Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Doomsday Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 109 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
crecre (2009)
Корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джеймс Ролинс. Ключът на страшния съд

ИК „Бард“, 2009

ISBN 978–954–655–042–2

История

  1. — Добавяне

21.

13 октомври, 12:32

Остров Бардси, Уелс

 

Точно преди Грей да се спусне в криптата бурята връхлетя върху острова с цялата си мощ. Сякаш самите богове се бяха възмутили, че някой нарушава покоя на гробницата.

Изтрещя гръм и небето се отвори. Дъждът заваля на големи капки, които се пръскаха като бомби в надгробните камъни и кръстовете. Светкавица разцепи небето на север.

— Аз влизам първи — каза Грей между трясъците.

Лайл беше изтичал до близкия параклис за въже. Дъждът обаче бе толкова силен, че Грей се опасяваше, че гробницата ще се наводни, преди да имат възможност да я изследват.

Входът към криптата представляваше дупка с ширина около шейсет сантиметра, едва колкото да се провре човек. Дълбочината й бе около два метра. Завършваше с каменен под. Долу бе около два пъти по-широка. Грей не можеше да види нищо повече, без да слезе.

Хвана се за страничните камъни и се пъхна в дупката. Намери опора за краката си, след което се пусна. Скочи с приклякане и извади фенерчето.

Погледна нагоре към останалите. Виждаше само лицата им.

— Внимавай — каза Рейчъл.

— Кажи какво виждаш — добави Уолас.

Грей включи фенерчето и огледа шахтата. Стените представляваха естествени скални сводове и допълнително добавени тухли. Представи си разпадащи се ковчези и кости зад тях. И може би едно от телата там бе на лорд Нюбъро.

Дъждът се стичаше по стените. Той прекара ръка по тях, търсеше хлабави камъни или някакъв друг знак, че отец Джовани е бил тук и е намерил нещо.

— Е? — обади се Уолас отгоре.

— Нищо.

Рейчъл се отдръпна, но гласът й стигна до него.

— Лайл идва с въжето.

Грей насочи вниманието си към четвъртата стена. Тук тухлите обрамчваха нисък свод, стигащ малко над средата на бедрата му. Той приклекна и насочи лъча на фенерчето в него. Явно това място бе предназначено за ковчег. След това нишата щеше да бъда зазидана като останалите. Но в момента бе празна.

Знаеше, че дупката по някакъв начин е важна. Тази стена гледаше към руините на манастирската кула. Грей клекна във вече образувалата се локва и се вмъкна в нишата. Беше дълбока. След отвора тухлите изчезваха и от всички страни го заобикаляше скала. Грей бавно тръгна навътре.

Потупваше стените, прокарваше длани по тях.

Нищо.

Макар и донякъде обезсърчен, запази увереност. Каквото и да бе скрито тук, трябваше да се намира под руините на „Св. Мария“. Но може би грешеше с избора на входа. Може би той не бе през криптата. Отец Джовани може да я бе претърсил по внушение на Лайл — точно както правеше в момента той — и след това да е минал от друго място.

Чу зад себе си плясък — още някой се спусна в криптата.

Върна се и излезе от нишата. Беше Рейчъл. Мократа й коса бе полепнала по лицето. Изпълнените й с надежда очи блестяха под светлината на фенера. Не можеше да я разочарова.

— Задънена улица ли? — попита тя.

Той се намръщи. Използваните думи не му харесваха, още по-малко пък неуспехът.

— Не виждам никаква следа, че отец Джовани е бил тук.

— Може ли да опитам? — каза тя и протегна ръка за фенерчето.

Как би могъл да й откаже?

Рейчъл се подпря на една ръка и се плъзна в празната гробница. Гъвкавото й тяло й позволяваше да се движи по-лесно в тясното пространство. Лъчът на фенерчето се плъзна по стените.

— Виждаш ли нещо? — попита той.

— Не.

Отгоре Уолас изказа на глас опасенията му:

— Може би сме слезли в неправилната дупка.

Рейчъл се отказа, обърна се и тръгна навън. Изведнъж замръзна.

— Какво има? — попита Грей.

— Ела да видиш.

Фенерчето бе обърнато право към него. Грей прикри очи и запълзя към нея.

— Не — предупреди го тя. — Плъзни се по гръб.

Грей се подчини. Съвсем подгизнал, се обърна по гръб и се пъхна в нишата, като се отблъскваше с лакти и крака. Правилната позиция да лежиш в гроб бе с лицето нагоре.

— Какво намерихте? — обади се Уолас.

— Още не знаем — отвърна Грей.

— Давай, до самия край — подкани го Рейчъл. Той продължи да пълзи, докато главата му не се озова между коленете й. Тя се наведе над него с фенерчето. Миришеше на мокра вълна. Грей прекалено силно си даваше сметка за гърдите й над главата си.

— Погледни — каза тя.

Грей гледаше, но явно Рейчъл имаше предвид посоката, в която сочеше фенерчето. Наложи се да се загърчи и да се надигне на рамене, за да погледне назад към отвора. Отначало не видя нищо освен половината тухлена стена, която облицоваше естествената скална ниша.

— Всички тухли са поставени хоризонтално, но виж трите около самия отвор. Отгоре и от двете страни.

Чак сега Грей ги забеляза.

— Вертикални са.

Отворът беше идеален полукръг. Трите вертикални тухли бележеха позициите 12, 3 и 9 часа.

kss-tuhlena-stena.png

— Смяташ ли, че има някакво значение? — попита Рейчъл.

Смяташе.

— Прилича на половин езически кръст.

Почти виждаше другата половина, отразена в събралата се вода. Мислено завърши символа, като начерта линии, свързващи тухлите. Образуваха друидския кръст.

— Но какво означава това? — попита Рейчъл.

— Ще опитам нещо.

Грей запълзя рачешката към изхода, после се обърна и продължи по корем, с краката напред. Надяваше се да не е станал вир-вода за нищо.

— Е? — нетърпеливо подвикна Уолас отгоре.

— Още работим — с напрегнат глас отвърна Грей.

Добра се до изхода и огледа трите тухли. Двете отстрани изглеждаха съвсем обикновени и бяха здраво зазидани. Протегна се и се хвана за горната. На пръв поглед и тя бе като останалите — докато опипващите му пръсти не докоснаха горния й ръб. Там имаше лека вдлъбнатина, идеална за хващане.

Грей дръпна.

Тухлата се плъзна навън. Спря за момент, но Грей дръпна пак, по-силно. Зад него се чу металическо прещракване, последвано от стържене на скала. Двамата се извъртяха и погледнаха през рамо. Задната стена се завъртя около оста си и се видя тясно стълбище, водещо надолу.

— Входът — промълви в ухото му Рейчъл. — Намерихме го.

Запромъкваха се към стълбището. Макар и тясно, то бе достатъчно високо, за да могат да се изправят.

Рейчъл освети с фенерчето няколко тухлени стъпала.

— Това долу тунел ли е?

Грей заслиза да провери, но когато кракът му стъпи на петото стъпало, усети как то поддава под тежестта му.

Отново се чу металическо прещракване.

Сърцето му спря, в ума му кристализира една-единствена дума.

„Капан“.

Вратата зад тях отново се завъртя. Рейчъл извика и скочи към изхода. Твърде късно. Вратата се затвори с далечно и окончателно щрак.

Рейчъл я заудря с юмруци, но без резултат. Бяха заключени.

 

 

12:42

 

Сейчан чу вика на Рейчъл, след което поредната гръмотевица оглуши всички.

Щом грохотът заглъхна, Уолас се наведе над дупката.

— Намерихте ли нещо там долу?

Отговор не последва.

Сейчан забеляза, че светлината на фенерчето е изчезнала. Нещо не беше както трябва. Подчинявайки се на инстинкта си, тя прибра ръце до тялото си и уверено скочи в тесния отвор. Пръстите й вече стискаха запалката. Тя пъхна ръка в тъмната ниша и светна. Пламъчето освети криптата.

Беше празна.

— Какво става? — извика Уолас отгоре.

— Няма ги.

Прогизнал и намусен, Ковалски пристъпи до дупката. Лайл беше отишъл да намери чадъри.

— Нали ви казвах… никога не се пъхай в дупка с Пиърс.

— Може пък и да е за добро — каза Уолас.

Ковалски го изгледа кръвнишки.

— Явно са намерили таен вход — обясни Уолас.

Но викът на Рейчъл не беше радостният вик на откривател.

Сейчан се пъхна в криптата и извика с всичка сила:

— Пиърс! Рейчъл!

Просветна мълния и изтрещя гръм, но Сейчан успя да чуе слаб вик. Поне бяха живи. Пъхна се още по-навътре.

— Не разбрах! — извика тя.

Стресна я шумен плясък. Погледна през рамо и видя Уолас да стои зад нея, с една ръка на въжето.

— На ваше място не бих го направил — предупреди ги Ковалски отгоре.

— Млъквай! — озъби му се Сейчан.

После наклони глава и се заслуша. Различи гласа на Грей. Затвори очи и се напрегна. Указанията му едва се чуваха. Представи си го как е събрал длани пред устата си и вика.

— Вътре! Вертикална тухла! Над входа! Дръпни я!

Нужни й бяха и двете ръце, така че загаси запалката и се обърна в криптата. Затърси слепешката край входа, докато не откри тухлата, отговаряща на описанието на Грей. Докосна горната й част, намери вдлъбнатината и дръпна с все сила.

Чу се силно изщракване.

Задната стена на криптата се завъртя. Сейчан мярна уплашената физиономия на Рейчъл. Грей стоеше до нея.

— Заключихме се — обясни Грей. — Извикай останалите, но внимавайте с петото стъпало. То затваря вратата.

Стоящият зад Сейчан Уолас насочи фенерчето си към тях.

— Открихте входа? Блестящо! Направо блестящо!

След кратка препирня всички благополучно слязоха до тунела. Тъмният каменен коридор се спускаше стръмно надолу.

Ковалски отказа да дойде с тях.

— Вие продължавайте — извика им отгоре. — Аз ще си изчакам чадъра.

— Виж — каза Рейчъл. Фенерчето й освети бронзов лост на пода недалеч от основата на стълбището. — Мисля, че това отключва тайната врата.

— Сигурно така е влизал и излизал отец Джовани — рече Грей. — Но за всеки случай е по-добре изходът да си остане отворен.

Като предпазна мярка беше блокирал вратата с един камък. Сейчан оцени решението му по достойнство. Тя също предпочиташе да има открит път за отстъпление в случай на неприятни изненади.

Уолас насочи лъча на фенерчето, си в коридора.

— Средновековните монаси са правели скрити врати и тайни стаи в манастирите си. Абатствата били пълни с проходи като този. Това бил един от начините да се крият от мародери. Освен това тунелите им давали възможност да шпионират гостите си. През онези трудни времена знанието се е оказвало не по-малка защита от доспехите.

— Да видим тогава какво са криели тукашните монаси — рече Грей и тръгна напред.

Останалите го последваха. Сейчан вървеше последна.

Коридорът се спускаше стръмно, но краят му не беше далеч. Тунелът свършваше в куполно помещение. Други изходи нямаше.

— Би трябвало да сме точно под останките на кулата — каза Грей.

Уолас прокара длан по стената.

— Няма следи от длето или други инструменти. Това е естествена кухина.

Погледът на професора обаче си остана прикован към средата на камерата. В центъра й имаше масивен саркофаг. Беше висок до кръста и беше изработен от един каменен блок.

Зад него, до отсрещната стена, се издигаше келтски кръст.

Докато другите пристъпваха към саркофага, Сейчан огледа кръста. Не беше богато украсен като другите в манастирското гробище. Този бе гол и по-грубо оформен, поради което изглеждаше по-древен. Единствената украса бяха няколкото релефни спирали и кръглият елемент, който бе разделен на малки блокчета.

Останалите бяха насочили вниманието си към каменния ковчег и не обръщаха внимание на кръста. Стените му бяха неукрасени, капакът все още стоеше на мястото си.

— Възможно ли е това да е вечният дом на лорд Нюбъро? — попита Рейчъл.

Уолас прокара длан по грубата повърхност на капака.

— Прекалено е стар. Ако Нюбъро е някъде тук, по-скоро е погребан в някоя от запечатаните ниши. Този гроб е на някой друг. Освен това саркофагът е изработен от син пясъчник, от който са и неолитните изправени камъни. Явно е добит някъде другаде и после е докаран на острова. Много сериозно начинание. Аз лично предполагам, че това е гробът на някой от древните строители на кръговете, най-вероятно от кралско потекло.

— Като фоморианската кралица ли? — попита Рейчъл.

— Да, като нашата черна богиня — отвърна Уолас, но внезапно се намръщи и се наведе. Лъчът на фенерчето му освети косо стената на саркофага. Той прокара пръсти по камъка.

— Изглежда, някога тук е имало изображение. Някаква украса, може би дори надпис. Но някой го е заличил почти напълно.

Намръщи се още повече на това оскверняване.

— Ако саркофагът е от епохата на неолита, това сигурно е работа на монасите — каза Грей.

— Да. Най-вероятно. Често се е случвало Църквата да унищожава нещо, ако не се вписва в догмата й. Спомнете си например какво е станало с кодексите на маите, този огромен източник на древни знания. Църквата ги обявила за работа на дявола и всички с изключение на няколко били изгорени.

Сейчан усети противоречието и пристъпи към тях.

— Тогава защо просто не са унищожили саркофага? Защо им е било да си правят труда да заличават знаците?

— Ако това е гроб, може би от уважение към погребания — отвърна Уолас. — По онова време Църквата е била доста суеверна. Може да не са искали да оскверняват костите.

— Или защото съдържащото се вътре е било ценно за тях — изказа своята интерпретация Грей.

— Например ключът на Страшния съд — обади се Рейчъл.

Сейчан се направи, че не я чува.

Грей се наведе, огледа капака и го опипа.

— Като че ли навремето е бил запечатан с восък. — Вдигна ръка и изчисти пръстите си. — Но някой е счупил печата.

— Трябва да е бил отец Джовани — каза Рейчъл. — Вижте тук. — Отиде до стария кръст и посочи стените от двете му страни.

Върху тях нечия съвременна ръка бе изписала с въглен чертежи и изчисления. Изглежда, отец Джовани бе измерил всички дължини на кръста. Освен това бе начертал около него идеален кръг. Други неразбираеми линии се пресичаха една друга. За Сейчан всичко това изглеждаше мистериозно.

„Какво е правил Марко тук?“

Грей огледа кръста. Сейчан почти виждаше как работи умът му. Ако някой можеше да намери ключа, това бе именно той.

Накрая Грей се обърна. Сейчан подозираше, че част от ума му продължава да работи върху загадката на кръста, но той посочи саркофага.

— Ако Марко е счупил печата, да видим какво е открил.

 

13:03

 

Нужни бяха дружните усилия на всички, за да отместят капака.

„Как е успял да се справи отец Джовани самичък? — запита се Грей, докато търсеше опора за краката си и буташе. — Помагал ли му е някой? Или е домъкнал някакви инструменти?“

Така или иначе, грубата сила свърши работа. Със стържене на камък върху камък отместиха капака, но без да го свалят от саркофага.

Грей светна с фенерчето. Вътрешността наистина беше издялана от един блок син камък. Очакваше да намери разпадащи се кости, но макар да имаше място за тяло, саркофагът бе празен.

С изключение на едно нещо.

В центъра лежеше голяма книга с дебела кожена подвързия. Беше широка около тридесет сантиметра, горе-долу толкова дебела и дълга шейсет. Изглеждаше идеално запазена. Най-вероятно не бе докосвана, откакто саркофагът е бил затворен и запечатан.

Грей посегна към нея.

— Внимавай — с приглушен глас го спря Уолас. — Не бива да я повреждаш. Трябваше да вземем ръкавици.

Грей се поколеба. Ясно личеше колко древен е томът.

Въпреки предупрежденията си Уолас махна нетърпеливо с ръка.

— Хайде, какво чакаш?

Грей преглътна и предпазливо докосна книгата с два пръста. Отец Джовани със сигурност я беше отварял поне веднъж. Повдигна тежката корица, но тя не поиска да се отвори — конците, вероятно изработени от сухожилия, отдавна бяха изсъхнали.

— Внимателно — обади се Уолас.

Грей повдигна корицата и я подпря на стената на саркофага. Първата страница бе празна, но достатъчно прозрачна, за да се видят ярките цветове под нея.

Уолас се наведе още по-ниско.

— Мили Боже…

Професорът се пресегна и обърна първата страница.

— От телешка кожа е — каза той, когато докосна пергамента. Очите му се разшириха още повече, когато откри какво има отдолу.

Мастилото на следващата страница блестеше като разтопени скъпоценни камъни под светлината на фенерчетата. Тъмночервените, златистожълти и пурпурни цветове бяха толкова богати, че изглеждаха влажни. Илюстрациите бяха изпълнени до най-малката подробност и представляваха стилизирани човешки фигури, оплетени на възли и образуващи сложни спирали и шарки. В средата на първата страница, поддържан от пищните орнаменти, седеше брадат мъж на златен трон и с корона на главата.

Несъмнено изобразяваше Христос.

— Илюстриран ръкопис — промълви Рейчъл, захласната от прелестта му.

Уолас обърна още няколко страници.

— Библия е.

Пръстът му увисна над отчетливите редове сбит латински текст. Калиграфията беше сложна, главните букви бяха украсени с причудливи образи. Полетата на страниците също бяха изпълнени с всевъзможни митични животни, крилати херувимчета и безброй плетеници.

— Иконографията ми прилича на Книгата на Келс — рече Уолас. — Това е илюстровано съкровище от Ирландия от осми век. Създаването му е изисквало всеотдаен труд в продължение на десетилетия. А книгата съдържа само четирите евангелия от Новия завет.

Гласът му леко трепереше.

— Мисля, че това тук е цялата Библия. — Той поклати глава. — Невъобразимо ценна е.

— Тогава защо я е оставил тук? — попита Сейчан. Дори тя се беше навела над книгата, за да я разгледа по-добре.

Уолас само клатеше глава мълчаливо. Но след като внимателно обърна още няколко листа, намериха отговора.

В средата на книгата зееше дупка. Квадратна, със страна около седем и половина и дълбочина около два и половина сантиметра.

Уолас ахна ужасено.

Грей се наведе по-близо. Дупката явно бе направена, за да крие нещо. Без да се обръща, Грей протегна ръка към Рейчъл. Тя бръкна в джоба на палтото си.

Всички знаеха какво е било скрито тук.

Рейчъл постави чантичката в ръката на Грей. Сякаш бе изработена от същата кожа, с която бе подвързана и книгата. Грей задържа чантичката над дупката. Пасваше идеално.

— Отец Джовани е взел чантичката с пръста, но е оставил самата Библия. Защо?

Единствената дума съдържаше множество въпроси. Уолас добави още един:

— И защо не е разказал на никого за това?

— Може и да го е направил — хладно рече Сейчан. — Щом са го преследвали и убили, явно е разказал на някого.

— Сейчан е права — съгласи се Грей. — Може би Марко не е споделил всичко, което е знаел — откриването на Библията например, — но се е разприказвал достатъчно, за да си навлече смъртта.

— Ох, Господи… — неочаквано възкликна Уолас.

Грей се обърна към него.

— Преди две години Марко ми се обади. Трябваха му пари, за да продължи пътуванията си. Казах му, че спонсорът ми, корпорация „Виатус“, може и да се съгласи да финансира едно помощно проучване, свързано с разкопките ми. Дадох му името на жената, с която имах вземане-даване. Тя е един от главните им изследователи. Фамилията й беше Магнусен.

Сейчан замръзна, но не каза нищо.

— А след това не получих никаква вест от Марко. — На Уолас сякаш му прилоша. — Реших, че не си е направил труда да се обади. Чак сега се сетих. Господи, може би съм го пратил право в ръцете на убийците му.

Грей обмисли възможния сценарий. Изглеждаше издържан. „Виатус“ може и да беше наела Марко, особено щом е търсил потенциално средство срещу онова, което е убило мумиите. Как биха могли да му откажат? Но в един момент Марко е открил нещо, което го е уплашило достатъчно, та да избяга в Рим, за да се срещне с Вигор Верона и да му разкаже всичко, което знае. Работодателите му явно са разбрали какво смята да направи и са го елиминирали.

Уолас обърна страниците върху дупката, за да скрие поражението, сякаш това можеше да намали собствената му вина.

Рейчъл взе чантичката от Грей и каза:

— Отец Джовани е взел пръста, но по-важните въпроси са кой го е оставил тук и защо.

Думите й върнаха вниманието им към загадката. Животът на Рейчъл зависеше от откриването на отговорите.

— Може би съм в състояние да отговоря на въпроса кой е оставил Библията — каза Уолас и пое дълбоко дъх, за да се успокои.

Грей го погледна изненадано.

— Кой?

— Вероятно собственикът й.

Уолас посочи обратната страна на корицата. Към нея бе залепен един лист пергамент.

По-рано Грей бе насочил цялото си внимание към съдържанието на книгата и не бе забелязал скритата в сянката на корицата страница. Сега я разгледа по-подробно. Беше богато илюстрирана като останалите, но украсата се въртеше около стилизирано име, вероятно на собственика на безценния том.

— Маел Маедок Уа Моргаир — прочете Уолас пищно украсеното име.

Това не говореше нищо на Грей. Явно незнанието му се изписа върху лицето му.

— Не можеш да живееш по тези краища, без да знаеш това име — обясни Уолас. — Това важи с особена сила за човек с моята професия.

— И кой е той?

— Един от най-прочутите ирландски светци, отстъпващ единствено на свети Патрик. Рожденото му име е Маел Маедок, но латинизираната му форма е Малахия.

— Свети Малахия — обади се Рейчъл.

— Какъв е бил той? — попита Грей.

— Родил се е приблизително по същото време, когато е била съставена Книгата на Страшния съд. — Уолас замълча многозначително, след което продължи: — Започнал кариерата си като абат на Бангор, но по-късно се издигнал до архиепископ. Прекарал по-голямата част от живота си в поклоннически пътувания.

— Значи най-вероятно е идвал и тук?

Уолас кимна.

— Малахия бил интересен човек и постът на архиепископ не му допадал особено. Предпочитал да пътешества, да се среща с езичници и християни, да разпространява словото на евангелията. С лекота се движел между двата свята и в крайна сметка постигнал продължителен мир между Църквата и онези, които се придържали към старите обичаи.

Грей си спомни предположението на Уолас, че последните езичници са се опълчили на християните и може би са използвали биологичното оръжие, наследено от древните.

— Мислиш ли, че част от цената на този мир е било познанието за мора и лекарството против него, прословутия ключ на Страшния съд?

— Отпечатъците му определено са тук — каза Уолас и посочи книгата. — Освен това има и причина Малахия да е смятан за достоен да бъде канонизиран за светец.

— И каква е тя?

— А, там е въпросът — каза Уолас. — Приживе Малахия бил известен като необикновено добър лечител. Приписвани са му множество чудодейни изцеления.

— Също като историята на остров Бардси — каза Грей.

— Спомням си обаче и една друга история, свързана с Малахия. От моята родна Шотландия. Малахия отишъл в Анандейл и помолил местния лорд да помилва някакъв джебчия. Лордът се съгласил, но в крайна сметка обесил крадеца. В яростта си Малахия го проклел — и умрял не само лордът, но и цялото му семейство.

Уолас го изгледа многозначително.

— Изцеление и проклятия — промълви Грей.

— Изглежда, Малахия е научил нещо от друидските си приятели. Нещо, което Църквата е решила да запази в тайна.

— Но вие пропуснахте онова, с което е известен най-много — намеси се Рейчъл.

— А, имаш предвид пророчествата — каза Уолас и завъртя очи.

— Какви пророчества?

— За папите — отвърна Рейчъл. — Казват, че докато пътувал към Рим, Малахия изпаднал в транс и получил видение за всички папи от неговото време до края на света. И ги записал.

— Пълни глупости — възрази Уолас. — По-нататък в легендата се казва, че Църквата уж намерила книгата на Малахия в архивите си около четиристотин години след смъртта му. Най-вероятно става дума за фалшификат.

— А някои твърдят, че е била копие на оригиналния текст на Малахия. Така или иначе, описанията на всички папи през вековете се оказали поразително точни. Да вземем последните двама. Малахия описва Йоан Павел Втори като De Labore Solis, което в превод означава „От мъките на слънцето“. Папата бил роден по време на слънчево затъмнение. А сегашният Бенедикт Шестнайсети е означен като De Gloria Olivae, или „Тържеството на маслината“. А символът на Бенедиктинския орден е маслинената клонка. Уолас махна пренебрежително с ръка.

— Просто някои търсят прекалено много шифри в латинския.

Рейчъл се обърна настойчиво към Грей.

— Но най-смущаващото е, че сегашният папа е сто и единадесетият в списъка на Малахия. Следващият, Петър Римлянина, е последният според пророчеството. По негово време ще настъпи краят на света.

— Значи всички сме обречени — скептично се обади Сейчан, която явно споделяше позицията на Уолас.

— Е, аз със сигурност съм — озъби й се Рейчъл и с това я накара да млъкне. — Освен ако не намерим проклетия ключ.

Грей премълча. Предпочиташе да не се меси. Но Рейчъл беше права в едно. Трябваше да намерят ключа. Замисли се за значението на находката — библия на мъртъв светец, положена в езически саркофаг. И по-важното…

— Мислиш ли, че пръстът в Библията е бил на свети Малахия? — попита той.

— Не — твърдо рече Уолас. — Този саркофаг е прекалено стар. Много стар. Предполагам, че е на възрастта на Стоунхендж. Някой е бил погребан в него, но не и Малахия.

— Тогава кой? — попита Грей. Уолас сви рамене.

— Както казах, най-вероятно някой неолитен вожд или крал. Може би тъмнокожата езическа кралица. Така или иначе предполагам, че пръстът е единственото, което е останало от погребания.

— Защо смяташ така?

— И къде е останалата част от тялото? — добави Рейчъл.

— Било е преместено. Може би от Църквата. Може би от самия Малахия. Но са оставили пръста тук, каквато е била традицията по онова време. Смятало се е за грях да махнеш тяло от вечното му жилище, без да оставиш някаква част от него.

— Следа от човека — добави Рейчъл. — За да продължи да почива в мир. Вуйчо Вигор ми е разказвал за това. Било светотатство да се постъпи иначе.

Грей впери поглед в саркофага.

— Малахия е използвал собствената си Библия, за да запази реликвата. Явно е вярвал, че погребаният тук е бил достоен за тази чест.

Спомни си също разказа на отец Рай колко разстроен бил Марко в деня, когато се върнал от острова. Младият свещеник цяла нощ молил за прошка. Дали защото е откраднал реликвата и е осквернил гроб, осветен от светец от собствената му Църква? И ако да, какво го е накарало да постъпи така? Защо е смятал, че пръстът е толкова важен?

Рейчъл повдигна друг важен въпрос.

— Защо изобщо е трябвало да местят тялото?

— Може би за да го сложат на още по-безопасно място — предположи Уолас. — По времето на Малахия Англия и Ирландия били непрекъснато нападани от викинги. Островът нямал укрепления и бил силно уязвим.

Грей кимна.

— И ако са държали ключа в тази крипта, той би трябвало да е свързан по някакъв начин с погребаното тяло. И за да запазят знанието, тялото и ключът е трябвало да бъдат преместени на по-сигурно място.

— Но какво представлява този ключ, по дяволите? — попита Сейчан. — Какво търсим всъщност?

Грей погледна единствената друга следа, оставена им от отец Джовани. Отиде до стената и заразглежда написаното с въглен около кръста. Постави длан на стената. Какво се бе опитвал да разбере Марко?

Останалите се събраха около него.

Той погледна нагоре към келтския кръст. Едва сега осъзна нещо.

— Кръстът — каза и прокара пръсти по него. — Изработен е от същия камък като саркофага. Дори на допир се усеща така.

Уолас пристъпи по-близо.

— Прав си.

Грей се обърна към него.

— Значи кръстът не е бил поставен тук от Малахия или някой друг благочестив християнин, за да отбележи гроба.

— А е бил тук преди това.

Грей погледна кръста с други очи. Вече не виждаше в него християнски, а езически символ. Дали той съдържаше указания къде се намира ключът? От изчисленията на стената личеше, че отец Джовани се е опитвал да разбере нещо.

Грей насочи светлината на фенерчето към основата на кръста.

— Трите спирали долу. Имат ли някакво особено значение?

kss-trojna-spirala.png

— Нарича се тройна спирала — каза Уолас. — Една, а не три. Вижте как трите части се съединяват и образуват един непрекъснат мотив. Същият знак може да се намери върху изправени камъни из цяла Европа. И подобно на много други езически символи, Църквата е възприела и този. За келтите той е символизирал вечния живот. За Църквата обаче бил идеалното представяне на Светата Троица. Отец, Син и Свети Дух. Всички вплетени в едно. Тримата, които са едно цяло.

Грей премести погледа си върху единичната спирала, която се намираше в средата на кръста, подобно на главина на колело.

kss-edinichna-spirala.png

Спомни си разяснението на Пейнтър за този символ. Как езическият кръст и спиралата често се срещали заедно, като се припокривали. Кръстът бе символ на земята. А спиралата — на пътешествието на душата от този свят в другия, подобно на струйка дим.

Вниманието на Грей се насочи към изчисленията на отец Джовани върху стената. Усещаше някакъв смисъл зад цифрите и линиите. Почти го схващаше, но същевременно той оставаше мъчително недосегаем.

Пристъпи напред, свали фенерчето и докосна кръглата част на кръста. Прокара пръсти по издълбаните черти.

„Като спици на колело“.

Мисълта изникна в главата му, докато продължаваше да се взира в спиралата в центъра. Преди малко я беше сравнил с главина на колело. Дори изглеждаше така, сякаш се върти.

И изведнъж се сети.

Може би го беше усещал от самото начало, но не можеше да се освободи от християнския символизъм. Сега, когато погледна кръста с други очи и се освободи от предразсъдъците, разбра какво не му дава покой.

— Това е колело — каза той.

Пресегна се по-уверено, хвана каменния кръг и го завъртя обратно на часовниковата стрелка, в посоката на спиралата.

И той се задвижи!

Докато въртеше колелото, погледът му се премести към изчисленията върху стената. Кръстът криеше следата към ключа, но за да го откриеш, трябва да знаеш правилния код. Колелото явно играеше ролята на секретна брава, защитаваща някаква скрита камера, където някога се е намирал ключът.

Ако се съдеше по изчисленията на стената, Марко беше работил върху правилната последователност и се бе опитвал да разбере числата на комбинацията.

За съжаление Грей със закъснение осъзна нещо.

Че имаш право само на един опит.

И той сбърка.

Силен трясък разтърси земята под краката му. Подът внезапно пропадна. Грей се вкопчи в кръста. Погледна през рамо и видя как задната половина от помещението се издига. Целият под се накланяше, като единственият изход се намираше в горната част.

Останалите с писъци се хвърлиха да намерят опора.

Каменният капак на саркофага падна, плъзна се по пода и полетя в зейналата пропаст под краката на Грей. Фенерчето му вече бе паднало долу. Лъчът му освети дъно, покрито със зловещо щръкнали бронзови шипове.

Капакът се стовари върху тях и се пръсна на парчета.

Зад Грей подът продължаваше да се накланя почти вертикално, за да изсипе всички долу.

Уолас и Рейчъл бяха успели да застанат зад саркофага и да намерят опора. Самият саркофаг си оставаше на мястото, явно беше закрепен здраво за пода. Сейчан не успя да стигне навреме до него и се плъзна към ямата.

Рейчъл се хвърли напред, улови я за якето и я издърпа. Сейчан успя да се хване за ръба на саркофага.

Рейчъл продължаваше да я държи. В този ужасен момент двете зависеха една от друга за живота си.

Подът стана вертикален и Сейчан увисна като Грей.

Но никой не държеше него.

Пръстите му се изхлузиха и той полетя към шиповете.