Мария Семьонова
Вълкодав (8)

4. Старият майстор

Вълкодав вървеше по улицата с увития в парче плат меч под мишница. Оръжието все така си нямаше ножница, но бива ли човек да се разхожда из града с оголен меч? Аптахар му беше препоръчал един занаятчия и Вълкодав се отправи натам, като остави своите хора в странноприемницата, но първо строго заръча на Ниилит да не си подава носа навън от вратника. Нощувките бяха предплатени за цяла седмица, Фитела удържа на думата си и се издължи до грош.

Градът не се нравеше на Вълкодав. Голяма навалица и шумотевица, а под нозете ти наместо мека горска трева — дървена настилка, обсипана с два пръста орехови черупки. Не можеш да шляпаш бос. Всичко живо, от мало до голямо — жени, мъже, дечурлига — дъвчеше орехи. Вълкодав отначало хвърляше осъдителни погледи към лакомниците, а после неочаквано омекна и реши да купи една шепа, за да поглези Ниилит.

Минувачите се обръщаха подире му, като се заблуждаваха, че погледите им остават незабелязани. Солвяните смятаха вяните за горски диваци и тайничко ги презираха донякъде, но не забравяха да внимават с тия опасни хора. Зад гърба им плещеха разни врели-некипели, но не смееха да им се подиграват открито, което все беше нещо. Вяните пък смятаха солвяните за хаймани и безсрамници, отметнали се от завещания от предците закон.

И което бе интересното: нито един солвянин не би позволил на някой сегванин, да речем, да започне да хули в негово присъствие вяните. Същото важеше за всеки вянин, който би оскубал мустаците на дръзналия да очерня солвяните. Двете племена още не бяха забравили за родството си, така че въпреки техните си взаимни разправии и сметки за уреждане, тачеха правилото: когато нашите помияри се сдавят, чуждите кучета да подвиват опашки и да мълчат.

И двата народа говореха на почти един и същи език, само че тук, в Галирад, казваха, да речем, на стълбата възходище, на петела — герчо, а на канията — калъфка. Малко особено звучеше, но за разбиране — разбираше се. По-лошо бе, че казваха „млеко“ и „бело“ и подигравателно се мръщеха на вянското „мляко“ и „бяло“. Все неща в изговора, за които Вълкодав бе готов пак да отиде на каторга.

Градът се бе разпрострял между малкия залив, приютил шумното пристанище, и каменистия хълм с извисяващия се на него прикът — съградената от дърво крепост. В прикъта обитаваше заедно с цялата си дружина владетелят-кнес Глузд. Освен кнеса в града управляваше и съвет на мъдрите старци, избрани от всички краища. На този съвет бе подчинена стражата, която поддържа реда в Галирад.

Улиците се спускаха към посърналата синева на морето, което лениво се плискаше се под жаркото неподвижно небе. В далечината се виждаха обвитите с лека мъгла гористи гърбици на островите. Най-далечните сякаш се рееха над водата, без да се докосват до собствените си отражения. Местните влъхви, доколкото бе известно на Вълкодав, тълкуваха този знак ту като добър, ту като лош, в зависимост от разположението на звездите. От морето лъхаше аромат на водорасли, риба, насмолено дърво… и на още нещо, което навява мисли за далечни страни и чужди небеса. Вълкодав обичаше морето. Но още по-мили му бяха горите на родния край.

Колкото повече приближаваше пристанището, толкова по-шарена ставаше навалицата. Веднага разпознаваше племенната принадлежност на някои от минувачите по цвета на кожата, говора и облеклото, но имаше и такива, каквито виждаше за пръв път. Тук, близо до устието на Светин, където се кръстосваха безброй удобни пътища, търговията вървеше, както се казва, откак свят светува.

Настилката на улиците в долния град беше много по-хубава от тази в покрайнините: с гладки, добре напаснати дъски. Никакви орехови черупки — тук улиците се метяха. Вълкодав невъзмутимо крачеше сред шумния водовъртеж на разноезичната пъстра навалица, но копнееше да се озове на брега на някое езеро в гората, до уютно припламващия огън. Там най-малкото няма кой да ти кресне право в ухото натраплива възхвала на стоката си…

Дюкяните, кръчмите и работилниците се бяха сбутали в плътна върволица. Като поглеждаше изложената стока, Вълкодав недоумяваше от какъв зор сегванинът го беше пратил в тоя гмеж — ясно беше като бял ден, че някой майстор от покрайнините би свършил същата работа срещу доста по-малко пари… Аптахар подробно му беше обяснил пътя, но Вълкодав недолюбваше градовете и се чувстваше леко несигурен. Предпочиташе да се върне обратно, наместо да разпитва. Само това липсваше — някой солвянин да му обяснява с подигравателна усмивчица, като на див селяндур, как да стигне до работилницата на стария Варох. Когато най-после с огромно облекчение зърна сред шаренилото на тълпата нужната табела — с червения щит и празните ножници — Вълкодав бутна вратата и влезе вътре. Навремето трудно се бе научил да не престъпва свещената граница на чуждите домове без покана. Нищо, животът го беше вразумил…

Вътре в къщата звънко се обади камбанка и домакинът — мрачен сегванин на доста години, закуцука към новодошлия. Вълкодав веднага разбра, че си има работа с вдовец. Зад гърба на майстора любопитно надничаше момченце с буден поглед. Сигурно внукът му. Или изтърсачето — свидната последна рожба от дългия съвместен живот с покойната съпруга…

— Добро утро, почитаеми — рече Вълкодав и се поклони. — Много работа ли имате?

Личеше си, че не са затрупани. Какво пък, още по-добре, поне няма да му одерат кожата.

— Бог Храмън е милостив, не се оплакваме — накратко го осветли по въпроса домакинът. — Господарят витяз сигурно желае ножница за меча си?

Вълкодав едва се стърпя да не му възрази. Не беше никакъв витяз, защото не влизаше в никоя дружина. Но се досети, че майсторът ще назове и един сополанко достоен мъж, само и само да го прикотка да купи от стоката. Опасни хора са това гражданите — веднага хващат коня за юздите, без никакви сладки раздумки! Друго си беше при Айр-Дон в „Белия кон“. Вълкодав разви меча:

— Да ти се намира подходяща ножница, за това нещо, почитаеми?

Прекрасното оръжие неволно притегли погледа, накара Вълкодав отново да огледа като омагьосан острието от върха та чак до ръкохватката… И пропусна да забележи как потрепери дългата брада на стария майстор. От унеса го изтръгнаха думите му:

— Купешка ножница за този меч е досущ като да подариш на лична хубавица износена премяна, за да се нагизди… Един витяз не би му нанесъл подобна обида. Нека по-добре да взема мярката и утре привечер ножницата ще е готова.

Вълкодав се замисли. Дълбоко в себе си бе убеден, че мечът ще го разбере за всичко и няма да му се разсърди… но… защо пък да не го поглези, добро е оръжието, сигурно ще му се отплати за добрината. Ала най го подкупи искреността на стареца, който явно беше голям майстор и не си кривеше душата, макар и с риск да изгуби може би единствения си за днес купувач.

— А колко пари искаш за ножицата? — попита Вълкодав.

— Зависи от материала, от украсата… — поде старецът, но веднага млъкна и почти го удари на молба: — Ще ти направя чудно хубава ножница. Срещу толкова пари, колкото другаде ще дадеш за купешка: половин четвърт от цената на кон в сребро.

Всеки път, колчем се озовеше в голям град, Вълкодав повтаряше грешката да влезе в първото срещнато дюкянче, без да обиколи и съседните. И като съвестен вянин нямаше очи да си тръгне с празни ръце след разговора с продавача. Дали поради същата причина от вяните рядко излизаха търговци?

— Дадено, почитаеми — рече Вълкодав и отброи предплатата. — Вземай мярката.

 

 

Кой знае защо, майсторът реши да се заеме първо с него, а не с меча.

— Как ще го носиш? Запасан или преметнат през гърба?

— Преметнат.

— Отляво или отдясно ти се пада ръкохватката?

— Отдясно.

Старецът бавно си водеше бележки с писалото върху покритата с восък дъсчица, така наречената „цера“. Междувременно Прилепчо бдително се озърташе, а когато майсторът извади шнура с възелчетата и понечи да измери рамото на Вълкодав — бясно изсъска и насмалко не ухапа натрапника по пръста. Вълкодав взе в дланта си ядосаното зверче, а дядото ненадейно се сопна на хлапака:

— Какво се помайваш? Тичай да викнеш на гости чичо Бравлин, че той съвсем ме забрави… Къде да сложа токата, господин витяз?

Вълкодав показа къде, но не му убягна, че хлапето изчезна мълком с бързината на стрела — сякаш работата не търпеше миг отлагане. Прилепчо съскаше и правеше опити да се измъкне. Дядото погледна записките си, намръщи се, пресметна нещо наум и помоли Вълкодав да се обърне с гръб към него:

— Как ще легне, извънмерно е дълъг…

Вълкодав послушно загърби куция стар човек, за да го улесни, но не остави меча на тезгяха. И тъкмо това го спаси.

 

 

… Когато вратата се отвори с трясък и вътре с крясъци „Смърт на крадеца!“ нахлуха четирима пазители на реда, Вълкодав с един скок се озова в празния ъгъл, преди умът му да роди осъзната мисъл за опасността. И само това бе причината жилавите ръце на стария майстор да сграбчат наместо гръкляна му празния въздух.

Стражите така се бяха засилили, че насмалко да подминат Вълкодав, вече подготвен за подобаващо посрещане. Стоеше в ъгъла разкрачен, с леко свити колене и меч в ръце, а покатерилият се на главата му Прилепчо войнствено размахваше крилете си.

— Е? — изръмжа Вълкодав и хищно изкриви уста, показвайки липсата на един преден зъб. — Поне ми кажете от какъв зор ще ме очистите?

Тримата юнаци насреща му се спогледаха. Вече бяха наясно, че противникът не се шегува и като нищо ще види с меча сметката на всеки, който си го изпроси. Четвъртият беше здравеняк с побелели мустаци — носеше на врата си вита гривна от бронз, а по сребърната украса на колана му личеше, че е старшият. Той отвори уста за отговор, но старецът го изпревари.

— Може да забравя лицето, но никога няма да сбъркам меча — рече той и прокара трепереща ръка по брадата си. Личеше си, че отдавна е чакал този миг. — Ти си главатарят Жадоба!… Аз нямам сили да ти отмъстя, но за щастие в този град все още е на почит правдата…

— Аз не съм Жадоба! — каза Вълкодав.

— Лъжеш — с равен глас отвърна старецът. — Малцина са виждали лицето ти, защото туряш маска, преди да се емнеш да насилваш и убиваш. Но аз знам, че това е мечът ти и че ти за нищо на света не ще го повериш на друг, та било то за миг. Дошъл си в моя дюкян, защото тук почти никой не наминава…

— Аз не съм Жадоба! — мрачно повтори Вълкодав и за кой ли път прокле наум разбойниците. Не бяха успели да го убият там, на пътя, но май се канеха да го довършат тук, с чужда помощ. Дори да се справеше и с четиримата пазители на реда, нямаше да избяга далеч.

 

 

Мъжът с побелелите мустаци най-после се обади:

— Имаш мутра на разбойник, честно казано — уведоми той Вълкодав. — Обаче може ли някой да потвърди думите ти, че не си Жадоба?

Най-после Вълкодав дочака разумна приказка от умен човек, затова не забави отговора си:

— В хана на Любочада е отседнал Фитела, сегвански търговец. Неговите хора ще ти обяснят кой съм.

— Върви в хана — нареди мъжът на един от хората си и зае мястото му, като държеше под око вянина, да не се изниже изневиделица през вратата.

— Не се бой, няма да избягам — каза Вълкодав. — Гузните да бягат!

 

 

Очакваше търговецът, твърде зает с делата си, най-много да изпрати Авдика, ако стражът, разбира се, изобщо свареше някого в хана. За най-голяма негова изненада Фитела благоволи да дойде лично, при това не сам, а с Аптахар… и с Ниилит. Хлапачката веднага се хвърли към вянина. Стражите се опитаха да я възпрат, но гъвкавата Ниилит се изплъзна като змиорка под ръчищата им и се озова до Вълкодав.

— А-ха, тука била и никаквицата му… — изсъска старецът и се изплю.

— Виж, за това ще ти оскубя брадата, старче — обеща му Вълкодав. — Нищо че е побеляла. — И изръмжа на Ниилит: — Какво ти казах — да си стоиш у дома!…

А наум съжали, че се беше стиснал за синия гердан. Виж за себе си не забрави да се погрижи, веднага се затърча да си поръчва ножница…

— Здрав бъди, почитаеми Бравлин — обърна се междувременно Фитела към старшия и Вълкодав изпърво се учуди, а после се досети, че търговецът не за пръв път се отбива тук и кажи-речи половината град сто на сто го познава. — Какво е станало с моя човек?

— Здрав бъди и ти, Фитела, заможен гостенино — отвърна Бравлин. — И ти, Аптахар. За ставането, засега нищо не е станало. Само че майсторът Варох е познал меча му и твърди, че това е Жадоба.

— Я виж ти! — възхити се Аптахар и звучно се плесна по бедрото. — Не, друже Бравлин, разбира се, хубаво би било да сгащите Жадоба, ама днес сте на грешен път.

— Така излиза — обади се и търговецът.

— Какво можете да кажете за този човек? — поинтересува се Бравлин и кимна към Вълкодав.

— Само добро — отвърна Фитела, без да се замисля.

Аптахар допълни:

— Той е вянин, наричаме го Вълкодав.

Бравлин със съжаление погледна почервенелия като цвекло Варох. После попита:

— А отдавна ли го познавате?

Аптахар започна да свива пръсти и отвърна:

— Четиринайсет дни.

Фитела кимна в знак на съгласие.

— Тъй-тъй! — живна старецът. Бравлин с въздишка разпери ръце:

— Нищо не може да се направи. Трябва да идем в прикъта, нека кнесинята отсъди.

— Кнесинята ли? — отговори с въпрос на въпроса Аптахар.

— Ами да, кнесинята Еленя. Кнесът отсъства, пътува по важни дела — кимна Бравлин. И се извърна към Вълкодав — Дай меча, момко. Ако те оневини господарката — ще си го получиш обратно.

— Не го давам! — рече Вълкодав и погледна към своите хора, пък Аптахар успя да улови погледа на старшия.

— Не те съветвам, Бравлин — спокойно каза той. — Виждал съм го как се бие… ще погубиш момчетата, а и него не ще заловиш жив. Нека по-добре аз да съм поръчител, че няма да ви избяга по пътя. Нали няма да избягаш, Вълкодаве?

— Да бягат гузните! — рече Вълкодав.

— Моят човек иска да каже — намеси се Фитела, — че докато не бъде доказано, че е престъпник, той няма защо да бяга, нито да сдаде оръжието си. С радост ще се изправи пред кнесинята, в чиято мъдрост и справедливост е убеден, но дотогава никой няма право да му отнема свободата. Така ли е, Вълкодаве?

Вълкодав кимна. А мислено за сетен път се изуми от дарбата на учените люде да кажат с няколко думи онова, което би му коствало половин ден разсъждения.

 

 

Наричат крепостта прикът, защото огражда най-закътаната част от града, пък и е съградена от най-хубавата, твърда като камък горска дървесина, която се къта само за построяването на непревземаеми дворци. Галирадският прикът беше издигнат на непристъпно скалисто възвишение и бе защитен с широк ров и стръмен вал, над който се извисяваха масивните стени от дърво. Ако някой враг си наумеше да превземе града и пробиеше пръстена на външните укрепления, защитниците на Галирад можеха да се укрият в просторния прикът, докато бързоногите вестоносци извикат на помощ подкрепления. Вълкодав отбеляза наум, че ровът е грижливо поддържан, а насипът е здраво укрепен с глина, изпечена на огън. Май не току-така бяха кръстили кнеса Глузд, сиреч Разумния. Сега щеше да си проличи дали дъщеря му се е метнала на него…

Ако предстоеше да го съди, да речем, синът на кнеса, Вълкодав не би могъл да очаква нищо добро от някакъв младеж с едва наболи мустаци, който ще повярва на одумките и ще се поблазни от честта да залови Жадоба… Кнесинята е друго нещо. Присъдата на една жена е равносилна на свещената присъда на Господарката на съдбите.

Наложи им се доста да почакат в двора, докато Бравлин най-после намери старшия на дружината, сне шапка в знак на почит и му разправи за случилото се. Якият като канара побелял болярин го изслуша и изчезна зад вратата. Вълкодав забеляза, че броят на момците при вратника веднага започна да нараства. Лошо му се пишеше, ако кнесинята отсъди, че той е Жадоба…

После слугите постлаха пред стъпалата, водещи към входа, дебел мек килим и поставиха на него дървено кресло, украсено с резба — същински трон. Вълкодав предпочиташе да го съдят, както бе прието при вяните — под дървото на истината или на брега на река, почитана за свещена. Намръщи се. Тия солвяни с тяхната Правда не му вдъхваха особено доверие.

Но в този миг излезе кнесинята Еленя и Вълкодав на мига забрави за всичко останало.

Кнесинята беше прекрасна. Дъщерите на вождовете винаги са прекрасни. Това е също толкова вярно, както и твърдението, че жените на големците винаги са разумни и справедливи, а техните мъже са най-добрите ловци и най-храбрите воини в рода. Вождовете са най-голямото богатство на народа, който чрез тях се представя пред Боговете…

Наглед Еленя и Ниилит бяха почти на едни и същи години. Кнесинята имаше руса коса, сплетена на тежка плитка, сиви очи, навяващи мисли за бистри горски извори. На главата — сребърно венче, украсено със зелени камъчета, чийто цвят бе досущ като цвета на каретата, изпъстрили полата й. Чудо на чудесата, невиждана е моминската хубост!… Ниилит бе като фиданка, а кнесинята имаше налята снага. Ниилит бе като диво и палаво коте, а кнесинята, навикнала на почит и любов, се носеше плавно като бял лебед…

— Добра среща, почитана господарке — казаха новодошлите и сториха дълбок до пояса поклон.

— Добра да е и за вас — отвърна приветливо тя и се настани на креслото. Погледът й се задържа върху лицето на Вълкодав. После кимна към снажния беловлас войн, застанал от дясната й страна, и продължи: — Боляринът Серт Милованич ми рече, че тук имало някой човек, когото друг човек смятал за Жадоба, вярно ли е?

— Истина е, почитана господарке — веднага откликна Варох. — Ей го на Жадоба! — И посочи с възлестата си старческа ръка Вълкодав. — Познах го по меча!

— Покажете ми меча — нареди кнесинята. Вълкодав мълчаливо разгърна парчето плат и се доближи до нея с меч, положен върху дланите си. Забеляза как младият хубавец — болярина, застанал отляво на креслото, плъзна длан към ножницата на кръста си. Вълкодав дори не го удостои с поглед и отстъпи назад, като остави оръжието с извезаното с чудно красиви плетеници острие на килима пред нозете на Еленя.

— Дойде при мен да поръчва ножницата — продължи старият майстор. — Смятал е, че понеже за стоката ми няма навалица, няма да се изложи на опасност! Ама аз веднага го познах!

Вълкодав се бе втренчил мрачно в меча, проблясващ на килима.

— А какво ще кажат застъпниците му? — кнесинята Еленя се извърна към Фитела. — Нека чуем думите и на нашия почитан гост.

Фитела се поклони и пристъпи напред.

— За пръв път видях този човек във Велики хан, в кръчмата на Айр-Дон, преди две седмици. Дошъл беше да го наема за мой охранител.

— Самичък ли беше? — попита кнесинята.

— Не, почитана господарке, веднага ме предупреди, че води още двама: девойката, дето я виждаш тук, и болният им приятел, който е сляп и има язви по кожата. Наех го и…

— Във Велики хан? Толкова близо до Галирад?

— Не исках да го наемам, почитана господарке, но той доказа, че ще ми е от полза.

— Като ми тегли як пердах — вметна Аптахар. — Да ме прощава господарката кнесиня.

— И още тогава ли носеше този меч? — продължи да разпитва кнесинята.

— Не, сдоби се с меча след два дни, когато ни нападнаха хората на Жадоба.

— Ами да!… — вклини се разгорещено старият Варох. — Нали той им е бил съгледвачът!…

— Не — отсече Фитела. — Напротив, той ни предупреди за нападението.

— Как? — попита кнесинята.

— Има си питомен прилеп — ей го там, същия, дето седи сега на рамото му. Мишката обаче нещо почнало да не я свърта и Вълкодав ни рече, че сигурно в гората ни причакват лоши хора. Наредих на всички да турят ризниците и само затова разбойниците не ни избиха като зайци… Вълкодав натръшка трима в ръкопашен бой и още един — с изстрел от лъка.

— Вълкодав ли? — попита кнесинята.

— Да, той, ние така му викаме… И се сдоби с меча след оня бой, почитана господарке.

Междувременно се насъбраха любопитни зяпачи: витязи от дружината, градски стражи, обикновени граждани и търгаши, дошли в прикъта по търговските си дела.

— Някой да е видял как точно се е сдобил с меча? — попита кнесинята.

— Срещнал се с аверите си и те са му го дали — рече Варох.

— Аз не съм видял — каза Фитела и разпери ръце.

— И аз — рече Аптахар и се почеса по брадата.

— Аз видях как стана всичко!… — внезапно се намеси Ниилит и смело пристъпи напред. — Дано благодатен дъжд ороси пътя пред нозете ти, венценосна шадат…

— Отдавна ли си с него, девойко? — попита я кнесинята. — Твоето мънисто ли блести в косите му?

— Не, венценосна шадат — отвърна Ниилит. — Срещнах го преди месец… той ме спаси от един насилник и оттогава бди над мен като брат! Там, на пътя, един от разбойниците ме метна на седлото в опит да ме отвлече… Господарят Вълкодав настигна разбойника… и посече ръката му, така че оня изпусна меча си и избяга. Заклевам се, че казвам истината, почитана господарке! Ако лъжа, дано… дано никога не ми се родят деца!

— Ей, момко! — рече Аптахар. — Ти май си ограбил баш самия Жадоба!

— Как е бил ранен разбойникът? — намеси се в разговора боляринът, който стоеше вдясно от креслото. Вълкодав мълчаливо сви в шепата си два пръста на десницата си — палеца и показалеца — и показа на питащия юмрука си.

— Пък аз казвам, че всичко е лъжа!… — затропа с крака старият Варох. — Заповядай да донесат железата, господарке!… Да си премерим с него силите пред Боговете, както повелява вашата Правда!

— Защо не — каза боляринът, който стоеше отляво. — Нека си премерят силите, сестро. Веднага ще разберем кой е крив, че и ще ни дойде добре за разтуха.

Сестра значи, рече си Вълкодав.

— Почакай, старче — изненадващо се надигна от креслото кнесинята. — Кажете ми, мъдри боляри, сподвижници на моя баща! И вие, разсъдливи граждани! Бил ли е пленяван Жадоба, носил ли е окови?

— Не, господарке — каза боляринът, който стоеше отдясно, а оня от лявата й страна кимна в знак на съгласие.

Господарката Еленя внимателно погледна Вълкодав, който така и не разбра дали погледът й е насочен към неговото мънисто, към шията му или към Прилепчо… Смутено понечи да оправи ризата на врата си и в този миг кнесинята се обърна към него:

— Ела тук, Вълкодаве. Запретни ръкави и ми покажи китките си.

Той се доближи и развърза връзките на ръкавите си. После оголи ръце и ги изпъна напред. Ръцете му бяха кокалести, с плетеници от изпъкнали тъмни жили, покрити с мазоли, белези и петна. Малко над китките се мъдреха две широки ивици — белезите от прангите. Вълкодав най-после схвана какво има предвид мъдрата девойка. Той носеше същата следа и на врата си. От нашийника.

— Този човек не е Жадоба! — високо изрече присъдата си кнесинята Еленя и дори Варох бе принуден да си замълчи. — Ти, майсторе — обърна се тя към Варох, — нямаш причина да се караш с него. Чуй ме: направи му ножница, както сте се договорили, при това на същата цена. А ти, Вълкодаве, си в правото си да поискаш да ти бъде възмездена обидата с четвърт цена на един кон в сребро…

Вълкодав сви рамене. Едничкото му желание беше час по-скоро да се махне оттук и да умие лицето и ръцете си. Права беше майка му, като не допускаше веднага баща му общата трапеза след връщането му от пазарището, където бе продал ябълките и меда, и му поднасяше храната в отделна съдина. Какво друго, освен осквернение можеше да се случи в града, където престъпилият прага гостенин бива обвинен без причина и предаден на стражите?!…

— … Моля те, благородни храбрецо, да простиш на майстор Варох — продължи кнесинята. — Вярно, пренебрегнал е светостта на гостолюбивия подслон… но ако ти знаеше мъката му, непременно би му простил…

Вълкодав кимна в знак на съгласие, макар че според него за прошка не можеше и дума да става. А кнесинята допълни:

— Не смея да го съдя, защото не съм изпитала същото. Тъй че аз ще те обезщетя! Нека нашите братя, храбрите вяни, знаят, че и в Галирад има Правда.

Боляринът й подаде шепа сребърни монети. Кнесинята се наведе и вдигна меча.

— Знам, че тепърва ще чувам за този меч — рече тя и върна на Вълкодав оръжието. — Сигурна съм, че сега е в ръцете на достоен човек.

 

 

Бравлин ги изпрати до портите.

— Ако решиш да припечелиш нещо, докато твоят търговец не потегли обратно есента — ела ме потърси… ще ми е драго — рече той на изпроводяк на Вълкодав.

Вълкодав благодари, както си му е редът. Ала наум си каза, че по-скоро би се обесил.

— И ние с Авдика винаги се наемаме — каза му Аптахар. — Сега накъде — към дома ли? Дали да не пийнем нещичко в кръчмата, а? След всичките тия ядове…

Вълкодав погледна слънцето, което бавно клонеше на залез зад далечните планини.

— Не, трябва да ида и до пазара… хайде, Ниилит.

— Ножницата ще е готова утре — измърмори Варох, като избягваше да го гледа в очите. — Ела вечерта.

— Ще се оправя и без твоята ножница — каза Вълкодав.

— Пък аз — без грошовете ти!… — не му остана длъжен старецът.

С трепереща ръка сегванинът изрови от торбата си предплатата и я запокити на земята пред Вълкодав, който мълчаливо му обърна гръб и си тръгна заедно с Ниилит, хванала го плахо за лакътя. Внукът на стария майстор понечи да събере търколилите се на всички посоки сребърници и моментално бе халосан от дядовата си патерица по гърба, но Вълкодав вече беше далеч и случката му убягна.

 

 

Пазарният площад се бе ширнал до самия бряг. Всяка сутрин към дъбовите галирадски кейове прииждаха рибарските лодки, пълни с шаващо люспесто сребро, търговията кипеше от зори до мрак, а пролет и лято, по време на светлите нощи, без нито час прекъсване. Нещо, което Вълкодав не проумяваше. Древният закон не признаваше сделките, сключени след залез-слънце, без надзора на справедливото Око на Боговете. Никой вянин не би купил или продал каквото и да било нощем, докато солвяните… Нищо чудно този народ за наказание да престанеше да дарява света с такива жени като кнесинята Еленя…

— Какво искаш да купиш, господарю? — събра кураж и се обади Ниилит. Вълкодав пак се почуди защо тя толкова се притеснява от него… Сигурно съм лош човек, рече си той. От добрите хора не се боят нито малките котета, нито момите…

— Искам да купя гердан — измърмори той. — На една синеока, тъмнокоса сакаремска хубавица. Какво ще й отива най-много според теб?

Закова се намясто от смайване, когато Ниилит насмалко не зарони сълзи.

— Господарю… не ме обиждай, моля ти се…

Вълкодав забеляза с крайчеца на окото си, че хората започват да се извръщат към тях. Нека се извръщат. Той хвана Ниилит за раменете и лекичко я разтърси:

— Какво има?

Тя закри лицето си с длани.

— Ама аз само казах истината за теб, господарю…

Вълкодав безпомощно я пусна и едва се сдържа да не плюе на дървената улична настилка. Значи, тя е решила, че той смята да й се отблагодарява за честността пред съдниците му. Отдавна не се беше чувствал такъв глупак. И нямаше на кого да се сърди — сам си бе крив за всичко. Няма що, хубаво временце бе избрал да прави подаръци.

За кой ли път съжали, че Господарката на Съдбите, дето дава всеки смъртен отредения за него дял, не го е дарила с умението да приказва красиво. Той накара Ниилит да открие лицето си и каза:

— От самото начало исках да ти купя гердан. Хубаво е всяка мома да го има. Как да покажеш на бъдещия си годеник, че го харесваш, като няма какво да му подариш… а днес насмалко да ме съсекат стражите… при тоя, как му беше името… та затова реших: щото знае ли се, току-виж до утре пак съм се забъркал в поредната каша…

Недодялаността на собствените му приказки направо го отчая, но Ниилит го гледаше право в очите и навярно прочете там всичко, което той напразно се опитваше да изрази с думи. Тя отново заподсмърча, но вече поради съвсем друга причина.

— Прости ми, господарю…

Вълкодав я придърпа към себе си и с голямо облекчение прокара длан по нежните й страни, за да избърше сълзите й.

— Стига, сестрице… Да вървим да избираме гердана, а?

— Да вървим — прошепна Ниилит и го хвана за ръката, като за пръв път забрави да го нарече господар.

 

 

Имаше безчет дюкяни и лавки за какви ли не накити. Утрепваш цял ден, решиш ли да ги обиколиш всичките. По вратите на някои от тях се мъдреха изрисувани, че и резбовани змии.

— Знаеш ли защо е така? — попита Вълкодав. Ниилит поклати глава и той й обясни: — Това е знак за крадците, че нощем дюкянът се охранява от отровни змии пепелянки, така че всеки да си прави сметката…

Ниилит се засмя, а Вълкодав усети, че за пръв път разговаря с нея с лекота и спокойствие. Съвсем като Тилорн.

— Да идем там, където няма змии пепелянки — предложи Ниилит.

— Не обичаш ли змиите?

В сините очи на Ниилит блесна лукаво пламъче.

— Където не ползват змии, сигурно държат по-ниски цени…

Момичето беше наясно, че парите ще стигнат на Вълкодав колкото за евтини стъклени гиздила.

— Някой ден ще ти купя истински, от сапфири — рече Вълкодав.

Тя, кой знае защо, застана нащрек. После попита:

— Ти харесваш сапфири, така ли?

Вълкодав сви рамене и честно отвърна:

— Понеже така и не ги видях на онова място, дето ме държаха вързан с верига.

* * *

В края на краищата, те си харесаха уличната сергия на един млад солвянин, който неясно защо се беше предрешил като кореняк арантянин.

— Здрав бъди, почитаеми — поздрави го Вълкодав.

— Благословена да е пътният прахоляк, довел те тук, славен боецо — отвърна церемониално продавачът, старателно подражавайки на говора и маниерите на чедата на Арантиада. Вълкодав го досмеша. Какво пък, рече си той, някои хорица по-чевръсто развързват кесията, ако си мислят, че купуват чуждоземска стока. Нали не всички забелязваха като него, от пръв поглед, че баснословните камъчета водят произхода си от стъкларската занаятчийница зад ъгъла.

— С какво би желал да зарадваш хубавицата, доблестни боецо? — осведоми се търговецът. — Това тук е несравнима огърлица от мономатански черни елмази. Ето ти и чисти изумруди от тайните рудници на Вечната степ. Бих ти разкрил лъкатушните и наистина странни пътища, по които всяко камъче е стигнало до мен, ала се боя, че разказът ми ще те задържи тук до заранта…

Междувременно Прилепчо слезе от рамото на своя господар и понечи да захапе мънистото с наситено вишнев цвят, защото го бе сметнал за твърде апетитно. Насмалко не счупи зъб и плюейки оскърбено, бързо се покатери по ръката на Вълкодав, за да се настани на обичайното си място, по-далеч от изкушението.

— Сапфирите — каза Вълкодав. — Ей тия, дето, ако съм те разбрал правилно, са от истинските, халисунските?

— О, да! — с благоговение долепи длани към гърдите си търговецът и едва не забрави за правилния акцент, зарадван от лековерието на баламурника горянин. — Щастливите жители на Халисун ги намират на дъното на дълбоките езера… Някои ги смятат за сълзи на двойки райски птици, безутешно оплакващи раздялата си. Ти несъмнено знаеш, че цветът на камъка зависи от дълбочината, на която е роден. По-светлите лежат досами повърхността, почти са невидими във водата. Затова струват евтино. За сметка на това, тъмните и най-прекрасните са извадени от самите дълбини и почти всеки камък е платен с кръвта на гмуркача, защото в мрака на подводните пещери се въдят твари със страшни нокти…

Вълкодав търпеливо слушаше брътвежите на лъжеарантянина, като поглеждаше изпод вежди Ниилит. Видя как тя се наведе над нишката с дребни сини мъниста — малко по-тъмни от очите й. Хлапачката имаше безпогрешен усет за хубавото. Ниилит дори понечи да вземе наниза от сергията, но последните думи на продавача я втрещиха. Тя уплашено погледна Вълкодав: нима той наистина си е наумил да й купува истински скъпоценни камъни?…

— Дали да не потърсим гердан със стъклени мъниста?… — шепнешком се примоли тя.

Вълкодав сложи ръка на рамото й и каза, посочвайки сергията:

— Избирай каквото ти душа иска.

Уплахата в очите на Ниилит премина в неподправен ужас. Тя мълчаливо посочи най-евтината купчинка воднистосини, почти безцветни мъниста с неправилна форма. Те дори не бяха направени на гердан.

— Тая няма да я бъде — рече Вълкодав и се извърна към търговеца. — Ей онези там, сините, по колко ги даваш?

Лъжеарантянът простря ръце към небето.

— О, горкият аз!… Неизбежната потреба да отпътувам по спешност ме принуждава да разпродавам на безценица наистина чудни съкровища… Три четвърти кон в сребро. Продавам на загуба…

Когато чу изречената непосилна цена, Ниилит ахна и понечи да се изплъзне под ръката на Вълкодав, но, разбира се, безуспешно. А пък той полека остави на сергията меча си, като го стори така, че острието да се оголи наполовина, и се залови да развързва кесията си, без да бърза особено.

— Ние, вяните, предпочитаме да купуваме от достойни люде — със задоволство рече той. — Ако аз бях владетелят тука, бих заповядал да отсичат ръката на всеки, дръзнал да търгува със стока-менте. Лично аз точно така постъпих с един търгаш, дето ми продаде ужким златна гривна с измислени рубини. След половин година научих, че съм изръсил тримесечна надница за евтин бакър и мизерни стъкълца. Дълго търсих негодника, обаче когато го открих…

Търговецът се замята като риба на сухо. Вълкодав таеше големи надежди, че отраканият мошеник ще намери единствено правилния изход от положението — и не остана излъган. Търговецът грабна гердана, легнал на сърце на Ниилит, и се вторачи в него така, сякаш за сефте вижда накита.

— О, горкият аз! — отново възкликна той, ала този път без ни най-малко да си криви душата, за най-голямо удоволствие на Вълкодав. — Тази огърлица я имам едва от вчера и съм пропуснал да забележа, че едното камъче е леко одраскано, ето тук, на ръбчето. Излиза, че за тези най-истински, изумителни камъни…

— … Ще е предостатъчен сребърник и половина — назова Вълкодав точната цена. И се усмихна.

— Ах, доблестен боецо — с въздишка промълви лъжеарантянинът и подаде на Вълкодав гердана. — Боговете виждат, че съм на голяма загуба…

Вълкодав плати и закопча миниатюрната халка на шията на Ниилит. Погледна я право в засмените, сияещи очи и ръката му сама се протегна да погали копринените коси, сплетени на дебела, стегната плитка.

— Да вървим — рече той и взе меча от сергията. — Нашият мъдрец сигурно вече място не си намира от притеснение.

 

 

Накрая свиха и към пристаните: Ниилит беше морско чедо и я теглеше натам, да погледа корабите. На ръката й бе увиснал Прилепчо. Дългоушкото се беше хванал с лапичка за единия й пръст и си помагаше с криле да се задържи, докато се тъпчеше с маринованата ябълка, харизана му от една жалостива търговка.

След кратък размисъл Вълкодав купи на Ниилит сладка кифличка.

— А ти няма ли да си отчупиш? — тутакси попита тя. Вълкодав отвърна с усмивка:

— Не съм по сладкишите.

Ниилит обаче настоя и накрая той се предаде и си щипна едно парченце, колкото да не е без хич. Кифличката много му се услади.

А наоколо продаваха какво ли не! Ланшни круши и ябълки, така грижовно кътани в зимника, че бяха запазили и вкуса, и вида си. Ранни зеленчуци, сочни и налети, благодарение на това, че бяха отгледани в слънчеви, затулени от вятъра кътчета. Деветдесет и девет вида рибоци и рибки, приготвени по също толкова рецепти. Гъби, нанизани на конец или мариновани в бъчви, затиснати с тежки камъни. Пушени патици и живи гъски и гъсоци в клетки, изплетени от ивови пръти. Пирожки, ухаещи така, че дори без да ги опиташ, свят ти се завива…

Вълкодав копнееше да купи от всичко наведнъж и да спретне голяма гощавка, за да поглези Тилорн и Ниилит, пък и себе си… Но все пак отдръпна ръката си, вече посягаща към кесията. Рано беше за глезотии. Редно е още утре да отиде на улицата на ковачите и да поразпита дали някой няма нужда от калфа, научен да борави с чука…

 

 

Солвянските и сегванските ладии стояха върху пясъка, изтеглени по дъбови пръти зад линията на прибоя. За тежките кораби, пристигащи от Арантиада, бе уредена истинска пристан от побити в дъното колове, покрити със здрава дървена настилка. Благодарните мореплаватели дори бяха издигнали на пазарния площад бронзова статуя на своя бог. Грамаден чорлав гол мъжага, забил пети в морената от гранит, възнамеряващ гневно да запокити с яка десница високо вдигнатия харпун. При разправии между солвянските и арантянските търгаши понякога се стигаше дотам, че Бакъреният бог осъмваше с надянат на главата чувал. Или с излъскани до весел слънчев блясък деликатни части от тялото.

Днес до статуята на Бакърения бог се неуморно потропваха с брадви дърводелци, съграждащи насред пазара дъсчено възвишение.

Ниилит се любуваше на корабите с платна, като уверено изреждаше откъде произхожда всеки плавателен съд.

Два или три от красивите големи платноходи вече бяха акостирали и в нейната родина и сега им се радваше като на стари познайници.

Вълкодав насочи вниманието си към оня, който бе доплавал наскоро. Екипажът беше зает да прибира платната, край борда се суетяха хамали, а по стълбата слизаха неколцина мъже с дългополи одежди, ушити от две половини: отдясно сивата тъкан преливаше в червено, а отляво — в зелено. Дрехите на онези, които предвождаха върволицата, бяха по-ярки на цвят от одеждите на сподирящите ги.

— Сигурно идват от остров Толми — каза Ниилит. — Там живеят жреците на Боговете Близнаци.

 

 

… Навремето, когато Вълкодав беше още съвсем малък, в тяхното село дойде висок белобрад старец, нарекъл себе си Ученик на Близнаците, и помоли за позволение да се засели наблизо.

„Старите хора не бива да живеят сами — каза големката. — Как стана така, че си решил да заживееш като сирак?“

Пришълецът обясни, че така повелявала вярата му. Канеше се да построи в гората къщичка от клони или да прокопае над брега на Светин малка пещера. Но още на заранта го налегна кашлица и се принуди да остане в големия дом, под грижите на бабите и дечурлигата. А когато оздравя, дойде зимата и не пуснаха жреца да си върви. Бива ли в най-големите студове и виелици да изпроводиш госта си, за да го обречеш на сигурна смърт…

Вълкодав добре помнеше сбръчканите ръце, добрите очи и дългата пищна брада на стареца. Колкото бяха косъмчетата в тази брада, толкова бяха и разказите за Близнаците, скътани в паметта му. Сивите песове го слушаха с любопитство, докато запълваха с къщна шетня часовете на зимния здрач. А понякога жрецът на свой ред ги молеше да му разказват за вярата си. Веднъж помоли хлапетиите да му измайсторят кокалено писало и да обелят гладка кора за писане от брезовите дърва за огрев.

„Защо са ти тези неща?“ — попитаха го те.

„За да запиша сказанията ви“ — отвърна старецът. Къдели се бяха дянали онези листове, покрити с чуждоземни писмена? В нощта на разгрома старият мъдрец призоваваше към милосърдие, чертаеше във въздуха свещения знак и се опитваше да затули с тялото си ранените и децата. Докато някой от копоите на Човекоядеца не отсече главата му…

Вълкодав се отказа от мисълта, да разкаже тази история на Ниилит.

 

 

… Сладката кифличка все пак му приседна. А вече би трябвало да си научи урока, че след всяко погалване по настръхналата козина, кучето може да отнесе ритник. При това много здрав и болезнен.

Вълкодав бе обзет от направо осъдително благоразположение, което му попречи да разбере веднага точно с какво са заети момчетиите, които с увлечение хвърляха камъни в морето.

И чак когато от водата долетя тънкото жално скимтене, Вълкодав зажумя срещу светлината и на мига застана нащрек. Залязващото слънце заслепяваше очите му, но той все пак видя, че на десетина стъпки от кея, обсипвано с град от камъни, отчаяно се бори с водата клепоухо кутре.

По-нататък събитията протекоха по-бързо, отколкото времето за разказване. Вълкодав бутна в ръцете на Ниилит увития в парцал меч и без дума да продума, се хвърли напред. Прилепчо се задави с ябълката, изпусна я, разпери криле и се опита да излети от ръката на момичето, но за кой ли път разкъсаната ципа на крилото му попречи да осъществи намерението си. Мишлето се пльосна на дървената настилка и с пронизващи крясъци запроклина пустата си недъгавост.

Междувременно над пристана се извиси кански рев. Вълкодав беше разхвърлял малолетните палачи без пощада, а ръката му беше много тежка. След като натръшка момчетиите, той бързо погледна надолу. Вълните лениво се поклащаха между хлъзгавите подпори. Там, където току-що бе ритало с лапички горкото мъниче, бавно се разширяваха кръгове.

Без да се замисля, Вълкодав скочи в ледената вода.

Косите лъчи се отразяваха от повърхността, почти без да стигат до дълбокото, но той бе пресметнал точно мястото. Изпънатите му ръце почти веднага напипаха още мърдащото телце. Вълкодав се оттласна с крака от каменистото дъно и изплува от водата, след което хвана нагълталото се с вода кутре за задните лапички и силно го раздруса. Кученцето с кашляне и скимтене се върна при живите песове. Вълкодав се върна с плуване на пристана. Извади късмет — водата бе придошла заради прилива и краят на настилката не беше недостижим. С едно изтласкване успя да се хване със свободната ръка за дъските, набра се на мускули и се покачи на пристана.

— Я си ми дай псето!

Насреща му вече се задаваше широкоплещестият баща на единия от злосторниците. Синчето страхливо се криеше зад гърба на ядосания родител. Лявото око на хлапака все повече се затваряше поради отока, обаче дясното зяпаше Вълкодав с неприкрито злорадство. Строгият татко явно не жалеше ударите с камшик за наследника си. Обаче имаше як гръб, зад който се изпаряваше страхът от всичко. И от всекиго.

От събралата се тълпа се отделиха двама пазители на реда и се спряха на две крачки, за да видят каквото има да става.

Вълкодав подаде кученцето на Ниилит и се зае да изстисква долнището на ризата си.

— Много на воля се шириш нещо, вянино! — изръмжа мъжът с почервеняло от гняв лице и дръпна Вълкодав за рамото, за да го извърне към себе си. — Тук да не ти е гората!… На когото е псето, той ще му бере грижата! Дай ми го, чуваш ли!

Вълкодав го изгледа мълчаливо и доста продължително. После се усмихна. Познаваше си добре усмивката. Караше някои хорица да се замислят дали си заслужава да продължат разговора.

— Сина си — рече той на наперения солвянин — си го възпитал така, че да е способен да измъчва по-слабите. Затова да не се сърди, когато го насметат: каквото повикало, такова се обадило.

Мократа дреха бе прилепнала плътно към тялото му. Не му се наложи да размърдва рамо, за да отръска чуждата длан, защото мъжът сам я махна. Подви опашка като зло дворно куче, свикнало да лае по всеки, но ненадейно отвързало се от веригата и хукнало на улицата, за да налети за зла чест на един мълчалив вълкодав. Да, точно така. Струваше ли си човек да си навлича белята заради едно нищо и никакво кутре и да се забърква с някакъв див вянин, целият в белези и с ръчища, които сигурно чупеха и конски подкови… Все пак в следващия миг уязвената гордост надделя над страха.

— Кой си ти, че да превъзпитаваш сина ми!

— Като гледам, наистина, друг освен тебе не го е възпитавал — рече Вълкодав. — Същински бащичко е. А ти, какво, да не смяташ да ме извикаш на двубой?

И погледна към Ниилит, притиснала към гърдите си раненото кученце. Между другото, тя беше вдигнала от земята и меча, него го стискаше под мишница.

Солвянинът не пожела да извика на двубой Вълкодав. Загърби го и се пръждоса, като се мъчеше да запази поне малко достойнството си пред смаяния поглед на синчето, осъзнало, че от известно време насам е изложено на опасността безнаказано да го превъзпитават разни хаймани в присъствието на собствения му родител.

Личеше си, че с всяка крачка обидата шепне все по-високо в ухо на солвянина, за да заглуши изцяло гласа на предпазливостта. Когато се отдалечи на около десет крачки, той се извърна.

— На такива като тебе в Скъпоценните планини им е мяс…

Впоследствие зяпачите твърдяха, че вянинът бил преодолял делящото ги разстояние като звяр, с един скок.

— А-ах!… — изумено издиша червендалестият и прелетя четири-пет стъпки назад, за да се стовари по гръб във водата. Стражите хукнаха към Вълкодав, но когато се доближиха, спряха — той не се и опитваше да избяга, а стоеше спокойно, отпуснал ръце. Солвянинът плюеше на поразия и правеше опити да се вкопчи в хлъзгавите подпори на пристана. Като редовен участник в юмручни боеве, все дотолкова разбираше от ръкопашни схватки, че да е наясно — редно е да благодари на всички Богове наведнъж.

— Защо наемете добрия човек? — попита старшият от стражите Вълкодав. — Какво толкова ти рече?

— Този добър човек рече, че такива като мене трябва да ги пращат в Скъпоценните планини.

Стражът се обърна към тълпата:

— Хора, вярно ли е?

— Вярно е — отзоваха се неколцина наведнъж, най-вероятно отнесли навремето як бой от червендалестия. На Вълкодав му се стори, че стражът въздъхна облекчено. Личеше си, че няма желание да си създава излишни грижи.

— Върви си по живо по здраво, момко — каза той, преценил, че един як удар с юмрук заради пожелание, свързано със Скъпоценните планини, наистина не е голямо нарушение на реда.

Ниилит вдигна ябълката от земята, подаде я на Прилепчо, после му поднесе разтворената си длан, ала той не пожела да приеме поканата й: само това липсваше, да зареже Вълкодав и онзи без него пак да ги надроби едни… Мокрото патиланче скимтеше и трепереше в ръцете на Ниилит. Вълкодав взе от девойката меча си и без да се отклоняват повече от пътя си, те се отправиха към гостилницата на Любочада.

Ухилени, приятелите на червендалестия го издърпаха от водата. И той, без много да му мисли, изкара яда си на синчето с един звучен плесник по здравата буза.

 

 

Вълкодав знаеше, че случката си беше направо срамота. Достатъчно беше да сръга в ребрата недоносчетата, а не да им посяга. Ама не беше успял да се овладее — както си е редно за един зрял мъж.

Обаче тия, за които, въпреки невръстната възраст, плачът на едно ранено кученце нищо не означава, тия, дето са способни весело да го замерват с камъни…

* * *

Деца. Гладни, въшлясали дрипльовци пълзят на четири крака по заледения планински път. Изподраните им ръце пресяват всяко парченце рудоносна скала, паднала от количките и кошниците на другите, възрастните роби. Да не би да останало мъничко късче скъпоценен камък или полепнала прашинка злато?…

И други деца. Тези са съвсем различни. Сити, поруменели от студа. Потропват с кожени ботушки и носят дълги камшици. И те също са роби като въшльовците. Всеки невръстен надзирател знае, че ако се провини, като нищо може да се озове при тях и те още на първата нощ почти със сигурност ще издерат очите на новия. Всеки от полуголите знае, че при голямо желание може да се сдобие с кожени ботушки и с бич. Стига, разбира се, да им позволят онези, които вече са се уредили…

Малцина решават да се домогват до свободата: някои бързо затъпяват, започват с безразличието на животни да възприемат нещата от живота, други се крепят, благодарение на страха или на безсилието, гордостта, злобата…

През онази есен, точно преди снегът да затрупа проходите, търговецът на роби докара в рудника две вянски момчета, които бяха връстници и докато пътуваха, заедно направиха опит за бягство. Едното от тези момчета стана надзирател и се сдоби с прякора Вълка. Другото след седем години нарекоха Вълкодав…

 

 

Едва стъпил на най-долното стъпало на стълбите, Вълкодав замря и наостри уши. В стаята ставаше нещо. През процепа на вратата проникваха отблясъците на запалена борина. Виждаше се как се движи нечия несигурна сянка. Острият му слух долови някакви тежки въздишки…

Наоколо, насядали край масивните дървени маси, здраво си хапваха и пийваха някои от гостите, отседнали в гостилницата, както и обикновени посетители. Там бяха и тримата охранители на Фитела. Вълкодав знаеше, че това не означава почти нищо. И сред най-оживената и весела тълпа беше възможно безнаказано да отвлечеш или да убиеш човек, стига да си достатъчно умел. И никой няма дори да забележи станалото…

Вълкодава дръпна Ниилит за ръката и с жест й заповяда да остане долу, а той тръгна по стъпалата — достатъчно бързо, но съвсем безшумно. Дори не докосна увития в парцал меч, но когато отвори широко вратата, ръката му лежеше върху дръжката на бойния нож.

И пръстите, готови да измъкнат оръжието, веднага се разтвориха, а заелият войнствена стойка на рамото му Прилепчо разочаровано се отръска и заоблизва болното си крило.

Насред стаята, с лице съм вратата, стоеше разкошен среброкос мъдрец. Пепелявите му къдрици, които изглеждаха побелели на оскъдната светлина на борината, се спускаха по гърба и раменете, а връз гърдите се стелеше пухкавата брада. Бялата ленена риза стигаше до петите му. Теменуженосините очи уплашено гледаха Вълкодав…

— Станал си, значи — измърмори Вълкодав и скри ножа.

— Та това си бил ти, друже мой!… — ахна Тилорн и направи крачка към него, с протегнати за поздрав ръце. — Друже мили!… Разбираш ли, днес окончателно прогледнах…

И Вълкодав със закъснение схвана, че макар да живеят от цял месец заедно, сакатият го е познавал само по гласа. И, разбира се, се е уплашил до смърт при вида на появилия се на прага страховит непознат. Толкова се е втрещил от гледката, че не е разпознал дори кацналия на рамото му Прилепчо.

— Друже мили — повтори Тилорн и се люшна към Вълкодав, за да го прегърне. — Как се притеснявах за теб…

— И за девойката — измърмори Вълкодав. Тилорн вдигна очи и в тях трепна издайнически блясък, после се усмихна.

— Да. И за девойката… Ама ти си вир-вода! Как се подреди така?

Той тихо ахна, когато зад гърба на Вълкодав внезапно се появи Ниилит и му подаде едва шаващото кутре. Две глави, пепеляворуса и чернокоса, се наведоха над клетото мъниче.

Вълкодав остави меча на полицата над пейката и слезе долу. Кухнята, където се варяха, пържеха и задушаваха ястията за гостите, беше като ненаситна паст, която гълта дърва, поради което малобройната прислуга изнемогваше. Затова всички тия отрудени хорица само се радваха на прищявката на отседналия гостенин, колчем той решаваше да се пораздвижи, а съпругата на господаря Любочада лично възнаграждаваше доброволеца за помощта, поднасяйки му пълна догоре паница. Щедрост, която, то се знае, никак не беше излишна…

Вълкодав с отмерено движение вдигаше над главата си за пореден път тежката брадва и си мислеше за дома, който нямаше. Едва след убийството на Човекоядеца бе започнал да си представя, че и той би могъл да има свой дом. Толкова ясно го виждаше. Цъфнали ябълкови дървета, протягащи розови клони към напечения покрив. Пухкаво сиво куче, което спи пред прага, огрян от лъчите на предвечерното слънце. Пътечка между малинака, отъпкана от босите нозе на децата. И жена, която излиза от къщата и стои пред прага. Тази жена е прекрасна, защото е обичана. Тя бърше с бродирана кърпа мокрите си ръце и вика на вечеря мъжа, който цепи дърва…

Вълкодав въздъхна. Преди известно време бе започнало да му се привижда, че жената ще е синеока, с гарвановочерна коса, но той вече виждаше, че много е бъркал. Ниилит ще излезе от съвсем друга къща и ще извика да седне на трапезата съвсем друг мъж. Който по-скоро ще остави настрана гъше перо и мастилница, а не брадва…

 

 

Ниилит на няколко пъти притича през двора, сновейки между перачницата и къщата. Сигурно пере изцапаните с кръвта на кученцето парцали. Няма да го бъде, помисли си Вълкодав, стоварвайки шумно брадвата върху поредния възлест, чепат пън от купчината, насъбрала се поради нехайството на слугите, които сигурно не един ден ги бяха оставяли настрана. Само не ми говорете за безгрешни малки рожбички, дето са станали на единайсет години и не разбират, че удареното боли. На чужд гръб и сто тояги са малко, обаче когато дряновицата заиграе по твоя собствен, тутакси ти просветва. Може пък да им дойде умът в главата като пораснат и се налудуват. Виждали сме и други като тях. Дори се е случвало да извием на тоя-оня пилешкия врат…

 

 

Смолистите цепеници, преполовени на дръвника, се удряха с кух звънтеж в дървената ограда. Изтезаваният в подземието от дебеловратия палач Тилорн поне е знаел защо търпи всичките тия мъки. Ами това кутре, измъчвано за разтуха от жестоките невръстни боклуци? Какво ще каже то на Стария пес, когато над него зашуми короната на вечното Дърво?…

 

 

Вълкодав се изкачваше нагоре по стълбите с издърпани върху дланите ръкави, за да не пари дланите му тумбестата паница, пълна догоре със задушен грах със свинско. Не би се учудил, ако чуеше долитащо зад вратата сърцераздирателното хлипане на Ниилит… Но когато от стаята долетя жизнерадостен лай и задружен смях, той едва не изпусна паницата. Като напук врата се отваряше навън. Парейки се, Вълкодав притисна паницата към гърдите си и я отвори със свободната ръка.

Ниилит и Тилорн седяха един до друг на дървения миндер, а на пода пред тях си играеха Прилепчо и кученцето. Малкият глупчо приклякаше с предните лапички и весело скачаше напред, опитвайки се да хване Прилепчо. В отговор опитният боец съскаше и го удряше със здравото си крило, отскачайки настрана.

Върху меката козина на кутрето не само нямаше рани, ами не личеше и петънце от кръв.

— Знаеш ли защо са искали да го удавят? — попита Тилорн. — Коремчето му е било болно… непрекъснато е цапал. Сега вече няма да се изпуска.

— Така — рече Вълкодав. Сложи паницата на масичката до прозореца и се извърна към Тилорн. — Значи ти наистина си магьосник.

Онзи махна с ръка.

— Как пък не, хич не ме бива за…

— А защо ти треперят ръцете? — попита Вълкодав. Ученият наистина приличаше на човек, който наместо Вълкодав бе нацепил току-що цяла камара дърва.

— Аз… — смути се Тилорн. — Виждаш ли, лечението… ъъъ… ми костваше известни усилия. А понеже аз, за съжаление, още не съм съвсем…

— Ами яж тогава — рече Вълкодав и сложи лъжиците на масата. После кимна към Прилепчо. — Ти и него ли смяташ пак така да го оправяш?

— С него ще е по-сложно — сериозно отвърна Тилорн. — Той, както разбрах, е бил ранен преди доста години…

— Преди пет.

— Със старите рани винаги е по-лошо — въздъхна мъдрецът. — Ще се наложи да го зашия… Не, няма да го боли, обещавам… А как се случи това с крилото? Или белята вече е била станала, когато го намери?

— От удар с камшик е — измърмори Вълкодав.

— И през ум не би ми минало — изуми се Тилорн. — Прилепите са толкова ловки и бързи…

За да уважат своя закрилник, който освен това осигуряваше и прехраната на всички, те се хранеха както е прието при вяните: по ред загребваха от паницата, а после оставяха лъжиците с дъното нагоре върху масата, та да не ги омърси някоя скверна.

— Мене бранеше и затова пострада — каза Вълкодав. И тутакси съжали за реченото. Защото Тилорн и Ниилит веднага заразпитваха какво и що. Вълкодав не умееше да разказва. Пък и не обичаше. Ала Тилорн май имаше дарбата да разприказва дори някой пън. Или вянин, което беше само мъничко по-трудно. Паницата бе опразнена само наполовина, когато Вълкодав за свое учудване доста свързано разправи, че в рудниците е въртял колелото, с което се вади вода от подземната река. И тъй като за промиването на рудата имало нужда от много вода, тия колела скърцали денонощно, заглушавайки дори писъка на прилепите, гнездящи под тавана. Веднъж в съседна пещера рухнала канара и всичко се разтресло, поради което от тавана паднало цяло кълбо новородени прилепчета — право върху механизма. Не било лесно да се спре колелото, но Вълкодав го сторил. И го удържал на едно място. И не мръднал оттам, докато възрастните животинки не пренесли малките си. Пръв нахлул в пещерата надзирателят с прозвището Вълка…

— Това глупаче все се въртеше там, докато ме съдираха от бой — каза Вълкодав. — Затова и то го отнесе.

— Едва днес научих, че си бил на каторга — след кратко мълчание отбеляза Тилорн. Вълкодав сви рамене.

— То не е за хвалба…

Остави лъжицата и премести голямата паница пред Тилорн и Ниилит, сега беше техен ред да се хранят.

Тилорн предпазливо промълви:

— Трудно ми е да си представя, че ти си способен да извършиш престъпление…

— Нищо не съм извършвал — заяви Вълкодав. Тилорн се отказа от по-нататъшни въпроси. „Сигурно е решил, че съм бил пленен в някоя битка, помисли си Вълкодав. И сега не иска да ме подсеща за безчестието…“

Не тръгна да разубеждава Тилорн и да му обяснява. От какъв зор?…

 

 

Дъждът, пришпорван от камшика на вятъра, оросяваше в здрача подгизналите поляни, тихо шепнеше над гробищата, пазени от брезите, и поливаше покритите с чимове покриви на малкото горско селце. В селцето живееха вяни от рода на Петнистите елени.

В една глуха предутринна доба набъбналата от влагата врата на дома за гости се отвори и оттам крадешком надникнаха двамина. Навън нямаше жива душа! Двамата излязоха в двора и предпазливо тръгнаха покрай стената. Нищо не предвещаваше лош късмет: на разсъмване доверчивите Елени не ще намерят и следа от онези, които бяха пуснали да пренощуват заради лошото време. После някой ще надникне за нещичко в склада и ще намери опразнените сандъци. Хората, видели с очите си вянските бродерии с мъниста, обещаваха за тях планини злато. Само че да ги изтъргуваш от вяните беше не по-лесно, отколкото да пазариш техните девойки за робини.

А, да, в складището май спяха децата на гостоприемните стопани. Не е голяма пречка! Децата няма дори да гъкнат…

Но крадците не успяха да стигнат до мястото, което си бяха набелязали. Отпред, сред влажната мъгла внезапно пламнаха злокобно две ярки светлинки. После небето бе разкъсано от първата за тази нощ мълния. Пред вратата на складището, сякаш за да закрие някого с мускулестото си тяло, стоеше куче. Грамадно, едро колкото голям вълк. С яки гърди. И смайващо страховито. Кучето не лаеше, дори не ръмжеше, но козината му бе настръхнала като четина, а от озъбената паст стърчаха остри като ножове зъби.

Двамата врели и кипели мъжаги и общо взето големи куражлии не помнеха как са се озовали задъхани там, откъдето бяха дошли и как с мокри, треперещи ръце бях щракнали резето. Когато престанаха да дишат като охтичави, направиха опит да се сетят защо са брали толкова страх. Голяма работа, някакво си псе!… После се сетиха и тръпки ги полазиха. ОЧИТЕ. Те не бяха налетели на обикновено псе. Страшният сив звяр имаше ЧОВЕШКИ ОЧИ.

 

 

Вълкодав се събуди, защото Ниилит, която обикновено зъзнеше дори завита с одеяло, се беше притиснала към хълбока му, търсейки топлинка. Преди в тези случаи тя също се будеше и ужасно смутена му се извиняваше, отместваше се по-настрана. После свикна и сега в такива случаи се будеше само Вълкодав.

Да. А като се върнеше назад, в самото начало се беше размечтавал…

Ниилит не се разделяше с подарения гердан, дори спеше, без да го сваля. Вянинът вече знаеше, че без да иска, страшно й е угодил. В нейното семейство се била предавала от поколение на поколение прекрасна огърлица от сапфири, завещана на Ниилит от умиращата й майка. А сега с накита се кипрела дъщерята на чичото, който я беше продал в робство.

Вълкодав обърна глава и погледна ивицата мътна синкава светлина, която се процеждаше през капаците на прозореца. Над Галирад бавно плуваше бледа лятна нощ. Ако можеше само да разбере дали и някой друг е сънувал през тази нощ същите странни сънища?… Дали, освен него, и друг се е сънувал като куче, застанало пред прага на някакво складище?…

Вянинът дълго се взира във финия профил на спящия на леглото Тилорн и за пръв път си помисли, че мъдрецът е красив. Мъдрост, мъжественост, красота… И Людоеда е държал затворен в клетка човек като този, домогвайки се… до какво? За да му прави елмази с баене и варене от конски фъшкии?…

Ще съградя къща, мислеше си Вълкодав. За него и Ниилит. Ще се изкачим до горното течение на Светин, там, където е същинският корен на вянското племе… И точно там ще издигна къщата.

Има ли място по света, където може да се построи дом, без да се бои мъжът на излизане, че в негово отсъствие вътре ще нахлуят врагове, за да грабят и палят? Където не замерват малките кученца с камъни, а при среща в гората красивата мома поздравява без капка страх непознат мъж? Където цъфтят ябълкови дървета и зреят малини, шуми вековна борова гора, а по скалите се стичат с кристален звън леденоструйни ручеи…

Вълкодав си помисли за Боговете, които май единствени знаеха отговора. Беше му речено ВЪРВИ. ВЪРВИ И ЩЕ ДОСТИГНЕШ…

После си спомни за жреците, които бе видял на пристана.

 

 

Веднъж в рудниците пристигна ученик на Близнаците с цел да откупи роби, които да изведе на свобода. Със злато и скъпоценни камъни трудно би смаял господарите на подземните рудници, ала жрецът бе донесъл нещо с далеч по-голяма стойност за разбирачите: наглед невзрачни сиви кристалчета. Разтворени в голяма чаша вино, те даряваха на хората два-три дни пълно блаженство.

Слухът за жреца светкавично обиколи подземията. А когато робите научиха, че той откупва само едноверци, всички се заеха да разпитват ония що почитат Близнаците, за тънкостите на тяхната вяра. На някои не им се свидеше да учат приятелите си на свещените знаци и на правилните отговори на въпроса „Защо, признавайки Единния, ние се молим на Близнаците?“, а пък други си траеха. От страх, че жрецът първо ще откупи лъжевярващите, а после няма да сколаса да освободи правоверните последователи.

Сивия пес хабер си нямаше за суетнята в пещерите. Той се рееше несигурно нейде между живота и смъртта, а надзирателят се питаше заслужава ли си да се похабява за него дневната дажба вода, цяла чаша.

Жрецът дойде, съпровождан от Вълка, комуто бе заръчано да го развежда из пещерите. Сивия пес не ги забеляза веднага, защото пред погледа му се нижеха безплътни върволици от сенки, обагрени в кървавочервено и черно, които тържествено се сурваха в същата двуцветна трептяща бездна. Вълка го ръчна с дръжката на копието си и робът бавно извърна глава.

Жрецът се оказа учудващо млад. Горе-долу на същата възраст, на която бе Вълкодав сега. Ала двуцветните му одежди се преливаха в ярки багри, което бе знак за висок сан. Той внимателно погледна роба и моментално прецени по сплетените му на плитки и овързани с парцалчета мръсни коси, че си има работа с вянин. Светлината на факлата заслепи роба, който уморено склопи очи. На жреца му се стори, че до покритото със струпеи рамо дрипите се размърдват и оттам за миг надникват две светещи очи колкото топлийки. Впрочем това по-скоро бяха парченца руда, блеснали на огъня…

„Свети са Близнаците, почитани в три свята!“ — бавно и ясно произнесе жрецът. Вълка го бе предупредил, че полумъртвият роб е върл езичник. Сивия пес доста дълго мълча. Ала после все пак отвърна:

„И Техният Отец, Предвечният и Нероденият…“

Той добре помнеше на какво го бе учил старият жрец и знаеше как се поздравяват помежду си учениците на Близнаците. Старецът винаги се радваше, когато децата му отправяха точно тези думи при среща…

Вълка безмълвно стоеше зад гърба на жреца и почукваше с навития камшик по дланта си.

„Няма други Богове, освен Близнаците и Техния Отец, Предвечен и Нероден!“ — провъзгласи напевно жрецът.

Сивия пес нищо не знаеше за откупванията, ала безпогрешният нюх му подсказваше, че от неговите отговори на тези въпроси зависи нещо много важно. Може би дори свободата му. Или животът.

След толкова години той с нежелание и срам си спомняше обзелото го изкушение и мига на колебание, който — щеш, не щеш, това е положението — все пак бе настъпил.

„Аз обаче се моля на своите си богове…“ — бавно изговори той. И се закашля, забил лице в пода.

„Гний си тогава в мръсотията, нищожен езичнико!“ — Дланта на жреца начерта помежду им във въздуха свещеното знаме — Разделения Кръг. Надзирателите бяха виждали, как същият, при освобождаването на свои едноверци, сам промива гнусни циреи и превързва рани. Ала от този езичник се отдалечи с погнуса, прихванал с пръсти полите на двуцветната си дреха. Вълка мълчаливо го последва.

Откъде би могъл да знае Сивия пес, че Боговете, които не беше предал тогава, само след година ще го изведат от мрака на подземията…

 

 

Отвън все повече се съмваше. Ето бавно затракаха копитата на кобилката на водоносеца. После вратникът на двора изскърца и пусна някого. Вълкодав чу как се разръмжа свирепата кучка, дето пази двора, но почти веднага прозвуча умилкващо се скимтене. Сигурно е дошъл свой. Стига съм се търкалял, каза си той. Някои хора май се канеха да си търсят работа. Нищо не струва оня работяга, дето спи до обяд…

Стана беззвучно, зави с одеялото свилата се на кравай Ниилит и с тиха стъпка пое към вратата. Прилепчо тутакси отвори очички и напусна гвоздея, за да дойде при господаря си. Вчера за кой ли път се бе убедил какви поразии стават, когато поне замалко изпусне Вълкодав от поглед, и нямаше намерение да повтаря грешката си. Вълкодав разбра, че няма измъкване, инак Прилепчо като нищо ще вдигне на крак цялата къща, понеже ще се разврещи като луд. Вълкодав му подложи длан, после се наведе и лекичко потупа по вратлето събудилото се кутре. Виж с кучетата се разбираше за чудо и приказ. Много по-добре, отколкото с хората. Спи, мислено заповяда на мъничето Вълкодав. Пухкавата опашчица на няколко пъти помете пода и съненото мъниче пак отпусна главица върху лапите. Вълкодав взе ботушите си, излезе и притвори вратата.

 

 

Когато излезе навън, той веднага разбра кого бе поздравил с мелодично изскърцване вратникът. На дебелия пън, търкулнат до дъсчената ограда тъкмо за гости, седеше и се припичаше на слънчице старият Варох. Внучето се бе настанило до нозете му и галеше кучето, опитвайки се да извади от косматото му ухо насмукал се с кръв кърлеж. А върху коленете на стареца лежеше дълъг и тесен пакет. Вълкодав лесно се досети какво криеше от уроки плътната рогозка.

Спря на горното стъпало, чудеше се как да се държи с госта. А онзи отвори очи и го погледна.

— Здрав бъди, майсторе — с половин уста го поздрави Вълкодав. Ако сегванинът бе по-млад, като нищо можеше да не дочака и тази приказка.

— Здрав бъди и ти — отзова се Варох. И след кратко мълчание допълни: — Ела тук, момко. Стори тази добрина на стареца.

Нямаше как, Вълкодав се доближи до отправилия подканата.

— Седни — рече майсторът и потупа с длан гладкото дърво до себе си. — Искам да ти разкажа нещо…

Вълкодав седна, току поглеждайки към внучето, което бе яхнало легналата по корем кучка и я дърпаше за дългата козина, молейки я да стане и да го повози из двора. Животното не желаеше да става и само беззлобно бърчеше нос.

— Сигурно си забелязал, че работилницата ми не е това, което е била преди — поде старият сегванин. — Някога редом с мен се трудеха двамата ми синове. Даже витязите от прикъта идваха да си поръчват при нас щитове и ножници за мечовете…

Вълкодав мълчаливо го слушаше и хвърляше коси погледи към отблясъците на бронза, прозиращ между прокъсаните тук-там нишки на рогозката.

— Дойдох тук, в Галирад, още преди великата битка при Трите Хълма, когато на алчността на островните кунсове беше турена граница — продължаваше майстор Варох. — Ти, момко, сигурно си се сражавал тогава?

— Не — каза Вълкодав.

— И аз не се сражавах — с въздишка рече старецът. — Синовете ми бяха наполовина солвяни, а пък самият аз смятах така — щом сме дошли от нашия остров не на див бряг, трябва да приемем тяхната вяжеска вяра… — Варох отново въздъхна, потърка с длан коляното си и изведнъж рече: — Е, за Жадоба ти май знаеш всичко…

Вълкодав поклати глава.

— Откъде бих могъл — отвърна той на майстора. — Знам само, че уж бил от знатен род… и се държал зле с вас, сегваните.

— Така е — потвърди с усмивка старецът. Прилепчо, който бе слязъл на гредата, с любопитство душеше ръката му — този път без никаква враждебност и страх. — Така е — повтори Варох. — Неговият бащичко бе един от тези, които след Трите Хълма се надигнаха, за да натирят всинца ни да си вървим отвъд морето. А като не стана — отиде в гората и започна сам да воюва… Бащата мразеше само нас, а синът започна да избива всичко живо, без да подбира… — Възлестите пръсти на Варох заопипваха рогозката. — Един път отидохме на панаир при западните велхи — със сдавен глас проговори той. — Ние имахме цели три каруци… Синовете взеха жените и децата, искаха… да ги зарадват… И при това не пътували сами, керванът бил голям… Кой да знае, че половината разбойници са се наели да го охраняват… Жадоба… Двамата с внука ни помислиха за мъртви, хвърлиха ни на зверовете край пътя…

Гласът на Варох секна, старецът не се доизказа. Вълкодав мълчеше.

— Сега разбираш защо вчера… така ми се щеше ти да си Жадоба — след като превъзмогна мъката си, продължи старият сегванин. — Прости ми, момко. Ето, вземи… — Той махна рогозката: в скута му лежеше прекрасна ножница с цвят на старо дърво, опасана с дълъг ремък. — Цяла нощ съм се трудил — рече старецът и в гласа му се долавяше гордост. — Боях се… да не вземеш да идеш при някой друг… От сърце те моля, вземи… не ме обиждай…

— Сега ще донеса меча — каза Вълкодав.

 

 

Тилорн, комуто лечението на кученцето явно бе коствало много, продължаваше да спи все така непробудно. Ниилит сплиташе косата си, приседнала на ръба на дървения миндер до нозете му. Тя се усмихна на Вълкодав и лекичко му се поклони, ала тутакси скочи уплашено: той протегна ръка към лежащия на полицата меч.

Вълкодав допря пръст до устните си и махна, като така й даде знак, че няма защо да се притеснява. Взе меча и кесията с парите и се върна на двора.

 

 

Украсеното с фина плетеница острие влезе в ножницата както кракът влиза в носен ботуш. Точно, до косъм. Кръстовината лекичко щракна при допира до украсения с фигурен орнамент обков на устието, към което бе прикрепено ушенце за „ремъчето на добрите намерения“. Вълкодав обърна ножницата наопаки и на няколко пъти със сила я тръсна. Мечът хич не си й помисли да се изръси оттам. Вълкодав тури ремъка през рамо и закопча токите. После се пресегна назад и ръкохватката сама легна право в дланта му. Вълкодав издърпа меча навън. Острието излезе спокойно и плавно, без да запира, с едно движение, което обещаваше възможност за незабавен удар. Вълкодав с усмивка върна меча обратно в ножницата, като без усилие уцели отвора с върха на острието.

— Ти си истински майстор, Варох — с уважение каза той. — Ама я почакай! Вчера взе само на мен мярката, а на меча, доколкото се сещам…

Хромият сегванин се усмихна в отговор и поклати побелялата си глава.

— Каква мярка? Само един поглед ми стига…

Вълкодав развърза кесията си:

— Цената в сребро си е същата, нали?

Майсторът чевръсто се надигна и задържа ръката му.

— Не ме обиждай, момко — тихо каза той. — Посякъл си трима разбойници, разправят, че в още един си забил стрела, а на Жадоба си взел меча и си осакатил дясната му ръка… с която ръка той… Ето защо на теб не само ножницата… Целия дюкян…

— Благодаря ти за добрите думи, старче — каза Вълкодав. — Само че все пак вземи парите. Нали гледаш внуче… пък и ти трябва да ядеш и пиеш… Ако не ги вземеш, излиза, че Жадоба пак те е ограбил.

Той изброи монетите и без да слуша възраженията на Варох, ги изсипа в дланта му. Старият сегванин дълго гледа блестящото сребро, а бялата му брада потреперваше все по-начесто. После направи крачка към Вълкодав и го прегърна.

— Наминавай към нас… синко — рече той и от гърдите му се изтръгна тежка въздишка, докато се опитваше безуспешно да прикрие напиращите в очите му сълзи. — Намини някой път, а? На твоето момиче ще му стъкмим коланче… плетено… с везани илици…