Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (13)

8.

11 октомври, 08:14

Рим, Италия

 

Разполагаха с по-малко от минута. Неочакваните „гости“, за които ги бе предупредил собственикът, се качваха. Грей не искаше да е тук, когато пристигнат.

Подкара всички възможно най-бързо към пожарния изход. Намираше се зад ъгъла непосредствено до стаята му. Стигна прозореца, вдигна го и направи място на Рейчъл.

— Надолу — нареди той. — Омитай се.

Рейчъл се прехвърли през прозореца на металната стълба.

Грей смушка Ковалски в гърдите.

— Не се отделяй от нея.

— Не е нужно да ми го казваш втори път — отвърна той и я последва.

Сейчан стоеше малко встрани с широко разкрачени крака и изпънати напред ръце, държеше черния „Зиг Зауер“. Беше го насочила към дъното на коридора.

— Имаш ли друго оръжие? — попита той.

— Покривам те. Мърдай.

От другия край се чуха приглушени гласове и скърцане на дюшеме. Убийците бяха стигнали етажа им и се насочваха към стаята. Заплетените коридори на хотела вероятно спасиха живота им, като им осигуриха време точно колкото да се измъкнат от засадата.

Но само толкова.

Грей се върна при прозореца и се промуши през него. Сейчан го последва. Прехвърли се заднешком на стълбата, като нито за миг не изпускаше коридора от поглед.

Рейчъл и Ковалски вече се спускаха. Бяха един етаж надолу, когато внезапно започна стрелбата. Грей не чу гърмежи, разпозна единствено свистенето на рикошетите и видя разлетели се късчета тухли и мазилка.

Ковалски изруга, дръпна Рейчъл зад себе си и бързо започна да се катери обратно.

Грей забеляза стрелеца, прикрит зад контейнер за боклук. Кучите синове вече бяха покрили аварийния изход. Сейчан откри огън. Стрелецът моментално се скри, но пистолетът й нямаше заглушител и нападателите вътре със сигурност чуха гърмежите.

— Към покрива! — нареди Грей.

Стрелецът долу стреля пак, напосоки, но Сейчан го принуди да продължи да се крие, а желязната клетка на стълбата ги предпазваше. За щастие не им се налагаше да се катерят дълго. Хотелът беше висок само пет етажа.

Щом се озоваха горе, Грей подкара всички по-надалеч от ръба. Погледна откритото пространство, покрито с курешки, вентилационни тръби и изписани с графити отоплителни и охладителни съоръжения. Трябваше да намерят друг път за слизане. Тропотът на обувки по железните стъпала на аварийния изход вече се чуваше. Бяха по петите им.

Грей посочи към отсрещния край на хотела. До него бе долепена друга сграда. Беше един етаж по-ниска. Трябваше да се скрият, та поне да не бъдат изложени на пряк огън.

Спринтираха към ниската стена, която разделяше двете сгради. Грей стигна пръв и се наведе над нея. Към по-ниския покрив водеше стара метална стълба.

— Бързо!

Рейчъл се прехвърли през стената и започна да се спуска колкото можеше по-бързо. Ковалски не си направи труда да си чака реда: хвана се за ръба на стената, увисна на пръсти и просто се пусна. Кацна по задник върху покрития с дзифт покрив.

Изстрел накара Грей да се обърне.

Глава в черна маска се скри под пожарната стълба в другия край.

— Сега или никога, Пиърс! — предупреди го Сейчан и стреля още два пъти, за да го прикрие.

Грей се прехвърли през ръба, хвана перилата и се спусна само на ръце, без да използва стъпалата.

Горе проехтяха още изстрели.

Петите му докоснаха дзифта и Грей погледна нагоре. Сейчан прелетя през стената и сграбчи стълбата с една ръка. В другата продължаваше да стиска димящия пистолет. В бързината се подхлъзна на най-горното стъпало и полетя надолу. Отново се опита да се хване и пусна оръжието. За миг пръстите й намериха опора. Пистолетът тупна пред краката на Грей. Моментната опора на Сейчан изчезна.

Тя полетя надолу.

Грей се хвърли напред и Сейчан падна тежко в ръцете му. Сблъсъкът го събори на коляно, но той успя да я задържи. Сейчан дишаше тежко, беше се вкопчила в китката на Грей.

Ковалски взе оръжието й и се изправи.

Сейчан грубо се освободи от ръцете на Грей, извъртя се и грабна пистолета от ръката на Ковалски, преди той да успее да реагира.

— Хей… — Ковалски зяпна празната си ръка, сякаш го беше предала.

— Тук има друга пожарна стълба — извика Рейчъл. Очите й за момент се стрелнаха между Грей и Сейчан.

Забързаха към нея. Горният край на стълбата бе скрит зад една вентилационна инсталация. Втурнаха се надолу, като прескачаха от площадка на площадка. Озоваха се в тясна уличка. Вярно, имаха мъничко преднина, но Грей знаеше, че каквато и мрежа да е била хвърлена около хотела, вече със сигурност е разширена. Трябваше да се измъкнат, преди да се е затворила напълно около тях.

Тръгнаха към ъгъла, иззад който долиташе ръмжене на коли. Грей се поколеба. Нямаше начин да разпознаят убийците и все още се намираха в смъртна опасност. Можеха да се натъкнат право на някой от тях. Трябваше да се махнат колкото се може по-далеч от този район, по-далеч и от града.

Погледна въпросително Рейчъл и Сейчан.

— Някой да има кола?

— Аз — отвърна Рейчъл. — Но е паркирана зад ъгъла до хотела.

Грей поклати глава. Бе твърде рисковано да се връщат. А и като се имаше предвид, че улиците вече се бяха превърнали в паркинги заради сутрешното задръстване, колата можеше да се окаже безполезна.

Тъкмо стигнаха ъгъла и ръмжене от лявата му страна го предупреди за наближаваща опасност. Грей отскочи в мига, когато един моторист профуча през задръстването, като едва не се качи на тротоара. Ковалски обаче не беше настроен така миролюбиво.

— Да ти го начукам, нещастнико!

И замахна с две ръце, докато мотористът минаваше покрай него.

Събори го от седалката, а моторът се блъсна в една паркирана кола и се катурна. Втори моторист, който не бе забелязал промяната в ситуацията и следваше същия лъкатушещ път, не успя да завие навреме и се принуди да падне с мотора и да се плъзне по улицата.

Сейчан се обърна към Грей и повдигна вежда.

„Става“, мълчаливо й отвърна той.

Сейчан тръгна към първия мотор, Грей се насочи към втория.

Трябваше им транспорт.

Пистолетът на Сейчан накара първия моторист да забрави за всякакви възражения. Рейчъл побърза да настигне Грей, вдигна високо значката на карабинерите и заповеднически започна да вика на италиански. Вторият моторист побърза да се отдалечи от падналата машина.

Грей изправи мотора и го яхна. Рейчъл се качи зад него и го хвана с една ръка през кръста.

Сейчан вече беше на другия мотор. Ковалски стоеше като закован, без да знае как да постъпи. Сейчан потупа кожената седалка зад себе си.

— Майтапиш се — каза той. — Как ли пък не, да се возя на задната седалка.

Сейчан все още държеше пистолета. Завъртя го и го подаде с дръжката напред на Ковалски. Не можеше да кара и да стреля едновременно.

Беше все едно да предложи кокал на куче.

Ковалски не устоя. Взе оръжието и се настани зад нея.

— Това вече си е друго.

Потеглиха и в същото време в далечината се чуха полицейски сирени. Грей водеше. Понесе се през задръстването, като подминаваше на зигзаг спрели автомобили и избягваше велосипедисти. Рейчъл му викаше в ухото накъде да завие, за да излезе на по-широките улици, където задръстването не бе толкова голямо. Постепенно набираха скорост.

Но не се бяха отдалечили достатъчно.

Писък на спирачки накара Грей да се обърне.

Черно ламборджини с димящи гуми излетя от една странична уличка и се насочи право към Сейчан и Ковалски. Мъж с черно яке се подаде от прозореца на спортната кола и вдигна оръжие с голям калибър до рамото си. Прицели се в изоставащия мотоциклет.

Гранатомет М32.

Сейчан също го видя, наведе се над кормилото и даде газ, но в задръстването нямаше къде да избяга.

Хванал целта си на мушката, преследвачът стреля.

 

 

02:22

Вашингтон, окръг Колумбия

 

Монк чакаше с Кат в кабинета й в щабквартирата на Сигма. Бяха се излегнали на дивана. Монк прегръщаше Кат и са наслаждаваше на топлината и мекотата на тялото й. В централата имаше няколко стаи за почивка, но и двамата нямаше да могат да мигнат, докато не получат новини от Грей.

— Трябваше да съм до него — промърмори Монк.

— Ковалски е с него.

Монк я погледна.

— Добре де — съгласи се тя. — Вярно, това може да оплеска нещата. Но не знаем със сигурност дали се е случило нещо лошо.

— Не си вдига телефона. Кат се сгуши в него. — Отиде да се срещне с Рейчъл. — И повдигна многозначително вежда.

Монк не приемаше това обяснение.

Последва дълго мълчание. Всеки бе потънал в собствените си мисли. Пейнтър продължаваше да се мъчи да разбере какво се е случило в Рим. Кат също бе отправила запитвания за атаката във Ватикана. Очакваше пристигането на подробния доклад от Интерпол. Този момент на спокойствие бе просто окото на бурята. Но въпреки това Монк се възползва от него, доколкото можеше.

Постави длан върху корема й. Кат положи ръка върху неговата. Пръстите им се сплетоха.

— Лошо ли е да се надявам за момче? — попита той.

Тя го сръчка вяло в ребрата с другата си ръка.

— Да…

Монк я прегърна още по-силно и я подразни:

— Но пък момче… с което да мога да се боря, да ритаме, да ходим на риба…

Кат се помъчи да се освободи, но накрая въздъхна и се облегна на него.

— Можеш да правиш всичко това и с дъщеря си, сексистко прасе.

— Секси прасе ли ме нарече?

— Сексистко… уф, забрави.

Той се наведе и я целуна по устните.

— Предпочитам секси.

Тя промърмори нещо насред целувката. Монк не успя да я разбере, но след това настъпи доволна тишина. Прекъсна ги почукване на вратата и двамата се пуснаха. Кат стана и тръгна към вратата, като приглаждаше костюма си. Изгледа кръвнишки Монк, сякаш вината бе негова.

На прага стоеше Пейнтър.

— Господин директор…

Пейнтър я прекъсна и посочи към коридора.

— Тръгнал съм към свързочната. Имаме проблем в Рим.

Монк скочи от дивана.

— Грей ли?

— Че кой друг? — отвърна Пейнтър и забърза по коридора.

 

 

08:21

Рим, Италия

 

Ламборджинито се носеше право към втория мотоциклет. Грей не можеше да направи нищо.

Миг преди преследвачът да стреля, Ковалски прати напосоки куршум към колата. По предното стъкло плъзна паяжина. Колата поднесе — леко, но достатъчно, та стрелецът да изпусне целта точно когато дърпаше спусъка.

От дулото на гранатомета излетя димна спирала, профуча над главата на Ковалски и продължи по улицата. Улучи ъгъла на една сграда на следващата пресечка.

Дим, пламъци и тухли.

Ужасените пешеходци побягнаха във всички посоки. Коли се наблъскаха една в друга. Грей пръв стигна до кръстовището. Полетя през бъркотията, като се мяташе наляво-надясно в хаоса и дима, търсеше и най-малката пролука, за да се измъкне.

Сейчан и Ковалски го настигаха.

Блокираното от задръстването ламборджини рязко зави, качи се на тротоара и набра скорост, без да обръща внимание на пешеходците.

След кръстовището пътят бе чист. Грей даде пълна газ и полетя по улицата. Сейчан се пристрои от дясната му страна.

— Грей! — изкрещя Рейчъл в ухото му, пусна едната си ръка от кръста му и посочи напред.

Второ черно ламборджини излезе с поднасяне от завоя и полетя право към тях. Първата кола приближаваше отзад.

Рейчъл посочи наляво.

— Стълбите!

Грей видя покритата пешеходна алея между две сгради. Зави рязко наляво, като наби спирачки и се плъзна на цял метър по асфалта, след което изправи мотора. Завъртя газта и се понесе към каменните стъпала. Сейчан го последва с по-широк завой, но не изостана.

Ковалски псуваше при всеки изстрел с пистолета срещу двете спортни коли.

Щом стигна стълбите, Грей се приведе и даде още газ. Вдигна предното колело, достигна стъпалата и използва инерцията, баланса и първа скорост, за да се изкачи. За щастие, стъпалата бяха малко, след което алеята продължаваше. Но бе тясна и лъкатушеща.

Грей не намали. Надяваше се, че ревът на двата мотора ще разчисти пътя. Рискува да погледне назад. Улицата не се виждаше, но беше сигурен, че един или двама стрелци са скочили от колите, за да ги гонят. Самите автомобили вероятно заобикаляха, за да ги причакат в другия край.

Но къде извеждаше тази алея?

Получи отговора, когато неочаквано се озова на широк площад. По края му обикаляше улица. Грей излетя на откритото и зяпна масивната древна постройка, която изпълваше централната част. Издигаше се високо в небето.

Колизеят.

Но не беше време за гледане на забележителности.

— Имаме си компания! — изрева Ковалски и посочи надясно.

Грей се обърна. Двете ламборджинита излизаха на колелото.

— Грей! — извика Рейчъл и посочи наляво.

Беше се появило трето ламборджини, черно и лъскаво като другите две. Някой явно имаше куп пари за харчене.

Останал без друг избор, Грей полетя право през улицата, пресече всички платна и се озова в пешеходната част около Колизея. Това бе парк с бетонни алеи, тревни площи и асфалт. Пъргавината бе единствената им надежда за спасение. И скоростта.

За съжаление ламборджинитата също бяха пъргави и бързи.

И трите спортни коли отбиха от улицата, излетяха на площада и се понесоха към тях от двете страни.

Грей нямаше избор.

Е, щом искаха надбягване…

 

 

02:23

Вашингтон, окръг Колумбия

 

Застанал пред редицата монитори, Пейнтър се взираше в картината, предавана през сателит от Националната разузнавателна служба. Тя показваше открит площад в центъра на Рим. Колизеят в центъра му приличаше на гигантско каменно око, взиращо се в него. — Увеличи образа — нареди Пейнтър на техника.

— Това наистина ли е Грей? — попита Монк.

Двамата с Кат стояха от двете страни на Пейнтър.

— Експлозията е била на една пресечка от хотела му. В полицейските съобщения се говори за преследване при Колизея.

Образът на екрана се увеличи. Детайлите станаха по-неясни, но беше ясно, че двете черни коли се носят по периферията на каменния амфитеатър. Пред тях по алеи и тревни площи летяха два мотоциклета. Единият изхвърча от върха на стълбище, кацна на задната си гума и продължи напред.

— Да — преценяващо отбеляза Монк. — Това трябва да е Грей.

Двете коли бързо скъсяваха разстоянието.

— Вижте! — възкликна Кат и посочи екрана. Трета кола, приближаваща от противоположната страна, се понесе право срещу моторите. Край един от тях избухна малка експлозия и вдигна във въздуха тухли и едно кошче за боклук.

— Граната — промърмори Пейнтър.

Притиснати от три страни, моторите обърнаха и побягнаха в единствената оставаща им посока.

— Да не би… — невярващо промълви Кат. — Не може да бъде…

Монк се наведе към екрана.

— Да, това определено е Грей.