Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Doomsday Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 109 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
crecre (2009)
Корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джеймс Ролинс. Ключът на страшния съд

ИК „Бард“, 2009

ISBN 978–954–655–042–2

История

  1. — Добавяне

2.

10 октомври, 07:04

Принс Уилям Форест, Вирджиния

 

Трябваше му повече скорост.

Приведен над тясното кормило, командир Грейсън Пиърс влетя в острия завой. Наведе високото си метър и осемдесет тяло настрани и едва не отнесе капачката на коляното си, когато моторът се наклони над асфалта.

Грей го изправи, даде газ и двигателят изрева. Съперникът му се носеше на петдесет метра пред него, яхнал по-малката пистова хонда. Грей го преследваше с по-старата „Ямаха V–Макс“. И двата мотора имаха V–4 двигатели, но неговият бе по-голям и по-тежък. Ако искаше да настигне съперника си, му трябваха всичките му умения.

И може би мъничко късмет.

Бяха излезли на къса права отсечка през Принс Уилям Форест. Покрай двулентовото шосе се издигаше гъста гора. Смесицата от грамадни букове и трепетлики правеше пътя изключително живописен и това важеше с особена сила за октомври, когато листата сменяха цвета си. За съжаление, снощната буря ги беше обрулила и ги бе превърнала в хлъзгави кални петна по асфалта.

Грей даде още газ. Усети ускорението в слабините си. С едва доловимо потрепване моторът се понесе по правата отсечка. Централната линия се превърна в размазана ивица.

Съперникът му също се възползваше от правия участък. Дотук по-голямата част от Шосе 619 представляваше бясно препускане с внезапни завои, смъртоносни серпантини, изкачвания и спускания. Продължаващата цял час надпревара беше брутална, но Грей не можеше да позволи на другия да му избяга.

Съперникът му намали за следващия завой и разстоянието помежду им се скъси. Грей отказа да направи същото. Може да беше безразсъдно, но познаваше способностите на машината си. След като се сдоби с нея, беше накарал един от специалистите по роботика от АИОП — Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната — да направи някои подобрения.

Дължаха му услуга.

Поделението на Грей, означено като Сигма, играеше ролята на грубата сила зад АИОП. Екипът се състоеше от бивши войници от специалните части, получили обучение в различни научни дисциплини, за да работят на терен.

Едно от подобренията беше вграденият в шлема дисплей. Данните се проектираха направо на визьора. Отляво бяха показателите за скоростта, оборотите, скоростите и температурата на маслото. Отдясно пълзеше карта, върху която се изписваше коя е най-добрата предавка и скорост според терена.

С крайчеца на окото си Грей забеляза как стрелката на тахометъра изпълзя в червената зона. Навигационната карта примигна предупредително. Навлизаше в завоя прекалено бързо.

Без да обръща внимание на данните, Грей продължи да дава газ.

Разстоянието между моторите се скъси още повече.

Когато стигнаха завоя, помежду им имаше не повече от тридесет метра.

Мотористът отпред наклони машината си и влезе в завоя с рев. Грей го последва секунда по-късно. Помъчи се да спечели още метър, като зави по рязко и почти докосна жълтата централна линия. За щастие, в този ранен час по пътищата тук нямаше хора.

За жалост, това не се отнасяше за дивите животни.

Зад завоя край пътя беше приклекнала черна мечка с малкото си. Двете животни бяха заровили муцуни в торбичка от „Макдоналдс“. Първият мотоциклет профуча покрай тях. Внезапната му поява стресна майката и я накара да се изправи на задни лапи, а малкото инстинктивно побягна — право на пътя.

Грей не можеше да свърне навреме и останал без друга възможност, рязко наби спирачките. Гумите оставиха димяща диря по асфалта. Щом рамото му докосна меката глина, той остави мотора да падне и се оттласна с крака от него. Инерцията го плъзна пет-шест метра по влажните листа и после надолу. Зад него моторът удари с оглушителен трясък един дъб.

Грей спря в мокрото дере и се надигна. Мярна задницата на мечката между дърветата, малкото подтичваше след нея. Явно бързата закуска им бе предостатъчна за деня.

Чу нов звук.

Рев на бързо приближаващ мотоциклет.

Седна. Съперникът му беше обърнал и се носеше обратно към него.

„Ох, страхотно…“

Разкопча ремъците и свали шлема.

Другият мотор долетя до дерето, рязко наби спирачки и се повдигна на предната гума. Мотоциклетистът бе дребен, но мускулест като питбул. Свали шлема си и се видя гладко обръсната глава.

— Цял ли си? — попита намръщено Монк Кокалис, колега от Сигма и най-добрият приятел на Грей. На изсеченото му като от камък лице бе изписана загриженост.

— Нищо ми няма. Не очаквах да срещна мечка на пътя.

— Че кой очаква? — Монк се ухили широко, пусна стъпенката и слезе от мотора. — Но не си и помисляй да се отмяташ от баса. Няма правила срещу естествени препятствия. Ти черпиш след конференцията. Бифтек и най-тъмната бира, която предлагат в кръчмата до езерото.

— Добре. Но искам реванш. Не беше честно. Ти имаше предимство.

— Предимство? Аз? — Монк свали ръкавицата си и си показа протезата. — Липсва ми една ръка. Наред с голяма част от дългосрочната ми памет. Освен това бях нетрудоспособен цяла година. Предимство, как ли пък не!

Въпреки това усмивката така и не изчезна от лицето му, докато му подаваше разработената в АИОП изкуствена ръка. Грей я пое и усети здравия захват на студената пластмаса. Тези пръсти можеха да чупят орехи.

Монк го издърпа на крака.

Докато Грей махаше листата от бронирания си костюм, мобилният му телефон иззвъня. Той го извади и погледна екрана. Стисна зъби.

— От централата — каза на Монк и вдигна апарата до ухото си. — Пиърс слуша.

— Пиърс? Крайно време беше да вдигнеш. Звънях ти четири пъти през последния час. И мога ли да попитам какво правиш насред гората във Вирджиния?

Беше шефът на Грей, директорът на Сигма Пейнтър Кроу.

Докато се мъчеше да открие адекватно обяснение, Грей хвърли поглед към мотора си. Явно джипиесът на машината бе издал местоположението им. Двамата с Монк бяха пратени от Вашингтон в Куонтико да участват в симпозиум по биотероризъм, организиран от ФБР. Днес бе вторият ден от срещата и те бяха решили да пропуснат сутрешните лекции.

— Нека позная — продължи Пейнтър. — Излезли сте да се повозите.

— Сър…

Тонът на директора поомекна.

— Е, добре ли се отрази на Монк?

Както обикновено, директорът бе предположил правилно. Имаше невероятна дарба да преценява ситуациите. Дори ситуации като тази.

Грей погледна приятеля си. Монк стоеше със скръстени на гърдите ръце и разтревожена физиономия. Беше преживял тежка година. В неприятелска изследователска лаборатория, където бяха отделили част от мозъка му и по този начин бяха унищожили и част от паметта му. Макар да бе възстановил повечето, празнините оставаха и Грей знаеше, че това все още не му дава покой.

През последните два месеца Монк бавно се връщаше към нормалните си задължения в Сигма, макар те да бяха доста ограничени. Занимаваше се с бумащина и му възлагаха само незначителни мисии в рамките на Щатите. Задачите му се ограничаваха със събиране на информация и пресяване на данни. Често ги изпълняваше заедно с жена си Кат Брайънт, която също работеше в централата на Сигма и имаше стаж в разузнаването на Военноморските сили.

Грей знаеше, че Монк прави всичко по силите си да постигне повече, да си върне живота, който му беше откраднат. Всички се отнасяха с него като с чуплива порцеланова кукла и той вече започваше да се изправя на нокти от съчувствени погледи и окуражителни думи.

Именно затова Грей му бе предложил да се посъстезават в парка, който граничеше с базата на морските пехотинци в Куонтико. Това бе шанс да изпусне малко пара, да усети песъчинки по лицето си, да поеме малко риск.

Грей закри микрофона с длан, обърна се към Монк и каза само с устни:

— Пейнтър е бесен.

На лицето на приятеля му цъфна широка усмивка. Грей отново вдигна телефона до ухото си.

— Чух — каза шефът му. — И ако сте свършили със забавите, искам ви в щабквартирата на Сигма днес следобед. И двамата.

— Да, сър. Мога ли да попитам каква е причината?

Последва дълга пауза, сякаш директорът преценяваше какво точно да каже. Когато заговори, подбираше думите си внимателно.

— Свързано е с първоначалния собственик на мотоциклети ти.

Грей погледна падналия мотор. „С първоначалния собственик?“ Моментално се върна две години назад, спомни си рева на мотора в тихата уличка, как летеше без светлини, каран от смъртоносен ездач, професионален убиец, служещ единствено на себе си.

Преглътна и се помъчи да се овладее.

— Какво е станало?

— Ще ти кажа, като дойдеш.

 

 

13:00

Вашингтон, окръг Колумбия

 

След няколко часа, изкъпан и облечен в джинси и блуза, Грей седеше в стаята за сателитно наблюдение в щабквартирата на Сигма. Пейнтър и Монк също бяха тук. На екрана светеше дигитална карта, върху която имаше разкривена червена линия от Тайланд до Италия.

Пътят на убийцата свършваше във Венеция.

Сигма я следеше повече от година. Местоположението й бе отбелязано от малък червен триъгълник на монитора. Сега той светеше в центъра на сателитната карта на Венеция. Сградите, криволичещите улици и лъкатушещите канали бяха детайлно изобразени в сиво, виждаха се дори уловените в кадъра миниатюрни гондоли. Часът беше показан в ъгъла на монитора, наред с приблизителните координати на убийцата:

10:52:45 GMT OCT 9

LAT 41° 52′ 56.97″ N

LONG 12° 29′ 5.19″ E

— От колко време е във Венеция? — попита Грей.

— Повече от месец.

Пейнтър уморено прокара пръсти през косата си и присви подозрително очи. Изглеждаше изтощен. Годината не бе лека за директора. Беше блед от постоянното киснене в кабинети и по срещи и наполовина индианският му произход си личеше единствено по гранитните черти на лицето му и белия кичур, подобен на затъкнато перо в иначе черната му коса.

Грей се вгледа в картата.

— Знаем ли къде е отседнала?

Пейнтър поклати глава.

— Някъде в Санта Кроче. Това е един от най-старите квартали на Венеция, не е много популярен сред туристите. Лабиринт от мостове, алеи и канали. Човек лесно може да се скрие на подобно място.

Монк седна малко настрани от двамата и почна да наглася връзката на изкуствената си ръка.

— И защо й е на Сейчан да се завре не другаде, а именно в този град?

Грей погледна ъгъла на екрана. Там се виждаше снимка на убийцата, жена под трийсетте. Беше от смесен произход — виетнамски и европейски, най-вероятно френски, ако можеше да се съди по смуглата кожа, деликатните черти и пълните устни. Когато я срещна за първи път преди три години, тя едва не го уби с изстрел от упор в гърдите. Дори сега си я представяше със същото черно поло и си спомни как дрехата обгръщаше гъвкавото й тяло и загатваше за якостта и мекотата на онова, което се криеше отдолу.

Спомни си и последната им среща. Беше заловена и задържана от военните, лошо ранена и възстановяваща се от коремна операция. Тогава Грей й бе помогнал да се измъкне — беше й длъжник, задето бе спасила живота му. Но свободата й си имаше цена.

По време на операцията шефът на Грей нареди да имплантират в корема й пасивно полимерно проследяващо устройство. Това бе условието за освобождаването й, допълнителна застраховка, че ще могат да следят местоположението и действията й. Беше твърде важна, за да я пуснат просто така, имаше твърде тесни връзки с тайната терористична мрежа, известна като Гилдията. Никой нямаше представа кои са истинските кукловоди на тази организация; знаеше се само, че тя е здраво вкопана и има филизи и корени по целия свят.

Сейчан твърдеше, че е двоен агент, чиято задача била да проникне в Гилдията и да открие кои са онези, които я ръководят. Но не предложи никакви доказателства в подкрепа на думите си. Грей се бе престорил, че я оставя да избяга, но си замълча за имплантирания датчик. Устройството даваше възможност на американските разузнавателни служби да научат повече за Гилдията.

Грей обаче подозираше, че решението й да се установи във Венеция няма нищо общо с организацията. Усети върху себе си погледа на Пейнтър Кроу, сякаш директорът чакаше някакъв отговор от него. Лицето му бе безстрастно, но проблясването в сините му като лед очи издаваше, че това е изпитание.

— Връща се на местопрестъплението — каза Грей и се поизправи в стола си.

— Какво? — не разбра Монк.

Грей кимна към картата.

— В Санта Кроче се намират някои от най-старите части на Венецианския университет. Преди две години тя уби един музеен уредник, който бе свързан с въпросния университет. Видя му сметката най-хладнокръвно. Каза, че трябвало да го направи, за да защити семейството му. Жена му и дъщеря му.

Пейнтър потвърди думите му.

— Детето и майката наистина живеят в този район. Имаме наши хора на място, опитват се да определят точното й местоположение. Датчикът обаче е пасивен. Максималната му точност е пет квадратни километра. Държим семейството на уредника под наблюдение в случай, че Сейчан се появи. Доста хора я търсят, така че несъмнено се спотайва. Най-вероятно е дегизирана.

Грей си спомни напрежението на лицето й, когато се беше опитала да оправдае хладнокръвното убийство на уредника. Нищо чудно не Гилдията, а чувството за вина да я бе накарало да се върне във Венеция. Но с каква цел? Ами ако грешеше? Ами ако всичко това бе някакъв изкусен номер? Сейчан беше блестящ ум и отличен стратег.

Впери поглед в екрана.

В тази работа имаше нещо нередно.

— Защо чак сега ми показваш това? — попита Грей. Сигма следеше Сейчан повече от година, така че каква беше причината изведнъж да го извикат спешно в централата?

— До новия шеф на АИОП е дошла вест от Агенцията за национална сигурност и той я предаде на нас. Поради липсата на реална разузнавателна информация, дължаща се на освобождаването на Сейчан, властимащите са изгубили търпение и са наредили незабавното й залавяне. Трябва да бъде откарана за разпит в центъра за секретни операции в Босна.

— Но това е безумие. Тя никога няма да проговори. Освен това е най-добрият ни шанс да научим нещо конкретно за Гилдията.

— Напълно съгласен. За съжаление, ние сме единствените, които поддържаме това мнение. Ако Шон беше останал начело на АИОП…

Гласът на Пейнтър замря, изпълнен с болка. Д-р Шон Макнайт беше основал Сигма и по онова време беше директор на АИОП. Миналата година беше убит при нападение срещу щабквартирата. Новият шеф на АИОП, генерал Грегъри Меткаф, беше все още пресен, все още се мъчеше да се справи с политическите последици от нападението. От самото начало двамата с Пейнтър бяха на нож. Грей подозираше, че единствено подкрепата на президента спасява Пейнтър Кроу от изхвърляне. Но дори тази подкрепа си имаше граници.

— Меткаф отказва да разрошва перушината на разузнавателните служби и по този въпрос е на страната на АНС.

— Значи ще я спипат.

— Ако успеят. — Пейнтър сви рамене. — Нямат си представа с кого си имат работа.

— В момента съм свободен. Мога да ида там. Да предложа помощта си.

— Каква помощ? На тях да я спипат, или на нея да се измъкне?

Грей замълча, разкъсван от противоречиви чувства. Накрая взе решение.

— Ще направя каквото се иска от мен — каза твърдо, гледаше Пейнтър многозначително.

Директорът поклати глава.

— Ако Сейчан те види или дори заподозре, че си във Венеция, ще разбере, че я следим. Ще изгубим цялото си предимство.

Грей се намръщи. Знаеше, че директорът е прав.

Телефонът иззвъня и Пейнтър вдигна. Грей беше доволен от моментното отвличане на вниманието — така можеше да подреди мислите си.

— Какво има, Брант? — попита Пейнтър. Докато слушаше секретаря си, вертикалните бръчки между веждите му станаха още по-дълбоки. — Прехвърли обаждането.

Миг по-късно подаде слушалката на Грей.

— Лейтенант Рейчъл Верона. Обажда се от Рим.

Грей не успя да скрие изненадата си. Взе слушалката и се обърна леко настрани от другите двама.

— Рейчъл?

Веднага разпозна сълзите в гласа й. Не хлипаше, но обикновено увереният й плавен глас бе като насечен на парчета.

— Грей… трябва да ми помогнеш.

— Винаги. Какво има?

Не се бяха чували от месеци. Повече от година бяха имали романтична връзка, дори говореха за женитба, но накрая нещата не се получиха. Като карабинер Рейчъл бе твърде обвързана с работата си. Грей също имаше дълбоки професионални и лични връзки в Щатите. А и разстоянието се оказа прекалено голямо.

— Вуйчо Вигор — каза тя. Думите й бяха забързани, сякаш се мъчеха да изпреварят гонещия ги порой сълзи. — Снощи. Имало е експлозия в „Свети Петър“. В кома е.

— Господи, какво е станало?

— Загинал е друг свещеник, един от бившите му студенти — все така забързано продължи Рейчъл. — Подозират, че става въпрос за терористична атака. Но аз не… не ми позволяват… не знаех на кого другиго да се обадя.

— Всичко е наред. Ще взема първия самолет. — Грей погледна Пейнтър и шефът му кимна. Нямаше нужда от обяснения.

Монсеньор Вигор Верона бе помагал на Сигма при две по-ранни операции. Познанията му по археология и древна история се бяха оказали жизненоважни, да не говорим за сериозните му връзки в Римокатолическата църква. Бяха му страшно задължени.

— Благодаря, Грей. — Рейчъл вече говореше по-спокойно. — Ще ти пратя следственото дело. В доклада обаче са спестени част от подробностите. Ще ти ги кажа, когато пристигнеш.

Докато тя говореше, Грей отново насочи вниманието си към монитора и по-точно към червения триъгълник в центъра на Венеция. Снимката на Сейчан се взираше студено и гневно в него от ъгъла на екрана. Убийцата също бе имала вземане-даване с Рейчъл и вуйчо й.

А сега се бе върнала в Италия.

Обзе го лошо предчувствие.

Нещо не беше наред във всичко това. Усещаше, че се надига буря, но не знаеше в каква посока духат ветровете. Само едно беше сигурно.

— Ще дойда колкото се може по-скоро — обеща той.