Мария Семьонова
Вълкодав (18)

9. Сивата козина

Песът се събуди в гората. В чудна борова гора, с която се славят изконните вянски земи. Тъмнокафявите, сивеещи в ниското дънери, тържествено се въздигаха под самия небесен купол и там, на недостъпна дори за фантазията висота, вятърът леко полюшваше синкавите корони. А долу, под сянката на исполините, като зелени свещи се издигаха смриките, къдреха се обсипаните с горски плодове храсти и се стелеше килимът от горски билки и мъх, гдето до късна есен никнеха гъби…

Песът се изправи: имаше дълги сиви лапи, мощно мускулесто тяло и пухкава, леко извита опашка. Гъстата четина на врата му бе разделена на две от кожен каиш. Върху нашийника нещо блестеше като капка роса, уловила слънчев лъч. С крайчеца на окото си песът зърна светлинката, която се преливаше във всички цветове на дъгата, но не му се удаваше да извърне глава, за да види какво е това.

Наостри уши, подуши въздуха, трепна, защото разбра, че трябва да бърза.

И побягна, воден от миризмите, които долавяше само той. Отначало тичаше в тръс, сетне, когато отляво се ширна низината и отпред се появи плътната сянка на еловата гора, полетя на големи скокове напред. Не беше тръгнал на лов, нито се криеше от врага, но по стар навик стъпваше съвсем безшумно, носен от яките си лапи.

 

 

Момиченцето извади от гнездото от трева розовата гъбка, усмихна се, целуна кръглата мъхеста шапчица и сложи улова си в кошницата, доста натежала от разсъмване насам. Щом намереше поредната гъбена челяд, детето оставяше кошницата на земята и събираше гъбите в ръце или в полата си, а после накуп изсипваше всичко.

Отдавна молеше да й изплетат нещо като кош от брезова кора, да го носи на гърба. С такива отиваха в гората по-големите деца. Но нямаше кой да чуе молбата й. Майката я смяташе не само за грозничка, но и за твърде слаба — ще се пресили, ако носи по-тежък товар. А кошницата побира толкова, колкото побира, и не се пълни повече.

Момиченцето изправи гръб и се протегна, после седна на камъка, чийто хълбок бе обрасъл с петнист жълто-черен лишей. Майка й бе забранила да сяда на камък, за да не настине. Наистина й стана студено, но не се изправи — от инат. Все едно, тази година нямаше да й изплетат кош, да го носи на гръб. Добре, че поне я взеха в гората да бере гъби. А не я бяха натирили, както обикновено, да изкупи вината си, като изкара на паша патките, връчвайки вретеното и къделята със строгата заръка да изпреде покрай пашата цяло кълбо ленени конци…

Момиченцето почеса падинката между ключиците, там, където навремето бе висяло слънчицето мънисто, и въздъхна. Заради туй мънисто пролетес изяде такъв пердах, че от болка не можеше да сяда. А после надълго и на широко й обясняваха какъв срам бере родът заради нея, неблагодарницата. Направо да не повярваш. Да даде знака на бъдещата си женственост на първия срещнат, на човек, когото вижда за пръв и последен път… Че и без разрешението на майка си. Че и да изпревари по-големите си сестри! Поне да беше добър човека, а не оня хубостник с лице на истински злодей…

Щом не знаеш да пазиш, сгълча я мама, значи нямаш нужда от ново мънисто, безсрамнице. Докато не туриш вълнена пола…

Ех, да можех него да помоля, помисли си детето. Той веднага щеше да ми изплете коша.

 

 

Чуждият човек се появи откъм елите. Момиченцето го забеляза и уплашено се хвана за хълбоците на камъка, на който седеше. Черните ели лежаха насред светлата борова гора като островче от чужд, лишен от слънце, враждебен свят. Там не растяха нито ягоди, нито гъби. Само смъртоносните отровни гъби, бледи и сивкави на цвят, все някак си пробиваха път през слепналите се иглички и леко мъждукаха сред мъртвешката тишина…

И Борсуците, и Петнистите елени страняха от елака. Малката никога не се ходеше там, пък и сега гледаше да стои далеч от омагьосаната гора. Улисана в търсенето на гъби, тя от само себе си са бе озовала до поляната, откъдето се виждаше обрамчващата я черна граница. Ала май и толкова стигаше, за да се докосне до злото. Защото чуждият човек вървеше право към нея.

Страхът пресуши гърлото й и вкопчените в камъка пръсти омекнаха. Май трябваше да търти да бяга. Мъжът крачеше с големи, сигурни крачки. Широкоплещест мъж на средна възраст, с тъмна брада. Как ли пък ще избяга от такъв. А може да не й мисли злото? Да се е изгубил в гората и иска да я попита за пътя?…

Но той не приличаше на човек, потеглил на път. Той се усмихваше и от това изглеждаше още по-страшен.

Когато му оставаха десетина крачки, момиченцето най-после хукна, като заряза кошницата. И веднага отзад клонките на калуната запращяха под ботушите на преследвача. Тя тичаше като зайче, с безпогрешното предчувствие, че ей сега ще я настигнат. Пращенето на ниския храсталак се приближаваше все повече, човекът неразбираемо ругаеше през зъби и не оставяше гонитбата. Сигурно вече без да се усмихва. Ако малката успее да всее паника у възрастните и те разберат, че някой е посегнал на чедото им…

Момиченцето почти достигна гъсталака на хвойната, спасителен според нея, незнайно защо. Но не успя да се шмугне в него. Насреща й, облъхвайки я с кучешката си миризма, се изви в скок рунтав сив звяр, прехвърча над храстите и се изправи на пътя между нея и преследвача й. Полудив, невероятно свиреп пес от прочутата вянска порода. От онези, дето и вълчата глутница за нищо я нямат. Отдалеч като нищо и сам минаваше за много едър вълк. На шията на песа имаше кожен нашийник, а върху него като скъпоценен камък блестеше с всички цветове на дъгата кристално мънисто.

Момиченцето, което звярът насмалко не събори, от изненадата и от поредния уплах се просна на земята, но тутакси скочи на крака и запристъпва назад, докато не опря гръб в дървото. Никога преди не бе виждало това куче и нямаше за кога да мисли чие е и кой го изпраща на помощ.

Песът не лаеше. И не ръмжеше. Стоеше неподвижно, с щръкнала на врата козина и с оголени страшни остри зъби. Когато човекът направи крачка встрани, песът стори същото.

Човекът далеч не беше страхливец.

— Ти чие си, кученце? — спокойно, дори ласкаво попита той, решен за начало да успокои песа. Той не му повярва и продължи да се зъби. Момиченцето, широко отворило очи, ги гледаше и се притискаше към дървото така, сякаш се надяваше то да се разтвори и да я скрие в дънера си. Защото виждаше, че ръката на мъжа бавно пълзи към ножа на колана.

Междувременно човекът се убеди, че кучето не води подире си също толкова свирепия си господар вянин. Шеметно се наведе, грабна от земята гнилата, обрасла с мъх пръчка и замери песа с надеждата да го разяри и подтикне към необмислен скок. В другата му ръка някак от само себе си изникна остър ловджийски нож.

Песът наистина скочи. Само че подрани. И изпревари очакванията на противника си. Мъжът се беше наканил с удар в муцуната да се отърве от зъбите на звяра и да забие ножа в сърцето му, ала челюстите на песа щракнаха като капан, в които се озова ръката, стиснала оръжието. Човекът изрева кански от болка, а костите под лакътя изпращяха досущ като храстите под тежките му стъпки. Песът го повали като парцалена кукла, пусна вече безопасната ръка и стъпи с лапи върху гърдите му.

Човекът много обичаше опасните двубои и отдавна се бе отказал да брои победите в онези от тях, в които се беше справял и с още по-тежки положения. Не изпита особен страх дори когато острите като кинжали зъби зловещо изщракаха над гръкляна му. Но се уплаши до гърч едва когато видя ОЧИТЕ. Сиво-зелени, не беше виждал никога досега куче с такива очи. А и ПОГЛЕДЪТ. Поглед, какъвто няма нито един звяр.

Мъжът на мига се обля с лепкава пот и закрещя от ужас, проумял, че се е натъкнал на върколак.

И умря.

От страх.

 

 

Песът не разкъса мъртвия. Само издаде звук на презрение и се отдалечи, заряза го да лежи с безумно разкривено лице и срамно мокро петно на шалварите от боядисан плат. Малката гледаше все така ококорено, нямаше сили да се отлепи от дървото. Песът бавно отиде при нея, погледна я в лицето и въздъхна, а после сведе глава и се притисна към крака й. Допирът на силното тяло, покрито с козина, вдъхна на момиченцето някакво странно успокоение. То плахо се пресегна и пипна кучето по острите уши, видя как лекичко помръдна дългата му опашка. Окуражено, детето започна да гали сивия звяр, същинско страшилище за повечето възрастни, които не биха посмели дори да го доближат, после прегърна кучето през врата.

— Мънисто! Съвсем като моето — отбеляза тя с учудване, когато видя върху дебелия нашийник здраво пришитото към него кристално зърно. За известно време бе забравен дори мъртвецът, проснат на десетина крачки оттук.

Песът внимателно се измъкна от ръцете й, изтича встрани и се върна, понесъл в зъби кошницата с гъби. Момиченцето се хвана за нашийника му и звярът я поведе покрай хвойновия гъстак далеч от поляната, далеч от зловещия елак — право натам, където, както добре знаеше малката, бродеха из гората двете й сестри, майка й и по-големият й брат. Скоро отпред наистина се дочуха техните гласове и подвиквания.

Майка й стоеше на обраслата с папрат поляна и се озърташе притеснено с присвити късогледи очи, май беше време да започнат да търсят детето, което беше изчезнало. Не че една дъщеря на Петнистите елени би могла да се изгуби в гората. Просто винаги е по-добре детето да е пред очите ти. Особено когато е такава калпазанка.

Момиченцето пусна нашийника на кучето и хукна към майка си, като най-после се разплака след преживяния страх. Когато се обърна да й покаже своя закрилник, кошницата й стоеше сред меката горска морава, а сивия пес го нямаше никакъв. Само върху дръжката на кошницата после видяха дирите от страшни зъби. А до елшаците мъжете от племето на Елените откриха и заровиха на същото място човека, който бе умрял от страх.

 

 

Няколко дни след завръщането си кнес Глузд Несмеянович в присъствието на велиморците и на юнаците от старшата дружина извърши над дъщеря си обреда на забулване на лицето.

Вълкодав не харесваше както този обред, така и всички солвянски сватбени обреди. При вяните момъкът-годеник, станал съпруг, преминаваше в рода на жена си, и това бе хем правилно, хем разумно. Хората се женят, за да гледат деца, а към чий друг род, освен този на майката, принадлежи новороденото?… И освен това мъжът, а не жената трябва да променя нещо у себе си. И даже последният глупак е способен да го проумее, като просто погледне първо Майката Земя, а после Бащата Небе. В небето сноват бързи облаци и се веят буйни ветрове, там ту гасне зората, ту се разгаря утрото. За промените, ставащи в небето за ден, на земята й е нужна година. Ако нейният лик почне да се сбръчква, като губи планини и реки или се сдобива с нови, Майката Земя съвсем го е закъсала…

При солвяните, забравили заветите на предците си, а с тях и що е съвест, жената се предаваше от семейството на родителите в рода на съпруга. А за да не се възмутят от това кощунство душите на почитаните предци, прибягваха до хитрина: усърдно оплакваха булката като умряла за предишната си рода, гласяха се с жалейни дрехи и даже забулваха лицето на девойката с тежък плътен воал, който тя не биваше да снема чак до сватбената нощ. Защото на една „мъртва“ не се полага да се вижда и разговаря с живите, какво остава да споделя тяхната трапеза…

От това отношение към жената на Вълкодав му се повдигаше от погнуса, но кой ли го питаше него какво мисли.

Обредът се състоя през един чудно хубав слънчев ден в двора на прикъта. Добре поне, че не бяха забравили за справедливото Слънце, което според присъдата на Боговете бдеше над Правдата на човеците. Даже при цялото безобразие, битуващо сред солвяните, им беше стигнал умът да не забулват лицето под пръстения похлупак на дома. Насред двора разстлаха голям мономатански килим, на който кнесинята Еленя стъпи след баща си: отсега нататък мнимата мъртва беше под забрана не само да се показва на дневния светлик, но и да стъпва по земята, по която вървят живите. Кнесинята се усмихваше и кимаше на сбралата се челяд. Каквото и да ставаше в душата на щерката на кнеса, не биваше никой да прозре истинските й чувства. Мигът на слабост, когато ужасено се вкопчваше в ръцете на Вълкодав, беше случка, останала в миналото.

Телохранителят не виждаше как се извършва самата церемония. Той бе застанал до края на килима така, че да не го заслепява слънцето. Братята Храбри — при двата други ъгъла, застинали като две еднакви изваяни статуи. Без да се извръща, Вълкодав беше наясно, че близнаците се мъчат да възпроизведат и неговата осанка, и начина, по който извръща глава, и погледа, и каменното изражение на лицето. Хлапета, помисли си Вълкодав. Какво да ги прави човек. Много по-учудващо бе друго: при четвъртия ъгъл застана в пълно снаряжение самият болярин Глузд.

Вянинът слушаше тържествените слова на Глузд Несмеянович, които солвяните смятаха за необходими в тези случаи. После с едва чуто шумолене се разгърна и рукна тежката коприна на древното тъмночервено було, вече второ столетие предавано на поколенията в семейството на кнеса. Ето, събралото се множество откликна с обща въздишка, а болярските дъщери на стъпалата пред дома на невестата подеха тъжна, затрогваща до дъното на душата песен за раздялата с родното огнище. Песента също бе призвана да умилостивява покровителите предци, защото в нея булката им разправяше, че не отива в чуждата къща по своя воля, а насила.

Кнесът отново извиси глас и хвана дъщеря си за ръката през воала. Велиморският посланик ниско му се поклони и прие с почит ръката на булката.

Ето че кнесинята вече бе дадена.

 

 

Докато свитата се подготвяше за път, Вълкодав стоя кажи-речи без работа. Кнесинята, то е ясно, не само не излизаше никъде — дори не се показваше от покоите си. Вълкодав също би могъл да си стои у дома до повикване при нужда от услугите му, сиреч почти до самото им отпътуване за Велимор. Но много скоро откри, че да клечи вкъщи си е живо наказание, защото непрекъснато улавяше погледите на домочадието, които знаеха ЗА КОГО ще се жени кнесинята. А когато се правеха, че уж нищо не било станало, беше още по-зле. Три дни Вълкодав носи тежки кофи кладенчова вода от улицата, съпровождаше Ниилит и Зуйко до пазарището за попълване на запасите от храна, меси тесто за питки, подрежда зимника. На четвъртия ден отново отиде в крепостта и стоя там чак до вечерта. И със стоенето у дома се приключи.

Предстоящото пътуване до Северните порти на Велимор нито щеше да е кратко, нито по мед и масло, без патила и опасности. Затова Вълкодав от зори до зори или вадеше душите на подчинените си, или сам, стиснал до скърцане зъби, упражняваше завъртания, скокове и премятания, стиснал в ръка дебела дъбова бухалка вместо меч.

Къщната шетня все пак не изискваше чак такова вглъбяване, че да прогони черните мисли.

 

 

Наказан съм за това, че затрих Човекоядеца през нощта. За това, че отидох в замъка през нощта и го убих в непрогледен мрак. Трябваше да го нападна през деня, когато Окото на Боговете гледа. Така да наглася работата, че да го срещна през деня и да го убия тогава. И разбира се, веднага да загина и аз самият. Щото Човекоядеца не мърдаше никъде без своята свита, пък аз нямаше да го стрела с лъка, я, понеже да застреляш някого отдалеч с лък не е никакво отмъщение.

Да, обаче тогава нямаше да изпепеля замъка му, а това, че нямаше да измъкна нито Ниилит, нито Тилорн, е сигурно, сто на сто…

 

 

Веднъж в задния двор на крепостта дойде самият кнес и дълго наблюдава опитите на отроците Храбри да докопат и да тръшнат Вълкодав, завършващи всеки път с прашна пушилка, вдигната от тях. Изглежда, видяното допадна на кнеса. Той подаде на слугата тъмносинята си горна дреха и останал само по риза, се запъти към Вълкодав. Близнаците благоразумно се отдръпнаха настрана. Вълкодав, гол до кръста и здраво изпотен, стоеше неподвижно пред преценяващия поглед на владетеля.

— Дъщеря ми казва, че си я учил да се бие — внезапно каза кнесът. Юмрукът му без никакво предупреждение се устреми към гърдите на Вълкодав.

Глузд Несмеянович наскоро бе навършил четирийсет години. Според хорското мнение, бързината на движенията с годините постепенно намалява, но дори ако мнението бе меродавно, кнесът не беше подходящият пример за доказването му. Вълкодав се извърна едва забележимо, колкото да излезе от досега недокоснат.

— Така е, господарю.

— А ти знаеше ли, че докато за дъщеря ми е закон моята воля, тя няма работа на бойното поле?

С тези думи кнесът предприе опит за ляво задминаване. Не се забеляза Вълкодав да шава, но кнесът все не успяваше да осъществи маневрата си.

— Да, знаех, господарю.

Поредният удар бе насочен към стомаха. Този път Вълкодав разгада движението на кнеса още преди осъществяването му. Завъртя се на пръсти, улови ръката му в полет, стисна здраво китката му и я насочи към себе си, после нагоре и покрай рамото си. Лакътят на владетеля щръкна към небето и се смръзна намясто. Още малко оставаше хватката да се превърне в изтезание. Вълкодав знаеше, че заклещеният по този начин няма никакви помисли да се освобождава, нито да млати със свободната ръка или да рита. А решава наум задачата за трите стави — как да не изпращят и трите едновременно. Вълкодав разтвори пръсти и направи крачка назад. Кнесът размърда рамото си и попита:

— И дъщеря ми ли може същото?

На лицето на вянина за пръв път от седмица насам се мярна подобие на усмивка.

— Не съвсем същото, но може, владетелю.

С крайчеца на окото видя как се споглеждат близнаците. Можеше да се обзаложи, че и двамата едва сдържат напиращото на устните предложение към кнеса лично да се увери в уменията на щерката. А още повече ги блазнеше вариантът да го пратят да поразпита болярина Серт. Но на отроците това им е отроческата работа, да си траят, когато никой за нищо не ги пита, така че момчетата си бяха турили ключ на устата.

— Исках да те изгоня — рече кнесът. — Но дъщеря ми твърди, че тя самата те е накарала да я учиш. Покрива те, нали, вянино?

Вълкодав отвърна:

— Мен жена ме е научила на това, на което аз съм научил владетелката.

Кнесът взе от слугата дрехата си, върна се и прокара пръст по двата пресни белега на Вълкодав — на гърдите и на левия хълбок.

— Ако не беше това, вянино, ти нямаше да си вече тук.

Мен ме наказвайте за това, че убих нощем, мислеше си Вълкодав, загледан в гърба на отдалечаващия се вожд. Защо нея, каква е нейната вина?…

 

 

Слава на всички Богове, сега той имаше още едно занимание, и то такова, че направо му идеше да си разплете плитките.

Стана му навик да ходи в малката градина, където кнесинята отглеждаше най-различни чудни цветя. Там имаше красиво подредени големи камъни, домъкнати от морския бряг, а помежду им лъкатушеше пътечка. Липсваше само ручей, но вместо него имаше вкопано в земята дървено ведро, в което се събираше дъждовната вода. А от двете страни на пътечката по незнаен начин се спогаждаха всевъзможни растения, които както знаеше Вълкодав, вирееха в най-отдалечени страни. От косматия побелял мъх, виреещ на сегванските острови, до самия ръб на вековните ледници, до онова мономатанско храстче, дето се припичаше под оскъдното галирадско слънчице под запотеното стъклено похлупаче. Само че вместо с цветя, храстчето сега беше украсено с множество дребни плодчета, които ухаеха на горски ягоди.

Вълкодав идваше в градинката, сядаше на камъка и изваждаше скъпия подарък, поднесен му от Ниилит.

Това бе плоска кутийка от обработена с восък кожа, голяма колкото дланта му. Когато я видя за пръв път, Вълкодав остана потресен, защото красивите букви на капака образуваха собственото му име. Никога досега не го беше виждал написано. Бавно, за да свикне, той го прочете цели три пъти и чак после извади онова, което бе сложено в кутийката.

В ръцете му се озова малка книжка, съшита от гладки листа брезова кора. На корицата беше изписана азбуката и до всяка буква за по-голяма яснота бе нарисувана малка картинка. При буквата „у“ — ухо, при „л“ — лъжица и така нататък. Облегнати до най-първата буква, стояха две човечета. Едното се подпираше на патерица, а косите на второто бяха сплетени на две плитки. Другите, също много приличащи едно на друго човечета, служеха за пояснение на буквите „н“, „т“, „е“ и „з“, а върху буквата „п“ седеше, облизвайки крилото си, един мъничък Прилепчо. По-нататък започваха различни думи: първо съвсем кратки, после идваше ред на по-дългите…

Вълкодав грабна на ръце Ниилит и силно я разцелува по двете бузи. И ето сега, щом му останеше свободно време, той се настаняваше в някое тихо кътче и започваше да проследява с пръст редовете, мърдайки устни и мръщейки напрегнато чело. Засега преднамерено не надничаше в средата на книжката. Беше си поставил за цел първо да се научи да чете всичко, написано на първата страница, без да прави грешки и без да поглежда азбуката.

Точно там, в градинката на кнесинята, веднъж го обзе пристъпът на странна сънливост, чиято природа убягна изпърво и на него самия. Всъщност той все така ясно възприемаше заобикалящото и сигурно би могъл дори да се сражава, ако го нападнеше някой. Но частица от разума му по необясним начин се бе отдалечила и Вълкодав с не по-малка яснота се виждаше като голямо сиво куче, което бяга през борова гора. Той дълго мисли дали в действителност се е случило онова, което стана после. Или му се беше привидяло?… Отговор нямаше и реши, че един ден ще попита Еленушка. Някъде след пет години, когато тя наистина достигне възрастта на млада невяста и започне да си избира жених.

Спомни си един подобен сън, явил му се през лятото. Онова наистина беше сън. А сега всичко ставаше като наяве.

 

 

Най-първият ми прародител е бил куче, най-после се досети той. Аз съм последният от рода ни. Дори да се оженя, децата ми вече няма да са Сиви песове. Ами ако Господарката на съдбите ме е орисала мен, последния, отново да се превърна в звяр?… Ами ако след като убих Човекоядеца, вече съм изпълнил всичко, което ми е било предначертано? И ако скоро все по-често започна да се виждам като куче, а човешкият ми живот започне да се обвива в мъгла, за да се превърне в сън и постепенно съвсем да потъне в забрава?…

 

 

Вълкодав дори погледна ръцете си — дали не са започнали да се покриват с гъста гладка козина. Не, засега си бяха същите. Засега?…

Пръстът на Вълкодав вече бе стигнал до предпоследния ред на страницата, когато дочу шумоленето на нечии стъпки. Вянинът вдигна глава. На пътечката стоеше светлокос юноша, почти момче — най-много петнайсетгодишен — облечен така, както се носеха синовете на знатните морски сегвани. Личеше си, че е възнамерявал да се приближи незабелязано до Вълкодав и че е твърде засегнат от неуспеха на начинанието си.

Вянинът го беше виждал и преди и знаеше кое е момчето. В онзи бой, в който бе загинала майката на кнесинята, воините й все пак бяха победили. Гибелта на вожда е твърде лошо предзнаменование и най-често лишава воините от кураж; ала смъртта на кнесинята само бе предизвикала тяхната безумна ярост и желание за мъст. Пък и нали им оставаше кнесът. Може би единствен техен пленник бе станал вождът на враговете, закаран жив в Галирад. И точно тогава Глузд Несмеянович бе показал, че не случайно са го кръстили Разумния. Безутешният вдовец запази достатъчно самообладание, за да не хвърли пленения кунс на погребалния огън на любимата си жена. Нещо повече. Той се споразумя с храбрия враг за вечен мир и нареди да изпрати търговци да гостуват в Галирад. И само след една година пусна пленника да си върви по живо по здраво. А при себе си съгласно договорката остави на отглеждане малкото му синче. Оттогава бяха изминали повече от десет години.

Вълкодав вече бе виждал такива заложници, по волята на съдбата откъснати и от семейството си, и от племето си. Едните свикваха с чуждата страна и гледаха с каквото могат да бъдат от полза за страната на народа, където им е било писано да прекарат живота си. Благодарение на заслуженото от тях уважение, те заздравяваха примирието със своя народ. Другите озлобено се затваряха в себе си, предпочитайки да таят постигналото ги нещастие, да трупат обидите си и навсякъде да съзират заложени капани. За съжаление младият сегванин Аталик, който бавно се приближаваше по градинската пътечка към Вълкодав, беше именно от тая порода. И което бе най-лошото, той беше влюбен в кнесинята. Влюбен с цялото пламенно отчаяние на първата юношеска страст. А кнесинята дори не го поглеждаше. Нещо, за което Вълкодав бе осведомен напълно, благодарение на стремежа си да разузнае всичко за всеки от живеещите в прикъта.

Прилепчо, преследващ някакви бръмбари над градинката, при вида на Аталик за всеки случай се върна и кацна на рамото на Вълкодав. Върху страницата на книжката падна изплютото от зверчето жилаво крилце.

— Ама че гнусна твар — рече младият сегванин и сбърчи нос от отвращение. — Ти самият си се вмирисал на прилепи, вянино! Може би и ти висиш надолу с главата, когато спиш?

Вълкодав не отвърна. Когато той бе на петнайсет години, тъкмо го бяха приковали към скрипеца в рудника заедно с един арантянин, бивш учител от столицата, който имаше слаби гърди. Арантянинът едва влачеше нозете си с тежките пранги и бързо оставаше без сили. Той не помагаше, а по-скоро пречеше на ортака си. След известно време младият вянин започна просто да го слага да седне на дървената греда на рудана и да го вози кръг след кръг, като върши сам цялата работа. А благодарният учител, превъзмогвайки кашлицата си, декламираше класически поеми, като даваше на умния варварин уроци по божествения език на философите и поетите… А гнусните твари, които хранеше арантянинът, бяха техни единствени приятели…

А пък Аталик, ако беше поставен при онзи скрипец, би дал на своите Богове душата си най-много след половин ден. Да. Ако някой не е ял хубави шамари, всяко шляпване ще му се стори като смъртоносен плесник. Личеше си, че Аталик ще стане едър и красив мъж, но засега беше само кльощав младок с едва наболи мустаци, вечна обида в очите и налудничави представи за честта и мъжеството.

Той разгледа книжката на коленете на Вълкодав и каза:

— Ей, вянино, четеш наопаки…

Той сигурно очакваше Вълкодав да погледне надолу, но не му беше доставено това удоволствие. Хлапакът продължи с предизвикателен тон.

— За какво ти е да си грамотен, телохранителю? Може би искаш да станеш звездоброец? Да броиш звездите, които изхвърчат от очите ти?

Дори не умееше да жегне както трябва. На Вълкодав му писна да слуша дързостите на сополанкото, прибра книжката в кутийката, стана и си тръгна. Аталик веднага го догони и го сграбчи за ръкава, извръщайки го към себе си. И това бе сторено несръчно — ако Вълкодав си наумеше да се освободи, на оня само щяха да му изпукат пръстите. Вянинът се спря, а Прилепчо разпери криле и кръвожадно изсъска. Той покри приятеля си с длан: току-виж одраска хлапето по носа, иди се разправяй после.

— Някой от двама ни е излишен на този свят, телохранителю — тихо и зловещо рече Аталик. — Защо кнесинята ходи да язди с теб, а не с мен? Защо ти, дето не си от сой, ще я закараш при нейния жених и ще спиш пред прага й, докато аз ще си остана тук? Нека дългобрадият Храмн отсъди кой от двама ни е по-достоен да служи…

Вълкодав можеше да изреди имената на предците си шест века назад, до самия Пес. Понечи да отвърне на сегванина, но неочаквано си помисли: По-малкият ми брат сега щеше да е на неговите години. И каза само:

— Земята е голяма, сине на кунса. На нея има място и за теб, и за мен.

— Ти си страхливец! — долетя в отговор. — Ти се боиш!

Вълкодав издърпа ръкава си и си тръгна, без да се обръща.

 

 

Охраната на кнесинята трябваше, като не се броят велиморците, да наброява два отряда или, както ги наричаха тук, стягове. Единият — на дружинните витязи, начело със знатния болярин. Другият — от градски стражи, придирчиво избрани от мъдрите старейшини. Така повеляваше старинният обичай. Той пазеше спомена за онези времена, когато кнесовете още не бяха владетели, а просто вождове на бойните дружини, поканени в града за защита от неприятелите. А сега не само бащата омъжваше дъщеря си, но целият Галирад се стараеше да участва в събитието!

Ратниците, или с други думи воините, се деляха на три отряда, според броя на градските землячества: солвяни, велхи, сегвани. Вълкодав много се зарадва, когато видя сред тях Аптахар. Опитният воин не за пръв път идваше тук с Фитела и винаги се наемаше да служи цяло лято. Тук го познаваха и уважаваха, смятаха го за свой. И ето, той бе дочакал тази чест, да го поставят начело на сегванския стяг и тържествено да му надянат пояс в знак на старшинството му. Горд от оказаната чест, Аптахар се реши дори на тази стъпка — да се раздели с търговеца Фитела чак до идната година. Ако се получеше, малко преди новата пролет той щеше да го открие на сегванското крайбрежие, откъдето те обикновено започваха пътя си към земите на солвяните. Ако ли не, все някак щяха да се срещнат после в Галирад. Що се отнасяше до парите, пътуването до Велимор не обещаваше планини от злато. Но си заслужаваше човек да загуби пари, обаче за сметка на това после да го наричат „оня, дето съпровождаше кнесинята по време на пътуването до нейния жених“!…

— Авдика също щяха да го вземат, ама аз не го пуснах — сподели Аптахар с Вълкодав. — Всичко се случва, нали някой трябва да продължи рода! Нищо, той е още млад, има време да му омръзнат далечните земи… Така че кажи на своя приятел да държи момичето под око…

Авдика май не беше съвсем съгласен с баща си, но при сегваните не беше прието да не зачитат волята на родителите си. Момъкът само въздишаше, разглеждайки хубавите нови дрехи, които шиеха за хората от свитата специално наетите майстори-шивачи.

А освен това гражданите поднасяха на своята кнесиня подаръци. На Вълкодав всичко това му приличаше на поднасяне на погребални дарове, които съгласно вярата на неговия народ роднините и приятелите поставяха в огъня, на който щеше да бъде изгорено тялото на покойния. Тази мисъл никак не му допадаше. Лоша работа: в ума ти все се върти точно онова, за което не ти се мисли.

Всяка занаятчийница, държаща на името си, смяташе за свой дълг непременно да поднесе на кнесинята изделие с най-добрата изработка. Някои от подаръците владетелката щеше да отнесе със себе си в чужбината, нещичко щеше да остане тук, за да попълни съкровищницата на прикъта и един ден може би да бъде подарено на някой гостенин-чуждоземец. Какво толкова? Най-важното е да бъде поднесен дарът и самият кнес да ти каже: „Моята дъщеря ти благодари, майсторе.“

Да не говорим за това, че любопитните хора със зорко око със сигурност ще решат да се сдобият с подобна стока. Поне изложена в дюкяна на същата занаятчийница!

Стъкларят Остей остави пред нозете на владетеля гердан, който блестеше с всички цветове на дъгата и беше нещо невиждано досега в Галирад, освен това съдове за чудо и приказ: черпаче, паница, чаша и лъжица — всичко от стъкло.

— Да ти е драго да гледаш изработката, майсторе Остей — рече кнесът, възседнал креслото-престол насред двора. — Само че освен любуването за какво друго вършат работа? От допир с горещото ще се спукат, изпуснеш ли ги — ще се счупят…

Остей обаче беше готов да докаже колко е добра изработката на неговите изделия. Слезе от килима на твърдите дъбови дъски, с които бе постлан дворът, вдигна над главата си прозрачната лъжичка и я пусна. Кнесът се беше смръщил в очакване на жалното издрънчаване, но в същия миг веждите му изумено политнаха нагоре. Лъжичката подскочи и остана да лежи цяла-целеничка.

— Изпускал съм я и върху камък! — гордо заяви майсторът.

— Магия!… — незабавно долетя от тълпата на зяпачите.

Влъхвата, който присъстваше при поднасянето на подаръците точно за такива случаи, взе лъжичката и високо, за да го чуят всички, заяви:

— Тук няма никаква магия.

— Това е наука! — вдигна пръст нагоре стъкларят и Вълкодав окончателно се убеди, че в това е замесен Тилорн. А Остей се наведе над чашката и заповяда: — Дайте ми вряла вода!

Момчето на робинята светкавично отърча в кухнята и домъкна голям черпак с вряла вода. Количеството бе достатъчно, за да се напълнят и чашката, и паницата, и черпачето. Стъклото се изпоти по краищата, но не се пропука.

— Наука е това!… — тежко повтори стъкларят.

Най-късно от всички, в най-последния ден, дойде да поднесе подаръка си майстор Коприва. Когато разгърна меката велурена кожа, хората, които се тълпяха наоколо, и най-вече войните, направо ахнаха и пристъпиха напред. Върху килима пред нозете на кнеса, отразявайки с всяка брънка синьото небе, блестеше малка ризница, по мярка само на девойка. А до нея имаше специални приспособления за защита на ръцете и нозете и шлем. Блясъкът на метала не беше нито сребърен, нито стоманен, а съвсем особен, невиждан досега.

Глузд Несмеянович така се учуди, че дори забрави да сгълчи майстора за това, че е дръзнал да поднесе на дъщеря му воински доспехи. Той сам взе в ръце ризницата, огледа я от лицевата и опаката страна, разтегли я, прокара нокът по една от брънките, проверявайки къде е заварена, но така и не успя да установи.

— Тези доспехи не се боят нито от солта, нито от влагата, владетелю — извисявайки глас, за да чуят всички, каза Коприва. — Варени са в морска вода!

Галирадските витязи дружно възроптаха, обсъждайки тая чудесия. Човек можеше да се обзаложи на всичко, което му хрумне, че още днес вечерта вратата на занаятчийницата на Коприва ще бъде изтръгната от пантите.

— Аз съм забранил на дъщеря си да се сражава — напомни все пак кнесът.

— Но малко ли неща могат да станат по пътя — смело възрази майсторът. — Стражата си е стража, но с броня си е най-сигурно!

Коприва за всеки случай не каза, че на велиморския Пазител на портите най му приляга да има жена, която отбира от военното дело. Не каза и това, че в неговата занаятчийница като нищо може да дойдат, за да направят поръчки, хора от самия Велимор, но с това вече всички бяха наясно и без неговите обяснения. Вълкодав хвърли бърз поглед на посланика, който внимателно бе присвил очи, после на застаналите малко по-встрани, изпълнени с ревност оръжейници. Те бяха изработили много хубави мечове. Разбира се, не като красивия меч на Вълкодав, но въпреки всичко оръжията не бяха никак лоши. Направата на всичките им мечове предполагаше да ги държи здрава мъжка ръка. Сега майсторите се изяждаха от яд: никой не се бе досетил да спретне един по-лек меч с по-богата украса. Поне с уговорката, че става дума за играчка за синчето, което кнесинята непременно ще роди на своя съпруг воин…

 

 

… А начело на главния стяг, който трябваше да се състои от дружинни воини, поставиха болярина Лъчезар. Разсъжденията на кнеса бяха разбираеми. Все пак Лъчезар се падаше сродник на кнесинята, макар и далечен. Той беше млад, як и чудесно боравеше с оръжието, като бе твърде съобразителен в боя. Що се отнасяше до прекалената избухливост и надменност, Глузд смяташе, че важното поръчение със сигурност ще подейства благотворно, като отслаби тези му недостатъци.

Когато Вълкодав научи за това, го налегна мъка. Лъчезар, то се знае, взе в своята стяга свои хора измежду собствените си отроци, като избираше ония, които му бяха особено присърце. Там бяха и двамата наемници: Плишка и Канаон.

 

 

Утрото на заминаването на кнесинята се случи мрачно и навъсено, макар и без дъжд. На Вълкодав му се искаше час по-скоро да тръгнат на път и работата така да го погълне, че да престане да мисли какво има да става. Затова дойде в прикъта дълго преди разсъмване, когато там почти всички още спяха, освен конярите и готвачките, които приготвяха закуската. Вълкодав си помисли, че кнесинята сигурно също е будна, защото за нея това бе последната нощ под родния покрив. Дали щеше да се върне тук отново някой ден?… Кой знае?…

Той се забърза и поведе Сивчо към конюшнята, където Спел и помощниците му четкаха и гиздеха добре гледаните дружинни коне. Вянинът вървеше бавно, водейки послушния жребец за юздите, и за стотен път проверяваше мислено какво е забравил да сложи в окачените на седлото дисаги. Изглеждаше, че не е забравил нищо. Но нямаше начин на не се сети какво точно липсва още с излизането от градските порти, когато беше късно за връщане назад.

Вълкодав не беше съвсем сигурен, че някога ще се върне тук отново. Като се сети човек как в деня на пристигането на нейния баща кнесинята се беше вкопчила в ръцете му, едва ли веднага след сватбата щеше да го отпрати да си върви у дома. Най-вероятно ще го остави при себе си заедно със старата дойка, слугините и лечителя Илад. Нали в тази чужда страна все някой трябва да бди покрай нея, някой, когото тя познава още от бащиния си дом, някой, комуто е свикнала напълно да се доверява…

А какво добро можеше да го очаква във Велимор? Само отмъщението на кръвния роднина, който със сигурност или е ходил до руините на бащиния замък, или се е наслушал на разказите на верните си хора. Тогава, през пролетта, Вълкодав действаше открито, без да прави опит да се скрие и без да мисли, че ще остане жив. И бе убил Човекоядеца посред нощите, без да бере никаква грижа за наказанието, което ще му бъде отредено от Господарката на съдбите. И ето че тя го бе отредили. След като първо търпеливо изчака той да се сдобие с всичко, заради което си заслужава да се живее…

Във Велимор смъртта на Вълкодав беше почти в кърпа вързана. И неговата челяд го разбираше не по-зле от вянина. Еврих въобще предложи на всички заедно лека-полека да се изпарят от града и дори мъгляво намекна, че знае едно сигурно място наблизо. Без да дочака отговор от Вълкодав.

 

 

… Вянинът вече посягаше към дръжката на вратата на конюшнята, когато иззад ъгъла към него се хвърли някакъв човек.

Първата мисъл на Вълкодав бе за братята Храбри. Но тази мисъл се мерна и изчезна като пламъче на светулка в лятна нощ. Колкото и да се опитваха братята да се промъкнат незабелязано, те за нищо на света не биха му се нахвърлили така. Това беше просто опасно. Освен това двамата знаеха, че Вълкодав вижда в тъмното не по-зле от Прилепчо. Нещо, което нападателят не знаеше.

Сивчо се дръпна уплашено и изхриптя, направи опит да се изправи на задните си крака. Вълкодав хвана ръката, замахнала с ножа. И стисна с пръсти костеливата юношеска китка, принуждавайки нападателя си окончателно да изгуби равновесие. Още миг — и ножът се озова у Вълкодав, а пишман убиецът заби нос в прахоляка. Той хлипаше и простенваше нещо неразбираемо. Вянинът коленичи до него, придържайки ръката му с още една от онези хватки, които при най-малкия натиск могат да те осакатят непоправимо.

В мига, в който Сивчо си възвърна обичайното спокойствие, Вълкодав видя кой се бе опитал да извърши покушение срещу него в предутринната тъма. Аталик. Младият заложник, синът на сегванския кунс, когото бе сразила навремето храбрата кнесиня.

И какво да го прави сега?…

— Гледам, че имате навик да се нахвърляте за нищо върху хората — измърмори той, без да отслабва хватката си. — И то без предупреждение…

Това беше тежка обида. Хлапакът се размърда и предприе опит да го ритне. Вълкодав направи едва забележимо движение. Аталик трепна рязко, отново целуна прахоляка и го раздра с ноктите на свободната си ръка. Той не молеше за милост, нито викаше за помощ. Горд е, много е горд. Само че още е съвсем млад, самотен и глупав.

— Ставай — каза му Вълкодав.

Аталик криво-ляво се изправи, треперейки от гняв и унижение. На Вълкодав дори не му хрумна да го пусне. Побутна го напред с лявата си ръка, отвори с дясната вратата на конюшнята и вкара вътре и Аталик, и Сивчо.

* * *

Младите коняри зарязаха работа и се втренчиха изумено в телохранителя на кнесинята и неговата почти разревана, превиваща се жертва. А най-вече — в неестествено извитата ръка, за която вянинът водеше Аталик.

Вълкодав заби доста внушителния боен нож, отнет от сегванина, в горния праг на вратата. И без каквито и да било обяснения, повлече хлапака към преградката, където обикновено връзваха Сивчо. Никой от конярите не видя какво става там. Яхърът се огласяше от звънки пляскания. Сякаш биеха някого с колан на голо.

После Аталик изскочи навън — рошав, мокър, облян в сълзи. По лицето и дрехите му бяха полепнали сламки, боклучеща и пръски оборска тор. Той вдигаше конвулсивно скъпите шалвари, за да се загащи, а раменният колан със сребърните катарами — гордостта на юношата, който се смяташе за мъж, — се бе запилял в неизвестност. Над главата на Аталик се виеше с предизвикателни крясъци Прилепчо.

Пред вратата младият заложник вдигна блестящите си от сълзи очи към ножа, забит дълбоко в нейната каса. За да го измъкне оттам, трябваше да има ръста на Вълкодав. Както и неговата сила. Сега щеше да му се наложи да сложи две пейки една върху друга или още по-унизително — да моли някого за помощ. Той изхвърча навън, дори без да забави крачка, и конярите се върнаха към работата си. Аталик нямаше да отиде да се оплаква, това всички го знаеха.

 

 

След малко Вълкодав засече в двора болярина Серт, който кажи-речи пръв бе излязъл от къщата на дружинниците. И му каза:

— Войводо, трябва да се наглежда Аталик, заложникът.

— Разказвай! — заповяда Серт.

— Замислил е да дири смърт — рече Вълкодав.

— Какво?!

Вълкодав накратко разправи как младокът се бе опитал да го нападне. Боляринът изпърво с недоумение вдигна вежди, но после се позамисли и кимна в знак. Наистина, за такъв майстор като Аталик покушението срещу Вълкодав по малко неща се отличаваше от опит за самоубийство.

— И ти какво му стори? — осведоми се боляринът, като трескаво се мъчеше да се сети дали е мярвал днес младия сегванин.

— Напердаших го с поводите — подсмихна се Вълкодав. Нямаше да се учуди особено, ако Серт се беше развикал да си знае мястото, но Десняка само поклати глава и каза:

— Та той е син на кунс, телохранителю. А ти кой си? Ти си го унизил…

На Вълкодав му идеше да каже, че един човек от сой, който чак толкова трепери за честта си, би следвало да се научи да я брани.

— Така е, унизих го — рече той. — Аталик е луд по владетелката, войводо, и е готов да си надене примката, защото тя е равнодушна към него. По-добре нека мрази мен.

Серт поразсъждава над думите му и изведнъж се усмихна широко. Той също се бе нагледал на подобни младоци, пламенни и безразсъдни, когато ставаше дума за любовта. Какво ти! Преди четиридесет години Серт беше съвсем същият и още не бе успял да забрави тия времена. Той знаеше, че силно, до безизходица, може да те унизи само онази, която обичаш. Нея не можеш я предизвика на двубой и с никаква сила не ще я накараш да ти покаже, че е благосклонна. ИСТИНСКИ. С онази благосклонност, която не се купува с подаръци и не се изтръгва насила… (Боляринът се опита да си представи как би свършила цялата работа, ако Агалик се бе опитал да принуди кнесинята със сила да го целуне и усмивката му стана още по-широка.) Виж, ако си отнесъл боя от мъж, тогава изобщо не е задължително да приключваш сметките си с живота. Имай търпение и някой ден може да се биеш с него като равен с равен…

Кнесинята ще отпътува, но отсега нататък Аталик щеше да има за какво да живее. Син на кунс, напердашен с поводи… Та може ли той да забрави нещо подобно!…

Вълкодав видя, че боляринът отлично разбра неговия замисъл. И това беше добре. Той не се надяваше кой знае колко да изрази с думи онова, което и двамата толкова добре усещаха.

— Ако го понаучиш да се бие, войводо, той някак ще се почувства зает с работа — каза Вълкодав. — Може и да излезе нещо от него…

 

 

Отпътуването на кнесинята стана събитие, което Галирад щеше да помни дълго.

За булката беше подготвена просторна конска кола с покрив, предоставяща възможността да се разположиш удобно и за нощувка, и денем, по време на пътуването. С колелета, които тракат, без да вдигат силен шум по дървената настилка. Колата се движеше начело на конната върволица и народът се дивеше на чудната резба по изработените от маронгово дърво плоскости и на прекрасния кожен капак, който издържа и на дъжд, и на слънце, и на снежни бури. Но засега с нея се возеха само старата дойка и слугините, все млади момичета. Кнесинята предпочиташе да язди любимата си кобила. Седеше на седлото и не само лицето, но и ръцете й не се виждаха от широкия тъмночервен булчински воал. Лично велиморският посланик, който в знак на най-голяма почит вървеше пеша, водеше Снежинка, хванал я за юздите.

Пътят на шествието преминаваше из галирад ските улици, встрани от къщата на куция Варох. Тилорн и Еврих предварително си бяха харесали извън градските стени едно малко хълмче близо до главния път. Оттам те можеха да следят дълго Вълкодав с поглед, пък и на него нямаше да му се наложи да се отвлича особено от работата си, за да ги вижда сред цялата блъсканица…

Вълкодав знаеше къде ще го чакат, но ги усети доста преди да му се удаде възможност да погледне натам. Това приличаше на докосване. Една невидима ръка се беше пресегнала и го бе погалила по бузата. Ние те обичаме, Вълкодаве. Ние много те обичаме. Ние винаги ще те помним и ще те обичаме, върни се У ДОМА…

Вълкодав вдигна глава и — да става каквото ще — си позволи да се загледа за няколко мига в хълма, чийто връх бе увенчан от пет човешки силуета, тъмнеещи на фона на облачното небе. Ниилит, която се притискаше към Тилорн. Вълкодав така и не се бе осмелил да попита мъдреца откъде е родом. А сега най-вероятно нямаше и да му се удаде случай. Еврих също не мож го разбра откъде е: по говор уж е арантянин, а пък обноските му… Досущ като по-малък брат е на Тилорн, само дето поради младостта си още не се е научил да се хвали със своята ученост…

Старият Варох и внучето му Зуйко…

Те му махаха с ръце, и петимата.

Вълкодав усети как сърцето му трепна, а пред очите му се появи мъгла, която той побърза да прогони с примигване на очите. Съвсем като тогава, през онази пролет, когато гледаше от гората към родната си къща сред цъфналите дървета. И през ум не му бе минавало, че отново ще изпита нещо подобно.

 

 

Ако бях убил Човекоядеца през деня, никога не бих срещнал тези хора. Защото щях да загина. Пък и някои от тях сигурно нямаше да са сред живите сега. Но аз отидох през нощта — и ето го моето семейство, то стои на хълма. Моето семейство.

Което Господарката на съдбите отново ми отнема.

Но аз постъпих така, както постъпих, и за нищо не съжалявам, защото с мен или без мен те все пак са живи.

 

 

Отдавна извърнал поглед от петте фигурки на върха на хълма, Вълкодав оглеждаше навъсено тълпата. Своите вече не поглеждаше, камо ли пък да им махне с ръка. Само това липсваше — да не забележи някой злодей само защото и телохранителите са хора, защото и тях понякога ги изпращат. Един телохранител, ако си върши както трябва работата, няма време да се притеснява за своите.

Което понякога дори е за добро.

 

 

Всички разбираха, че ще е твърде жестоко до края на пътешествието да морят кнесинята с тежкия воал, че и да я принуждават да пости. Така като нищо щяха да закарат при жениха вместо красавица някаква изпосталяла сянка! Бива ли?…

И хитрите солвяни, които никога не забравяха на кой свят живеят, намериха вратичка в собствената си Правда. Помогнаха им мъдрите влъхви, които се сетиха, че навремето, преди много поколения, сред народа им битувало поверието, че човек може да стигне съвсем просто в света на мъртвите пеша, като върви само в една посока.

Сега, разбира се, всички бяха наясно, че ако някой реши да провери дали нещата стоят така, рано или късно ще пристигне при вяните, сегваните, велхите или при нарлаците. Но никой не се сещаше за старинните откровения, за да ги оспорва.

След като се отдалечиха от Галирад на един ден път, снеха от кнесинята воала и я освободиха от постенето. Защото древната вяра учеше, че отсега нататък наоколо се простира отвъдното, от което следва, че мнимата мъртва няма защо повече да гладува и да крие лицето си. Вместо плътното було, кнесинята сега носеше прозрачна мрежичка от тънка халисунска коприна, специално изплетена за нея от най-изкусните плетачки. Пък булото щеше да бъде сложено отново, когато до Северните порти останеше едно денонощие път.

 

 

Още в града, няколко дни преди отпътуването, се случи така, че Вълкодав видя картата, която разглеждаха Серт и Лъчезар. Успя да забележи, че на нея са обозначени Галирад, Северните порти и всичко, което се намира по средата. Една червена нишка отбелязваше пътя, който щеше да измине кортежът. Вълкодав не успя да я разгледа по-подробно. Лъчезар се обърна, видя го и веднага се зае да свива на руло плътния пергамент.

— Бих искал да погледна, войводо — каза Вълкодав на болярина.

— Твоята работа е да чупиш вратове с юмрука си — незабавно реагира с насмешка Лъчезар. — Посочването на пътя е за хора, дето имат ум.

Вълкодав не му отговори.

— Според мен ти и без това си достатъчно зает — измърмори Серт.

Вълкодав каза съвсем спокойно:

— Когато става дума за владетелката, другата работа ще почака.

— Досаден като муха — каза Лъчезар и изкриви лице. — Бръмчи ли бръмчи, не можеш я изгони. На такъв само му покажи картата — и веднага ще хукне да я продава на разбойниците…

Вянинът усети, че го жегва смътно, но много неприятно подозрение, а Серт му се тросна:

— Хайде, върви си.

Вълкодав вече достатъчно добре познаваше стария храбрец, за да се досети, че боляринът е на негова страна, но не желае да влиза в глупави препирни с Лъчезар, а предпочита да изчака и да реши нещата, без да има обидени.

И вянинът се оттегли, а на следващото утро към него се доближи млад роб — арантянин с тънки, изцапани с боя пръсти и възпалени от взиране очи. Явно беше прекарал цялата нощ в усилен труд.

— Изпрати ме войводата Серт, господарю — поклони се плахо робът и подаде на Вълкодав парче обработена кожа. Вянинът го разгърна: пред него бе същата карта, само че нарисувана по-ситно. Робът пак се поклони и понечи да се оттегли заднишком, но Вълкодав го задържа и му каза:

— Не съм много грамотен, момче. Поправи ме, ако сбъркам в нещо.

И той започна бавно да чете названията, изписани по картата. Младият роб следеше движението на пръста му, като от време на време подсказваше. До самия надпис в долния ъгъл: „Дадено на Вълкодав от рода на вяните по мое нареждане. Болярин Серт, син на Милован.“. До надписа се мъдреше дупчица, през която бе промушено трицветно ширитче с печат.

Вълкодав възнагради роба с една паричка и оня със светнало лице побърза да си тръгне, за да я сложи при останалите в гърненцето, което пазеше като светиня. Като всички свои събратя, които владееха някакъв занаят, рисувачът на карти пестеше сребърниците, за да откупи свободата си. А пък вянинът тръгна към болярина Серт — да му благодари.

Оня не пожела да изслушва благодарностите му, а размаха строго пръст и рече:

— Заради разбойниците е тая работа… само че ти гледай, не я размахвай много пред останалите, всичко става… разбра ли?

— Разбрах — каза Вълкодав. — Моля те, войводо, погледни дали рисувачът не е сбъркал нещо?…

… Сега тази карта, която Вълкодав бе обработил с восък, за да я предпази от влагата, се съхраняваше в специално ушита за нея торбичка, която бе обесил на врата си, под ризницата. Засега не му се налагаше да я поглежда, защото и без това бе запомнил наизуст първата отсечка от пътя.

 

 

Времето беше ясно и слънчево, движеха се сред красиви местности, където всичко беше спокойно и нямаше опасност от причакващи разбойници. Животът на пътниците лека-полека влизаше в походен ритъм. С малко повече старание човек можеше да забрави накъде води този път. Даже кнесинята от време на време се шегуваше и се смееше. Съвсем както навремето, преди цяла вечност, когато заедно с Вълкодав и братята Храбри пътуваха до Светин. Усмивката я разкрасяваше по най-чуден начин и Вълкодав улавяше устремения към нея поглед на велиморския посланик, изпълнен направо с бащинска гордост. Със сигурност той бе чувал много за нея от галирадците и от самия кнес. Но едва сега бе започнал да проумява с какво съкровище ще се сдобие неговият господар. Че не става дума просто за красивата дъщеря на владетеля на една от съседните земи.

И ако Вълкодав поне нещичко разбираше от хора, посланикът беше на мнение, че синът на Човекоядеца заслужава този дар…