Ран Босилек
Бате Патилан (8)

Среща

Драги ми Смехурко,

На Богоявление Данин празник беше. Тогаз, както знаеш, и Данчо празнува. Отнапред решихме — и Дана, и Данча с патиланска среща ведно да прославим. Данчо ме попита:

— Бате Патилане, веселата среща къде ще направим? Най-добре ще бъде у дома да стане.

Аз му отговорих:

— Не, Данчо, не бива. Ще се сърди Дана. Ще си я направим у нашата драга баба Цоцолана. В голямата стая. Тя за всичко става. А пък и пред баба всички лудории по-лесно минават.

И там се събрахме. Посрещахме гости. И цял ден играхме. Викахме и пяхме. Ядохме бонбони и бозица пихме. И „радио“ после набързо стъкмихме, както ний си знаем. Мисля, че си спомняш. Нали бях ти писал. Данчо пак донесе счупения уред. Певци и певици ний самите бяхме, под масата скрити.

В разгара си бяха стигнали игрите. Изведнъж се хлопна вънка на вратите. И баба въведе Алберта и Лора — на мойта дружина най-новите хора. Сещаш се кои са. Баща им се казва граф Перчиниани. А те като нас са луди и засмяни. Та за късо време станахме другари: и близки, и жарки. Щом влязоха вътре, Алберто извика:

— Здравейте, другари! И вие, другарки! Идем ви на гости, но скришом от татка и от нашата строга пазачка Джована! Тя като че нещо отзарана схвана. Но успяхме с Лора пак да се измъкнем. Сега, ако може, нека ни намери! Никак не обича нашата дружина. Щом чуе за нея, почва да трепери. Подсторва и татка. И той ни се кара. Само миг да може той с нас да прекара, самичък ще сети как играта тук е и мила, и сладка!… Днес ще се разсърди и ще ни накаже. Но после ще мислим за туй, що ще стане. Сега да се смеем! Да се веселиме, да свирим, да пеем, бате Патилане!

Пак игра подхвана славната дружина. Така неусетно доста време мина. На новите гости „радиото“ смешно много им допадна. Под масата скрити, и те песни пяха. И бяха доволни, весели, честити…

Но отвън пак някой захлопа вратите. Аз тогаз излязох и попитах:

— Кой е?

— Граф Перчиниани.

Стана тя, що стана! Дръж се, Патилане! И викнах високо — вътре да ме чуят:

— Граф Перчиниани! Влезте, моля, влезте!

Докато отворя, Дана се притече и тихо ми рече:

— Под масата скрихме Алберта и Лора.

Аз разбрах веднага що трябва да сторя.

Отворих вратата. Тържествено влезе граф Перчиниани. След него Джована. Той погледна строго и така подхвана:

— Малък господине, ти ще отговаряш, задето подучваш на лошо децата и ги караш скритом при тебе да идват! Ти трябва да знаеш, че аз се наричам граф Перчиниани! И каквото кажа, този час ще стане!

— Пък аз се наричам Весел Патиланчо. От сърце обичам смеха и играта. Затуй сами идват при мене децата. С навъсени хора аз работа нямам. Но зарад Алберта и заради Лора и вас ще приема. Влезте, моля, влезте! Тъй ще придобийте най-вярна представа какво в наш’то царство всеки празник става!

И аз път им сторих. Те влязоха вътре.

— Но — извика графът — децата ги няма! Моля, извинете! Напразно говорих.

— Нищо, че ги няма. Други деца има. Господине графе, моля ви, седнете! Дано, Гано, Данчо, радиото скоро за госта пуснете! Певец и певица от Рим чак хванете!

Патилана Дана копчето похвана. Тишина настана. И двугласа песен тихо се понесе. После се засили.

— Ах, Божичко мили! — извика Джована. — Че как така може! Гласовете същи!

И графът престана вече да се мръщи.

А когато зърна певците засмени, той бе станал вече патиланец същи. И с новите гости до късна вечеря все се веселихме: играхме и пяхме, и бозица пихме!

Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!