Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (18)

13.

12 октомври, 13:36

Осло, Норвегия

 

Официалният обяд завърши с предупреждение.

— Човечеството вече не може да чака с отговора на тази криза — каза Ивар Карлсен от подиума. — Или още това, или следващото поколение е изправено пред глобален срив.

Пейнтър седеше на маса в края заедно с Монк и Джон Крийд. Бяха пристигнали в Осло само преди час и едва не закъсняха за откриването на Световната конференция по изхранването.

Трапезната зала на замъка Акершхус бе като взета от някоя средновековна книга. Грубо издялани дървени греди подпираха тавана, а дъбовият паркет бе подреден във формата на рибена кост. Висящите полилеи осветяваха дългите маси с ленени покривки.

Обядът се състоеше от пет блюда — доста иронично за среща, посветена на световния глад. Беше характерна норвежка кухня и включваше медальони от северен елен в гъбен сос и пикантен специалитет от бяла риба. Монк все още ровеше с лъжица в купата си десерт и се мъчеше да освободи последната дива къпина от битата сметана. Крийд държеше чаша кафе и внимателно слушаше програмната реч.

Подиумът се намираше в другия край на залата и на Пейнтър му бе трудно да разгледа по-добре Ивар Карлсен, но дори от това разстояние възбудата и страстта на говорещия бяха очевидни.

— Правителствата на отделните страни ще реагират твърде бавно — продължи Ивар. — Единствено частният сектор има гъвкавостта да действа с необходимата бързина и изобретателност, за да избегнем тази криза.

Пейнтър трябваше да признае, че сценарият на Карлсен е наистина плашещ. Всички представени от него модели завършваха по един и същи начин. Когато безконтролното увеличаване на населението достигне точката, в която няма да е способно да се изхранва, настъпилият хаос ще избие над 90% от хората на Земята. Изглежда, съществуваше едно-единствено решение — окончателно решение, което не се различаваше от прийомите на Хитлер.

— Ограничаването на броя на населението трябва да се започне незабавно. Времето за действие е сега, а още по-добре щеше да е, ако бяхме започнали вчера. Единственият начин да избегнем тази катастрофа е да забавим темпото на увеличаване на населението, да използваме спирачките, преди да се блъснем в стената. Но и не бива да се заблуждаваме. Ние ще се блъснем стената. Неизбежно е. Единственият въпрос е дали искаме да убием всички пътници, или да се отървем само с няколко драскотини. В името на човечеството, в името на нашето бъдеще, трябва да действаме сега.

След тези последни думи Карлсен вдигна ръка под не особено ентусиазираните аплодисменти. Атмосферата далеч не беше от веселите. Още от самото си откриване конференцията се очертаваше мрачна.

Един от седящите на първата маса стана и взе микрофона. Пейнтър позна киселата физиономия на южноафриканския икономист д-р Ренард Бута, съпрезидент на Римския клуб. Макар че Бута кимна на Карлсен, докато се качваше на подиума, Пейнтър долови напрежението и раздразнението му. Бута изобщо не беше доволен от тона на програмната реч.

Едва чу думите на Бута. Бяха предимно успокояващи, по-оптимистични, обясняващи големите крачки, вече направени в борбата срещу глада. Вниманието на Пейнтър оставаше насочено към Карлсен. Лицето на норвежеца беше безизразно, но той стискаше чашата си вода прекалено силно и нарочно избягваше да гледа към Бута, сякаш отказваше да приеме посланието му за надежда.

Монк бе стигнал до същото заключение.

— Онзи тип изглежда така, сякаш е готов да фрасне някого.

Заключителните думи на Бута сложиха край на официалния обяд. Пейнтър незабавно стана и се обърна към Монк и Крийд.

— Връщайте се в хотела. Ще поговоря с Карлсен, после ще се срещнем там.

Крийд се изправи.

— Мислех си, че срещата ни е чак утре сутринта.

— Да — отвърна Пейнтър. — Но няма нищо лошо да кажеш едно здрасти.

Запробива си път през излизащата от залата тълпа. Неколцина поддръжници бяха наобиколили Карлсен, поздравяваха го, задаваха въпроси, стискаха ръката му. Пейнтър се приближи. Чу стоящия недалеч Бута, който разговаряше с някакъв мъж с подобен на клюн нос и лошо ушит костюм.

— Антонио, мислех, че си предупредил господин Карлсен да не изнася толкова провокираща реч.

— Предупредих го — отвърна онзи. Лицето му бе цялото на червени петна. — Но някога да е слушал? Е, поне спести най-лошото. В оригиналната му реч се призоваваше за задължителен контрол върху раждаемостта в страните от Третия свят. Можеш ли да си представиш как ще се приеме подобно нещо?

Бута въздъхна и двамата тръгнаха към изхода.

— Поне ще стои настрана от конференцията, която започва утре.

— Не е голяма утеха. Ще бъде в Свалбард с някои от най-големите ни спонсори и поддръжници. Не ми се мисли какво ще каже, когато остане насаме с тях. Може би ако бях отишъл и аз…

— Знаеш, че местата в самолетите са заети, Антонио. Освен това аз ще участвам в пътуването и ще се погрижа да няма пожари.

Минаха покрай Пейнтър, без да го погледнат. Пътят към Карлсен беше открит. Пейнтър пристъпи напред и хвана с две ръце ръката на главния изпълнителен директор — едната държеше дланта му, другата — китката.

— Господин Карлсен, реших да използвам момента да се представя. Капитан Нийл Райт от кабинета на главния инспектор.

Мъжът освободи ръката си, но топлата му усмивка не трепна.

— А, следователят от Министерството на отбраната. Позволете да ви уверя, че можете да разчитате на пълното ми съдействие във връзка с трагедията в Мали.

— Разбира се. Зная, че разговорът ни е насрочен за утре. Просто исках да споделя, че речта ви беше забележителна! — Пейнтър се възползва от онова, което току-що бе чул. — Макар да се запитах дали не се въздържахте малко.

— В смисъл? — Небрежният досега интерес на Ивар се изостри.

— Изглежда, ще бъдат необходими драстични мерки за обуздаване на ръста на населението. Надявах се, че ще се впуснете в повече детайли, вместо да се задоволите само с най-общи приказки.

— Може и да сте прав, но темата е доста болезнена и е най-добре към нея да се подхожда деликатно. Хората твърде често размазват границата между контрола върху раждаемостта и евгениката.

— Имате предвид да се определя кои могат да имат деца, а кои — не?

— Именно. Тази тема не е за хора, обвързани с политически опортюнизъм или търсещи популярност. Именно затова правителствата никога няма да подходят към този проблем. Решаването му е въпрос на воля и подходящо избиране на време. — Карлсен си погледна часовника. — И като стана въпрос за време, за съжаление, закъснявам за друга среща. Но ще се радвам да побъбрим по този въпрос, когато се видим утре в кабинета ми.

— Чудесно. Още веднъж ви благодаря за поучителния разговор.

Карлсен кимна и още докато се обръщаше, умът му вече се беше насочил към следващата задача.

Пейнтър го гледаше как се отдалечава. Щом Карлсен приближи изхода на залата, Пейнтър напипа мобилния си телефон и натисна едно копче. Нискочестотният сигнал от апарата включи полисинтетичния приемник в ухото му.

Моментално го заляха гласове и тракане на вдиганите от масите чинии и прибори. Усилените звуци идваха от микрофона, който току-що бе прикрепил към ръкава на Ивар Карлсен, докато се ръкуваха. Беше изработен от АИОП по един от проектите на Пейнтър. Сега можеше и да е директор на Сигма, но бе започнал като оперативен работник. Специалността му бе микроелектроника и наблюдение.

Видя как Карлсен внезапно спира пред банкетната зала. Стисна ръка на среброкос мъж, който не му отстъпваше по височина. Сенатор Горман. Пейнтър се напрегна да чуе разговора им, успя да изключи фоновия шум и се съсредоточи върху гласа на Карлсен.

— … видя, сенаторе. Успяхте ли да чуете речта ми?

— Само края. Но съм добре запознат с възгледите ви. Как я приеха?

Карлсен сви рамене.

— Боя се, че попадна в глухи уши.

— Това ще се промени.

— Уви, така е — малко тъжно рече Карлсен, след което потупа сенатора по рамото. — Между другото, току-що се срещнах с онзи следовател от Вашингтон. Стори ми се доста способен тип.

Пейнтър си позволи да се усмихне. „Няма нищо по-хубаво от това да направиш добро впечатление от самото начало…“ Погледът на сенатора обходи залата. Пейнтър се извърна и се смеси с групичка хора. Нивото на достъп на сенатора не бе достатъчно, за да знае за Сигма. За него Пейнтър бе просто човек от Министерството на отбраната. Въпреки това предпочиташе да остане анонимен. Генерал Меткаф го беше предупредил да не разрошва перата му. Сенаторът бе от избухливите и не се отличаваше с търпеливост. Точно това демонстрираше в момента.

— Безсмислено пилеене на средства е да пращат човек чак тук — оплака се Горман. — Разследването би трябвало да насочи всичките си ресурси в Мали.

— Сигурен съм, че просто си вършат съвестно работата. Не създават неудобства.

— Твърде щедър сте.

И с тези думи двамата излязоха.

Пейнтър остави микроприемника включен и тръгна към изхода, като продължаваше да подслушва разговора.

Хубаво беше поне веднъж да има предимство.

 

Криста Магнусен седеше пред отворен лаптоп в една стая до банкетната зала и изучаваше с лек интерес замръзналото на екрана изображение. Мъжът беше поразително красив, със стегнато тяло, черна коса и блестящи сини очи. По време на официалния обяд беше следила всички, които влизат в контакт с Ивар Карлсен. В ъгъла на залата имаше малка безжична камера, насочена към предната част на помещението. Нямаше звуков сигнал, но картината й даваше възможност да прекара всеки образ през софтуера за разпознаване на лица и да го сравни с базата данни на Гилдията.

Гледаше как лицето на мъжа се покрива със стотици отправни точки и се зарежда в мрежата. Секунди по-късно екранът примигна в червено и изписа дума и под нея оперативен код.

Думата я накара да изстине.

Сигма.

Оперативният код също й беше познат.

Да се ликвидира на място.

Криста включи камерата да приема в реално време и се наведе към монитора. Мъжът беше изчезнал.

 

Антонио Гравел имаше лош ден.

Стоеше в коридора с намерението да спре Ивар Карлсен след официалния обяд, да се опита за последен път да убеди кучия син да го включи в пътуването до Свалбард. Беше готов да предложи някакви отстъпки, дори да се подмаже, ако е необходимо. Но вместо това Ивар спря с американския сенатор. Антонио чакаше отстрани да го представят, но както обикновено мръсникът нарочно не му обърна внимание. Двамата се отдалечиха, като разговаряха оживено.

Едва си поемаше дъх от нанесената обида. Гневът му се смени със заслепяваща ярост. Обърна се ядосано и се блъсна в някаква жена, която забързано излизаше от една странична врата. Беше облечена с дълго кожено палто и с прибрана под шал коса. Бутна я толкова силно, че слънчевите очила на Версаче отлетяха. Тя сръчно ги улови и си ги сложи.

— Entshuldigen Sie bitte — извини се Антонио. Беше така стреснат и покрусен, че мина на родния си немски. Смущението му се засили и от чувството, че в жената има нещо познато.

„Коя…?“

Без да му обръща внимание, тя мина покрай него, погледна в банкетната зала и се завтече по коридора. Дългото до глезените палто се развяваше след нея. Явно закъсняваше за някаква среща.

Гледаше я как изчезва надолу по стълбището. Поклати раздразнено глава и тръгна в обратната посока.

И тогава си спомни.

Рязко закова и се обърна.

„Невъзможно!“

Сигурно беше сгрешил. Беше я виждал само веднъж, на една организационна среща във връзка с изследователския проект на „Виатус“ в Африка. Не си спомняше името й, но бе сигурен, че е същата жена. През по-голямата част от скучното събиране я беше гледал и я бе събличал с очи, въобразявайки си какво ли е да й го сложи.

Несъмнено бе тя.

Но нали трябваше да е мъртва, беше една от жертвите на клането в Мали. Не бе имало оцелели.

Продължи да се взира към стълбището. Какво правеше тук, при това жива и здрава? И защо се криеше, защо беше увила главата си?

Очите му се присвиха, когато бавно започна да осъзнава какво става. Гласеше се нещо. Нещо, което никой не би трябвало да знае, нещо свързано с „Виатус“. Години наред се бе мъчил да намери някакви кирливи ризи на Ивар, начин да подчини тоя кучи син на волята си.

И най-сетне подобна възможност май му се отваряше.

Но как да използва преимуществото си по най-добрия начин?

Обърна се. Вече беше започнал да крои замисъла си. Знаеше коя карта да изиграе най-напред. Мъжът, който беше изгубил сина си в онова клане. Сенатор Горман. Какво щеше да си помисли, ако научеше, че има оцелял от нападението и че Ивар го пази в тайна?

Тръгна си с мрачна усмивка.

Изведнъж денят стана далеч по-добър.

 

 

15:15

 

Пейнтър мина през прохода в стената на крепостта. Макар да бе малко след три следобед, на тези почти арктически ширини слънцето вече бе увиснало ниско над хоризонта. Пред него се разкри изглед към фиорда. Снегът белееше по покритите с патина оръдия, обърнати към морето и готови да защитят града от противникови кораби, макар че в момента на пристанището имаше само един луксозен лайнер.

Чайките се рееха с писъци в миришещия на дизел въздух. Пейнтър продължи покрай масивния корпус на лайнера към самия град. През последния час подслушваше непрекъснато разговорите на Ивар Карлсен. Благодарение на „бръмбара“ имаше добър шанс да научи повече подробности за изпълнителния директор, подробности, които можеха да се окажат безценни при утрешната среща.

Разговорите бяха предимно на светски теми, но въпреки това беше ясно, че Карлсен е твърдо решен да се заеме с належащите въпроси на глада и свръхнаселението. Бе изцяло посветен на реалните решения и практичността. Нямаше съмнение, че това бе мисията на живота му.

Освен това подслуша един интересен разговор за устойчивата на суша царевица, разработвана от „Виатус“ и изпитана в изследователската ферма в Мали. През последната седмица започнало масово снабдяване с растението по целия свят и това покачило цената на акциите на „Виатус“. Ивар обаче не беше доволен. Заяви, че отделът за биоинженерни проучвания на компанията продължава да разработва нови сортове с подобрени свойства — устойчива на насекоми пшеница, издръжливи на студ цитруси, неподдаваща се на плевели соя. Списъкът продължаваше и включваше рапица, от която ще може да се получи масло за производството на биоразлагаща се пластмаса.

Разговорът обаче завърши с по-мрачна нотка. Карлсен цитира Хенри Кисинджър. Думите му бяха в отговор на въпрос за пренасочването на вниманието на компанията от нефтохимията към генномодифицираните растения. Карлсен всъщност перифразира Кисинджър:

— Ако контролираш петрола, контролираш държави, но ако контролираш храната, контролираш всички хора на света.

Дали наистина вярваше в това?

След няколко минути Карлсен се бе качил в корпоративната лимузина и бе заминал за изследователския си комплекс извън Осло. Скритият микропредавател имаше ограничен обхват, така че засега Пейнтър трябваше да изостави подслушването. Нищо против. Думите на Карлсен за отдела му за биоинженерни проучвания бяха подпалили огън в Пейнтър. Едва усещаше студа, докато вървеше в сянката на големия кораб и си пробиваше път между хората около подвижното мостче.

Трябваше да се подготви за друга страна на разследването, страна, която щеше да изисква повече прикритост.

Докато минаваше между пътниците, пред него се изпречи някакъв едър тип с канадка. Пейнтър забеляза в последния момент предстоящия сблъсък и инстинктивно се дръпна настрани. Внезапна болка опари хълбока му.

Извъртя се и забеляза сребристия проблясък на ножа в отпуснатата ръка на мъжа. Ако не се беше измъкнал в последния момент, острието щеше да се забие право в корема му. Не можеше да разчита късметът му да се повтори. Мъжът отново го приближаваше.

Никой не бе забелязал атаката.

Пейнтър грабна фотоапарата от врата на един нищо неподозиращ турист, хвана ремъка, замахна и фрасна с тежкия „Никон“ нападателя си по ухото. Докато мъжът залиташе, Пейнтър скочи към него, омота ремъка около китката му и използва хватката, за да го удари в ребрата и да го стовари на земята.

Мъжът рухна по лице върху цимента. Някаква кост на заклещената му ръка изпука. Ножът се плъзна по земята.

Разнесоха се викове. Пейнтър се претърколи върху проснатото тяло, за да хване изпуснатото оръжие, но преди да се добере до него, ножът внезапно подскочи и с рязко съскане се понесе по леда като ракета. Пейнтър се поколеба — познаваше това смъртоносно оръжие.

Армейски инжекционен нож.

В дръжката му имаше капсула сгъстен газ, който го правеше два пъти по-опасен. След като наръга жертвата си, нападателят можеше да натисне бутон, да вкара студен въздух с обем колкото баскетболна топка в корема и да направи органите на пихтия. Подобен нож можеше да убие и мечка с един удар.

Задвижваният от сгъстения въздух нож полетя между гората крака и обувки. На кея настана истински хаос. Някои хора избягаха; други се струпаха да видят какво става.

— Този тип ми открадна фотоапарата! — извика някой.

Екип от охраната на кораба тичаше надолу по мостчето. Други си пробиваха път през тълпата.

Пейнтър притисна с длан хълбока си и се хвърли в бушуващия хаос. Дебелото палто и извъртането в последния миг бяха спасили живота му. Въпреки това горещата кръв напираше между пръстите му. Хълбокът му гореше. Не биваше да го хванат. Но това не беше единственото, за което трябваше да се тревожи. Докато тичаше, държеше тълпата под око.

Сам ли беше нападателят?

Малко вероятно.

Докато се препъваше през пътниците и туристите, оглеждаше лицата около себе си и следеше ръцете на хората. Колко други се бяха маскирали като първия, бяха се смесили с тълпата и пазеха този изход от Акершхус?

Едно бе сигурно. Това не беше случайно нападение. Нападателят бе въоръжен с армейски инжекционен нож. Някой беше разбил прикритието му по някакъв начин. И беше поставил в района на крепостта свои хора.

Трябваше да се махне от пристанището, да се отдалечи колкото се може повече от засадата. Тълпата започна да оредява и скоро той се озова в парка до кея. Снегът хрущеше под краката му. Зад Пейнтър оставаха яркочервени капки — диря, която лесно можеше да се проследи.

Беше се отдалечил на петдесетина метра, когато друг мъж с канадка прескочи ниската ограда и забърза към него. Дотук с потайностите. Пейнтър се обърна и побягна към боровата горичка в задната част на парка. Трябваше да намери прикритие.

 

Убиецът следваше прясно оставените в снега следи. Тичаше приведен, стиснал ножа в лявата си ръка. Стигна горичката и продължи по следата, като същевременно се оглеждаше. Под дърветата пътеката стана по-сумрачна, но не дотам, че да изгуби дирята. Никой не беше минавал оттук след бурята. Само едни следи нарушаваха девствената чистота на снега.

Наред с капчици кръв.

Следите вървяха на зигзаг между дърветата. Явно мишената се страхуваше от огнестрелно оръжие и бе взела мерки. Това бе излишна загуба на сили.

Убиецът стигна до малка полянка и спря. Следите минаваха право през нея. Жертвата явно беше зарязала предпазливостта и се опитваше да стигне до градските улици зад парка. Убиецът стисна по-здраво ножа и се втурна напред.

Един нисък клон от съседния бор неочаквано се изметна и го удари през пищялите със силата на таран. Краката му излетяха назад и убиецът падна по лице в снега. Преди да мръдне, нещо тежко се стовари отгоре му и изкара и малкото останал въздух в дробовете му.

Осъзна грешката си. Жертвата се бе върнала през гората, бе се скрила зад бора и му бе устроила засада.

Това бе последната му грешка.

Една ръка сграбчи брадичката му. Другата прикова врата му за земята. Рязко дръпване. Вратът му се счупи. Болката избухна, сякаш някой бе отворил черепа му. После настъпи мрак.

 

 

17:34

 

— Не мърдайте — сгълча го Монк. — Остава ми само още един шев.

Пейнтър седеше по боксерки на ръба на ваната. Усети как иглата пронизва плътта му. Анестетичният спрей само притъпяваше остротата на болката. Поне Монк работеше чевръсто. Вече бе почистил раната беше му бил профилактично антибиотик и с няколко последни сръчни движения с иглата затвори десетсантиметровия разрез в левия хълбок на Пейнтър, непосредствено под гръдния кош.

Монк пусна инструментите в стерилния медицински пакет на пода на банята, взе марля и лепенки и докато превързваше Пейнтър, попита:

— И сега какво? Продължаваме ли по плана?

След атаката Пейнтър избяга в града и изгуби още няколко минути, за да се увери, че не го следят. После се обади на Монк. За всеки случай нареди да сменят хотела и да се настанят в друг, под други имена. И сега бяха в новия хотел.

— Не виждам причина да го променяме — рече Пейнтър.

Монк кимна към раната.

— Аз пък виждам десетсантиметрова причина.

Пейнтър поклати глава.

— Бяха доста небрежни. Който и да е зад нападението, явно го е подготвил набързо! Явно са ме забелязали по някакъв начин, но не мисля, че това ни излага на по-голяма опасност.

— И все пак в момента сме доста изложени.

— Това просто означава, че отсега нататък трябва да сме още по-предпазливи. Ще се наложи да не се набивам на очи. С други думи, за теб и Крийд ще има повече работа.

— Значи довечера все пак ще идем да проучим онзи изследователски център?

Пейнтър кимна.

— Ще ви следя по радиото. Никакви своеволия. Промъквате се, влизате в сървърите им и се разкарвате.

Операцията беше проста. Благодарение на източниците на Кат Брайънт разполагаха с идентификационни карти, електронни ключове и подробни планове на центъра на „Виатус“. Щяха да влязат в него след полунощ, когато повечето служители ги нямаше.

Джон Крийд влезе забързано в банята. Беше облечен в лабораторна престилка с логото на „Виатус“ на джоба. Явно пробваше маскировката си.

— Сър, телефонът ви звъни.

Пейнтър протегна ръка и взе апарата. Погледна екрана и се намръщи. На него бе изписан номерът на генерал Меткаф. Защо ли се обаждаше? Беше решил да не докладва на Вашингтон за случилото се, докато не научи повече подробности. Да сложи край на операцията преди началото й нямаше да е от полза за никого.

Особено за Пейнтър.

Отвори телефона.

— Генерал Меткаф?

— Директор Кроу. Предполагам, че все още се настанявате, затова ще бъда кратък. Току-що ми се обади сенатор Горман. Много е обезпокоен.

Пейнтър се озадачи. Не беше направил нищо, с което да провокира сенатора.

— Преди половин час получил анонимно обаждане. От някой, който твърдял, че разполага с информация за клането в Африка. Обаждащият се казал, че знае за оцелял при атаката.

— Оцелял? — Пейнтър не успя да скрие изненадата си.

— Обаждащият се поискал да се срещнат в бара на хотела на сенатора. За да му даде повече подробности. Условието му е срещата да се проведе на четири очи.

— Не мисля, че това е разумно.

— Ние също. Именно затова искам да сте в онзи бар. Сенаторът знае, че в Осло вече има следовател от Министерството на отбраната. Той лично поиска да бъдете там. Няма да се набивате на очи и ще се намесите единствено при необходимост.

— Кога е срещата?

— В полунощ.

„Защо ли не се учудвам?“

Пейнтър завърши разговора и подхвърли телефона на Крийд.

— Какво има? — попита Монк.

Пейнтър обясни, което накара Монк само да се намръщи още повече.

Крийд изрече опасенията, които споделяха всички:

— Може да е капан. Може да се опитват да ви накарат отново да излезете на открито.

— Ще трябва да отложим операцията във „Виатус“ — предложи Монк. — И да дойдем с вас като подкрепление.

Пейнтър обмисли варианта. Монк от доста време не беше работил на терен, а Крийд имаше още жълто около устата. Би било рисковано да ги прати сами в изследователския център. Загледа се в Монк, претегляше плюсовете и минусите.

Монк сякаш разчете мислите му.

— Можем да се справим, сър, ако това ви тревожи. Хлапето може и да е зелено, но ще си свършим работата.

Пейнтър долови увереността в гласа му. Въздъхна и се отказа да задълбава повече в ситуацията. Не се намираше зад бюрото си във Вашингтон. Това беше теренна работа. Трябваше да се доверява на инстинкта си. А инстинктът му казваше, че нещата главоломно излизат извън контрол.

Не можеха да си позволят да се бавят.

— Придържаме се към графика — заяви той твърдо, за да спре всякакви опити за възражение. — Трябва ни достъп до сървъра. От днешното нападение е ясно, че някой е станал и по-дързък, и по-разтревожен. Лоша комбинация. Не можем да им позволим да попречат. Затова тази нощ ще трябва да се разделим.

Крийд изглеждаше загрижен, но не за себе си.

— Сър, ами ако ви нападнат пак?

— Не се безпокой. Вече направиха безплатния си опит. — Пейнтър се пресегна към умивалника и вдигна инжекционния нож, който бе взел от убиеца в парка. — Тази нощ аз ще съм ловецът.

 

 

18:01

 

Сгушена в палтото си от лисича кожа с качулка Криста вървеше по централната алея на парка Фрогнер в западната част на Осло. Имаше апартамент с изглед към заснежения парк, но вече не издържаше да чака вътре.

Слънцето беше залязло и температурата рязко спадна.

Паркът беше изцяло неин.

Продължи през градината със скулптурите. Топлият й дъх излизаше на пара от устата й.

Около нея бяха пръснати повече от двеста скулптури, създадени от норвежкото национално съкровище Густав Вигеланд. Повечето представляваха голи каменни фигури, замръзнали в различни комбинации и изкривени пози. Бяха покрити със сняг, сякаш някой бе наметнал отгоре им парцаливи бели наметала.

Централната скулптура се намираше в най-високата част на парка и се осветяваше през нощта. Наричаше се Монолитът. На Криста винаги й бе приличала на нещо от Дантевия „Ад“, особено нощем. Може би именно затова сега бе привлечена към нея.

Скулптурата представляваше кръгла кула с височината на четириетажна сграда, изработена от един-единствен гранитен блок. Цялата й повърхност представляваше гърчеща се маса преплетени и извиващи се човешки тела, мрачна каменна оргия. Скулптурата би трябвало да символизира вечния цикъл на човешкото съществуване, но на Криста й приличаше по-скоро на масов гроб.

Взираше се нагоре към нея. Знаеше какво предстои.

„Онова, което ще отприщим…“

Потръпна в топлата си дреха и загърна по-плътно качулката около шията си. Трепереше не от угризения, а от мащабите на онова, което предстоеше. Вече беше започнало, началото му бе поставено преди повече от десетилетие, но след още няколко дни връщане назад нямаше да има. Светът щеше да се промени и тя бе изиграла основна роля във всичко това.

Но не бе действала сама.

Телефонът в джоба й завибрира. Криста пое дълбоко дъх и издиша бяло облаче пара. Днес се бе провалила. Какво щеше да е наказанието й? Погледът й обходи тъмния парк. Дали вече приближаваха? Смъртта не я плашеше. Най-много я ужасяваше, че ще я извадят от играта сега, точно в последния момент. При цялото си желание да се представи по-добре бе действала прибързано. Трябваше да се свърже с началниците си, преди да се опита сама да се справи с оперативен агент на Сигма.

Извади телефона и го пъхна под качулката си.

— Да?

Беше сама в парка и не се налагаше да се притеснява, че някой може да подслушва. Освен това сигналът на сателитния телефон бе криптиран. Криста се приготви за онова, което й предстоеше.

И все пак не бе готова за гласа, който чу. И последната капчица топлина изтече от нея. Сякаш бе излязла гола в парка.

— Жив е — спокойно каза гласът. — Не биваше да го допускаш.

Бе затаила дъх и не можеше да отговори. Бе чувала този глас само веднъж в живота си. Това беше след приемането й, след бруталното посвещаване, при което трябваше да избие цяло семейство, в това число и новороденото им бебе. Венецуелският политик поддържаше едно разследване срещу френска фармацевтична компания, което трябваше да бъде прекратено. Самата Криста бе получила куршум в крака от един от телохранителите му, но успя да се измъкне, без да остави следи. Не намериха дори капчица кръв.

Докато се възстановяваше, бе получила обаждане и поздравление.

От мъжа, който сега беше на телефона.

Казваха, че е един от лидерите на Гилдията — от онези, за които се говореше единствено като за Ешелона.

Накрая успя да си възвърне дар слово.

— Сър, поемам пълната отговорност за провала.

— И предполагам, че си се поучила от грешката си. — Тонът си оставаше все така спокоен. Криста не можеше да определи дали човекът от другата страна е ядосан, или не.

— Да, сър.

— Оттук нататък оставяш нещата на нас. Вече са предприети мерки. Има обаче нов проблем, който е по-належащ от душещите копои на Сигма. Проблем, който ти би решила най-добре.

— Сър?

— Някой знае, че има оцелял от клането в Мали. И тази нощ има среща със сенатор Горман.

Пръстите на Криста се стегнаха около телефона. Как е възможно? Беше действала толкова внимателно. Мислите й препуснаха през последните няколко дни. Беше се крила много добре. Ужасът й се смеси с гняв.

— Тази среща не бива да се състои — предупреди я гласът и й даде подробностите около среднощното рандеву.

— А сенаторът?

— Не е от значение. Ако научи, преди да осуетиш срещата, елиминирай го. Не бива да оставяш никакви следи.

Криста го знаеше много добре.

— Колкото до операцията в Англия — продължи гласът, — всичко ли е подготвено там?

— Да, сър.

— Знаеш колко е важно да намерим ключа към Книгата на Страшния съд.

Знаеше. Погледна гърчещите се тела на Монолита. Ключът можеше или да ги спаси, или да ги прокълне.

— Имаш ли доверие на човека си там? — попита гласът.

— Разбира се, че не. Доверието никога не е от значение. Важни са единствено властта и контролът.

Този път в гласа се доловиха весели нотки.

— Добре си научила урока си. — Връзката прекъсна. Но не и преди Криста да чуе последните тайнствени думи — Ешелонът те следи.

Криста остана неподвижна пред Монолита с долепен до ухото телефон. Отново потръпна — от облекчение, от ужас, но най-вече от сигурност.

Не биваше да се провали.