Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (7)

6. Глава

Хората винаги се учудваха на близкото приятелство на Константин Демирис с неговия шурей Спирос Ламбру.

Спирос Ламбру бе почти толкова богат и влиятелен, колкото и Демирис. Демирис притежаваше най-голямата флотилия от товарни кораби в света; Спирос Ламбру — втората по големина. Константин Демирис контролираше верига от вестници и въздушни компании, нефтени находища, стоманодобивни заводи и златни мини; Спирос Ламбру имаше застрахователни компании, банки, безброй недвижими имоти и няколко химически завода. Отстрани съревнованието им бе лишено от озлобление, нещо повече, те бяха близки приятели.

— Не е ли чудесно наистина — казваха хората, — че двама от най-могъщите мъже в света са и такива близки приятели?

Всъщност те бяха непримирими съперници, които се ненавиждаха от цялото си сърце. Когато Ламбру си купи стофутова яхта, Константин Демирис веднага се сдоби със сто и пет футова, с четири дизелови мотора, тринайсет души екипаж и басейн.

Когато танкерите на Спирос Ламбру станаха дванайсет с тонаж около 200 000, Константин Демирис увеличи своите до двайсет и три с тонаж 650 000. Спирос Ламбру си купи състезателни коне, а Демирис веднага купи конюшня. Неговите коне се състезаваха редом с тези на Ламбру и естествено печелеха.

Двамата мъже се срещаха често, защото бяха членове на всевъзможни благотворителни комитети и на управителните съвети на различни корпорации. От време на време присъстваха на семейни тържества.

По темперамент бяха пълна противоположност. Докато Константин Демирис произхождаше от най-бедните квартали и със зъби и нокти бе проправял пътя си към върха, Спирос Ламбру бе аристократ по рождение. Строен, елегантен, винаги безупречно облечен, с изисканите маниери на доброто общество. Корените на семейството можеха да се проследят чак до Ото Баварски, властвал преди години като крал на Гърция. По време на първите политически вълнения в Гърция, отбран кръг хора предимно от олигархията, натрупала състояние от търговия, корабоплаване и земи. Бащата на Спирос Ламбру бил един от тях. Синът бе наследил цялата му империя.

Спирос Ламбру и Константин Демирис години наред поддържаха играта на приятелство. Ала всеки бе твърдо решен в крайна сметка да унищожи другия. Демирис, тласкан от инстинкта за самосъхранение, а Ламбру, заради държането на неговия зет към сестра му.

Спирос Ламбру бе суеверен човек. Той си даваше сметка за късмета, който бе имал в живота, и много внимаваше да не гневи боговете. От време на време се съветваше с гадатели. Беше достатъчно интелигентен, за да усеща техните мошеничества, но имаше една гледачка, която никога не грешеше. Тя беше предсказала аборта на Мелина и съдбата на нейния брак, както и мнозина други неща. Живееше в Атина.

Казваха й Мадам Пирис.

 

 

Константин Демирис пристигаше в кабинета си на улица „Айо Геронда“ всяка сутрин точно в шест. Докато конкурентите му отидеха на работа, той бе водил вече няколко часа разговори със своите агенти в над десет страни.

Кабинетът на Демирис бе внушителен. Големите, почти колкото стените, прозорци разкриваха удивителна гледка и той се чувстваше като господар на Атина. Подът бе от черен мрамор, мебелите — от стомана и кожа. На стените висяха картини от колекцията на кубистите и няколко платна на Пикасо. В центъра бе огромното му бюро от стъкло и стомана и висок, подобен на трон стол. Отгоре неизменно стоеше смъртната маска на Александър Велики, монтирана на кристална плоча. В основата й имаше надпис: „Александрос. Защитник на човека.“

Константин Демирис тъкмо влизаше в кабинета, когато телефонът иззвъня. Само пет-шест души знаеха този телефон.

— Kalimehra — каза той, като вдигна слушалката.

— Kalimehra — гласът от другата страна бе на личния секретар на Спирос Ламбру, Никос Веритос. Той очевидно беше неспокоен.

— Съжалявам, че се налага да ви безпокоя, господин Демирис. Поискахте да ви позвъня, щом се добера до информация, която…

— Да. И каква е тя?

— Господин Ламбру има намерение да се сдобие с компанията „Орора Интърнашънъл“. Фигурира в списъка на нюйоркската стокова борса. Господин Ламбру има приятел в съвета на директорите, който му съобщил, че много скоро компанията ще получи голяма правителствена поръчка за строеж на бомбардировачи. Естествено всичко се пази в най-строга тайна. Акциите ще се повишат неимоверно много, когато се разбере за това…

— Борсата не ме интересува — сряза го Демирис. — Друг път не ме безпокойте, ако нямате да ми съобщите нещо сериозно.

— Съжалявам, господин Демирис. Просто си помислих…

Но Демирис вече беше затворил.

 

 

В осем часа, когато помощникът на Демирис Шанис Чараз влезе в кабинета, Демирис вдигна глава.

— В списъка на нюйоркската борса фигурира компанията „Орора Интърнашънъл“ — започна той направо. — Съобщи на всички наши вестници, че по сведение на анонимен източник в компанията се води разследване за злоупотреба. Искам да пишат непрекъснато за това, докато акциите не започнат да падат. След което започваш да купуваш, докато получим контролния пакет.

— Разбирам. Това ли е всичко?

— Не. След това вече може да пуснеш съобщение, че слуховете са неоснователни. И освен това, погрижи се на нюйоркската борса да стане известно, че Спирос Ламбру е започнал да купува акции по съвета на информатор от самата компания.

— Господин Демирис, в Съединените щати това се смята за криминално престъпление — деликатно рече Шанис Чараз.

— Знам това — усмихна се Демирис.

 

 

На около миля от кабинета на Демирис, Спирос Ламбру растеше в своя кабинет. Обстановката бе доказателство за еклектичния му вкус. Уникалните старинни мебели сяха с френски и италиански произход. На три от стените висяха творби на френски импресионисти. Четвъртата бе заета от платна на белгийски художници, като се започне от Ван Рейселберхе и се стигне до Де Смет. Входната врата имаше табела: СПИРОС ЛАМБРУ И СЪДРУЖНИЦИ, но съдружници нямаше и никога не бе имало. Спирос бе наследил от баща си преуспяващ бизнес и с течение на времето го бе разширил до размерите на простиращ се до почти всички краища на света конгломерат.

Спирос Ламбру би трябвало да е щастлив човек. Богат, преуспяващ, той се радваше на чудесно здраве. Но докато Константин Демирис беше жив, той никога нямаше да се успокои. Зет му бе истинско проклятие за него. Ламбру го презираше от дън душа. Демирис бе polymichanos, човек без задръжки и морал, който не подбираше средствата. Ламбру винаги го бе презирал заради отношението му към Мелина, но бясното съперничество помежду им имаше и своето твърде неприятно продължение.

Всичко започна преди около десетина години. Братът и сестрата обядваха заедно и Спирос бе така развълнуван, както Мелина никога не го бе виждала.

— Знаеш ли, Мелина, че всеки ден човечеството изразходва твърдо гориво, за създаването на което са били необходими хиляди години?

— Не, Спирос.

— Нуждата от петрол ще става все по-голяма, а танкери за превозването му няма да стигат.

— Намислил си да построиш няколко ли?

Той кимна.

— Само че те няма да са обикновени танкери. Ще построя цяла флотилия от двойно по-големи от досегашните танкери. — Гласът му потреперваше от вълнение. Вече няколко месеца правя изчисления. Ето чуй. Един галон суров петрол, превозен от Персийския залив до източния бряг на Съединените щати, струва седем цента. На един голям танкер цената му ще падне до три цента. Представяш ли си какво означава това?

— Спирос, откъде ще вземеш пари за такава голяма флотилия?

— Ето това е най-приятната част от моя план. Няма да ми струва нито цент.

— Как така?

— Другия месец заминавам за Щатите, за да говоря с ръководителите на най-големите петролни компании. С моите танкери ще мога да им доставям петрол на два пъти по-ниска цена.

— Но ти нямаш тези танкери.

Усмивката му премина в гримаса.

— Така е, но ако успея да сключа с компаниите дългосрочни договори, банките ще ми отпуснат заеми, с които да ги построя. Какво ще кажеш?

— Мисля, че си гениален. Планът е страхотен!

 

 

Мелина бе така развълнувана от идеята на брат си, че още същата вечер я разказа на Демирис.

— Чудесно го е намислил, нали? — завърши тя.

Константин Демирис мълча минута-две.

— Брат ти е мечтател — рече той най-накрая. — Това никога няма да се осъществи.

— Но защо, Коста? — изумено го погледна Мелина.

— Защото е твърде лекомислено. Първо, нуждата от петрол никога няма да бъде толкова голяма и тези гигантски танкери ще трябва да пътуват полупразни. Второ, много се съмнявам, че нефтените компании ще поверят безценния си петрол на някаква флотилия фантом, която дори не съществува реално. И трето, същите тези банкери ще го изритат със смях от кабинетите си.

Лицето на Мелина помръкна.

— А той беше толкова ентусиазиран. Защо не поговориш с него?

— Ще го оставим да си мечтае. Най-добре е дори да не знае за нашия разговор.

— Добре, Коста. Както кажеш.

 

 

Рано на другата сутрин Константин Демирис замина за Съединените щати, за да обсъди гигантските танкери. Много добре знаеше, че петролните резерви извън обсега на Съединените щати и Съветския блок се контролират от седемте сестри: „Стандард Ойл Къмпани“ в Ню Джързи, „Стандард Ойл Къмпани“ в Калифорния, „Гълф Ойл“, „Тексас Къмпани“, „Сокони вакуум“, „Роял Дъч Шел“ и „Англо-Ираниън“. Ако успееше да убеди поне едната от тях, останалите щяха да я последват.

 

 

Константин Демирис посети първо „Стандард Ойл“ в Ню Джързи. Имаше среща с Оуен Къртис, четвъртия вицепрезидент.

— Какво мога да направя за вас, господин Демирис?

— Имам една идея, която би могла да донесе големи печалби на вашата компания.

— Споменахте нещо такова по телефона. — Къртис хвърли бърз поглед към часовника си. — Имам среща след няколко минути. Моля ви, бъдете кратък…

— Ще бъда много кратък. За да пренесете един галон суров петрол от Персийския залив до източните брегове на Съединените щати, плащате седем цента.

— Точно така.

— А ако ви обещая, че ще превозвам вашия петрол за три цента на галон?

— Как ще извършите това чудо? — усмихна се Къртис снизходително.

— С флотилия от танкери, всеки от които ще е с двойно по-голяма вместимост от сегашните. Мога да превозя вашия петрол със скоростта, с която го изпомпвате от земята.

Къртис внимателно се вгледа в Демирис.

— А откъде ще вземете всичките тези танкери?

— Ще ги построя.

— Вижте, ние нямаме интерес към капиталовложения в…

— Няма да ви струва нито цент — прекъсна го Демирис. — Единственото, което искам от вас, е дългосрочен договор за превозване на вашия петрол на цена, два пъти по-ниска от тази, която плащате сега. Парите ще взема от банките.

Настъпи продължителна напрегната тишина. Най-накрая Къртис се покашля и каза:

— Най-добре да се качим горе и да се срещнете с нашия президент.

 

 

Така започна всичко. Останалите компании на драго сърце сключиха договори с Константин Демирис за новите танкери. Докато Спирос Ламбру разбере какво става, вече беше твърде късно. Пристигна веднага в Съединените щати, но успя да сключи договори само с няколко независими компании. Демирис бе обрал каймака на пазара.

— Той ти е съпруг — беснееше Ламбру, — но кълна ти се, Мелина, някой ден ще ми плати за това.

Мелина беше съсипана. Имаше чувството, че е предала брат си. Но когато повдигна въпроса пред мъжа си, той само сви рамене.

— Не аз отидох при тях, Мелина. Те дойдоха при мен. Можех ли да им откажа?

И това бе краят на разговорите за танкерите.

 

 

Спирос се разстройваше много повече от отношението на Демирис към Мелина, отколкото от конфликтите в бизнеса.

Би могъл да отмине факта, че Константин е известен донжуан — в края на краищата всеки мъж има право да се забавлява. Но той го правеше по толкова безцеремонен начин, че обиждаше не само Мелина, но и цялата фамилия Ламбру. Историята на Демирис с артистката Ноел Паж бе най-скандалният пример. Светските хроники по цял свят я отразяваха надълго и широко. Един ден, канеше се Спирос Ламбру. Един ден…

 

 

Никос Веритос, помощникът на Спирос Ламбру, влезе в кабинета на своя шеф. Работеха заедно от петнайсет години. Той беше компетентен, но лишен от въображение, човек без бъдеще, скучен и безличен. Съперничеството между двамата роднини предостави на Веритос златна възможност. Той бе заложил на картата на Константин Демирис и от време на време му подаваше секретна информация, надявайки се на съответната награда.

— Извинете — приближи той бюрото. — Господин Антъни Ризоли иска да говори с вас.

— Добре — въздъхна Ламбру. — Нека да свършим и с това. Покани го.

Антъни Ризоли бе прехвърлил четирийсетте. Чернокос, с тънък орлов нос и дълбоки кафяви очи. Движеше се с походката на боксьор. Беше облечен с бежов костюм, жълта копринена риза и меки кожени обувки. Говореше тихо и спокойно и въпреки всичко от него се излъчваше някаква скрита заплаха. Радвам се да ви видя, господин Ламбру.

— Заповядайте, господин Ризоли. Новодошлият се настани на един стол.

— Е, какво мога да направя за вас?

— Обясних на господин Веритос, че искам да наема един от товарните ви кораби. Имам фабрика в Марсилия и искам да превозя тежко оборудване до Съединените щати. Ако се споразумеем сега, ще мога да ви осигуря доста поръчки и в бъдеще.

Спирос се облегна назад и внимателно разгледа мъжа. Неприятно лице.

— Това ли е всичко, което възнамерявате да превозите, господин Ризоли? — попита той най-сетне.

— Моля? — смръщи вежди Тони Ризоли. — Не ви разбирам.

— Напротив, мисля, че ме разбрахте. Моите кораби не са на ваше разположение.

— Защо? Каква е причината?

— Наркотиците, господин Ризоли. Вие търгувате с наркотици.

— Вие сте луд — присви очи мъжът. — Давате ухо на всевъзможни слухове.

Но това не бяха само слухове. Спирос Ламбру бе проучил внимателно този човек. Ризоли бе един от най-известните доставчици на наркотици в Европа. Беше член на Мафията, на Организацията. Говореше се, че начините му за прехвърляне на стока са се изчерпали. Тъкмо за това много държеше да сключи тази сделка.

— Боя се, че ще трябва да се обърнете към някой друг.

Тони Ризоли седеше, впил хладен поглед в Спирос. Най-накрая кимна.

— Е, добре. — Извади визитната си картичка от един джоб и я хвърли пренебрежително на бюрото. — Ако все пак промените решението си, ето къде можете да ме откриете. — Стана и бързо напусна кабинета.

Спирос Ламбру взе картончето на което пишеше: „Антъни Ризоли — внос-износ“, следваше адресът на един от атинските хотели и телефонният номер.

Никос Веритос бе изслушал разговора с широко разтворени очи. Той се обърна към шефа си.

— Наистина ли?

— Да. Ризоли търгува с хероин. Допуснем ли го до някой от нашите кораби, правителството може да ги конфискува.

 

 

Тони Ризоли излезе от кантората на Ламбру побеснял. Този гнусен грък се държа с мен, сякаш съм някой селяк! Откъде може да знае за наркотиците? Товарът е изключително голям, а продажната му цена е поне десет милиона долара. Въпросът е как да стигне до Ню Йорк. Проклетите полицаи са плъзнали из цяла Атина. Ще трябва да се обадя в Сицилия и да се опитам да измисля нещо. Тони никога не беше губил товар и нямаше намерение да загуби този. Беше решил, че е роден да печели.

Той бе израсъл в нюйоркския квартал „Хелс Кичън“, който се намираше в центъра на западния район на Манхатън, между Пето Авеню и Хъдсън Ривър, а на север и на юг се простираше от Двайсет и трета до Петдесет и девета улица. Погледнато психологически и емоционално, „Хелс Кичън“ представляваше град в града. Запазена територия. Улиците се управляваха от няколко банди — Гофърс, Парлър Моб, Горилас и Родс. Едно убийство струваше сто долара, а за осакатяване взимаха по-малко.

Обитателите на „Хелс Кичън“ живееха в мръсни коптори, които гъмжаха от плъхове, въшки и хлебарки. Бани нямаше и децата се къпеха в Хъдсън, където се изливаха и отходните води на квартала. Наоколо вонеше от купища умрели и удавени кучета и котки.

На улиците никога не цареше мир и покой. Сирена на пожарникарска кола, бързаща към мястото на произшествието, бой между банди на покрива на някоя от сградите сватбена процесия деца, които ритат… преследвачи на избягал кон… стрелба. Единственото място, където децата можеха да играят, бе улицата, покривите и празните места между сградите, обикновено затрупани със смет, а през лятото и вонящите води на реката. Над всичко това се носеше неприятният мирис на бедност. Именно в такава атмосфера бе израснал Тони Ризоли.

Един от първите спомени на Тони бе, че някой го събори на земята и му задигна парите за мляко. Беше седемгодишен. По-големите и по-едри момчета бяха непрестанна заплаха. Пътят до училище бе ничия територия, а самото училище — бойно поле. Петнайсетгодишен, Ризоли имаше яко тяло и се ползваше със славата на побойник. Биеше се с удоволствие и тъй като го биваше в този спорт, той бе започнал да демонстрира своето превъзходство. Участваше с приятелите си в боксовите мачове в „Стилмънс Джим“.

От време на време някои от главатарите на бандите се отбиваха, за да хвърлят по един поглед на боксьорите. Франк Костело идваше веднъж-два пъти в месеца заедно с Джо Адонис и Лъки Лучано. Много се забавляваха от играта на младоците и за да е пълно удоволствието им, дори залагаха. По онова време Тони Ризоли бе на върха и бързо стана любимец на шефовете.

Един ден, докато се преобличаше в съблекалнята, подслуша разговор между Франк Костело и Лъки Лучано.

— Това хлапе е златна мина — твърдеше Лучано. — Спечелих пет хилядарки миналата седмица от него.

— Ще заложиш ли на него за мача му с Лу Доменни?

— Разбира се. И то десятка.

— Какъв е залогът?

— Десет към едно. Но защо питаш? Той няма начин да не победи.

Тони Ризоли не беше много наясно, какво означава целият този разговор. Отиде при по-големия си брат Джино и му разказа всичко.

— Господи! — възкликна Джино. — Та тия залагат много пари за теб.

— Но защо? Аз не съм професионалист.

Джино се замисли. След миг попита:

— Не си губил мач досега, нали?

— Не.

— Най-вероятно в началото са залагали съвсем дребни суми, след което са видели, че си много талантлив и са започнали да влагат много пари.

— На мен това нищо не ми говори.

Джино стисна ръката му и рече сериозно:

— Може и да ти заговори. И на двама ни. Слушай мен, малкия…

 

 

Мачът с Лу Доменик се проведе в петък следобед в „Стилмънс Джим“. Дойдоха и шефовете — Франк Костело, Джо Адонис и Албърт Анастасия, Лъки Лучано и Майер Лански. С удоволствие наблюдаваха тупаника, но още по-голямо удоволствие им доставяше фактът, че са намерили чудесен начин за печелене на пари от тези момчета.

Лу Доменик беше седемнайсетгодишен, с една година по-голям от Тони и с три килограма по-тежък. Но не можеше да се мери с класата на Тони и инстинкта му да убива.

Мачът щеше да има пет рунда. Тони спечели първия без усилие. Втория и третия — също. Ония долу вече брояха парите си.

— Това момче ще стане световен шампион! — крещеше пискливо, с пресеклив от вълнение глас Лъки Лучано. — Колко заложи?

— Десет хилядарки — отговори Франк Костело. — Най-изгодното съотношение е петнайсет към едно. На това хлапе вече му се носи славата.

В този миг се случи нещо, което никой не очакваше. По средата на петия рунд Лу Доменик свали Тони с ъперкът. Реферът започна да брои доста бавно при това, без да откъсва загрижения си поглед от каменните лица на публиката.

— Изправи се бе, копеле гадно! — изврещя Джо Адонис. — Ставай и се бий!

Броенето продължаваше и въпреки мудността на рефера стигна десет. Тони Ризоли все така лежеше на тепиха.

— Кучи син! Само от един удар!

Зрителите се заловиха да броят загубите си. Този път те бяха значителни. Джино отнесе Тони в една от съблекалните. Изплашен до смърт да не разкрият играта им, Тони не смееше да отвори очи.

Едва когато беше на сигурно място, у дома, той си отдъхна.

— Успяхме! — крещеше брат му, обезумял от радост. — Знаеш ли колко спечелихме от цялата работа? Почти хиляда долара.

— Аз все още не разбирам нищо…

— Взех назаем пари, за да заложа на Доменик — петнайсет към едно. Ние сме богати!

— А ония няма ли да побеснеят?

— Никога няма да разберат — ухили се Джино.

 

 

На следващия ден на излизане от училище Тони видя пред вратата дълга черна лимузина. На задната седалка седеше Лъки Лучано. Той махна на момчето и каза.

— Влизай!

Сърцето на Тони заби със страшна скорост.

— Не мога, господин Лучано, ще закъснея…

— Влизай!

Тони влезе в колата. Лъки Лучано нареди на шофьора:

— Обиколи квартала.

Слава богу, нямаше да го влачат незнайно накъде!

— Вчера ни скрои номер — обади се Лъки.

— Не, господине, аз… — Ризоли пламтеше от смущение.

— Не ме пързаляй. Колко спечели от мача?

— Нищо, господин Лучано. Аз…

— Питам те за втори и последен път. Колко спечели от този номер?

След кратко колебание момчето се престраши и промълви:

— Хиляда долара.

— Семкаджийска работа — засмя се Лъки. — Но предполагам, че за момче на… всъщност на колко си години?

— Скоро ще навърша шестнайсет.

— За момче на шестнайсет години, това никак не е зле. Знаеш ли, че от този номер аз и моите приятели загубихме куп пари?

— Наистина съжалявам, аз…

— Няма значение. Никак не си глупав. В теб има хляб.

— Благодаря.

— Аз ще си мълча за това, Тони, защото ако разберат приятелите ми, ще ти отрежат топките и ще те накарат да ги изкльопаш. Искам да дойдеш при мен в понеделник. Ние с теб ще работим заедно.

 

 

След една седмица Тони Ризоли вече работеше при Лъки Лучано. В началото му наредиха да охранява момичетата на улицата, после им прибираше парите. След известно време се издигна и го зачислиха към охраната на Лъки.

Лъки Лучано бе арестуван, осъден и изпратен в затвора, но Тони Ризоли остана в неговата организация.

 

 

Семействата се занимаваха с хазарт, лихварство, проституция и всичко останало, от което се печелеха незаконни пари. Дълго време търговията с наркотици бе за тях презряна работа, но някои от членовете на Семействата настояваха да се включат и макар и неохотно им бе дадено разрешение да организират свой трафик.

Тони Ризоли се присъедини към наркотърговията с голям ентусиазъм. Познаваше работата и бе видял, че в тази дейност цари пълен хаос. Всеки въртеше собственото си колело. С малко акъл и повече мускули…

Той взе решение и се залови за работа.

 

 

Тони не беше човек, който се хвърля надолу с главата. Най-напред се зае да прочете всичко, което му попадна, свързано с хероина.

Хероинът се превърна много бързо в цар на наркотиците. Марихуаната и кокаинът даваха някакво опиянение, но истинска еуфория се постигаше с хероина, човек забравяше и болката, и проблемите, и грижите си. Хората, зависими от него, бяха готови да продадат всичко, което имат, да откраднат, което могат, дори да извършат убийство. Хероинът се превръщаше в тяхна религия, в смисъл на живота им.

Турция бе една от главните производителки на маково семе, от което се произвежда хероинът.

Семейството имаше връзки с Турция. Ето защо Тони трябваше да говори с Пийт Лука, един от босовете.

— Ще се включа в тази работа — каза му Ризоли. — Но всичко, което направя, ще бъде за Семейството. Държа да знаеш това.

— Ти си добро момче, Тони.

— Искам да отида до Турция, за да видя как става всичко. Ще можеш ли да го уредиш?

След кратко колебание старецът рече:

— Добре. Но те са различни от нас. Нямат никакъв морал. Те са животни. Не ти ли повярват, ще те убият.

— Ще внимавам.

— Надявам се.

Две седмици по-късно Тони Ризоли пътуваше към Турция.

Целта му бяха Измир, Афьон и Ескишехир, районите, в които се отглеждаше мак. Ризоли бе посрещнат с недоверие. Той беше чужденец, а тук никой не обичаше чужденците.

— Ще работим заедно — каза им Ризоли. — Бих искал да огледам маковите полета.

— Нищо не зная за полетата — бе отговорил човекът. — Губите си времето. Най-добре си вървете у дома.

Никой не можеше лесно да разубеди Ризоли. Той проведе седем-осем телефонни разговора, изпрати и няколко шифровани телеграми. Най-накрая му разрешиха да посети Килис на турско-сирийската граница и да наблюдава събирането на реколтата от маковите полета на един от големите земевладелци — Карела.

— Не мога да разбера — недоумяваше Тони — как извличате хероин от тия проклети цветя.

Служител, облечен в бяла престилка, поясни:

— Има няколко етапа, господин Ризоли. Хероинът се синтезира от опиума, който се получава след обработка на морфин с оцетна киселина. Хероинът се извлича от маковото растение, наречено Papaver somniferum, цветето на съня. Опиумът е получил името си от гръцката дума opos, която означава сок.

— Разбрах.

По време на жътвата Тони бе поканен да посети имението на Карела. Всеки член от семейството бе въоръжен със специален нож, наподобяващ скалпел, който правеше разрез в растението.

— Сокът трябва да се събере за двайсет и четири часа, иначе за нищо не става — обясни Карела.

Семейството се състоеше от девет души и всички работеха като бесни, за да бъде събрана реколтата навреме. Въздухът бе наситен с изпарения, които предизвикваха сънливост.

На Ризоли взе да му се вие свят.

— Внимавайте — предупреди го Карела. — Стойте буден. Легнете ли на земята, никога няма да се събудите.

Прозорците и вратите на къщата бяха затворени през целия двайсет и четири часов период на жътвата.

 

 

Когато макът бе прибран, в „лабораториите“ на хълма лепкавият бял клей се превръщаше от морфинова основа в хероин.

— Значи това е цялата работа?

— Не, приятелю — поклати Карела глава. — Това е само началото. Приготвянето на хероина е най-лесната част. Номерът е да го пренесеш, без да те спипат.

Тони усети, че го обзема вълнение. Ето къде ще използва своя опит. Досега бизнесът се бе ръководил от мошеници. Дошло бе време да им покаже своя професионализъм.

— Как разпределяте стоката?

— Има няколко начина. Камиони, рейсове, влакове, коли, магарета, камили.

— Камили ли?

— По едно време пренасяхме хероин тайно, в метални патрони в стомасите на камилите, но митничарите започнаха да използват детектори за метални предмети. Минахме на гумени торбички. В края на пътуването убивахме камилата. Но ако торбичката се изсипе в корема на животното, то плете крака като пияно и граничарите ни пипват.

— Ти кой път предпочиташ?

— Понякога пренасяме хероина през Алено, Бейрут, Истанбул и оттам до Марсилия, а понякога — от Истанбул до Гърция, сетне до Сицилия през Корсика и Мароко отвъд Атлантика.

— Много съм благодарен за разясненията — рече Ризоли. — Непременно ще разкажа на момчетата за любезността ти. Имам още една молба.

— Слушам.

— Искам да придружавам следващата пратка.

Последва дълга пауза.

— Опасно е.

— Нека опитам.

 

 

Следобед на следващия ден запознаха Тони Ризоли с грамаден, тромав мъжага с разкошни мустаци и тяло на горила.

— Това е Мустафа от Афьон. На турски афьон означава опиум. Мустафа е един от най-опитните трафиканти.

— Как няма да си опитен — скромно се обади Мустафа. — На всяка крачка те дебне опасност.

— Но рискът си заслужава, нали? — ухили се Ризоли.

— Имаш предвид заплащането ли? Само че за нас опиумът е не само пари, а нещо много повече — гордо заяви Мустафа. — В него има нещо загадъчно, мистично. Това растение е много повече от каквато и да било храна. Белият му сок е изпратен от Бога еликсир, който е природно лекарство, ако се взима в малки количества. Може да го гълташ или да се мажеш с него и той ще излекува и разстроен стомах, и простуда, и треска, и болки, и изкълчвания. Но трябва да внимаваш. Взимаш ли го в големи количества, не само ще притъпи усещанията, но ще те лиши и от мъжествеността ти. А в Турция нищо не може да съсипе така един мъж, както импотентността.

— Сигурно. Щом казваш.

 

 

Потеглиха от Афьон след полунощ. Групата селяни, един след друг в тъмната нощ, се срещнаха с Мустафа. Катърите бяха натоварени с опиум — 350 килограма или над 700 фунта, привързани към гърбовете на животните. Сладникавият силен мирис на опиума, напомнящ аромата на мокро сено, изпълваше въздуха. Неколцина селяни присъстваха като охрана при предаването на опиума на Мустафа и при разплащането. Всеки от тях носеше пушка.

— Налага се да сме по-предпазливи — обясни Мустафа на Ризоли. — Интерпол и полицията позатегнаха обръча. Едно време беше много забавно. Обикновено пренасяхме опиума на носилка, обвита в черен креп. Колко трогателно бе наистина, когато и хората, и полицаите, които ни срещаха но улиците, спираха и сваляха шапки в знак на почит към покойника.

Афьон се намираше на високо плато в самия център на най-западната част на Турция, в подножието на Султановите планини, доста далеч от големите градове.

— Местността е много подходяща за нашата работа — рече Мустафа. Едва ли биха могли да ни открият.

Катърите се движеха бавно по пустите планински пътеки и към полунощ на третия ден стигнаха турско-сирийската граница. Там ги посрещна една жена, облечена в черно. Водеше кон, натоварен с чувал брашно. За издадената предна част на седлото бе здраво вързано дълго конопено въже, което минаваше зад коня, без да докосва земята. За другия му край се бяха заловили Мустафа и неговите петнайсет помощници. Всички се движеха ниско приведени, като с едната ръка придържаха въжето, а с другата стискаха чувал с опиум. Всеки чувал тежеше четиринайсет килограма. Жената вървеше с коня през минирано поле, в което се виеше тясна пътека, проправена от стадата. Ако въжето паднеше на земята, това беше знак за Мустафа и за останалите, че жената е видяла граничната охрана. Спреше ли я някой от граничарите, то мъжете отзад можеха необезпокоявани да продължат нататък към границата.

Пресякоха границата при Килис през минираното поле. Щом отминаха района, охраняван от граничарите, те се озоваха в буферната зона, в края на която ги чакаха сирийските контрабандисти. Пуснаха чувалчетата и извадиха бутилка ракия, която предаваха от човек на човек. Премериха опиума, след което го опаковаха и скриха в дисагите на десетина мръсни сирийски магарета. Завършил бе един етап, започваше следващият.

Дотук добре, мислеше Ризоли. Нека сега да видим как се справят момчетата от Тайланд.

Следващата спирка бе Бангкок. След като установиха самоличността на Томи, той се качи на рибарската моторница, с която щеше да пътува и стоката. Този път бе в полиетиленови торби, натикани в тенекии от газ с халки в единия кран. Щом наближиха Хонконг, хвърлиха тенекиите в една плитчина недалеч от островите Ладрон, откъдето ги прибираха с рибарски лодки.

— Добра идея — рече Ризоли. — Но положително има и друг, по-сигурен начин.

 

 

Тези, които отглеждаха хероин, често го наричаха „хорс“, но за Тони Ризоли той беше злато. Печалбите бяха изумителни. Суровият опиум струваше 350 долара за десет килограма, а след като бъде обработен и продаден по улиците на Ню Йорк, цената му достигаше 250 000 долара.

Толкова е просто, мислеше Ризоли. Карела беше прав. Номерът е да го пренесеш, без да те хванат.

Така беше в началото, преди десетина години. Но сега бе много по-трудно. На първо място в списъците на Интерпол и полицейските организации бяха трафикантите на наркотици. Всички плавателни съдове, които тръгваха от основните пристанища за износ на наркотици, биваха щателно претърсвани. Флотилията на Спирос Ламбру бе извън всякакво подозрение и тъкмо затова Ризоли отиде при него. Полицията едва ли би претърсила някой от неговите параходи. Само че копелето отказа. Ще намеря друг начин. Но трябва да го намеря бързо!

 

 

— Катерин Събудих ли те?

Беше полунощ.

— Не, Коста. Много ми е приятно да чуя гласа ти.

— Всичко наред ли е?

— Да благодаря ти. С огромно удоволствие се занимавам с работата си.

— Чудесно. Ще пристигна в Лондон след няколко седмици. С нетърпение чакам да те видя. — По-полека. Не бързай толкова. — Ще ми се да обсъдя с теб някои проблеми, свързани с персонала.

— Добре.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

 

 

Този път му позвъни тя.

— Коста… просто не зная какво да кажа. Медальонът е толкова красив! Не биваше…

— Един малък подарък, Катерин. Ивлин ми разказа колко си й полезна. Искаше ми се да ти подаря нещо в знак на благодарност за чудесната работа.

 

 

Толкова е просто, мислеше Демирис. Малки подаръци и ласкателства.

След това щеше да последва: Ние с жена ми вече не живеем заедно.

И номерът с: Чувствам се така самотен.

Разговор с недомлъвки за евентуален брак и покана на яхтата, за да се разходят до неговия остров. Този път щеше да е особено вълнуващо, предвкусваше удоволствието Демирис. Защото краят щеше да е друг. Тя щеше да умре.

Телефонира на Наполеон Котас. Адвокатът се зарадва много на обаждането му.

— Отдавна не сме се чували, Коста. Как си?

— Добре, благодаря. Но ми е нужна помощта ти.

— Разбира се, кажи.

— Ноел Паж имаше малка вила в Рафина. Искам да я купиш за мен, но под чуждо име.

Щом искаш. Тъкмо при мен е един от адвокатите…

— Предпочитам да се заемеш лично.

Последва кратко мълчание.

— Добре. Ще се заема.

— Благодаря ти.

Наполеон стоеше загледан в телефонния апарат. Вилата бе любовното гнездо на Ноел и Лари Дъглас. Какво ли можеше да означава това?