да било. Би ли могъл да продължи да живее без нея?

Ще трябва. Ще трябва да се върне в селището — при сина си и при хората си. Чакаха го, разчитаха на него. Придвижването на запад щеше да бъде трудно без парите, които Рейчъл щеше да осигури, но не и невъзможно. Танцуващия ураган, шаманът на своето племе, щеше да отведе сина си Ка-уе-рас на запад и да направи от него прекрасен мъж, а той самият никога повече нямаше да отдаде сърцето си на друга жена. Щеше да започне да мисли като Счупения рог и да използва жените както смяташе за добре — за секс, за работа — но никога, до края на живота си, нямаше да обича друго женско създание.

Счупения рог. За първи път от толкова време насам се сети за брат си. Танцуващия ураган дотолкова се бе отдал на щастието си с Рейчъл в лени ленапи, че съвсем бе забравил мохока, който някога представляваше, и брата, когото някога обичаше.

Танцуващия ураган не можеше да не се зачуди дали не бе обречен да бъде вечно предаван от тези, които обича. Като деца той и Счупения рог бяха неразделни. Какво се бе случило, че толкова ги отдалечи един от друг? Какво беше накарало Счупения рог да го намрази толкова много? Замисли се, как ли живее брат му. Дали беше щастлив, след като Танцуващия ураган си тръгна? Дали бе намерил онова преходно усещане за вътрешен покой, което беше търсил през целия си съзнателен живот?

Танцуващия ураган се стресна от шума на стъпки по павираната алея, съвсем близо до него. Той се упрекна на ум, че беше пропилял толкова време в размисъл и надникна иззад люляковите храсти. Томас стоеше на най-горното стъпало с шапка под мишница и чакаше някой да отвори вратата на Гифърд. След като почука повторно, Маргарет, икономката, отвори рязко вратата, а фенерът, който носеше, осветяваше една синина на бузата й.

— Почитаемият Томас Мороувър е тук, за да види сестра си, Рейчъл — каза Томас отчетливо.

Маргарет сведе глава.

— Съжалявам, господине, но лейди Лангстън не приема посетители — тя сякаш рецитираше думи, научени под чужд натиск.

— Аз не съм посетител, аз съм нейният брат — той се облегна на рамката на вратата и се опита да погледне вътре. — Ако е болна, имам право да я видя.

— Съжалявам, господине — повтори Маргарет упорито. — Не мога да ви пусна. Нито вас, нито когото и да било, иначе лошо ми се пише.

Танцуващия ураган видя как Томас огледа жената, мислейки си несъмнено за прясната рана на пълничкото й лице.

— Много добре — каза Томас. — Няма да ти причинявам неприятности. В такъв случай ще се видя с Лангстън.

Тя поклати глава.

— Не иска да го безпокоят. Дадена ми е съвсем строга заповед.

Томас погледна встрани и тихо напсува по моряшки.

— Можеш ли да ми кажеш — погледна я той право в очите, — тя наистина ли е болна или той я държи като затворничка?

От кръглите очи на икономката се стичаха сълзи.

— Наистина е болна, сър. Много е болна и става все по-лошо. Всичко опитах. И понякога като че ли се оправя, а после пак става по-зле — тя отстъпи една крачка. — Трябва да влизам. Не трябва да разговарям нито с вас, нито с когото и да било за господарката.

Томас я хвана за ръкава.

— Какво й е? — попита я умоляващо той. — Можеш ли да ми кажеш каква е тази болест, от която се е разболяла?

Маргарет хвърли поглед през рамото си, защото явно се страхуваше от наказанието, което щеше да последва, ако я хванат да разговаря с брата на Рейчъл.

— Не зная, сър. Най-странното нещо, което съм виждала. Повечето време не знае къде се намира. Говори неразбрано. Господарят казва, че е обладана от дявола. Било наказание за греховете й към истинския й съпруг — тя стисна зъби. — Господарят казва, че е мърсувала с индианците, за да се спаси.

Томас изтри с ръка челото си.

— Благодаря ти за помощта. Сега можеш да си вървиш. Ако онова копеле те пипне с пръст, защото си ми издала, веднага ми кажи. Можеш да ме намериш в пристанището на кораба „Лейди Рейчъл“. Трябваше да съм отплавал още вчера със сутрешния прилив, но стоките и майка Англия ще почакат, докато не се оправи сестра ми.

Маргарет се обърна и хлътна вътре, като затвори вратата зад себе си. Преди още да се е обърнал, Томас чу хлопването на резето.

Танцуващия ураган се изправи в цял ръст в мига, в който вратата се затвори.

— Той не ми дава никакъв избор, Томас — каза тихо той. — Трябва да се уверя, че тя не е в опасност.

Томас слезе от стъпалото и тръгна след индианеца към сенките в градината.

— Ти ще се справиш ли с това — той вдигна поглед към тухлената стена на оградата. — Ще рискуваш ли живота си, дори и да се окаже, че тя може да си седи там горе и да си пие чая с Лангстън?

— Чу какво каза прислужницата. Това, което трябва да разбереш, е по-скоро тона, отколкото самите думи. Рейчъл е много болна — каза тъжно Танцуващия ураган. — И независимо дали тя сама е избрала да остане с този мъж или не, ако е болна, аз трябва да я видя.

Томас погледна към слабата светлина, която се процеждаше през спуснатите завеси на третия етаж, и бавно въздъхна.

— Точно този е прозорецът — той нахлупи шапката си и посочи с ръка. — Мога да се покатеря до върха на главната мачта и в ураган, но не мога да се покатеря до третия етаж по тухлена стена, приятелю.

Танцуващия ураган хвърли безгрижен поглед нагоре към стената.

— Не те карам ти да се качиш. Аз ще отида при нея — той вдигна конопеното въже и го нави внимателно на ръката си. — Имам друга задача за теб — огледа Томас отгоре до долу. — Ако си съгласен, разбира се.

— Казвай. Възможността това копеле да държи Рейчъл против волята й така ужасно ме влудява, че не мога да мисля спокойно.

— Иди в обора и вземи два коня. Два бързи коня. Ако искаш, оседлай твоя, но на моя сложи само юзда. Никога не се научих да яздя добре със седло.

— Да открадна неговите коне?

— Ако я задържа насила, ще я отведа. Ще трябва да препускаме бързо, докато стигнем гората — там сме в безопасност. Не мога да защитавам жена си по каменни улици.

— Ще го направя — Томас погледна нагоре към тухлената стена на къщата. — Но сигурен ли си, че това е правилният начин да се добереш до нея? Не можеш ли да се промъкнеш в приземния етаж и да се изкачиш по стълбите, като всички?

— Чу, че вратата бе затворена с резе. Очевидно тоя страхливец очаква неприятности. Няма да го убивам, освен в случай, че ми се наложи. Нямам право да убивам без основателна причина, защото съм шаман на моите хора. Това значи, че вероятно ще се лее по-малко кръв и опасността за Рейчъл няма да е толкова голяма.

— Добре. Звучи ми адски налудничаво, но ще доведа конете.

Танцуващия ураган завъртя куката, прикрепена към въжето, високо над главата си и тя се закачи на стърчащия долен перваз на прозореца на втория етаж. Те предположиха, че над този прозорец е стаята, в която се намира Рейчъл.

Томас подсвирна тихо и се отправи към обора, чийто очертания се виждаха в тъмнината зад един ред от други селскостопански постройки.

— Ще побързам. Бог да ти помага, приятелю. Ще ти е необходимо.

Танцуващия ураган провери с тялото си здравината на въжето и куката и доволен от издръжливостта им, се повдигна от земята и започна да се катери по стената.

Опрял крака на хладните, грапави тухли, Танцуващия ураган бавно се изкачваше нагоре. Отпускаше се на въжето, като използваше собствената си тежест за равновесие. Малко по малко той се издигаше над земята, мина покрай прозореца на първия етаж и стигна до втория. Когато се изкачи до перваза на прозореца на втория етаж, трябваше да се задържи на ръба, който не бе по-широк от половин тухла.

Танцуващия ураган пое внимателно дъх, докато се опитваше да запази равновесие в клекнало положение, поставил единия си бос крак под другия. Като откачи куката на въжето от ръба, той бавно се изправи от вътрешната страна на касата. Сега трябваше да закачи желязната кука на следващия перваз, без да загуби равновесие и без да падне долу в тревата.

Чу тихо конско цвилене и пръхтене и разбра, че Томас изпълняваше задачата. Той се усмихна в тъмнината, доволен от избора си на съюзник. Този Томас, брат на Рейчъл, беше добър човек. Можеше да се осланя на подкрепата му, като се върне в селището.

Като се поколеба само за момент, Танцуващия ураган метна куката над главата си. При първия опит я хвърли твърде високо и удари тухлата над прозореца. При втория си опит, обаче, тя се удари в стъклото и се разнесе тих звън. Имаше невероятен късмет, че тънкото стъкло не се счупи.

Танцуващия ураган вдигна поглед към ясното нощно небе и се помоли шепнешком. После хвърли отново куката и този път тя се закачи на перваза. Дръпна силно, тя се захвана и той отново се заизкачва нагоре по стената към Рейчъл.

Когато стигна до перваза на прозореца на третия етаж и спря да си почине върху тесния издатък, той осъзна, че никога през живота си не е бил толкова високо над твърдата земя. Струваше му се, че само да се протегне, би могъл да откъсне една блещукаща звезда от небето, а когато погледна надолу, тревата се виждаше толкова далече под него, че му се завиваше свят.

Като остави куката и въжето да висят там, където си бяха, Танцуващия ураган се обърна както си беше на прозореца и, като се стараеше да запази равновесие, затули с ръце очите си, за да погледне в слабо осветената стая.

В дъното на малката спалня имаше едно легло с толкова голяма купчина завивки, че не можеше да се види човекът в него. Но някой спеше в леглото и това беше Рейчъл — Танцуващия ураган го усещаше с цялото си същество.

Съвсем внимателно опря длани на стъклото и го плъзна нагоре, точно както беше видял да прави една прислужница тази сутрин, когато миеше прозорците на долния етаж. Когато стъклото отказа да се плъзне гладко, той измъкна ножа от препаската си и разшири местата, на които заяждаше. При следващия опит прозорецът бавно и със скърцане се вдигна.

Танцуващия ураган потръпна, когато вълната от спарен въздух го обля. Като лечител никога не можеше да разбере защо белите хора затварят тези, които вече са болни, в стая с лош въздух.

След като не видя никого, той влезе през надиплените завеси. В мига, в който босите му крака докоснаха горещите излъскани дъски на пода, той огледа стаята. Рейчъл лежеше на леглото на една страна и от нея не се виждаше нищо друго, освен тъмен кичур коса от задната част на главата й. В камината гореше огън, от който в стаята с тапети на гроздове ставаше непоносимо горещо. В стаята имаше малко мебели — легло, ракла до една от стените, маса и тапициран стол близо, до леглото. Като не изпускаше от очи облицованата врата, която водеше към коридора, Танцуващия ураган докосна с длан стола. Беше още топъл, с вдлъбнатина, и личеше, че този, който се грижи за Рейчъл или я пази, е седял там само допреди няколко секунди.

Танцуващия ураган вдигна тежкия стол и го занесе до вратата. Преобърна го и залости с него бравата така, че вратата да не може да се отвори лесно. След това прекоси стаята и отиде до Рейчъл, а босите му крака шляпаха по дъсчения под.

За момент се надвеси над нея, загледан в мъртвешки бледото й лице. Буца заседна в гърлото му като видя, че диша едва-едва. Звукът от дишането й показваше, че умира. Боже Господи, неговата Рейчъл умираше!

Докосна страната й. Тя гореше, но нямаше треска. Танцуващия ураган сграбчи колкото можа да хване завивки, вдигна ги от леглото и ги захвърли ядосано на пода. Седна на ръба на леглото, сграбчи я за рамената и я обърна към себе си.

Рейчъл беше толкова болна, че даже не приличаше на себе си. Лицето й беше пепеляво, кожата й — с цвят на мъртвец. Когато Танцуващия ураган повдигна клепачите й, зениците й почти не реагираха. Той изстена, взе я в ръцете си и я прегърна силно, а по широките му бронзови скули се стичаха сълзи, които той не се и опитваше да спре.

— Ки-ти-хи — умоляваше я той. — Ки-ти-хи, дойдох, за да те отведа. Чуваш ли този мъж, който е твой съпруг?

За негова голяма изненада устните й се раздвижиха, въпреки че не можеше да разбере какво казва. Наведе се още по-близо до нея и долепи ухото си до устата й.

— Говори ми, любов моя, слушам те.

— У… Урагане — простена тя. — Съпруже…

— Рейчъл?

— Урагане — устните й се раздвижиха, макар че този път не се чу никакъв звук.

— Рейчъл, чуй ме. Трябва да ми кажеш, дали ме напусна, заради този бял мъж. По собствено желание ли живееш под този покрив?

— Урагане…

Той погледна хлътналата й влажна буза. Капчици пот, бяха покрили лицето й, а бялата й нощница, закопчана догоре, беше съвсем мокра.

— Да, тук съм.

— … да ме от… отведеш?

— Искаш ли да те отведа?

— Той каза… — тя пое дълбоко въздух, което я разтърси цялата и отново започна да говори — той каза, че ти си само сън. Каза, че никога не си бил мой.

— Кой? — настояваше Танцуващия ураган. — Кой, Рейчъл?

— … Гифърд — успя да каже тя, като въздъхна.

— Задържал те е против волята ти?

— Не… не можах да се свържа с теб. Томас е мъртъв. Никой не помага.

Танцуващия ураган я притисна силно към себе си със свито от яд и болка гърло. Как смееше да я крие от него! Как смееше този страхливец да я лъже, когато тя беше болна! Ще го убие заради това! Ще го подложи на мъчения и после ще го убие!

— Не, Томас не е мъртъв. Той е долу и те чака. Ще те отведа у дома — прошепна Танцуващия ураган. — Чуваш ли ме? Ще те отведа у дома, в селището, при Дори и Ка-уе-рас.

— Ка-уе-рас — повтори тя. — Той каза, че моят малък син е само сън — очите й бяха още затворени, а главата й се мяташе насам-натам. — Той… само сън ли е? Танцуващия ураган хвана брадичката й.

— Отвори очи, Рейчъл.

— Не мога.

— Можеш. Заради мен. Заради сина ни.

Клепачите й потрепериха и леко се повдигнаха. Очите й се разшириха, когато видя лицето на Танцуващия ураган.

— Не си сън — прошепна тя. — Но даже и да си, така да е. Просто ме отведи — тя отново затвори очи омаломощена от говоренето. — Отведи ме, любими, отведи ме от това злокобно място, преди да съм умряла.

— Няма да умреш каза твърдо той и я разтърси. — Ти си…

Някакъв шум до вратата накара Танцуващия ураган да замлъкне изведнъж и да вдигне поглед. Чу се пъхане на ключ и щракане на брава.

— По дяволите! — изруга някаква млада жена в коридора. — Да не съм се заключила отвън? — тя разтърси силно бравата и удари по вратата. Столът леко се отмести.

Танцуващия ураган остави Рейчъл на леглото и изтича до вратата. Точно когато удари стола е крак, прислужницата в коридора надникна през процепа на вратата и въздухът се изпълни с пронизителен писък от ужас.

Танцуващия ураган затръшна вратата и намести стола. Точно това искаше да избегне. Чуваше как момичето пищи, докато бягаше по коридора и крещеше, че къщата е нападната от индианци.

Танцуващия ураган знаеше, че бе въпрос само на секунди, докато се появят и другите. Изтича обратно към Рейчъл и я взе на ръце.

— Сега ще те отведа вкъщи, ки-ти-хи — й каза той. — Трябва да се държиш за мен — той вдигна ръцете й, за да ги постави около врата си, но те се отпуснаха безпомощно встрани.

— Не мога — изохка тя.

— Трябва — настоя той като погледна към вратата. Вече чуваше врявата долу. Цялата къща се беше вдигнала на крак.

Той погледна пак към Рейчъл, която отново беше почти загубила съзнание. Нямаше как да се държи за него, докато той слиза по тухлената стена, а той не можеше да стигне до земята, без да използва ръцете си. В къщата вече знаеха за присъствието му и той не можеше да се измъкне. Помисли си да скочи, но това сигурно щеше да означава смърт и за двама им.

Някакъв мъж с гърлен глас удряше по вратата с нещо тежко. Момичето още пищеше, а в коридора имаше и други хора. Няколко кучета ръмжаха и лаеха пред вратата.

Танцуващия ураган погледна влажния чаршаф на леглото. Ще завържа Рейчъл за себе си, ето какво ще направя. Махна лъка и колчана от гърба си. Някой удари по вратата още веднъж и този път дървото се разцепи. Танцуващия ураган издърпа бързо чаршафа от леглото и преметна безчувственото тяло на Рейчъл през рамото си, впримчвайки ръцете й около врата си. Обви и двамата с муселиновия чаршаф, като прикрепи тялото й до своето и после завърза здраво китките й около врата си.

Вратата се разцепи отново. Сега Танцуващия ураган чуваше гласа на Гифърд, който се носеше по коридора и бързаше да поеме нещата в свои ръце.

— Не ги оставяйте да се измъкнат — викаше той. — Тия мръсни диваци отвличат жена ми!

Танцуващия ураган скочи от леглото и побягна с оръжието си в ръце. Беше му трудно да се движи с Рейчъл на гърба, но щеше да успее някак. Точно когато се качи на прозореца, вратата поддаде и той инстинктивно се обърна, за да застане лице в лице с врага си и да предпази жена си, завързана за гърба му.

Усети пистолета, преди даже да го е видял, а пръстите му намериха стрелата и я заредиха за миг. Пусна я и тя, полетявайки право към здравеняка, който беше разбил вратата, го прониза точно в средата. Човекът извика и се свлече, стискайки стрелата, която стърчеше от корема му. Пистолетът му падна на земята и изгърмя, изпълвайки стаята с червен барутен дим и остра миризма.

Танцуващия ураган се измъкна през отворения прозорец и с ъгълчето на окото си забеляза страхливеца Гифърд.

— Ах ти, червени кучи сине! — извика Гифърд като вдигна една пушка към рамото си толкова побеснял от яд, че сякаш не си даваше сметка, че като се прицелва в Танцуващия ураган, той се прицелва и в Рейчъл.

Танцуващия ураган сграбчи въжето до краката си и се хвърли в нощта, точно когато пушката изгърмя в прозореца.