Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (34)

33. Глава

Венчаха се в тесен семеен кръг в една черква в Съсекс, недалеч от фермата на сестрата на Алан. Сестра му бе много приятна жена — такава, каквато изглеждаше и на снимката. Синът й беше на училище и не присъства на сватбата. Младоженците прекараха уикенда във фермата и заминаха за Венеция за медения месец.

Венеция, една от яркооцветените страници в книгата на средновековната история, е вълшебен плаващ град с канали и сто и двайсет острова, свързани с четиристотин моста. Алан и Катерин Хамилтън пристигнаха на летище „Марко Поло“, недалеч от Местре, взеха гондола и отидоха до площад „Сан Марко“. Настаниха се в „Роял Даниели“, красив стар хотел близо до Двореца на дожите.

Апартаментът им бе изискан, с красиви старинни мебели и с изглед към Канале Гранде.

— Какво искаш да правим? — попита Алан.

— Познай — прегърна го Катерин.

Разопаковаха багажа по-късно.

Престоят във Венеция се оказа истинско изцеление за изстрадалата и измъчена от кошмарите на миналото душа на Катерин.

Двамата се отдадоха на безкрайни разходки. Площад „Сан Марко“ бе на неколкостотин метра от техния хотел. Черквата „Сан Марко“ бе едновременно катедрала и изложбена галерия — стените и таванът бяха с фрески и изумителни мозайки.

Разгледаха Двореца на дожите, разкошните салони, после спряха на Моста на въздишките, по който са минавали затворниците преди да отидат на смърт.

Посещаваха музеи и черкви, обиколиха и някои от близките острови. В Мурано наблюдаваха ръчна изработка на стъклени предмети, а в Бурано — плетачките на дантели. Пътуваха до Торчело с моторница и обядваха в Локанда Циприани в прекрасна, потънала в цветя градина.

Катерин си спомни за градината в манастира. Колко самотна и безпомощна се бе чувствала там! Тя гледаше своя скъп Алан и душата й ликуваше. Благодаря ти, Господи!

„Мерсери“ бе главната търговска улица с безброй вълшебни магазини. „Рубели“ за тъкани, „Касела“ за обувки, „Джокондо Касини“ за антикварни предмети. Обядваха в „Куадри“, в „Ал Граспо де Уа“, в „Харис Бар“. Придвижваха се или с гондоли, или с по-малките sandoli.

Един ден към края на престоя им се разрази силна буря с пороен дъжд и гръмотевици.

Катерин и Алан притичаха до хотела. Наблюдаваха през прозореца потоците вода, които се изливаха над града.

— Моля да ми простите за тази буря, госпожо Хамилтън — обади се Алан. — Бяха ми обещали слънчево време.

— Не забелязвам да има буря, скъпи! — вдигна тя усмихнатото си лице. — Толкова съм щастлива!

По покритото с облаци небе пробягна светкавица, последвана от силен гръм. Тя напомни на Катерин за друга експлозия — експлозията на котела, и за още нещо.

— Не трябваше ли днес съдът да произнесе присъдата? — обърна се тя към Алан.

— Да — обади се той след известно колебание. — Не исках да говорим за това, защото…

— О, не се тревожи за мен. Искам да разбера решението на съда.

Той кимна.

— Добре.

Алан отиде до радиото в ъгъла и го включи. Точно в този момент съобщаваха новините по Би Би Си.

„… и министър-председателят подаде оставка. Премиерът ще се опита да състави ново правителство“.

Радиото запука и гласът се загуби.

— Това е от проклетата буря — рече Алан.

Гласът се появи отново.

„Процесът срещу Константин Демирис, който се гледа в Атина, завърши и преди няколко минути присъдата беше произнесена. За всеобщо удивление…“

Радиото отново замлъкна.

— Каква, според теб е присъдата? — обърна се Катерин към Алан.

— Зависи дали вярващ в щастливия завършек на нещата — рече той и я прегърна.