Ран Босилек
Бате Патилан (7)

В автомобил

Драги ми Смехурко,

Един ден аз бръснех шофьора Евстати. Той идваше често. Станахме познати. Тъкмо бях започнал, влезе един момък във черна премяна и писмо донесе. Прочете го бързо майсторът Лавренти и гордо подхвана: „Господа клиенти, току-що получих висока покана. Граф Перчиниани, чужденец всесилен, моя прочут майстор у дома си кани. Син и щерка имал, та да ги подстриже. Автомобил пратил. Тръгвай, Патилане!“.

Но аз отговорих: „Иди кажи, момко, на тоз, що те пратил, че тука ме чакат клиенти познати. Царят да ме вика, пак не ги оставям. И кажи му още, че Патилан майстор по къщи не ходи. На когото трябва, нека тука дойде!“.

Майсторът Лавренти кат’ гръмнат остана. Шофьорът Евстати ръката ми хвана и викна зарадван:

— Браво, Патилане! Като тебе майстор никъде го няма! И аз ти предлагам сърдечна отплата: утре да те взема и да те разходя далече с колата!

Пламна ми сърцето. Стиснах му ръката:

— Да си жив, Евстати! Но аз сам не ходя. Имам си дружина със баба начело.

— Нищо, Патилане! — засмя се шофьора. — Колата ще хване всички твои хора!

На сутринта рано, на света неделя, баба си облече спортната фланела. Моята дружина пристигна навреме. И автомобилът дойде да ни вземе. Ний се настанихме. Баба във средата. Викна Дебеланка. Взе си го в полата. После полетяхме. Викахме и пяхме…

Далече в полето до един мост спряхме. Мостът бе повреден. До моста видяхме автомобил с флагче, заседнал в реката. И две деца в него в богатска премяна.

— Да идем на помощ! — провикна се Дана. — Да вземем децата! Карай там, Евстати!

Влязохме в реката. Стигнахме колата. Поехме децата. Тръгнахме навънка, но автомобилът в тинята затъна. Мъчиха се много двамата шофьори, ала никой нищо не можа да стори. Събуха се боси. Пренесоха скоро цялата дружина. Най-после остана баба Цоцолана. Не ще да я носят, нито се изува сама да прецапа. В чудо се видяхме. Най-сетне се сетих и викнах високо:

— Жаба, бабо, жаба! Скочи ти в нозете!

Ех, че като рипна баба Цоцолана!

Докато я зърнем, потънала в тиня, тя пред нас застана. Много се разсърди, но после й мина. Пътници дойдоха. Извлякоха с мъка колата навънка. Кои са децата тогава разбрахме — на Перчиниани. И се запознахме. По тяхно желание ний ги зачислихме в нашата дружина… За тях по-подробно после ще ти пиша.

Поздрав най-сърдечен!