Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (10)

9. Глава

Лондон

 

Стана нещо обичайно Катерин и Константин Демирис да говорят по телефона поне веднъж в седмицата. Той все така й изпращаше подаръци, а когато тя протестираше, я уверяваше, че това са жестове на внимание и признателност. „Ивлин ви похвали за случая с Бакстър“ или пък: „От Ивлин разбрах, че благодарение на блестящата ви идея фирмата е спестила значителни суми от транспортни разходи“.

Катерин също се гордееше с успехите си. Откри поне десетина слабости в работата на кантората, които можеха да се избегнат. Постепенно възстанови старите си навици и умения и работата на кантората се подобряваше до голяма степен благодарение и на нейните усилия.

— Искрено се гордея с вас — уверяваше я Константин Демирис.

Катерин пламтеше от удоволствие. Той наистина се държеше чудесно с нея.

 

 

Още малко и ще направя своя ход, мислеше Демирис. Сега, когато и Ставрос, и Котас бяха отстранени, с онази история го свързваше единствено Катерин. Наистина опасността бе съвсем незначителна, но както бе забелязал Котас, Демирис не беше човек, който оставя нещата на случайността. Жалко ще е да я пожертвам. Толкова е красива. Но първо да уредя вилата в Рафина.

Беше купил вилата, за да заведе Катерин там и да се люби с нея, също както Лари Дъглас се бе любил с Ноел. А след това…

 

 

Някои събития напомняха от време на време на Катерин за миналото. В лондонския „Таймс“ пречете за смъртта на Фредерик Ставрос и Наполеон Котас, имена, които нищо не й говореха, но в съобщенията се казваше, че са били защитници на Лари Дъглас и Ноел Паж по време на процеса.

Същата нощ сънува един от старите сънища.

 

 

Една сутрин тя се натъкна на съобщение във вестника, което дълбоко я развълнува.

„Уилям Фрейзър, помощник на президента на САЩ, пристигна в Лондон за преговори с министър-председателя на Великобритания във връзка с нов търговски договор“

Развълнувана, тя остави вестника. Уилям Фрейзър, човекът, изиграл такава сериозна роля в живота й. Какво ли щеше да стане, ако не го бях напуснала?

Катерин седеше на бюрото и нервна усмивка пробягваше по лицето й всеки път, когато погледът й попадаше върху съобщението. Уилям Фрейзър беше един от най-скъпите й хора. Споменът за него я караше да се чувства обичана. Той беше тук, в Лондон. Трябва да го видя, помисли тя. Ако се вярваше на вестника, щеше да отседне в „Кларидж“.

С треперещи пръсти Катерин набра номера на хотела. Имаше усещането, че миналото ще се превърне в настояще. Мисълта, че ще види Уилям, я караше да потреперва. Какво ли ще каже, като чуе гласа ми? А когато ме види?

— Добро утро, „Кларидж“.

Катерин пое дълбоко дъх.

— Господин Уилям Фрейзър, моля.

— Прощавайте, не чух господин или госпожа Фрейзър?

Сякаш някой й удари плесник. Каква глупачка съм. Как не помислих за това? Естествено, че вече е женен.

— Госпожо?

— Благодаря ви. — Тя бавно остави слушалката. Закъснях. Всичко е свършено. Коста беше прав.

Най-добре е миналото да си остане минало.

 

 

Самотата може да действа разяждащо, унищожително на духа. Човек чувства необходимост да споделя с някого радостта, възторга и болката си. Катерин живееше сред непознати и мълчаливо наблюдаваше и слушаше смеха на влюбените около себе си. Но не желаеше да изпада в самосъжаление.

Не съм единствената самотна жена в света. Аз съм жива! Жива съм!

 

 

В Лондон човек не може да скучае. В кината непрестанно дават американски филми. Катерин ги гледаше с голямо удоволствие. Видя „Острието на бръснача“ и „Ана и кралят на Сиам“. „Джентълменско споразумение“ я разстрои, а Кари Грант бе прекрасен в „Ергенът и зозата“.

Катерин ходеше на концерти в „Албърт Хол“, посещаваше и балетните постановки в Садлърс Уелс. Отиде до Стратфорд, за да види Антъни Куейл в „Укротяване на опърничавата“ и сър Лорънс Оливие в „Ричард III“. Но удоволствието й не бе пълно, тъй като беше сама.

Точно тогава се появи Кърк Ренолдс.

Един ден високият, привлекателен мъж приближи до бюрото й в кантората и каза:

— Казвам се Кърк Ренолдс. Къде бяхте досега?

— Не ви разбрах?

— Чакам ви от толкова време.

Така започна всичко.

Кърк Ренолдс бе американец, юрист и се грижеше за някои от интересите на Константин Демирис при международните сделки. Беше малко над четирийсет, сериозен, интелигентен и внимателен.

Катерин сподели с Ивлин:

— Знаеш ли какво ми харесва най-много в него? Кара ме да се чувствам жена. Почти бях забравила какво е това.

— Не зная какво да ти кажа — сдържано рече Ивлин. — На твое място бих била по-предпазлива. Не се впускай прибързано.

— Добре, ще внимавам.

 

 

Кърк Ренолдс заведе Катерин на „правна“ обиколка. Посетиха Олд Бейли, където от векове съдеха престъпниците, разходиха се из съдебните зали, разминаваха се с адвокати в тоги и с перуки. Посетиха и мястото, където е бил затворът Нюгейт, строен през осемнайсети век. Пътят пред затвора се разширяваше, след което се стесняваше отново.

— Колко странно — удиви се Катерин. — Защо ли им е било нужно това?

— За да има място за тълпите. Тук са изпълнявали публичните екзекуции.

Катерин потрепери. Това й напомни за нейната лична драма.

 

 

Една вечер Кърк заведе Катерин до „Ист Индия Док“ близо до доковете.

— Съвсем доскоро полицаите в този район се разхождаха на двойки — обясняваше Ренолдс. Това бе едно от големите свърталища на престъпния свят.

За Катерин този квартал и сега бе опасен.

Вечеряха в една от най-старите лондонски кръчми „Проспект ъф Уитби“, надвиснала над реката, по която сновяха и се разминаваха шлепове и кораби на път за морето.

Катерин харесваше необикновените имена на лондонските кръчми — „Олд Чешир Чийз“, „Фалстаф“, „Гоут ин Бутс“. Друг път вечеряха в живописната кръчма „Ипгъл“ на Сити Роуд.

— Сигурен съм, че като дете си пяла песничка за това място — рече Кърк.

Катерин го погледна изненадано.

— За това място ли? Та аз дори не съм чувала за него.

— Напротив, чувала си. Идва от едно старо детско стихотворение.

— От кое?

— Преди много години тук, на Сити Роуд, е имало шивашки дюкяни. Към края на седмицата докато чакали да им платят, шивачите залагали ютиите си в заложната къща. И по този повод някой съчинил стихчето:

Напред-назад по пътя,

ту вътре, ту навън от Ийгъл,

вървят напред-назад парите,

като в детската игра.

— Откъде знаеш всичко това? — засмя се Катерин.

— От юристите се очаква да знаят всичко. Но има нещо, което наистина не знам. Караш ли ски?

— За съжаление, не. Защо?

Кърк неочаквано бе станал много сериозен.

— Ще ходя в Сен Мориц. Там са най-добрите ски-учители. Ще дойдеш ли с мен, Катерин?

Въпросът му я изненада и тя не знаеше какво да отговори.

— Ами не зная, Кърк.

— Нали ще си помислиш?

— Непременно. — Цялата трепереше. Спомни си колко вълнуващо бе да се люби с Лари и изведнъж, неочаквано за самата себе си, се запита дали някога ще може отново да изпита подобно чувство. — Ще си помисля.

 

 

Катерин реши да запознае Кърк с Уим.

Взеха Уим от дома му и тримата отидоха да вечерят в „Айви“. През цялата вечер Уим не погледна нито за миг Кърк Ренолдс. Имаше вид на човек, изцяло погълнат от собствените си мисли. Кърк погледна Катерин. Тя му каза шепнешком: „Попитай го нещо.“

— Харесва ли ти Лондон, Уим?

— Средна работа.

— Имаш ли любим град?

— Не.

— Обичаш ли работата си?

— Горе-долу.

Кърк погледна отново Катерин, поклати глава и сви рамене.

Устните на Катерин произнесоха безмълвно: „Моля те.“

— В неделя ходя на голф. Ти играеш ли голф? — опита друга тема Кърк.

— Голфът е спортна игра. Твърдата топка се удря със специални тояжки с метални накрайници — завити, за да се прокара по пътечка с различни препятствия и ямки. Оценка по броя на ударите…

Кърк премигна.

— Ти трябва да си страшно добър.

— Уим никога не е спортувал — обади се Катерин. — Той просто знае всичко. В математиката е гений.

Кърк се отегчаваше. Надявал се бе да прекара вечерта насаме с Катерин, а тя настоя да вземат и този досадник.

— Така ли? — усмихна се насила Кърк. — И може би знаеш, колко е две на петдесет и девета степен?

Уим седя загледан трийсетина секунди. Тъкмо Кърк щеше да каже нещо, когато Уим заяви:

— 576 460 752 303 423 428.

— Боже мой! — възкликна Кърк. — Наистина ли е толкова?

— Наистина — троснато рече Уим.

— А можеш ли да намериш корен шести от 24 137 585 — попита Катерин.

Двамата внимателно наблюдаваха Уим, докато правеше наум изчисленията. След двайсетина секунди той промълви:

— Седемнайсет, с остатък шестнайсет.

— Можеш да му вярваш — обади се Катерин.

— Но как го правиш?

Уим само сви рамене.

— Уим може да умножи за трийсет секунди две четирицифрени числа и да запомни петдесет телефонни номера за пет минути. Чуе ли ги веднъж, никога не ги забравя.

Кърк Ренолдс не сваляше очи от Уим Вандийн.

— В моята кантора има доста работа за такъв като вас.

— Аз си имам работа — сряза го Уим.

 

 

Кърк изпрати Катерин до вратата на дома й и попита:

— Нали не си забравила за Сен Мориц?

— Не, разбира се, че не съм. Защо не казах направо да?

Същата вечер Константин Демирис й позвъни по телефона. Катерин се изкуши да му каже за Кърк, но в последния миг размисли.