Ран Босилек
Бате Патилан (2)

Робинзон

Драги ми Смехурко,

От няколко дена сняг покри земята. После пекна и снегът по двора малко поомекна. Дойде без покана моята дружина и Данчо завика:

— Бате Патилане, от тоя сняг тука знаеш ли що може още днес да стане?

— Един човек снежен и голям, и страшен!

— Може, Данчо, може. И ще му наложим бабината шапка, дето пламна лани, когато играхме с тиквени фенери.

— За нос ще му сложим червена пиперка — обади се Ганчо.

А Дана добави:

— Бати Патилане, под човека долу пещера дълбока можем да направим. Ще влизаме вътре като Робинзона. Снегът, нали знаеш, лесно се дълбае.

— Пуста наша Дана, как така се сеща! — зарадва се Мика.

— На работа всички! — весело извиках. — Вземете лопати! Да направим Снежка и в снега под него — ледени палати!

Втурнаха се всички вкъщи, у познати.

Върнаха се скоро с големи лопати.

Цял ден се потихме: ринахме, лепихме, дълбахме, строихме. Надвечер човекът готов беше вече. Пещерата също. И Данчо тогава извика могъщо:

— Патиланци верни, всичко, що гласяхме, както трябва стана! Вижте пещерата — всички ни побира. Но сега ще трябва да я осветиме. Па не е зле, мисля, да й сложим име. Робинзон например. И той, както знайте, бил е патиланец.

— Прието, прието! — извикахме всички.

А Данчо добави:

— А ти, Панчо, тичай! Поискай от ваш’те ябълки и сливи. Донеси да хапнем, като влезем вътре. Че така се прави всяко освещене.

— Орехи и круши искайте от мене! Ей сега отивам! — затири се Мика.

В пещерата вътре направихме бързо весела гощавка, та я осветихме.

Така неусетно времето се мина. Вече тъмно стана и се разотиде моята дружина.

На сутринта рано крясък ме събуди!

— Бате Патилане, ела скоро вънка! В пещерата нещо и врещи, и дрънка!

Излязох! Погледнах. Нищо се не чува. Дружината храбра стои надалече. Втурнах се. След мене и тя се завтече. Но нещо извряска. Потрепнах, но викнах:

— Сърца патилански нивга не се стряскат. Напред, патиланци!

Ний се приближихме. Но под Снежка жива глава се подаде и ний се смразихме. Бре, що е туй чудо! Мърда си главата — космата, брадата…

Но Данчо се сепна, викна високо:

— Робинзон, Робинзон! Дошел в пещерата!

Робинзон юнашки очи ококори. Напъна се мъжки и доде го зърнем, Снежка с пещерата из дъно събори. Тогаз чак разбрахме, о, драги ми братко, че Робинзон беше бабин Дългобрадко, козелът немирен.

Поздрав най-сърдечен.