Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (19)

18. Глава

Спирос Ламбру трескаво очакваше да получи някаква информация за ареста на Константин Демирис. Радиото в кабинета му бе пуснато, преглеждаше и всички вестници. Време е да се получи някакво съобщение, мислеше Ламбру. Полицията трябва да го е арестувала вече.

Щом Тони Ризоли му се обади, за да каже, че е на борда на „Теле“ и всеки момент ще отплува, той се обади на митническите власти в Съединените щати, анонимно то се знае, за да предаде, че „Теле“ пренася голямо количество хероин.

Би трябвало да са го прибрали вече. Защо ли мълчат вестниците?

Уредбата на бюрото му иззвъня.

— Господин Демирис на втора.

— Някой търси господин Демирис, така ли?

— Не. Господин Демирис се обажда.

Обля го студена пот.

— Не е възможно! — Той нервно вдигна слушалката. — Коста?

— Спирос — стигна до него бодрият глас на Демирис. — Как е?

— Добре. Много добре. Къде си?

— В Атина.

— Аха. — Той преглътна няколко пъти. — Не сме се чували скоро.

— Бях много зает. Какво ще кажеш да обядваме заедно днес? Свободен ли си?

Ламбру имаше важна среща.

— Да, разбира се.

— Добре, ще се видим в клуба в два.

Ламбру остави слушалката с трепереща ръка. Какво се беше случило, по дяволите? Много скоро щеше да разбере.

Константин Демирис накара Спирос да го чака близо трийсет минути и когато най-накрая се появи, подхвърли небрежно:

— Извинявай, че закъснях.

— Няма нищо.

Спирос внимателно изучаваше лицето на зет си, с надеждата да открие някакви следи от преживяни неприятности. Нищо.

— Гладен съм — заяви Демирис. — А ти? Дай да видя какво има днес. — Той прегледа бързо менюто. — Стриди. Какво ще кажеш да започнем със стриди?

— Не, благодаря. — Загубил бе апетит. Коста се държеше прекалено ведро и лоши предчувствия обзеха Ламбру.

Поръчаха и Демирис каза небрежно:

— Би трябвало да ти благодаря, Спирос.

— За какво — ококори очи Ламбру.

— За чудесния клиент, който ми изпрати — господин Ризоли.

Ламбру усети, че устата му пресъхва.

— Ти… ти срещна ли се с него?

— Да. Обеща да продължим контактите. — Демирис въздъхна. — Въпреки, че да ти кажа правото, според мен в него няма повече бъдеще.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Тони Ризоли е мъртъв — заяви Демирис.

— Как така? Кога?

— Нещастен случай, Спирос. — Константин Демирис не откъсваше очите си от Ламбру. — Всеки, който се опита да ме измами, умира при нещастен случай.

— Не те… разбирам.

— Така ли? Ти се опита да ме съсипеш. Не успя. Едно е сигурно — щеше да е по-добре за теб, ако беше успял.

— Не разбирам за какво говориш?

— Така ли? — Константин Демирис се усмихна. — Много скоро ще разбереш. Но първо ще съсипя сестра ти.

Сервираха стридите.

— Изглеждат чудесно! Наздраве!

Константин Демирис си спомняше с голямо удоволствие за обяда. Спирос Ламбру бе напълно изваден от релси. Той много държеше на сестра си, а Демирис бе решил да унищожи и двамата.

Но преди това се налагаше да се погрижи за нещо друго. Катерин Алегзандър. След смъртта на Кърк му се беше обадила почти в истерия.

— Такъв… такъв ужас!

— Много съжалявам, Катерин. Представям си, колко си била привързана към Кърк. И за двама ни загубата е голяма.

Налага се да променя плановете, мислеше Демирис. Вече няма време за Рафина. Катерин бе единствената брънка, свързваща го все още с онова, което се случи между Ноел Паж и Лари Дъглас. Направи грешка, като я остави между живите толкова дълго. Докато беше жива, все някой можеше да успее да докаже участието му в цялата история. Само след нейната смърт можеше да се чувства в безопасност.

Вдигна слушалката на телефона, набра номера и каза:

— Ще бъда в Дзюлун в понеделник. Искам те там.

Срещнаха се в една запустяла сграда, собственост на Демирис.

— Трябва да прилича на нещастен случай. Можеш ли да го уредиш?

Това беше истинска обида. Усети как в душата му се надига гняв. Такъв въпрос се задава на някой аматьор, взет от улицата. Изкуши се да отговори саркастично: Ще се опитам. Какво предпочитате — нещастен случай у дома? Или да си счупи врата, падайки по стълбите? Като танцьорът в Марсилия. Да се напие и да се удави във ваната си? Като богатата наследничка. Може да умре и от свръхдоза хероин. Трима души беше изпратил така от този свят. Или да заспи със запалена цигара — детективът швед в „Хотел на левия бряг“ в Париж. Ако предпочитате, ще й се случи инцидент по пътя, самолетна катастрофа, изчезване в морето…

Естествено премълча, защото в интерес на истината се страхуваше от този мъж. Слушал бе твърде страшни истории за него и имаше основания да им вярва.

Ето защо каза само:

— Да, господине, мога да организирам нещастен случай. И никой никога няма да разбере.

Още преди да е завършил изречението, му мина мисълта: Но той знае, че аз ще знам. През прозореца долиташе уличният шум, примесен с пискливата глъчка на разноезичните обитатели на потайния град.

Демирис го изучаваше със студените си, с цвят на обсидиан очи.

— Е, добре, нека решението бъде твое — рече той накрая.

— Да, господине. Обектът в Дзюлун ли е?

— Не, в Лондон. Името й е Катерин. Катерин Алегзандър.

— Добре щеше да е някой да ме запознае с нея.

— Изпращам следващата седмица група експерти в Лондон. Ще те включа в групата. — Демирис замълча и се наведе над масата. — И още нещо.

— Кажете.

— Искам никой да не може да разпознае тялото й.