Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (6)

5. Глава

Самолетът трябваше да излети от летище Еленикон в 9:00 сутринта. Машината беше „Хокър Сидли“ и за огромна изненада на Катерин тя беше единствената пътничка. Пилотът Пантелис, приятен около четирийсетинагодишен грък, я настани и закопча колана й.

— Излитаме след няколко минути — съобщи той.

— Благодаря.

Катерин проследи с поглед мъжа, докато се отдалечаваше по посока на пилотската кабина, и изведнъж сърцето й заби. Това е самолетът, с който летеше Лари. Дали и Ноел Паж е седяла на същото място? Изведнъж почувства, че ще й прилошее. Задушаваше се. Тя стисна очи и пое дълбоко въздух. Всичко това вече не съществува. Демирис е прав. Всичко е минало и нищо не маже да върне нещата.

Чу рева на моторите и отвори очи. Самолетът се отлепи от пистата и пое на северозапад към Лондон. Колко ли пъти и Лари е летял по този курс? Бурята от чувства, която името му предизвика у нея, я разтърси. А и спомените… Толкова прекрасни и кошмарни бяха те…

 

 

Беше през лятото на 1940-та година, малко преди Америка да се включи във войната. Току-що завършила Нортуестърн Юнивърсити, Катерин пристигна от Чикаго във Вашингтон, за да си търси работа.

Приятелката, с която живееше, й каза:

— Чух, че от утре се освобождава едно място, което вероятно ще те заинтересува. Знам го от момичето, което напуска, за да се върне в Тексас. Работи при Бил Фрейзър. Той отговаря за връзките със средствата за масова информация в Държавния департамент. Научих го снощи, така че ако отидеш веднага, ще изпревариш останалите кандидатки.

Катерин се спусна през глава, но когато пристигна, видя пред кабинета на Фрейзър десетки други момичета. Нямам никакъв шанс, помисли си тя. Неочаквано вратата на кабинета се отвори и в стаята на секретарката се появи Уилям Фрейзър. Той беше висок, привлекателен мъж, с къдрава, посребрена на слепоочията руса коса, яркосини очи и решителна брадичка.

— Трябва ми един брой на „Лайф“ от преди три-четири седмици. На корицата има снимка на Сталин.

— Ще го поръчам, господин Фрейзър.

— Сали, сенатор Бора е на телефона. Искам да му прочета един пасаж от този брой. Имаш две минути, за да ми го намериш. — И затвори вратата.

Кандидатките се спогледаха и свиха рамене.

Катерин усилено мислеше. След миг разбута тълпата и побягна навън. Чу как някой подхвърли: „Чудесно. Тази отпада“

След три минути се върна с броя на „Лайф“ със снимката на Сталин на корицата. Подаде го на секретарката. След пет минути я повикаха в кабинета на Фрейзър.

— Сали ми каза, че вие сте донесли списанието.

— Да, господине.

— Предполагам, не сте носели брой от преди три седмици в чантата си.

— Не, господине.

— А как го намерихте толкова бързо?

— Отидох до бръснарницата. В бръснарниците и зъболекарските кабинети винаги се подмятат стари броеве.

— Винаги ли сте така съобразителна?

— Не, господине.

— Можем да проверим — рече Уилям Фрейзър.

И я назначи.

 

 

Катерин работеше с истинско удоволствие за Фрейзър. Ерген, доста заможен и много общителен, той познаваше почти цял Вашингтон. В списание „Тайм“ го наричаха „Най-добрата партия в Америка“.

Шест месеца след постъпването й на работа, между тях пламна любов.

Катерин го предупреди:

— Трябва да ти кажа нещо. Аз съм девствена.

— Това е наистина невероятно — отчаяно въздъхна, Фрейзър. — Точно на мен да се падне единствената девственица в цял Вашингтон.

 

 

Един ден той й каза:

— Някой от нашия отдел трябва да присъства на снимките на учебен филм за военни пилоти в MGM в Холивуд. Искам да се заемеш с това, докато съм в Лондон.

— Но защо аз? Бил, та аз не мога да заредя дори един браунинг. Какво разбирам от снимане на учебен филм?

— Горе-долу толкова, колкото всеки друг — усмихна се той. — Излишно се тревожиш. Има си режисьор. Казва се Алан Бенджамин. Военните са решили да използват актьори.

— Вероятно смятат, че войниците няма да създадат достатъчно убедителни роли.

— Типично за военни.

И така Катерин замина, за да присъства на снимането на филма.

 

 

Студиото беше пълно със статисти, повечето от тях с доста нескопосано ушити униформи.

— Извинете — попита Катерин първия човек, който мина покрай нея. — Алан Бенджамин тук ли е?

— Дребничкият ефрейтор ли? Ето го там.

Катерин се извърна и го видя — крещеше на един мъж с генералски пагони:

— Изобщо не ме интересува какво казва режисьорът, който набира актьорите. Писна ми от генерали. Трябват ми сержанти. — Той вдигна отчаяно ръце. — Всеки иска да бъде началник, никой — подчинен.

— Извинете — приближи се Катерин. — Казвам се Катерин Алегзандър.

— Слава богу! — възкликна мъжът. — Не знам какво правя тук. Редактирах списание за мебели в Диърборн за три хиляди и петстотин долара годишно. Взеха ме в свързочни войски и ме изпратиха да пиша сценарии за учебни филми. Оставям всичко във ваши ръце. — Той се обърна и излезе.

Слаб, побелял мъж е пуловер се приближи до нея с усмивка.

— Трябва ли ви помощ?

— Трябва ми чудо — отвърна Катерин. — Отговарям за всичко това, а не знам какво се очаква от мен.

— Добре дошли в Холивуд — усмихна се той. — Аз съм Том О’Брайън, асистент-режисьор.

— Как смятате, ще успеете ли да се справите с режисурата?

— Ще опитам — отговори той с иронична усмивка. — Направил съм шест филма с Уили Уайлър. Положението не е толкова лошо, колкото ви се струва. Нужна е организация. Сценарият е написан, постановката е готова.

Катерин се огледа.

— Тия униформи са кошмарни. Не изглеждат никак добре.

— Съгласен съм — кимна О’Брайън.

Катерин и О’Брайън приближиха статистите. Те се надникваха.

— Момчета, тишина — изкрещя О’Брайън. — Това е госпожица Алегзандър. Тя отговаря за всичко тук.

— Моля ви застанете в редица, за да ви огледаме добре.

В този миг се разнесе безгрижен смях. Катерин се обърна. Един от униформените мъже стоеше в ъгъла и разговаряше с няколко момичета, които попиваха всяка негова дума и се кискаха.

— Извинете, не бихте ли се присъединили към нас? — извика Катерин ядосано.

— На мен ли говорите? — попита мъжът.

— Да. Искам да започна работа.

Мъжът бе изключително привлекателен, висок и строен, с черна, почти синя коса и пламенен поглед. Униформата му стоеше чудесно. Беше с пагони на капитан, а на гърдите му се мъдреха всевъзможни награди и отличия.

— Какви са тези медали? — втренчи поглед тя.

— Достатъчно внушителни ли са, шефе? — в дълбокия глас прозираше ирония и любопитство.

— Свалете ги.

— Но защо? Мислех, че ще придадат цвят на филма.

— Забравяте една подробност. Америка все още не е във война. Сигурно сте ги спечелили на някой карнавал.

— Колко сте права — съгласи се той. — Не се бях сетил за това. Ще сваля някои.

— Свалете всички! — троснато рече Катерин.

 

 

По време на обяда мъжът се приближи до масата на Катерин.

— Е, как бях тази сутрин? Сторих ли ви се убедителен?

Държането му я вбесяваше.

— Носите униформата с огромно удоволствие и закачате момичетата, но минало ли ви е през ума да се запишете в армията?

— И да ме застрелят! — погледна я той учудено. — Това е работа за хлапета.

Катерин щеше да избухне всеки миг.

— Презирам ви.

— Но защо?

— Щом не се досещате сам, никога няма да мога да ви обясня.

— Защо не опитате все пак, по време на вечеря, например… Във вашия апартамент. Знаете ли да готвите?

— Изобщо не си правете труда да се връщате на снимачната площадка. Ще кажа на господин О’Брайън да ви изпрати чек с хонорара за тази сутрин. Как се казвате?

— Дъглас. Лари Дъглас.

Случката с нахалния статист разстрои Катерин и тя реши да го забрави. Но кой знае защо това се оказа доста трудно.

 

 

Когато се върна във Вашингтон, Уилям Фрейзър я посрещна с думите:

— Много ми липсваше. Почти не спрях да мисля за теб. Обичаш ли ме?

— Много Бил.

— И аз те обичам. Искаш ли да излезем тази вечер, за да отпразнуваме завръщането ти?

Катерин знаеше, че тази вечер той ще й направи предложение.

Отидоха в изискания „Джеферсън Клъб“. Изведнъж в салона влезе Лари Дъглас, все така в униформата на военен летец — с всички медали на гърдите. Катерин не можеше да повярва на очите си, когато той се запъти към тяхната маса и поздрави не нея, а Фрейзър.

Бил се изправи.

— Кати, това е капитан Лорънс Дъглас. Лари, да ти представя госпожица Алегзандър, Катерин Алегзандър. Лари е от Кралските въздушни войски. Беше командир на американската ескадрила. Успяха да го убедят да оглави базата във Вирджиния, където ще се подготвят някои от нашите момчета.

Като на забавена лента Катерин си припомни как му нареди да си свали отличията. Той се беше подчинил с усмивка. Колко самоуверено и арогантно се беше държала! Нарекла го бе дори страхливец! Идеше й да се скрие под масата.

На следващия ден Лари Дъглас й се обади в службата. Тя не пожела да говори с него. След края на работния ден я чакаше на улицата. Беше свалил медалите и носеше нашивки на младши лейтенант.

— Добре ли е така? — усмихна се той.

— Не е ли не е ли наказуемо да носите знаци, които не отговарят на чина ви? — удивено попита тя.

— Не зная. Мислех, че вие отговаряте за тези неща.

Тя го погледна в очите и разбра, че това, което става, бе по-силно от нея. Този човек притежаваше неустоима притегателна сила.

— Какво искате от мен?

— Всичко. Искам вас.

Отидоха в жилището му и се любиха. Катерин изпита неописуемо, върховно удоволствие, разлюляло не само стаята, но и цялата вселена: истинска експлозия, главозамайващ екстаз, невероятно омаломощително пътешествие, в което ту пристигаш, ту отлиташ — безкрайно колело. Тя лежеше изтощена и няма, притискаше Лари в обятията си, обзета от копнежа никога да не го пусне, за да не дойде и краят на това преживяване.

Ожениха се пет часа по-късно в Мериланд.

 

 

Седнала в самолета за Лондон, на път към новия живот Катерин си мислеше: Колко щастливи бяхме. Къде сбъркахме? Романтичните филми и любовните песни ни подведоха и ние повярвахме в щастливия край, в рицарите с блестящи доспехи и в безсмъртната любов. Убедени бяхме, че Джеймс Сюарт и Дона Рийд имат „чудесен живот“, че Кларк Гейбъл и Клодет Колбер ще бъдат завинаги заедно след „Това се случи една нощ“, проливахме сълзи, когато Фредерик Марч се върна при Мирна Лой, за да прекарат заедно „Най-хубавите години от нашия живот“, бяхме сигурни, че Джоун Фонтейн ще намери щастието си в прегръдките на Лорънс Оливие в „Ребека“. Оказа се, че всичко това е лъжа. Каква лъжа! Ами песните? „Ще те обичам винаги“. Как ли се измерва това „винаги“? С часовник за варене на яйца? „Колко дълбок е океанът“? Какво ли е имал предвид Ървин Бърлин? Една стъпка? Или може би две? И „Повече от вечно“. Отивам си. Искам развод. „Една омагьосана вечер“. Ще се изкачим на връх Чумерка. „Ти, нощта и музиката“. Управителят на хотела ми каза, че тук наблизо имало пещери… „Обичам те нежно“. Никой няма да разбере… сега, когато е заспала. „Бъди моя любов“. Слушахме песните, гледахме филмите и наистина мислехме, че животът ни ще бъде такъв. Толкова много му вярвах. Дали ще мога да повярвам отново някому? Какво ли съм направила, за да поиска да ме убие?

 

 

— Госпожице Алегзандър?

Катерин отвори сепнато очи. Пилотът стоеше до нея.

— Кацнахме. Добре дошли в Лондон.

 

 

На летището я чакаше лимузина.

— Аз ще се погрижа за госпожица Алегзандър. Казвам се Алфред. Ще искате ли първо да отидем в апартамента ви?

Моят апартамент.

— Да, би било чудесно.

Катерин се отпусна на меката седалка. Всичко бе толкова невероятно! Благодарение на Константин Демирис тя бе пътувала с частен самолет и имаше жилище. Той или беше най-щедрият човек на света или… Не можеше да измисли друга причина. Вероятно наистина е най-щедрият човек в света. Трябва да намеря подходящ начин да му покажа своята признателност.

 

 

Апартаментът на улица „Елизабет“ близо до „Итън Скуеър“ беше суперлуксозен. Просторно антре, богато и красиво мебелирана дневна с кристален полилей, облицована с ламперия библиотека, заредена е продукти кухня, три прекрасно обзаведени спални и стаи за прислугата.

На вратата я посрещна жена в черна рокля на около четирийсет години.

— Добър ден, госпожице Алегзандър. Казвам се Ана съм вашата икономка.

Ами да. Икономка. Катерин бе започнала да приема всичко някак съвсем естествено.

— Много ми е приятно — рече тя.

Шофьорът внесе куфарите и ги остави в спалнята.

— Лимузината е на ваше разположение — каза той. — Само кажете на Ана, когато сте готова да отидем в кантората, и ще дойда да ви взема.

Лимузината е на мое разположение. Естествено.

— Благодаря ви.

— Ще разопаковам багажа — рече Ана. — Ако се нуждаете от нещо, кажете.

Докато жената се занимаваше с багажа, Катерин обиколи отново апартамента. Погледът й спря на красивите тоалети, купени за нея от Демирис. Всичко е като в чуден сън. Имаше нещо нереално в лекотата, с която се уреждаха нещата. Само преди четирийсет и осем часа тя поливаше розовите храсти в манастира. А ето я сега в обстановка, достойна за графиня. Каква ли щеше да е работата й! Ще направя всичко, което е по силите ми. Не бих искала да го разочаровам. Такъв чудесен човек. Неочаквано се почувства страшно изморена. Полегна на мекото удобно легло. Ще се отпусна само за няколко минути. Затвори очи.

 

 

Давеше се и крещеше за помощ. Към нея със замах плуваше Лари. Когато наближи, протегна ръка и натисна главата й под водата. След това се озова в тъмната пещера, прилепите се блъскаха в нея, скубеха косите й, биеха лепкави криле в лицето й. Катерин се събуди и седна в леглото си цялата трепереща.

Пое няколко пъти въздух, за да се успокои. Стига вече. Край на всичко това. То беше вчера. А днес е вече друг ден. Никой няма да ти стори зло. Никога.

Икономката стоеше пред спалнята на Катерин, заслушана в писъците на младата жена. Щом настъпи тишина, тя се отправи на пръсти към хола и се обади по телефона на Константин Демирис.

 

 

„Еленик Трейд Корпорейшън“ се намираше на „Бонд Стрийт“ 217, близо до „Пикадили“, в стара правителствена сграда, превърната в административна. Отвън тя бе истински шедьовър на архитектурата — издържана и красива.

Когато пристигна, служителите вече я чакаха. До вратата стояха седем-осем души, за да я поздравят.

— Добре дошли, госпожице Алегзандър. Аз съм Ивлин Кей. Това е Карл… Тъкър… Матю… Джени…

Поредица от имена и лица, които не можа да запомни.

— Добър ден.

— Кабинетът ви е готов. Ще ви го покажа.

— Благодаря ви.

Приемната бе подредена с много вкус. Голям диван стил „Честърфийлд“, до него два стола „Чипъндейл“, а на стената зад тях — голям гоблен. Тръгнаха по дълъг, застлан с килим коридор, и минаха през просторната заседателна зала с чамова ламперия и дълга полирана маса с наредени кожени кресла.

Най-накрая влязоха в много уютен кабинет със стари, но удобни столове и кожено канапе.

— Кабинетът е изцяло на ваше разположение.

— Чудесен е.

На бюрото имаше цветя.

— От господин Демирис са.

Колко мило!

С нея беше Ивлин Кей, възпълничка жена на средна възраст, с приятна външност и естествено държане.

— Ще ви трябват няколко дни, докато свикнете с обстановката, но работата не е никак сложна. Ние сме един от нервните центрове на империята Демирис. Координираме информацията, която идва от клоновете в този регион на света, я изпращаме в Атина. Аз ръководя кантората. Вие ще сте моя помощничка.

— Разбирам.

Значи съм помощник на ръководител кантора. Катерин нямаше представа какво се очаква от нея. Захвърлили я бяха в свят, пълен с чудеса. Частни самолети, лимузини, красив апартамент, прислужници.

— Уим Вандийн е математическият ни гений. Прави изчисленията и ги записва в главната книга за финансови анализи. Мозъкът му работи по-бързо от доста сметачни машини. Нека идем в неговия кабинет и ще ви запозная.

Стигнаха до вратата му и Ивлин отвори, без да почука.

— Уим, да те запозная с новата ми помощничка.

Катерин пристъпи една-две крачки. Уим Вандийн бе трийсетинагодишен, слабоват, с отпусната долна челюст и доста празен поглед, отправен към прозореца.

— Уим! Уим! Запознай се с Катерин Алегзандър.

Той се обърна.

— Истинското име на Екатерина Първа е Марта Сковронка. Родена през 1684 година, тя била прислужничка, заловена от руснаците. По-късно се оженила за Петър Велики и била императрица на Русия от 1725 до 1727 година. Екатерина Велика, дъщеря на германски принц, е родена през 1729 година и се омъжила за Петър, който станал император Петър III през 1762 и наследила трона му в същата година, когато, както се говори, наредила да го убият. По време на нейното царуване Русия участвала в трите поделби на Полша и е водила две войни с Турция… — Информацията се лееше като монотонен порой.

— Много… много интересно — успя да промълви, стъписаната Катерин.

Уим Вандийн продължаваше да гледа настрани.

— Уим е малко стеснителен — обади се Ивлин.

Стеснителен ли? Толкова е странен. Кой знае. Може и да е гениален. Каква ли е тази работа?

 

 

В кабинета си на улица „Айо Геронда“ Константин Демирис слушаше по телефона Алфред от Лондон.

— Заведох госпожица Алегзандър от летището в апартамента. Както ми бяхте поръчали, попитах иска ли да я закарам някъде другаде, но тя отказа.

— Не се е срещала с други хора, нали?

— Не, господине, като изключим няколкото телефонни разговора от апартамента.

За тях Демирис не се безпокоеше. Ана, икономката, щеше да му докладва. Остави слушалката доволен. Тя не представляваше непосредствена опасност, а и той щеше да се погрижи да я наблюдават. Очевидно нямаше към кого другиго да се обърне, освен към своя благодетел, Константин Демирис. Трябва да направя така, че в най-скоро време да замина за Лондон. Колкото може по-скоро.

 

 

Поне в началото новата работа се стори интересна на Катерин Алегзандър. Всеки ден пристигаха доклади от най-различни клонове и фирми от империята на Константин Демирис. Товарителници от завод за стомана в Индиана, счетоводни документи от автомобилна фабрика в Италия, фактури от вестникарска верига в Австралия, от златна мина, от застрахователна компания. Катерин сверяваше докладите, след което ги предаваше на Уим Вандийн. Той ги прочиташе, за да задържи информацията в невероятния си мозък, и почти мигновено изчисляваше процента на печалбата на компанията.

Постепенно Катерин опознаваше новите си колеги и с всеки изминат ден все повече се възхищаваше от красотата на старинната сграда, в която работеше.

Веднъж заговори с Ивлин Кей за това пред Уим и той занарежда:

— Тази сграда, проектирана от сър Кристофър Рен през 1721 година, е била предназначена за митница. След големия пожар в Лондон, Кристофър Рен направил нови проекти за близо петдесет черкви, между които „Свети Павел“ и „Свети Михаил“, нов проект за Лондонската борса и Бъкингамския дворец. Починал през 1723 година и бил погребан в катедралата „Свети Павел“. Тази сграда е превърната в административна през 1907 година, а по време на бомбардировките на Лондон през Втората световна война е била обявена от правителството за официално противовъздушно скривалище.

Скривалището представляваше просторно, укрепено помещение, в което се влизаше през метална врата. Катерин разглеждаше дебелите стени и си мислеше за смелите англичани — мъже, жени и деца, намерили подслон тук по време на кошмарните нападения на хитлеровите самолети.

Мазето бе просторно, по протежение на цялата сграда. В него бе и грамадният котел за отопление на помещенията, там бяха и електрическите и съобщителни съоръжения на кантората. Този котел им създаваше доста грижи. Няколко пъти Катерин слизаше долу с техниците, които отстраняваха поредната авария. Те го поправяха, обявяваха го за готов и си отиваха.

— Струва ми се доста опасен — казваше Катерин. — Дали няма да експлодира някой ден?

— Боже опази, госпожице. Няма такова нещо. Нали виждате тази предпазна клапа? Ако се стигне до прегряване, клапата ще изпусне излишната пара и всичко е наред. Няма защо да се боите.

 

 

След края на работния ден Лондон бе на нейно разположение. Лондон. Истински рай от театри, балетни постановки и концерти. Имаше и стари книжарници — „Фойлс“ и „Хачардс“, музеи, малки антикварни магазини, ресторанти. Катерин посещаваше често магазините за литографии на „Сесил Корт“, пазаруваше от „Харъдс“, „Фортнъм“, „Мейсън“ и „Маркс енд Спенсър“, пиеше неделния си чай в „Савой“

От време на време я спохождаха неканени мисли. Толкова много неща й напомняха за Лари. Нечий глас… подхвърлена фраза, одеколон или пък песен. Не. С миналото е свършено. Важно е бъдещето. С всеки изминат ден тя се чувстваше по-сигурна.

 

 

Катерин се сприятели с Ивлин Кей и понякога излизаха заедно. Една неделя посетиха изложба на открито по крайбрежието на Темза. Събрали се бяха десетки художници — и млади, и стари, те всички бяха изложили картините си. Обединяваше ги един-единствен факт — бяха неудачници, които вероятно никога нямаше да стигнат до самостоятелна изложба, в която и да е галерия. Катерин купи една от съжаление.

— Къде смяташ да я сложиш? — попита Ивлин.

— В мазето — отвърна Катерин.

 

 

Докато се разхождаха, срещаха художници, които рисуваха по плочите на тротоара с цветни тебешири. Някои рисунки бяха възхитителни. Минувачите спираха, заглеждаха се и подхвърляха по някоя и друга монета. Един ден на връщане от обяд, Катерин спря и се загледа в работата на възрастен мъж, който рисуваше красив пейзаж. Тъкмо беше приключил, когато заваля. Старецът стоеше и наблюдаваше как водните струйки отнасят картината му в канавката. Така си отиде целият ми досегашен живот, помисли Катерин.

 

 

Ивлин заведе Катерин на Шепърд Маркет.

— Ще видиш едно много интересно място.

Гледката наистина беше колоритна. Ресторантът „Тиди Долс“ бе тристагодишен, наоколо имаше сергии за списания, пазар, козметичен салон, хлебарница, магазини за антикварни стоки и няколко жилищни сгради.

Надписите по пощенските кутии й се видяха необичайни. На едната пишеше „Елен“ а под нея — „Уроци по френски“. На друга — „Рози — Преподаваме гръцки“.

— Тук изглежда живеят доста преподаватели? — рече Катерин.

Ивлин се засмя весело.

— Така е, само че знанията, които можеш да получиш от тези момичета, не се учат в училище.

Катерин се изчерви и това развесели още повече Ивлин.

 

 

През по-голяма част от времето Катерин бе сама, но винаги си намираше занимания, така че не се чувстваше самотна. Тя живееше активно, сякаш искаше да компенсира пропуснатите ценни мигове, които животът й бе отнел. Решила бе да не се тревожи нито за миналото, нито за бъдещето. Разходи се до Уиндзър Каел, разгледа катедралата в Кентърбъри и Хамптън Корт. В края на седмицата отиваше извън града, отсядаше в малки, стари странноприемници и с часове се разхождаше из околностите.

Жива съм, мислеше тя. Никой не се е родил щастлив. Всеки сам трябва да изгради щастието си. Оцелях. Млада и здрава съм и в бъдеще ме очакват много приятни неща.

 

 

В понеделник отиваше отново на работа. Отново при Ивлин, момичетата и Уим.

Уим Вандийн бе истинска загадка.

Катерин за първи път срещаше такъв странен тип. В кантората работеха двайсетина души. Уим помнеше наизуст заплатата на всеки, номера на осигуровката му и удръжките. Всичко това бе записано в компютъра, но той го държеше в главата си. Помнеше движението на сумите в касата за всеки месец и то в продължение на цели пет години — от времето, когато бе постъпил в компанията.

 

 

Уим Вандийн помнеше абсолютно всичко, което бе чул или видял. Обсегът на познанията му бе изумителен. И най-елементарният въпрос отприщваше истински водопад от информация. Въпреки всичко той бе асоциален човек.

Катерин често разговаряше с Ивлин за него.

— Не мога да разбера Уим.

— Той е ексцентрик — рече Ивлин. — Приеми го такъв, какъвто е. Единственото, което го интересува, са неговите числа. Струва ми се, че хората не го интересуват.

— Има ли приятели?

— Не.

— Излизал ли е някога? Искам да кажа с момиче.

— Не.

На Катерин й се струваше, че Уим е изолиран и самотен, и точно за това го чувстваше като сродна душа.

Обхватът на познанията на Уим непрекъснато я изумяваше. Една сутрин тя се събуди със силни болки в ухото.

— Най-добре е да се прибереш в това лошо време. И иди на лекар — посъветва я Уим.

— Благодаря ти. Непременно…

— Ухото се състои от: външно ухо, тъпанче, костици — чукче, наковалня и стреме, тъпанчева кухина, овално прозорче, евстахиева тръба, слухов нерв и ушен канал.

 

 

Веднъж Ивлин и Катерин отидоха да обядват с Уим в близката кръчма „Рамс Хед“. В задния салон няколко посетители хвърляха зарове.

— Интересуваш ли се от спорт, Уим? — попита Катерин. — Гледал ли си някога бейзболен мач, например?

— Бейзбол — повтори Уим. — Обиколката на топката за бейзбол е девет инча и половина. Направена е от прежда, навита около гумен конус, и е покрита с бяла кожа. Бухалката е изработена от ясен и в най-широката си част не превишава два инча и три четвърти, а на дължина е не повече от четирийсет и два инча.

Знае толкова много, мислеше си Катерин, но дали е усетил вълнението на самото преживяване?

— Ти играл ли си, например баскетбол?

— Баскетболът се играе на дървен или бетонен под. Топката е кръгла, кожена, с обиколка трийсет и един инча, надува се с гумен балон. Тежи от двайсет до двайсет и две унции. Баскетболът е измислен от Джеймс Найсмит през 1891 година.

Катерин получи своя отговор.

 

 

Понякога бе доста притеснително да си в компанията на Уим. Една неделя Катерин и Ивлин го заведоха до „Мейдънхед“ на Темза. Седнаха да обядват в „Комплийт Енглър“. След малко келнерът дойде да вземе поръчката.

— Днес имаме пресни миди — каза той.

— Обичаш ли миди? — обърна се Катерин към Уим.

— Срещат се няколко вида миди: черна, продълговата, пина, каменопробивач…

Келнерът го гледаше втренчено.

— А ще искате ли да си поръчате, сър?

— Не обичам миди — тросна му се Уим.

Катерин харесваше хората, с които работеше, но Уим имаше по-особено място в сърцето й. Усещаше колко е умен и в същото време самотен и изолиран.

Един ден попита Ивлин:

— Възможно ли е Уим да води „нормален“ живот? Да се влюби, да се ожени?

— Казах ти вече — въздъхна Ивлин. — Той е лишен от чувства. Никога няма да се привърже към никого.

Само че Катерин не вярваше в това. Веднъж-два пъти долови в погледа му искри на интерес, привързаност… та дори и на веселие. Искаше й се да го измъкне от тази изолация, да му помогне. А може би си въобразяваше, че има надежда?

Един ден в кантората се получи покана до всички за участие в благотворителен бал в „Савой“.

— Уим, танцуваш ли? — попита го Катерин.

— Такт и половина от мелодия в четири-четвърти изпълва ритмичната фигура на фокстрота. Мъжът започва основната стъпка с левия крак и прави две стъпки напред. Дамата започва с десния крак и прави две стъпки назад. След двете бавни стъпки следва една бърза под прав ъгъл в дясно. За приклякването, мъжът прави стъпка напред с левия крак и бавно прикляква, сетне с десния бавно отива напред. Бързо отскача с левия — вляво и накрая бързо прибира десния до левия.

Катерин се чудеше какво да каже. Той знаеше всичко, но едва ли разбираше значението му.

 

 

Константин Демирис й се обади по телефона късно една вечер, Катерин се готвеше да си ляга.

— Надявам се, не съм те събудил. Коста е на телефона.

— Не, разбира се, че не си ме събудил. — Тя искрено се зарадва да чуе гласа му. Толкова отдавна не бяха говорили. Той бе единственият човек, с когото можеше да поприказва за своето минало. Имаше чувството, че е неин стар приятел.

— Често си мисля за теб, Катерин. Безпокоя се, че си може би самотна в Лондон. Та ти не познаваш никого там.

— Само понякога — призна си Катерин. — Но се справям. Повтарям си твоите думи: „Забрави миналото и мисли за бъдещето.“

— Точно така. Като стана дума за бъдещето, искам да ти кажа, че утре пристигам в Лондон. Може ли да те заведа на вечеря?

— С най-голямо удоволствие — искрено се зарадва Катерин. Щяха да си поговорят и да му благодари за всичко, което бе направил за нея.

След като остави слушалката, Демирис се усмихна. Ловът започва.

 

 

Вечеряха в Риц. Салонът беше елегантен, храната — превъзходна, но Катерин бе толкова развълнувана, че не обръщаше внимание на нищо друго освен на мъжа, с когото бе тук. Имаше да му разказва толкова много неща.

— Служителите ти са чудесни — рече тя. — Уим например е изумителен. Досега не бях срещала човек, който…

Но Демирис не я слушаше. Изучаваше лицето й — колко красива и колко уязвима бе тя. Само не бива да я притискам, реши той. Ще играя бавно, за да изпия до дъно чашата на победата. В твоя чест, Ноел, и в чест на твоя любовник.

— Дълго ли ще останеш в Лондон? — попита го Катерин.

— Един-два дни. Трябва да уредя някои неща. — Не лъжеше. Само че можеше да ги уреди и по телефона. Време беше обаче да започне акцията по сближаване с Катерин, за да я направи зависима от себе си. Той се наведе напред.

— Разказвал ли съм ти за времето, когато работех на нефтените находища в Саудитска Арабия?

 

 

Демирис я заведе на вечеря и на другия ден.

— Ивлин сподели с мен, че вършиш отлично работата си. Смятам да ти повиша заплатата.

— Много си щедър — опита се да протестира Катерин. — Аз…

— Нямаш представа колко щедър мога да бъда — прекъсна я той, взирайки се в очите й.

Катерин се смути. Той е само любезен, мислеше тя. Най-добре да не си въобразявам разни неща.

На следващия ден Демирис си тръгна.

— Искаш ли да ме изпратиш на летището, Катерин?

— Да.

Той я очароваше, какъв привлекателен мъж. Беше забавен и остроумен и я ласкаеше с вниманието си. На летището Демирис я целуна по бузата.

— Радвам се, че прекарахме известно време заедно, Катерин.

— Аз също. Благодаря ти, Коста.

Стоя на летището, докато самолетът излетя. Привързвам се към него. Ще ми липсва.