Мария Семьонова
Вълкодав (9)

Изгубила в неволята за слънчев лъч надежда,

замира душата и млъква сърцето в твоите гърди.

„Все едно, няма спасение…“ — някой нарежда.

Сломените, погинали в тъмницата, не ги съди.

 

Не съди и онези, не издържали тежестта на своите окови,

неспособни да се спасят, дето в опит палачите да прекършат

с всички сметки приключват в някой от дните сурови…

Не е ли по-добре веднага и с теб, и с оковите да се свърши?

 

Не смей да ги укоряваш, задето не са били способни

да се справят с неща, които не си и сънувал даже.

Върху своята собствена кожа първо прангите пробвай.

Впрочем това на никого не пожелавам.

 

Познавах и други — които едва забелязват оковите,

и в прахта на рудника ред след ред съчиняват трактат —

на вселенските начала за битката, и за любовта…

Тези хора са светли и в мрака, като слънца…

 

Аз не бях такъв. Аз бях зъл и отчаяно горд.

Знаех, че от смъртта Боговете ме пазят.

Първо да отмъстя за измяната, за всички беди,

едва тогава ще ме приемат с почести моите предци…

 

Със смърт за смъртта разплатих се, и с кръв — за кръвта,

за всички, които без време погълна безкрайна тъма.

За всички, превърнати в топки от нокти и зъби…

И това също на никого не пожелавам.