Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (37)

32.

14 октомври, 16:15

Клерво, Франция

 

Криста оцени по достойнство смаяните им физиономии. Особено изражението на азиатката. Дори през кръвта яростта й блестеше към Криста като пламък. Гневът й само я стопли още повече. Този момент почти оправдаваше всички трудности, през които се бе наложило да мине, за да стигне дотук.

Почти.

— Не си предполагала, че си единствената ми връзка тук, нали? — спокойно попита Криста. — Какво е доверието без мъничко допълнителна застраховка?

Уолас застана до нея с карабина в ръце.

Криста го побутна с лакът.

— С Уолас бяхме чудесен екип от самото начало. Още откакто откри онази патогенна гъба. Професорът също бе така добър да ни предупреди за предателството на отец Джовани. Свещеникът трябваше да внимава повече пред кого се изповядва.

От гърдите й се изтръгна кратък смях, неволен, породен от смесицата въодушевление и огромно облекчение. Потисна го и се ядоса на моментната си слабост. Гневът се настани вместо него и й помогна да се овладее.

Успокои гласа си и погледна Уолас.

— Какво става с ключа? Тук ли е?

Уолас се ухили.

— Да, успяхме да го намерим. В ей онова гърне е.

Грей Пиърс отстъпи крачка назад.

— Имахме уговорка.

Криста нямаше време за подобни глупости и наивност.

— Хатаб, вземи го.

И за да предотврати евентуални неприятности, насочи пистолета към италианката. На Грей не му оставаше друго освен да предаде каменната ваза.

Всъщност Хатаб им остави нещо в замяна. Както му бе заповядала Криста, той постави стоманения куфар на пода и се върна при нея с ключа.

Грей погледна куфара. По изражението му личеше, че вече се досеща за съдържанието му.

— Запалителна бомба с кинетични заряди — обясни Криста. — Нова китайска разработка. Гори много дълго. И развива достатъчно висока температура, за да стопи тухлите на стените. Нищо не оставя след себе си.

Грей пристъпи напред и се примоли:

— Поне вземете Рейчъл със себе си. Имайте поне толкова чест.

Криста поклати глава и усети странното бодване на уважение към този човек. Заедно с мъничко тъга. Разпозна болката в очите му наред с източника, от който извираше тя. Дали някой би направил подобна жертва за нея?

Въздъхна нетърпеливо и му предложи единствената утеха, която можеше.

— Боя се, че от това няма да излезе нищо добро. Не бях напълно откровена. Отровата, която Уолас остави в пощенската кутия за Сейчан, няма противоотрова. Стопроцентово смъртоносна е. Тя сигурно вече усеща действието й. Смъртта тук ще е по-бърза и по-безболезнена.

Извърна поглед от невярващото му изражение. Италианката зарови лице в гърдите на Грей.

— Да вървим — каза Криста на Хатаб. — Погрижи се твоят човек да взриви входа на тунела, преди да се евакуираме.

Беше приключила тук.

Всъщност почти приключила.

Обърна се и насочи пистолета към Уолас. Очите му се разшириха. Криста дръпна спусъка и го простреля в корема. Той не извика, само изпъшка и падна по задник.

Лицето му се изкриви в болезнена маска, докато се подпираше на една ръка.

— Не знаеш какво правиш!

Тя сви рамене и се прицели в главата му.

— Аз съм от Ешелона — ядно изрече той.

Криста замръзна стреснато. Помъчи се да проумее чутото. „Нима е възможно?“ Малцина бяха живите, които изобщо бяха чували това име.

Не свали пистолета. Беше неуверена, но едно знаеше със сигурност. Единственият начин да се изкачиш в йерархията на тази организация бе да има свободни места по върха.

Дръпна спусъка.

Главата на Уолас рязко се отметна назад, после напред. Той рухна на пода.

Криста се обърна и тръгна към тунела. Не очакваше реакции от страна на останалите. Заповедта й бе да убие всички.

„Всички“, припомни си тя.

— Да вървим!

Забърза с хората си нагоре. Хатаб я следваше плътно с каменната ваза под мишница. Слънчевата светлина в края на тунела ги привличаше към себе си. Купчината натрошени камъни край взривената врата беше последното препятствие към свободата.

Искаше да се махне оттук веднага щом излезе на повърхността. Затворът ставаше твърде горещо място. Отвсякъде ехтяха изстрели.

Всички заедно се измъкнаха от мрака. Трябваха й няколко мига да си даде сметка колко се е засилила стрелбата. Осъзна опасността едва когато Хатаб рухна на коляно, а после се строполи настрани.

Половината от лицето му беше изчезнала. Каменната ваза се търкулна от мъртвите му ръце в обляната от слънчевите лъчи градина.

Още от хората й изпопадаха на земята. Криста се метна зад най-близката колона.

Войната беше стигнала до тях.

Гръм и пламъци в небето привлякоха вниманието й. Видя как един от хеликоптерите им експлодира в огнено кълбо, дим и горящи останки. Машината се завъртя и се удари в земята.

Сърцето й заби лудо.

„Какво става?“

И тогава видя в другия край на градината онези, които стреляха, които бяха устроили засада на екипа й. Мъже във френски военни униформи. И нещо повече — позна човека, който ги водеше.

„Невъзможно!“

Онзи проклет индианец.

Пейнтър Кроу.

Сърцето й биеше лудо — не от страх, а от ярост, която пропъждаше всякакъв разум. Бръкна в джоба си и натисна копчето. Земята под краката й се разлюля от експлозията.

Нямаше спасение за хората й.

Криста се възползва от суматохата и дима и се скри в сенките. Не се заблуждаваше. Беше хваната в капан в затвора, екипът й бе смазан, всичко бе изгубено. Оставаше й само една цел. Беше си обещала нещо, преди да напусне Норвегия. И смяташе да изпълни обещанието си.

 

 

16:20

 

Престрелката спря толкова внезапно, колкото беше започнала.

Групата на Пейнтър бе изненадана от внезапната поява на противника, който се измъкна от някаква дупка в земята. Екипът му не бе забелязал скрития в сенките на взривения участък тунел.

Но вече бе паднал и последният неприятел.

Френските войници се пръснаха в градината с готови за стрелба оръжия. Движеха се бързо и решително.

Пейнтър изостана. Пое треперливо дъх и се огледа. Къде бяха Грей и другите?

Монк вървеше към него от покритата алея. Дулото на карабината му още димеше. Изражението му си оставаше мрачно. Безпокоеше се за приятелите си.

Единственото предупреждение бе мярнала се сянка. Някаква жена изскочи от тясната врата вдясно на Пейнтър. Озова се на една крачка разстояние от него и насочи към гърдите му пистолет.

Стреля четири пъти.

Изстрелите изтрещяха като гръмотевици.

Само един куршум одраска рамото на Пейнтър. Точно когато жената стреля, някой го бутна настрани.

Той залитна и се извъртя.

И видя как куршумите се забиват в Джон Крийд. Младокът падна по гръб в градината.

Жената изкрещя и се обърна към Пейнтър, насочи пистолета към лицето му. Той се хвърли към нея. Беше извадил ножа от кубинката си и я прободе дълбоко в корема.

Жената беше добре обучена. Не обърна внимание на болката и опря пистолета под брадичката му. Очите й казваха всичко. Острието не можеше да й попречи да го убие.

— Това май е твое — свирепо каза Пейнтър и натисна копчето на армейския инжекционен нож.

Експлозията на сгъстения газ изпълни корема й, направи на пихтия и замрази за миг вътрешностите й. Шокът и болката я парализираха моментално.

Пейнтър я блъсна с две ръце. Тя полетя назад и рухна по гръб. Устата й се отвори в безмълвен писък — след което тялото й се отпусна. Бе мъртва.

Монк се втурна покрай Пейнтър в градината.

— Крийд!

Пейнтър го последва.

Крийд лежеше по гръб. Кръвта течеше от устата му и правеше мехурчета от трите дупки в гърдите му. Очите му бяха огромни. Знаеше какво предстои.

Монк се отпусна на колене до него. Смъкна якето си, смачка го на топка и притисна раните.

— Дръж се!

Всички знаеха, че нищо не може да се направи. Кръвта образуваше разширяваща се локва върху отъпканата земя. Куршумите явно бяха с кухи върхове, които се пръсваха при удар.

Крийд потърси ръката на Монк и я стисна с все сили. Монк сложи другата си ръка върху нея.

— Джон…

Крийд издиша за последен път. Ръката му се изплъзна. Монк се опита да я хване отново, сякаш това можеше да помогне, но очите на младока вече бяха безжизнено изцъклени.

— Не — простена Монк.

Пейнтър се наведе, за да се опита да го успокои, но в същия момент се разнесе нов шум. Идваше от димящата дупка.

От нея изпълзяваха хора, кашляха и се олюляваха.

Един от тях се огледа, след което се запрепъва към градината.

— Грей…

 

 

16:22

 

Разполагаха само с няколко секунди.

Грей знаеше, че жената ще задейства запалителния заряд веднага щом излезе навън. Затова когато и последният войник изчезна в тунела, спринтира към келтския кръст и завъртя колелото му. Монасите би трябвало да са направили някакъв механизъм, който отново да скрива гробовете.

Напълно естествено предположение.

Завъртиш ли колелото, завърташ плочите.

Оказа се прав.

Завъртането на колелото обърна гробовете надолу, а спиралите — обратно нагоре.

Докато плочите се въртяха, Грей извика на Ковалски да хвърли бомбата куфар в отвора. Не беше сигурен дали това ще ги предпази достатъчно, но нямаха друг избор. След това всички избягаха до стената и се проснаха по корем на пода.

От експлозията кръглите плочи на пода подскочиха върху пламъците, след което се стовариха долу. Димът беше задушаващ, но тунелът изигра ролята на комин и изсмука по-голямата част.

Оставаше опасността от огнения ад долу.

Пламъците стопяваха камъните под тях. Бронзовата спирала заблестя през димната завеса.

Грей извика на всички да се оттеглят в тунела.

Приклекнал в прохода, той чу изстрелите на повърхността, след което стрелбата внезапно спря.

Не знаеше какво става. Чу още няколко изстрела, след което някой извика. Познаваше този глас. Едва не се разтрепери от облекчение.

„Монк!“

Жегата се усили още повече и Грей поведе останалите нагоре. Навсякъде лежаха трупове. Обкръжиха ги френски войници. Грей се запрепъва към градината.

— Това са наши хора! — извика Пейнтър и тръгна напред.

Грей се мъчеше да проумее какво прави шефът му тук, как би могъл да е на това място. Но обясненията можеха да почакат. Огледа се и забеляза познатия каменен съд със златен похлупак, търкулнал се до един храст.

Канопът.

Втурна се с облекчение към него, падна на колене и го вдигна.

Капакът беше на мястото си.

Пейнтър се приближи.

— Това е ключът на Страшния съд — обясни Грей.

— Пази го. — Пейнтър се обърна към Сейчан. Не изглеждаше изненадан, че я вижда.

Сейчан отвърна на погледа му и поклати глава.

— Трябваше да опитаме — загадъчно и каза той.

— Но все пак беше провал. Предупредих ви от самото начало, че Гилдията никога вече няма да ми се довери напълно. — Сейчан му обърна гръб и загледа единствената жертва, която не бе успяла наистина да се спаси. — А и аз не трябваше да се доверявам на Гилдията.

Рейчъл стоеше вцепенена, вдигнала лице към небето. Всички бяха свободни, само тя оставаше в капан.

Краката й трепереха.

Жегата, стресът — всичко това бе прекалено много за тялото й.

Все така обърната към слънцето, Рейчъл се свлече на земята.

 

 

22:32

Троа, Франция

 

Няколко часа по-късно Грей седеше на пейка в коридора до болничната стая на Рейчъл. Монк и френският интернист бяха вътре. Рейчъл бе сложена на системи и я тъпчеха с коктейл антибиотици. Макар вече да бе извън опасност, се беше разминала на косъм. Наложи се да я евакуират до болницата с хеликоптер.

Но поне вече беше отново в съзнание.

Грей докосна превръзката на главата си. Раните му бяха почистени, зашити и бинтовани. Но знаеше, че ще мине още доста време, за да заздравеят.

По-нататък в коридора се отвори врата и Сейчан излезе от стаята си. Беше с болнична нощница и държеше пакет цигари. Огледа се — явно се чудеше дали може да пуши в болница. Обърна се към Грей и за момент замръзна.

Сякаш не знаеше какво да прави. Грей подозираше, че вече ще й се наложи да свикне с това положение. Гилдията щеше да я преследва. В Щатите все още имаше заповед за залавянето й. Пейнтър трябваше да използва всичките си умения, за да запази присъствието й в тайна.

Но не можеха да крият вечно.

Никой от тях.

Грей потупа мястото до себе си.

Няколко секунди Сейчан остана неподвижна, но най-накрая тръгна към него. Половината й лице беше бинтовано. Не седна. Остана права, със скръстени на гърдите ръце. Очите й бяха леко изцъклени от морфина. Загледа се към вратата на Рейчъл.

— Не я отрових — прошепна дрезгаво. Не беше добре да говори толкова скоро след операцията. Но Грей знаеше, че трябва да го направи.

— Зная — каза той. — Имала е двустранна пневмония. Прекалено дълго под дъжда, прекалено голям стрес, вирусна инфекция.

Сейчан се отпусна на пейката.

Пейнтър вече беше обяснил по-голямата част от историята. Преди месец се свързал със Сейчан, като я проследил с помощта на импланта. Тя не беше открила устройството сама. Всъщност, по думите на Пейнтър, била шокирана, ядосана и наскърбена от предателството, когато й разкрил какво са направили с нея. Предложил й обаче възможност, убедил я да работи за него, да се опита за последен път да се внедри в Гилдията. Пейнтър беше използвал и издадената заповед да бъде задържана и разпитана. Знаеше, че тя все още му предлага най-добрия шанс да открие кой ръководи Гилдията.

Сейчан се бе съгласила и бе изчакала да се появи мисия, която да я докаже пред Гилдията, за да се опита отново да влезе в организацията. Не бе подозирала, че това ще я въвлече в конфликт с Грей. Но вече била приела условията и нямало връщане назад.

— Трябваше да поддържам заблудата — каза Сейчан, имаше предвид както отравянето, така и цялостното си поведение. — Смених термосите в Хоксхед. Престорих се, че отравям Рейчъл, но след това унищожих биотоксина. Знаех, че следят всяко наше движение. Телефонът ми също беше под наблюдение. А освен това имах и подозрения относно Уолас Бойл.

Грей си помисли, че тези подозрения нямат толкова общо с нещо доловено у професора, колкото с обичайната й параноя, но в конкретния случай тя се беше оказала напълно на място.

— Едва когато стигнахме Франция и се разделихме, имах шанс да се измъкна от Уолас и да открадна телефон за еднократна употреба. След като премахнах убийците в гората…

— Си се обадила на Пейнтър. Разбрала си, че мисията ще бъде провалена, и си го уведомила.

Тя кимна.

— Нямах друг избор, освен да разваля прикритието си. Трябваше ни помощ.

„И тя дойде“.

По време на разговора им Пейнтър й казал да продължи ролята си. Уолас все още бил неизвестна величина, броят на смъртните случаи в Средния запад продължавал да расте и светът се нуждаел от ключа. Дори това да означавало да остане в леговището на дявола.

Мълчанието между двамата се проточи. Беше неловко и напрегнато. Сейчан въртеше пакета цигари и сякаш всеки момент щеше да побегне.

Накрая Грей отново зачекна въпроса, който вече беше повдигал.

— Преди доста време ми каза, че си от добрите, че наистина работиш против Гилдията като двоен агент. Вярно ли е това?

Тя дълго време не откъсна очи от пода, после го погледна. В гласа й се промъкнаха сурови нотки.

— Какво значение има вече?

Грей я наблюдаваше внимателно. Погледът му бе твърд като нейния. Опита се да прочете мислите й, но тя беше като стена. В миналото, когато пътищата им се пресичаха, тя в крайна сметка му беше помагала. Методите й бяха брутални — като убийството на венецианския уредник, — но кой беше той, че да я съди? Не беше на нейно място. Долавяше в нея море от самота, от тежък живот на ръба на оцеляването, на малтретиране, което бе немислимо за него.

Отварянето на вратата го спаси от необходимостта да отговаря. Монк излезе в коридора, следван от лекаря. Погледът му се плъзна от Грей на Сейчан. Напрежението между двамата сигурно се усещаше като студен фронт.

Монк махна на доктора за довиждане и посочи вратата.

— Уморена е, но можеш да я видиш за няколко минути… но само за няколко. И не знам дали си чул, но вуйчо й е излязъл от кома. Събудил се днес сутринта. И нямал спиране, доколкото разбрах. Както и да е, мисля, че добрата новина доста й помогна да се съвземе.

Грей стана.

Сейчан също се изправи, но понечи да тръгне към собствената си стая.

Грей я спря с докосване по ръката. Тя видимо трепна.

— Защо не дойдеш и ти?

Сейчан продължи да гледа някъде по коридора.

Пръстите на Грей се свиха около ръката й.

— Длъжница си й. Прекара я през същински ад. Просто поговори с нея.

Тя въздъхна, приемаше предложението му като наказание. Остави се да я отведе до вратата. Грей нямаше намерение поканата му да прозвучи като укор, но поне я накара да направи нещо.

Сейчан достатъчно дълго бе стояла отстрани.

Рейчъл седеше в леглото си. Усмихна се, когато позна Грей, но в очите й проблеснаха гневни пламъчета, когато видя кой върви след него. Усмивката й изчезна.

— Как си? — попита той.

— Е, поне не съм отровена.

Сейчан знаеше, че хапливият отговор е насочен към нея, но го прие без коментар. Мина покрай Грей и седна до леглото.

Рейчъл се извърна.

Сейчан седеше мълчаливо, пръстите й докосваха таблата на леглото. Не каза нито дума. Просто седеше и чакаше мълчаливият гняв на Рейчъл да отмине. Рейчъл бавно отпусна глава върху възглавницата. Едва тогава Сейчан прошепна — без разкаяние, без хлад, с напълно равен глас:

— Съжалявам.

Грей се смълча. Предполагаше, че Сейчан има нуждата да произнесе тази дума точно толкова, колкото Рейчъл искаше да я чуе. След това двете заговориха колебливо и тихо помежду си. Грей отстъпи към вратата. Знаеше, че няма място в този разговор.

Монк седеше на пейката в коридора. Грей се настани до него. Приятелят му държеше мобилния си телефон.

— С Кат ли разговаря? — попита Грей. Монк бавно кимна.

— Още ли ти е ядосана, че си се забъркал в неприятности?

Монк кимна по същия начин. Няколко секунди седяха така. Накрая Грей пак наруши мълчанието. Познаваше добре приятеля си.

— Как я караш?

Монк въздъхна. Отново се възцари мълчание, преди да отговори. Думите му бяха спокойни, но криеха огромната му болка.

— Беше добро хлапе. Трябваше да го наглеждам повече.

— Но не би могъл…

Монк го прекъсна — не гневно, само уморено:

— Знаеш ли, още не съм готов да говоря за това. Грей уважи чувствата му. Поседяха още малко, без да кажат нищо. Мълчаливата компания беше достатъчна и за двамата.

След известно време в коридора се чу познато подсвиркване и се появи Ковалски. Незнайно как се бе изхитрил да мине през всичко станало без нито една драскотина, но от съображения за сигурност също бе настанен в болницата.

Докато се клатеше към тях, Грей видя, че държи нещо в ръчището си. Щом ги забеляза, Ковалски забързано го скри зад гърба си. Грей си спомни интереса, който беше проявил партньорът му в Хоксхед.

— Носиш подарък за Рейчъл? — попита Грей, когато гигантът се изравни с пейката.

Ковалски спря стеснително. Стеснително показа плюшеното мече. Беше бяло, пухкаво, облечено в униформа на медицинска сестра. Загледа се в него, после погледна към стаята на Рейчъл. Накрая изгледа Грей кръвнишки, бутна му играчката в ръцете и изръмжа:

— Разбира се.

И тежко се отдалечи. Вече не си подсвиркваше.

— Какво беше това? — попита Монк.

Грей се облегна назад.

— Знаеш ли, още не съм готов да говоря за това.