Колийн Фокнър
Дива любов (16)

Глава шестнадесета

Танцуващия ураган остана на брега на реката още няколко минути, след като Рейчъл си отиде. Той наблюдаваше как гладката повърхност на водата се къдреше на малки вълнички, а след това се образуваха кръгове, от които скачаха риби, търсещи храна.

Ураган беше стиснал челюстта си замислено. Сигурен беше, че е взел правилното решение да не отведе Рейчъл във Филаделфия. Тя беше негова съпруга и беше обвързана с брачен обет да не го напуска. Ако я заведе на това място, което тя наричаше свой дом, ще й даде възможност да го напусне и може би, да се хвърли в ръцете на онзи страхливец Гифърд. Ураган вече беше изпитал, какво е това да те напусне една жена и нямаше да позволи да му се случи това още веднъж.

И въпреки всичко дълбоко в сърцето си знаеше, че няма правото да сравнява първата си съпруга Та-уа-ни с Рейчъл. Той нямаше право дори да споменава имената им на един дъх. Това беше обида за Рейчъл.

Той размишляваше върху току-що казаното от Рейчъл. Тя говори за правото на избор. Каза, че иска само да й бъде позволено сама да вземе решението да остане с него. Но какво ще стане, ако я заведе във Филаделфия и тя промени решението си? Какво ще стане, ако го изостави, както беше направила Та-уа-ни? Отсъствието на Та-уа-ни беше наранило само гордостта му, но ако загубеше Рейчъл — това щеше да е, като че ли от тупкащото му сърце в гърдите се откъсва някаква част.

Ураган се обърна в посоката, в която тя беше избягала. Не можеше да я отведе във Филаделфия, но може би ще успее да й обясни защо мисли така и да я накара да го разбере.

Ураган остави рибата на брега, взе си лъка и колчана със стрели и се отправи бързо към бивака. В бивака намери Дори, която седеше сама до току-що стъкмения огън.

— Къде е тя? — попита той с напрегнат глас.

Беше станало тъмно и мисълта, че тя е някъде сама в гората, го тревожеше.

Дори повдигна очи от царевичната каша, която бъркаше.

— Крайно време беше да дойдеш и да я потърсиш — тя посочи с пръст. — Тръгна точно в тази посока и каза, че отива във Филаделфия. А аз не й казах, че върви в грешна посока.

Без да каже нито дума повече, той тръгна в същата посока, следвайки ясните следи, които Рейчъл беше оставила в бързината си да се отърве от него. Танцуващия ураган едва извървя няколкостотин крачки, когато стигна до мястото, където я бяха нападнали. От устата му се изплъзна ругатня на английски и той коленичи, за да проучи следите, които бяха направени само преди минути. Когато отново се изправи в цял ръст, той започна да се взира в тъмнината в посоката, в която бяха отишли двамата мъже, които отвлякоха Рейчъл. Молеше се нищо да не са й направили — и заради нея самата, и заради съдбата на нейните похитители. След още един миг на размисъл той леко се затича. Беше сигурен, че ще настигне похитителите само след няколко минути.

 

Танцуващия ураган изскочи от тъмното като привидение в ужасен кошмар. Той нададе пронизителен вик, всяващ ужас, който изплаши дори Рейчъл, която разбра кой е това.

За нея беше изумително това, че в един момент беше сама с похитителите си в тъмната, страшна гора. В следващия миг там се появи Танцуващия ураган, който беше целият сила и мускули и голото му бронзово тяло светеше на оскъдната естествена светлина на нощта. Дори в тъмнината тя виждаше колко застрашително светеха черните му очи, докато поставяше стрела в лъка си.

Похитителят на Рейчъл, Боргар, неволно нададе вик, които издаваше уплахата му, и политна назад с нея — все още висяща на рамото му. Стрелата изхвърча от лъка на Танцуващия ураган и изсвистя във въздуха, като разкъса листата по клоните на дърветата над главите на разбойниците!

Рьобен успя да коленичи на един крак и да изпразни мускета си, но беше толкова стреснат от неочакваното появяване на голия, крещящ дивак, че стреля напразно в клоните на дърветата, като изразходи единствения си куршум.

— Господи, Света Богородице! Подмокрих си гащите — изруга Рьобен с треперещ глас, докато тършуваше в барутната си кесия. — Застреляй това копеле, Боргар, застреляй го!

Още една добре премерена стрела изфуча във въздуха и се удари в стеблото на едно дърво, само на няколко сантиметра над главата на Боргар. Танцуващия ураган нарочно стреляше толкова наблизо. Гигантският мъж изтърси Рейчъл в храстите и направи опит да повдигне пушката си.

В мига щом се удари в покритата с листа земя, Рейчъл се търкулна и се изправи на крака. Все още завързана, тя не можеше да бяга, но съобрази да се снижи до земята и да се прикрие, тъй като стрелите на Танцуващия ураган продължаваха да свистят във въздуха. Той придружаваше всяка стрела със смразяващ кръвта вик и именно гласът му тероризираше двамата мъже повече, отколкото яростната атака на индианските стрели.

Боргар натисна спусъка на своя мускет, но пушката засече и го отхвърли назад в облак дим.

Рьобен погледна през рамо към своя спътник, който се гърчеше от тласъка на отката.

— Господи боже, Боргар! Ще ни скалпират!

— Скалпират! — повтори като ехо Боргар и стана на крака.

Следващата стрела повдигна раздърпаната шапка на Рьобен от плешивата му глава и изтръгна хъркащи крясъци от гърлото му. Рейчъл бавно се придвижи зад ствола на едно голямо дърво и надникна зад него.

В мрака тя проследи как Ураган нагласява още една стрела с бързи и точни движения и за момент престана да се страхува. Гледайки как Танцуващия ураган изважда стрелата от колчана, поставя я в лъка, дърпа тетивата, пуска я и посяга за следващата, имаше чувството, че наблюдава някакъв древен, мистичен танц. Нямаше прекъсване в движенията — нито начало, нито край, а някакъв мъртвешки танц.

Нито Боргар, нито Рьобен успяха да заредят отново мускетите си. Боргар беше изгубил своя при падането. Сега и двамата мъже стояха в див ужас — без прикритие и оръжие — пред голия червенокож, който ги държеше под прицела на следващата стрела.

— Един… единият от нас може да успее да се спаси, Бо, стари приятелю — настоя Рьобен тихо. — Ти… ме прикривай и аз… ще се опитам.

— По дяволите, друг път! — Боргар изкрещя първите си собствени думи, които Рейчъл чуваше от устата му, и се шмугна в гъстата маскировка на храстите от черници.

В мига, в който разбра, че е изоставен от своя спътник, Рьобен побягна след него, а дългите му крака тичаха възможно най-бързо.

Рейчъл гледаше как двамата мъже се стопяват в тъмнината на гората и вдигат толкова много шум като тичат, като че ли бяха цяла армия.

Мина още известно време, преди Ураган да свали лъка си и да каже нежно:

— Съпруго моя!

Със запушена уста тя успя само да издаде неразбираеми звуци, но се отърка в дървото и размърда клоните му, за да може Ураган да я намери.

Той окачи лъка на рамото си, навлезе сред дърветата и отмести клоните, които я скриваха от неговия поглед.

— Ки-хи-ти, добре ли си? Наранена ли си?

Тя кимна с глава. Когато го погледна, очите й бяха пълни със сълзи на благодарност за това, че беше дошъл за нея. Чудеше се как може да го обича толкова силно, да го желае толкова много и въпреки всичко да се чувства обидена от него. Той коленичи и се пресегна зад главата й, за да отреже с ножа мръсната кърпа, с която беше запушена устата й.

— О, Урагане. Страхувах се, че няма да тръгнеш да търсиш след всичко, което ти казах — изговори бързо тя. Страхувах се, че ще ме отвлекат надалече. Аз…

Той я обгърна с ръцете си и я повдигна, като притисна устните си в нейните, за да я накара да мълчи.

— Не трябваше да бягаш. Предпочитам да стоиш и да се бориш, съпруго моя.

— Съжалявам. Сгреших. Беше глупаво и детинско от моя страна да постъпвам по този начин.

— Стига сме говорили — успокои я той, понесе я към просеката, където се бяха били мъжете и започна да разрязва каишите, с които беше вързана.

Рейчъл потърка разранените си китки, докато той разряза вървите, с които бяха прибързани глезените й.

— Не зная откъде дойдоха! Изобщо не ги чух, докато не се появиха изневиделица тук. Толкова глупаво беше от моя страна да не ги чуя как се приближават.

— Шшшт — успокои я той, като нежно потъркваше ожулените и глезени. — Тях вече ги няма, Рейчъл, и ти си в безопасност.

— Кои бяха те? Какво правеха тук?

— Колкото повече приближаваме света на белите, толкова повече зло ще ни сполетява. Те са дезертьори от кралската армия. Лоши хора… объркани от войната, но не са опасни.

— Затова ли не ги уби? — тя го погледна в черните очи.

Той кимна.

— Аз никога не убивам безпричинно. Тези мъже бяха твърде незначителни, за да си хабя стрелите — той потърка бузите и с върха на пръстите си. — Нищо лошо не са, ти направили, нали?

— Не. Само ме уплашиха — тя погледна към него разтревожено. — Но казаха, че ще ме отведат в колибата си. Казаха, че…

— Сега вече си в безопасност — успокои я Танцуващия ураган. — Не мисли повече за тях.

— В безопасност — промърмори тя съвсем близо до устните му, внезапно опиянена от мъжкото му излъчване от близостта на голото му тяло, усещането на голите му гърди под дланта й. Тя притвори очи, когато познатите тръпки на блаженство започнаха да се разливат по тялото и… И изведнъж отвори очи.

— Ножа ми! Те ми взеха ножа, Урагане!

Топлите му устни обхождаха лицето й.

— Ще ти направя нов нож, по-добър, моя Рейчъл.

Тя се усмихна и устните им се срещнаха.

— Имаш вкус на мед — каза й той. Езикът му потърси горната й устна, след това върха на нейния език. — Мед, който възпламенява сърцето ми.

Ръцете на Рейчъл се плъзнаха по силните мускули на раменете му и се спуснаха надолу по голия му гръб. Той наведе главата си и притисна устните си в гънката между гърдите й.

Рейчъл изви тялото си и се наклони към него. Тя стенеше в очакване, докато пръстите му стигнаха до връзките на дрехата й и започнаха да ги развързват. Имаше нещо отчаяно в прегръдката им — някакво нетърпение в целувките им, като че ли се опитваха да хванат нещо неуловимо.

— Урагане — промърмори Рейчъл, когато той хвана между зъбите си върха на набъбналата й гърда и нежно я дърпаше, изпращайки сладостни тръпки по цялото й тяло. — Караш ме да се чувствам така, както не е редно.

— Няма нищо нередно между съпрузи — каза й той с глас, дрезгав от страст. — Казах ти, че това е божествен дар.

Тя поклати глава, когато ръцете му обхванаха ханша й и започнаха ритмично да се движат.

— Не, не — настоя тя. — Искаш да се любим, но не мога. Ти си врагът.

— Не съм никакъв враг — той коленичи на един крак и започна да целува топлата, влажна ивица между гърдите й, корема и по-надолу. — Аз не съм ти враг, аз съм твоят съпруг — и съм твой съпруг и вчера, и днес, и утре, и за всички утрешни дни.

Тя извъртя главата си и зароби пръсти в лъскавата му черна коса. Той й пречеше да мисли, пречеше й да говори.

— Но ти ме взе против волята ми. И продължаваш да ме държиш против волята ми.

— Само защото те обичам, Рейчъл, съпруго моя.

— Защото ме обичаш? — тя хвана лицето му между дланите си и повдигна главата му, докато погледите им се преплетоха. — Досега не си ми говорил за обичта си към мене, Урагане. Говориш за мене, говориш на мене, като че ли съм твое притежание.

Той хвана ръката й и я притисна до голите си гърди, така че тя да почувства туптенето на кръвта в тялото му. Горящият поглед на черните му очи я държеше в захлас, когато поетичните думи се изплъзнаха от езика му.

— Ти наистина си притежание на сърцето ми, ки-ти-хи — притежание, от което не мога да се откажа. Веднъж загубих. Не мога да губя отново.

— Разкажи ми какво се случи — помоли тя. — Разкажи ми за жена ти, за да мога да те разбера.

Той поклати главата си отрицателно, а устните му отново докоснаха голата плът на гладкия й корем.

— Да говоря за нея ще ми донесе лош късмет. Искам да я забравя и да обичам само теб, Рейчъл. Искам да те любя така, както заслужаваш.

— Да, да — прошепна тя. Облегна се назад върху твърдата кора на дървото, а ръцете й го водеха към местата, които най-много копнееха за неговите целувки.

Танцуващия ураган я предизвикваше с грубата кожа на върховете на пръстите си и горещия, бърз връх на езика си, докато на Рейчъл повече не й стигаше въздух и искаше да се освободи. И едва тогава той се надигна.

Тя дръпна връзките на препаската му и в ръцете й остана парчето кожа. Захвърли я настрани и прокара ръка по стегнатия му корем. Викът, който се надигна в гърлото му, но не излезе от устните му, я развълнува. Бавно пръстите й се спуснаха към къдравите му, тъмни косъмчета и намериха онова, което търсеха. Танцуващия ураган пое дълбоко дъх, когато Рейчъл докосна нарасналия край на големия му член. Тя наблюдаваше как се променя изразът на лицето му — очите му се притвориха и той започна да диша тежко. Тя го целуна и той жадно й отвърна, омаян от ласките й.

Само след няколко докосвания той нежно отстрани ръката й.

— Недей повече, мила, иначе няма нищо да остане за теб.

— Няма значение — прошепна тя, като с езика си погали ухото му. — И ти направи достатъчно за мен.

Той поклати глава.

— Не. Твърде много те искам. Имам нужда да те чувствам, Рейчъл, съпруго моя.

Но вместо да я свали на земята, той я вдигна на ръце и с едно добре насочено поклащане на бедрата проникна в нея. Рейчъл извика от удоволствие, отметна глава назад и сграбчи раменете му, а ноктите й се впиха в гърба му. В един миг техният ритъм беше странен и неправилен, докато Рейчъл се нагласи към тази нова вълнуваща поза, но само след няколко движения тя, изглежда, намери своя начин. Притисна краката си около кръста на Танцуващия ураган — целуваше го, галеше го, движеше се под ръководството на дланите му, които бяха обхванали ханша й.

Силата на ръцете и раменете му я изуми, когато той я повдигна във въздуха и проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко с всяко следващо движение. Рейчъл чувстваше грубата кора на дървото по гърба си, но не изпитваше, никаква болка. Единствено се наслаждаваше на полюшкващото се движение и нетърпението, което ги караше да бързат.

Танцуващия ураган постигна своето, като оставяше Рейчъл да привикне с един ритъм и веднага след това го променяше. Бързо, бавно, дълбоко и леко, той проникваше в нея с нова и нова вълна от екстаз, спирайки всеки път, когато чуеше промяна в гласа й или почувстваше как мускулите й се свиват на ръба на крайното удоволствие. Най-сетне, когато той самият не успя да продължи страстта си повече, рязко влезе в нея, впи устни в нейните и двамата заедно достигнаха крайното, абсолютно удовлетворение.

Рейчъл се смееше и плачеше едновременно, а Танцуващия ураган потъна в меката покривка от листа на земята, все още прегърнал в скута си своята любима. Тя постави бузата си върху рамото му, като чакаше да дойде на себе си и сърцето й да успокои лудия си ритъм.

— Наистина ли е така? — попита тя, когато най-сетне можеше отново да говори.

— Истина ли е какво, ки-ти-хи? — той я целуна по врата, а пръстите му отметнаха нежните косъмчета, които се бяха лепнали за влажната й кожа.

— Това, което каза: че ме обичаш.

— Питаш ме, дали обичам собствената си жена? Всеки мъж трябва да обича съпругата си.

— Не, наистина ли ме обичаш? — тя се извърна малко назад, за да може да вижда сенките по лицето му. — Щеше ли да ме обичаш, ако не ти бях съпруга? Щеше ли да ме обичаш, ако бях омъжена за друг? — осмели се да попита тя.

Той изглеждаше развеселен.

— Щях ли да те обичам, ако беше съпруга на Гифърд? Много е късно вече, ти си моя жена.

— Просто да предположим, Урагане. Само ми кажи, ако бях нечия друга съпруга… дори на Счупения рог, щеше ли въпреки всичко да ме обичаш?

— Грешно е да желаеш онова, което принадлежи другиму — той замлъкна за момент и след това продължи, — но ако трябва да ти кажа истината, моя Рейчъл, ще трябва да кажа „да“. Щях да те обичам, дори ако беше омъжена за друг. Щях да дойда и да те открадна от колибата на брат ми, да те отведа след дивата природа и да те направя моя. Щях да се изкатеря по каменната стена на къщата на твоя Гифърд и да те грабна през прозореца. Щях да те отведа в неговите градини и да те положа върху легло от розови листенца, където щях да те любя, както никой друг мъж не би могъл — където щях да те направя моя.

Тя се усмихна.

— Би могъл да се оправяш добре в съдилищата с език като твоя. Звучиш толкова искрено, че почти ти вярвам.

— Говоря само истината и винаги ще ти говоря само истината — той я целуна по устните, като че ли да потвърди своята клетва.

Тя хвана една къдрица от гарвановочерната му коса и замислено се заигра с нея.

— Говориш истината и въпреки това не искаш да ми кажеш нищо за жена си.

— Моята жена си ти.

Тя се усмихна хитро.

— Не, говоря за другата ти жена. Първата. Тази, която си имал преди мен.

— Говоря истината, когато ти казвам, че да говорим за нея ще ни донесе лош късмет. Говоря истината и когато ти казвам, че само ти, Рейчъл, обитаваш моето сърце.

Рейчъл премести тежестта си. Тя все още го чувстваше вътре в себе си, но сега мъжествеността му пулсираше и нарастваше вътре в нея. Тя реши да прекрати разговора за покойната му съпруга, поне за момента. Тя го целуна по рамото, врата, ухото и след това прошепна:

— Трябва да се връщаме в бивака. Дори сигурно вече се притеснява.

— Трябва да се връщаме — отговори той. Дъхът му бе горещ и галещ ухото й, — но преди това…

Той я хвана отново толкова бързо, че единственото, което тя можеше да направи, беше да се хване здраво. Обърна я по гръб на земята, покрита с мъх и се надигна върху нея, а членът му остана дълбоко в нея.

Рейчъл се засмя с бавен, чувствен смях. Бяха постигнали примирие. Тя го знаеше. И той го знаеше. Засега Рейчъл нямаше да споменава Филаделфия. Щяха да отидат в делауерското селище на Чесапийк и да се надяват, че ще бъдат приети от хората на Плачеща жена. Рейчъл щеше да бъде съпруга на Танцуващия ураган и да се опита да живее според споразумението. Може би дори скоро щяха да имат дете.

Но темата за Филаделфия щеше да възникне отново. Тя беше сигурна. И той беше сигурен.

Рейчъл изстена, когато Ураган започна да се движи отново върху нея и я поведе още веднъж по пътеката на любовта. Тя се освободи от всички мисли, които изпълваха съзнанието й и се отдаде на усещанията на физическата наслада, които бяха твърде силни, за да им устои. Един ден щеше да се върне във Филаделфия. Един ден щеше да види брат си Томас отново и да му каже сбогом, както трябва. Едва тогава ще може истински да се отдаде на Танцуващия ураган и на любовта, която той й даваше.

 

— Кажи ми пак — Рейчъл шептеше на Ураган, а ръката й беше в неговата.

— Казах ти вече, Рейчъл, индианците лени ленапи не са като мохоките. Тук животът за теб ще бъде различен, ще видиш. Няма от какво да се страхуваш.

Те вървяха заедно с един висок, строен млад делауерски воин, Колхийк, и неговият абсолютно идентичен брат близнак, Кумхаак. Веднага след като се зазори, Танцуващия ураган, Рейчъл и Дори бяха попаднали на младите мъже. При вида на мохокския воин и двете жени с него те извадиха оръжията си, но Танцуващия ураган не помръдна ръцете си и им заговори на езика алгонк — техния роден език. Младият воин Колхийк отговори колебливо, с напрегнат глас, но подозренията му постепенно изчезнаха, докато Ураган говореше.

На езика на делауерите, на който го беше научила майка му като дете, Танцуващия ураган обясни на Колхийк и Кумхаак, че търси роднините на майка си. Оказа се, че; воините не само са чували за Шаакан — човекът на вятъра, и неговата жена, Хонгис Опаанг, която беше вожд на селището, — но и бяха от същото това селище. Очите на Ураган затанцуваха при мисълта, че неговите прародители, които не познаваше, са все още живи.

Сега двамата млади мъже придружаваха Танцуващия ураган Рейчъл и Дори към селището, като единият воин вървеше пред тях, а другият зад тях.

— Кажи ми, че ме обичаш все пак — шепнеше Рейчъл в ухото му.

Той въздъхна от раздразнение, но настроението му не беше потиснато. Пътуването от големите езера в страната на ирокезите до соления залив Чесапийк беше дълго и уморително. Той беше доволен, че най-сетне са стигнали до крайната си цел. Беше приятно да знаеш, че скоро, може би ще имаш дом, в който да отведеш жена си, дом… в който ще отгледаш синове и дъщери.

— Обичам те, Рейчъл. Обичам те, както луната обича звездите. Обичам те, както мракът обича светлината. Обичам те както…

Тя го смушка с лакът, смеейки се.

— Стига толкова поезия. Смущаваш ме с тези безсмислици. Дори изсумтя, бързайки по пътеката, цъкайки с език между зъбите.

— Вие двамата звучите като двойка влюбени — болни от любов — които непрекъснато си гукат. Лошо ми става, като ви слушам — гласът й беше груб и рязък, но тя се усмихваше и бързаше напред да не изостане.

Нищо не беше питала за примирието между Танцуващия ураган и Рейчъл, но не скри удовлетворението си от това, че в селището на лени ленапи отиваха тримата заедно. Тя започна да говори за деца и за това какви добри родители може да излязат от тях двамата.

Септемврийското слънце грееше точно над главите им, когато по-високият от двамата млади мъже сви ръце пред устата си и издаде остър птичи звук. Рейчъл не можа да определи точно птицата, която издава такъв звук, но знаеше, че е нещо познато. Веднага се чу същият звук, който прозвуча като ехо, и групата продължи напред.

Щом Танцуващия ураган, Рейчъл и Дори влязоха в добре охранявания делауерски лагер, часовите вече бяха разнесли мълвата за приближаването на необичайни посетители. Когато тримата непознати и техните придружители влязоха в лагера, обитателите на селището вече бързаха към тях.

Рейчъл веднага забеляза разликата между нейното пристигане тук в селището на лени ленапи и пристигането си в лагера на мохоките едва преди няколко месеца.

Индианците пак си говореха помежду си, но гласовете им отекваха с различни емоции. Те бяха любопитни, дори развълнувани, но нямаше никаква видима враждебност. Когато приближиха, техните лица не бяха белязани с намръщени физиономии, а мимиките им не издаваха страх или омраза.

Колхийк пристъпи напред и представи новодошлите, очевидно горд със своята находка, докато Кумхаак остана отзад, смутен от вниманието на всички.

Сред индианците се надигна приглушено ахване на изненада, когато Танцуващия ураган сведе очи в поздрав, след това повдигна глава, за да им обясни кой е той. Той каза на делауерите коя е майка му и че тя го изпраща. Въпреки че Танцуващия ураган е мохок и, следователно, враг на делауерите — те всички знаеха историята на отвличането на Плачеща жена преди толкова много години. Тъй като Танцуващия ураган беше детето на Плачеща жена, кой беше неговият баща — мохок или самият дявол — нямаше никакво значение.

След като представи Рейчъл и Дори и млъкна, настъпи момент, когато всички очи се устремиха към него и Рейчъл. Изглеждаше, като че ли всеки поотделно преценяваше неговия разказ. Тогава изведнъж индианците се завтекоха към тях с поздрави. Прегръщаха и целуваха и Ураган, и Рейчъл, като че ли бяха дълго загубени братя и сестри. Мъжете се потупваха по раменете, а жените хихикаха.

Рейчъл забеляза веднага, че точно както беше обещал Танцуващия ураган, мястото на жената в това селище изглеждаше много по-различно от това, което беше видяла при мохоките. Мъжете и жените се смесваха постоянно, вместо да се делят на едната страна — едните, а на другата — другите. Освен това, като че ли между мъжете и жените съществуваше много по-голяма привързаност — не сексуална близост, а приятелско, топло докосване. Рейчъл веднага забеляза няколко двойки на различна възраст. Също така забеляза, че някои мъже водеха със себе си деца, докато жените стояха със свободни ръце до тях и разговаряха. Един баща държеше малката си дъщеря през рамо — малкото момиченце се смееше и гласът й изпълваше сърцето на Рейчъл с надежда. Друг баща носеше едно спящо бебе на гърба си в носилка.

Освен това фактът, че бабата на Танцуващия ураган бе вожд на селището, поставяше лени ленапи в друга светлина в сравнение с мохоките. Докато сред мохоките жените нямаха право дори да присъстват на срещите на Съвета, тук жена ги ръководеше!

Настъпи голямо объркване, когато нетърпеливите индианци се опитаха всички да се запознаят едновременно. Рейчъл се отказа да помни кой беше. Като че ли всички бяха братовчеди на Танцуващия ураган. Някои, от делауерите й говореха на английски, докато други само се усмихваха и кимаха. Рейчъл беше увиснала усмихнато на ръката на Ураган — щастлива, че и той се усмихва.

След двадесет минути на запознавания към Танцуващия ураган се приближи един делауерски воин. Той го гледаше със странна смесица от почуда и фамилиарност.

— Танцуващия ураган е дошъл при нас — каза новодошлият на алгонк.

Танцуващия ураган кимна с уважение, но след това го погледна въпросително.

— Ти ме познаваш, приятелю, така ли? — заради Рейчъл той говореше на английски.

— Казвам се Туубан — английският му не беше гладък, защото от време на време преминаваше на езика на госта си, какъвто беше обичаят. — Аз те познавам и едновременно с това не те познавам — той се усмихна, като кръстоса ръцете си пред гърдите и продължаваше да гледа в Танцуващия ураган. — В продължение на две години дядо ми ми разказваше как от север ще дойде ураган, който ще спаси нашия народ.

— Не зная какво да кажа — каза внимателно Танцуващия ураган. — Страхувам се, че аз не съм човекът, когото търсите.

— А-а, ти си този човек — Туубан се усмихна. — Няма никакво съмнение в главата ми, нито пък ще има съмнение у дядо ми, веднага щом чуе гласа ти.

— Кой е дядо ти?

— Той е вятърът, Шаакан, който е и твой дядо. Моят баща и твоята майка са брат и сестра. Съжалявам, че баща ми не е тук да те посрещне както трябва, но той отиде до бялото селище Анаполис да търгува — той кимна по посока на вигвамите. — Изпратиха ме да те заведа при нашите прародители. Чакат те, но вече нямат търпение.

Танцуващия ураган кимна и се обърна към Рейчъл.

— Прародителите ми искат да отида в техния вигвам — в техния дом.

Рейчъл пусна ръката му.

— Тогава върви. Аз ще се справя.

Тя се огледа около себе си. Въпреки че някои си бяха отишли, за да се върнат към домакинските си задължения, все още имаше твърде много индианци, които стояха на групички, разговаряха и се смееха, като че ли бяха излезли на следобедна разходка.

— Нищо лошо няма да ми се случи сред тези хора.

— Няма — той хвана ръката й здраво в своята. — Трябва да дойдеш. Ако ще ме приемат в племето на майка ми, ти също трябва да бъдеш приета, като моя съпруга. Няма да отида там, където не те приемат.

Очите на Рейчъл светнаха от сълзите, които напираха. След като се бяха разбрали, че имат различно мнение по въпроса за Филаделфия, между тях нещата вървяха добре. С всеки изминал ден тя откриваше, че е все по-благодарна, че има до себе си Ураган — независимо какви бяха обстоятелствата, довели до това. Рейчъл стисна ръката му.

— Тогава отиваме заедно.

Танцуващия ураган кимна на Туубан и тръгнаха. Танцуващия ураган трябваше да се срещне с родителите на майка си, с които никога не се беше запознавал — жената, която беше вожд на селището и щеше да вземе окончателното решение, дали да го приемат и дали може да остане в селището или не, и мъжът, който беше обявил война на мохоките преди тридесет години.