Мария Семьонова
Вълкодав (31)

„Какво във ноктите си носиш, друже симуран?

Някакво чудо от далечни страни

за забавление на любопитните пиленца?

Разкажи ми, ако ти самият знаеш!“

 

„Не съм летял във дивната далечина.

От твоя праг го взех.

От тук — страната на вихрушки и виелици.

Не е някакво чудо невиждано, друже.“

 

„Какво е тогава? Удивителен звяр?“

 

„Не, приятелю. Пак не позна.“

 

„Може би е птица с тюркоазена опашка?“

 

„Грешиш. Роб е той. Съвсем обикновен.

Избягал, но после нямал късмет.

Дълбокият сняг се превърнал в завивка за него

и планинският вятър приспивна песен изпял…

Този момък е бил отчаяно смел.“

 

„Тогава слез по-скоро, друже симуран!

Ще го стоплим, ще го излекуваме от раните!

Не е за смъртните полета в небесата.

Нека още сред хората да поживее.“

 

„Не, приятелю, това няма да го бъде.

Вие погубихте неговите майка и баща.

Самия него не го пуснахте от мрака.

Стига се е мъчил сред хората.

Достатъчно е изтърпял сред вас.

И никой не го погледна, не го спаси.

Нито един нему подаде ръка…

Прекалено късно се сети, приятелю.“