Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (12)

7.

11 октомври, 08:04

Осло, Норвегия

 

Ивар Карлсен гледаше как бурята набира сили от другата страна на фиорда. Обичаше суровото време и посрещаше с отворени обятия грубото преминаване на есента в зима. Леден дъжд и снежни вихрушки вече бяха обичайни за по-студените нощи. Повечето сутрини имаше скреж. Дори сега, докато се облягаше на старите камъни и се взираше през сводестия прозорец, усещаше студа по бузите си.

Стоеше на върха на кулата Мунк. Това бе най-високата точка на крепостта Акершхус, една от най-големите забележителности на Осло, построена през 13 век от крал Хакон V на източната страна на пристанището, за да защитава града. С времето била подсилена с ровове, бастиони и бойници. Кулата Мунк, на която се намираше в момента, бе издигната в средата на 16 век, когато към защитата на крепостта и замъка били добавени и оръдия.

Изправи се и положи ръка върху едно от старите оръдия. Студеният метал му напомни за дълга му, за отговорността да защити не само страната си, но и целия свят. Именно затова бе избрал тази крепост за мястото, където да се проведе тазгодишната Световна конференция по изхранването към ЮНЕСКО. Тя бе подходящ бастион срещу тревожните времена, които наближаваха. Един милиард души по целия свят бяха изправени пред недостиг на храна и той знаеше, че това е само началото. Срещата бе жизненоважна за света и за неговата компания — „Виатус Интернешънъл“.

Нямаше да позволи нищо да попречи на целите му — нито случилото се в Африка, нито дори онова, което ставаше във Вашингтон. Целите му бяха важни за световната сигурност, да не говорим за завещаното от собствените му предци.

През 1802 година, когато Осло все още се наричало Кристиания, братята Кнут и Артур Карлсен обединили дърводобивна компания с фабрика за барут и положили началото на нова империя. Богатството им станало легендарно и ги превърнало в истински индустриални барони. И още тогава двамата използвали състоянието си за добри дела. Основали училища, построили болници, направили подобрения в националната инфраструктура и — което е най-важното — съдействали за обновяването на бързо развиващата се страна. Именно затова нарекли компанията си „Виатус“ от латинските думи via, означаваща „път“, и vita, „живот“. За братята Карлсен „Виатус“ била „Пътят на живота“. Тя била въплъщение на вярата им, че крайната цел на индустрията е да направи света по-добър и че богатството трябва върви ръка за ръка с отговорността.

И Ивар смяташе да се придържа към този завет, продължаващ назад до самото основаване на Норвегия. Според преданията родовото дърво на Карлсен можеше да се проследи до първите викингски заселници, а корените му бяха преплетени с тези на Игдрасил, световното дърво в норвежката митология. Но Ивар знаеше, че тези твърдения са просто цветисти приказки, разказвани от старите му bestefar и bestemor, истории предавани от поколение на поколение.

Така или иначе, Ивар се гордееше с фамилната си история и със силните викингски традиции на Норвегия. Харесваше му това сравнение. Именно викингите бяха оформили северния свят, носейки се със своите кораби дракони през цяла Европа и Русия, стигнали дори до Америка.

Как може човек да не се гордее с това?

От високия си пост на кулата Ивар гледаше как буреносните облаци се трупат в небето. Преди обяд щеше да завали дъжд, който следобед щеше да се превърне в лапавица и може би довечера щеше да падне първият истински сняг. Зимата беше дошла по-рано тази година — още един знак за променящия се климат, с който природата си отмъщаваше за пораженията, нанесени й от човека. Това бе ответният й удар заради отровните отпадъци и повишаването на въглеродния двуокис в атмосферата. Нека другите разискват ролята на човека за глобалното затопляне. Ивар живееше в страна на ледници. Знаеше истината. Ледът и вечната замръзналост се топяха с рекордна бързина. През 2006 година норвежките ледници се бяха отдръпнали по-бързо, отколкото когато и да било.

Светът се променяше, топеше се пред очите му. Някой трябваше да се изправи и да защити човечеството.

„Дори този някой да е проклет викинг“, помисли си с мрачна усмивка Ивар.

Поклати глава. Ама че глупава мисъл. Особено на неговата възраст. Странно е как историята натежава повече на сърцето с напредването на възрастта. Ивар съвсем скоро щеше да отбележи шейсет и петия си рожден ден. И макар червената му коса отдавна да бе побеляла, продължаваше да я носи дълга до раменете. Освен това се поддържаше във форма и редовно упражняваше тялото си както в сауната, така и навън на вледеняващи температури, както например при това дълго и студено изкачване до върха на тази кула. С годините това ежедневие бе закалило тялото му, а лицето му бе като стара обработена кожа.

Погледна си часовника. Официално заседанието на ЮНЕСКО започваше утре сутринта, но имаше няколко организационни срещи, на които трябваше да присъства.

Когато тръгна да слиза от кулата, бурята вече пълзеше по фиорда. Подготовката в двора продължаваше. Въпреки че се канеше да завали, служителите подреждаха маси и навеси. За щастие повечето разговори и лекции щяха да се проведат във величествените стаи и банкетни зали в горната част на замъка Акершхус, а в средновековната църква бяха предвидени вечерни концерти, в които щяха да участват хорове от цял свят. Освен това военните музеи в крепостта — Музеят на норвежката съпротива и Музеят на Въоръжените сили — щяха да са готови за посетители, както и долните нива на самия замък, където гидовете щяха да водят туристите в стари тъмници и тъмни коридори и да разказват истории за призраци и вещици, които винаги бяха населявали тази мрачна твърдина.

Разбира се, реалната история на Акершхус бе не по-малко мрачна. През Втората световна война в крепостта се установили германците. Мнозина норвежци били измъчвани и избити между тези стени. А след това бе дошъл ред на нови съдебни процеси и екзекуции, в това число екзекуцията на прочутия предател и нацистки колаборационист Видкун Кислинг.

Спусна се от кулата и излезе в двора. Унесен в мисли за минало и настояще, не забеляза изпречилия се на пътя му дебел мъж и едва не се блъсна в него. Моментално разпозна Антонио Гравел. Генералният секретар на Римския клуб не изглеждаше много доволен.

И Ивар знаеше защо. Беше се надявал да стои настрана от него поне още няколко часа, но явно не бе писано да стане така. Двамата не се спогаждаха още откакто Ивар влезе в организацията му.

Римският клуб представляваше международен мозъчен тръст, съставен от индустриалци, учени, световни лидери и дори короновани особи. От учредяването му през 1968 година се бе превърнал в организация, включваща тридесет страни на пет континента. Основната цел на организацията бе да насочи вниманието към глобалните кризи, заплашващи да се появят в бъдеще. Бащата на Ивар бе един от основателите му.

След смъртта му Ивар бе заел неговото място и откри, че Римският клуб му допада както лично, така и на нуждите му. През изминалите години се чувстваше чудесно в тази организация и постепенно се издигна до лидерски позиции. В резултат на това Антонио Гравел се чувстваше застрашен и през последните месеци бе станал още по-непоносим.

Въпреки това Ивар си наложи да се държи топло и приветливо.

— А, Антонио. Нямам много време. Защо не повървиш с мен?

Антонио го последва през двора.

— Ще трябва да намериш време, Ивар. Аз позволих тазгодишната конференция да се поведе в Осло. Най-малкото, което можеш да направиш, е да изслушаш тревогите ми.

Ивар запази безизразна физиономия. Гравел не беше позволил нищо, а само го спъваше на всяка крачка. Беше искал срещата да е в Цюрих, където се намираше новият международен секретариат на клуба. Но благодарение на ловките си манипулации Ивар бе надхитрил генералния секретар и бе нагласил нещата така, че конференцията да се проведе в Осло. Основната причина за това бе специалната екскурзия, която бе уредил за последния ден и в която щяха да участват единствено най-видните участници в конференцията.

— Като генерален секретар на Римския клуб мисля, че е напълно редно да съм сред онези, които ще ходят до Шпицберген — притисна го Антонио.

— Разбирам, Антонио, но се боя, че това е невъзможно. Трябва да разбереш колко деликатна е природата на онова място. Ако зависеше от мен, много щях да се радвам на компанията ти, но не аз, а норвежкото правителство ограничи броя на посетителите на Свалбард.

— Но… — Антонио с все сила се мъчеше да намери подходящ аргумент.

Ивар го остави да се пече на бавен огън. На „Виатус“ бе струвало цяло състояние да уреди корпоративни самолети, за да откара елита на конференцията до далечния Шпицберген в Северния ледовит океан. Целта на пътуването бе неофициална обиколка на Световното зърнохранилище Свалбард. Огромният подземен резерв бе построен да съхранява и да запази семената на света, и по-точно семената на културни растения. Намираше се дълбоко в недрата на онова вечно замръзнало и негостоприемно място, за да оцелее в случай на глобална катастрофа, независимо дали природна, или друга. Ако подобно нещо се случеше, замразените и погребани семена щяха да бъдат запазени за един бъдещ свят.

Именно затова Свалбард си бе получил прякора Хранилището на Страшния съд.

— Но… мисля, че на такова пътуване управителният борд на Римския клуб трябва да покаже единство — продължи Антонио. — Осигуряването на прехрана е особено важно в наше време.

Ивар се насили да не завърти очи. Знаеше, че напъванията на Антонио Гравел нямат нищо общо с осигуряването на прехрана, а със собствените му желания да се отърка в следващото поколение световни лидери.

— Прав си за прехраната — съгласи се той. — Всъщност именно тази тема ще бъде основна в програмната ми реч.

Ивар възнамеряваше чрез програмната си реч да насочи ресурсите на Римския клуб в нова посока. Време беше за истински действия. Въпреки това забеляза помръкналата физиономия на Антонио. На изнеженото му лице се беше изписал гняв.

— Като стана дума за речта ти — горчиво рече той, сдобих се с нейна чернова и я прочетох.

Ивар спря и се обърна към него.

— Чел си речта ми? — Никой не трябваше да знае съдържанието й. — Откъде я намери?

Антонио махна с ръка.

— Не е толкова важно. Важното е, че не можеш да изнесеш подобна лекция и да очакваш да бъдеш представител на Римския клуб. Обсъдих въпроса със съпрезидента Бута. И той е на същото мнение. Сега не му е времето да се отправят предупреждения за скорошно и неизбежно рухване на света. Това е… това е безотговорно.

Приливът на кръв прогони студа от лицето на Ивар.

— Тогава кога му е времето? — попита той през зъби. — Когато светът се потопи в хаос и деветдесет процента от населението измрат ли?

Антонио поклати глава.

— Точно това имам предвид. Ще направиш клубът да изглежда като сбирщина ненормални пророци, вещаещи края на света. Няма да допуснем такова нещо.

— Няма да допуснете ли? В основата на речта ми е публикуваният доклад на самия Римски клуб.

— Да, зная. „Граници на растежа“. Доста често го цитираш в речта си. Писан е през седемдесет и втора.

— А днес е още по-актуален. Докладът очертава най-подробно срива, към който в момента светът се носи с пълна сила.

Ивар бе изучил задълбочено „Граници на растежа“, всички негови графики и данни. Докладът моделираше бъдеще, при което населението продължава да расте в геометрична прогресия, докато производството на храна се увеличава само в аритметична прогресия. В крайна сметка населението няма да е в състояние да произвежда достатъчно храна, за да задоволи нуждите си. Човечеството ще достигне до тази точка като движещ се с пълна скорост локомотив и ще я подмине. След като това се случи, ще последват хаос, глад и войни, като крайният резултат ще бъде унищожаването на човечеството. Дори най-консервативните модели показваха, че 90% от населението на света ще измре в резултат на този срив. Проучванията бяха повтаряни и от други екипи и ужасните изводи си оставаха същите.

Антонио сви рамене — даваше да се разбере, че това не го интересува. Ивар сви юмрук. Едва се сдържаше да не му разбие носа.

— Та значи в речта си — каза Антонио, без да подозира за надвисналата заплаха, — ти се застъпваш за радикален контрол върху популацията. Това никога няма да бъде прието.

— Трябва да бъде прието — възрази Ивар. — Няма друг начин да се измъкнем от онова, което ни чака. Населението на света стана от четири на шест милиарда само за двайсет години. И няма никакви признаци, че темповете намаляват. След още двайсет години ще сме девет милиарда. И то по време, когато обработваемата земя намалява, когато глобалното затопляне внася пълен безпорядък, когато океаните ни умират. Ще преминем границата по-скоро, отколкото се очаква.

Ивар хвана ръката на Антонио и продължи развълнувано:

— Но ние можем да смекчим последиците, като планираме още сега. Това е единственият начин да избегнем пълния срив — бавно и равномерно да намаляваме човешката биомаса на тази планета, преди да сме стигнали критичната точка. Бъдещето на човечеството зависи от нас.

— Ще се справим идеално — каза Антонио. — Или нямаш вяра в собствените си проучвания? Нима патентованите от твоята компания генномодифицирани храни не трябваше да отворят нови хоризонти, да дават по-богати реколти?

— Но дори това ще ни спечели съвсем малко време.

Антонио си погледна часовника.

— Като стана въпрос за време, трябва да вървя. Предадох ти съобщението на Бута. Ще трябва да коригираш речта си по съответния начин, ако искаш да я изнесеш.

Ивар го загледа как върви към подвижния мост при портата Киркегата.

Заръмя — лекият дъжд бе само предвестник на потопа, който щеше да се излее — и той остави ледените капки да охладят бясно биещото му сърце. По-късно щеше да обсъди този въпрос със съпрезидента. Може би щеше се наложи да укроти риториката си. Може би щеше да е по-добре да държи по-леко волана, който управляваше съдбата на света.

Отново спокоен и решителен, Ивар тръгна през двора към църквата. Вече беше закъснял за срещата. В Римския клуб беше събрал мислещите като него мъже и жени — онези, които бяха готови да правят трудни избори и да отстояват убежденията си. Докато Антонио и двамата съпрезиденти бяха фигурантите на Римския клуб, Ивар Карлсен и вътрешният му кръг имаха свое съглашение, бяха клуб в клуба — сърце от желязо, туптящо с надеждата за планетата.

Влезе и видя, че другите вече са се събрали в малкия неф с тухлени стени. От едната страна бяха наредени столове, а отляво на олтара бе разположена сцената за хоровете. Сводестите прозорци пропускаха мътна светлина, така че ярко светещият позлатен полилей се мъчеше да добави в атмосферата малко ведрина.

Лицата се обърнаха към него.

Общо дванадесет души.

Това беше истинската сила зад клуба — лидерите на индустрията, нобелови лауреати, правителствени представители от най-големите страни, дори една холивудска знаменитост, чиято известност бе привлякла както внимание, така и пари за каузата на групата.

Всеки си имаше своя определена цел.

Дори мъжът, който в момента се приближаваше към Ивар. Носеше черен костюм и измъчена физиономия.

— Добро утро, Ивар — каза мъжът и протегна ръка.

— Сенатор Горман, приемете моите съболезнования за загубата ви. Случилото се в Мали… Трябваше да доложа повече грижи за безопасността на лагера.

— Не обвинявайте себе си. — Сенаторът стисна рамото на Ивар. — Джейсън беше наясно с опасностите. И се гордееше, че участва в такъв важен проект.

Въпреки уверенията сенаторът очевидно се чувстваше неудобно от темата. Смъртта на сина му още беше отворена рана. Погледнати от разстояние, двамата можеха да минат за братя. Себастиан Горман беше висок и закален като Ивар, но бялата му коса бе грижливо подстригана, а ръбовете на костюма му бяха остри като бръснач.

Ивар бе изненадан, че вижда сенатора тук, макар че би следвало да очаква появата му. В миналото Горман се бе показал като непоколебим и твърд защитник на каузата. Американският сенатор много помогна за разширяването на проучванията и развитието на биогоривата в западния свят. Настоящата конференция бе важна за тази тема. Освен това наближаваха избори, така че се налагаше да оплаче сина си по-късно.

Въпреки всичко Ивар разбираше болката му. Самият той бе изгубил съпругата и сина си по време на раждането, малко след като прехвърли трийсетте. Трагедията едва не го съсипа. Така и не се ожени повторно.

— Готови ли сме да започваме? — попита сенаторът и отстъпи крачка назад.

— Да. Трябва. Имаме доста неща за разглеждане.

— Добре.

Ивар се взираше в сенатора, докато онзи повеждаше събралите се към очакващите ги столове. Не изпитваше никаква вина. „Виатус“ означаваше „път на живота“. А понякога този път е труден и изисква жертви.

Като смъртта на Джейсън Горман.

Младежът бе убит по заповед на Ивар.

Трагична загуба, но той не можеше да си позволи да съжалява.