Мария Семьонова
Вълкодав (7)

„Върколако, върколако, с козина сива,

защо започна да страниш от хората, кажи?“

 

„Хората постилат меко, но да спиш не бива;

размахаш ли опашка — очакват те беди.“

 

„Върколако, върколако, та всички ли са зверове?

По селата има и гостоприемни къщи.“

 

„Може и да има, но не се намират лесно те;

а и там от страх за брадвите се хващат също.“

 

„Върколако, върколако, със кожухче меко!

Как изтрайваш зиме леда и студовете?“

 

„Не ще пропадна, докато съм със зъбите-кинжали.

А и да пропадна — никой няма да ме жали.“

 

„Върколако, върколако, ами ако те застигне

ловец и копието си за удар вдигне?“

 

„Без милост ще му прегриза гръкляна,

и нека да ликуват над трупа му враните.“

 

„Върколако, горски мой спасител,

прогонил в мрака подлия грабител,

защо реши да ми помогнеш — или не видя,

че и самата аз към хората принадлежа?

Върколако, за патиците дай да се погрижа!

Не са ли ти противни женските ръце?

Не си чак толкоз страшен, както виждам.

До огъня легни, наливам ти млекце.

Тук остани…“

                … а козината сива

 

от раменете бавничко започва да се свлича,

и ето — звярът тихо, тихо си отива…

 

„Сега кажи ми как да те наричам…“