Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Doomsday Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 109 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
crecre (2009)
Корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джеймс Ролинс. Ключът на страшния съд

ИК „Бард“, 2009

ISBN 978–954–655–042–2

История

  1. — Добавяне

4.

10 октомври, 15:28

Роквил, Мериленд

 

Монк подрусваше дъщеричката си на коляно. Пенелопе пискаше с глуповата усмивка, която определено бе наследила от баща си. За щастие, усмивката бе единственото, по което си приличаха. Светлокестенявите й къдрици и деликатните й черти бяха на майка й.

— Монк, ако заради теб повърне…

Кат се появи от кухнята, бършеше ръцете си с кърпа. Все още беше със синия си костюм. Преди час се бе върнала от Капитолия, където беше агитирала бивши служители от разузнавателните служби от името на Сигма, с което помагаше на Пейнтър Кроу. Единственото отпускане, което си позволи вкъщи, бе да развали прическата си и да остави косата си да се спусне свободно по раменете.

Монк беше по клин и тениска. След като остави Грей на летището, се прибра право у дома. Какво друго му оставаше? Знаеше, че Грей се е застъпил за него и се е опитал да го включи в разследването в Италия. Но не се беше получило.

Намести бебето в скута си.

— Стоплих й шишето — каза Кат и тръгна към него с протегнати ръце, за да вземе Пенелопе. Неочаквано се спъна, но успя да запази равновесие. Погледна към пода. — Монк, колко пъти да ти казвам да не си оставяш ръката, където ти попадне?

Монк разтърка чукана на китката си.

— Новата протеза още ме жули.

Кат въздъхна дълбоко и взе Пенелопе.

— Знаеш ли колко струва това нещо?

Монк сви рамене. Разработената от АИОП протеза бе чудо на биоинженерството и включваше последните разработки в областта на механиката, позволяващи сензорна обратна връзка и хирургически точни движения. Освен това китката му беше поставена в полисинтетичен кожух, свързан с нервните окончания и сухожилията на ръката.

Монк докосна контактите на кожуха. Отделената ръка на пода се повдигна на пръсти, захранвана безжично от уредите на китката. Протезата може и да беше мускулната сила, но кожухът на китката бе мозъкът, който я ръководеше. Монк насочи изкуствената ръка към дивана, взе я и я закрепи на мястото й. Раздвижи пръсти и промърмори:

— Продължава да жули.

Кат понечи да тръгне към кухнята, но Монк потупа мястото до себе си. Жена му отново въздъхна и седна. Монк я придърпа до себе си. Косата й ухаеше на жасмин. Кат се облегна на него. Известно време седяха мълчаливо. Пенелопе задряма, свила юмруче пред устата си. Беше страхотно да държиш в прегръдка цялото си семейство.

— Съжалявам за Италия — тихо и нежно рече Кат.

Монк завъртя очи. Не й беше казал нито дума. Темата беше доста чувствителна. Но трябваше да се досети, че тя ще разбере. При всичките й връзки с разузнавателните служби трудно можеше да запази някаква тайна от нея.

Тя го погледна. Монк разпозна смесените чувства в загрижените й очи и тревожната извивка на устните. Кат знаеше колко много искаше да се върне на пълноценна работа, но страхът й за него си личеше ясно. Монк погледна изкуствената си ръка. Опасенията й не бяха неоснователни.

Въпреки това той обичаше работата си и знаеше колко важна е тя.

През изминалата година, докато се възстановяваше от пораженията си — както физически, така и умствени, — беше започнал да разбира това по-пълно. Макар да обичаше семейството си и да осъзнаваше отговорностите си към него, знаеше колко важна е Сигма за това светът да стане по-безопасно място. Не можеше да понася, че е на заден план.

— Чух, че днес си получил ново назначение — каза Кат.

— Поредната бумащина — измърмори той. — Трябва да замина за Ню Джързи, за да разпитам някакъв умник от Принстън за някакви изследователски файлове. Ще се върна до полунощ.

Кат си погледна часовника.

— В такъв случай не трябва ли да тръгваш?

— Имам достатъчно време. Директор Кроу е пратил агент да ме вземе. Някакъв с познания по генетика. Новобранец.

— Джон Крийд.

Монк се вцепени и впери поглед в нея.

— Има ли нещо, което да не знаеш?

Тя се усмихна, наведе се към него и го целуна.

— Знам и че шишето на Пенелопе изстива.

Изкуствената ръка се вкопчи в рамото й и не я пусна да стане.

— Аз пък знам, че шишето може да се затопли пак. — Гласът му стана по-дрезгав. — И че разполагам с около половин час.

— Цял половин час? — Тя повдигна вежди. — Доста амбициозен ставаш напоследък.

Монк й се ухили.

— Не ми се подигравай, жено.

Кат го целуна отново, този път по-дълго.

— Никога — прошепна между устните му.

 

 

16:44

Принстън, Ню Джързи

 

Д-р Хенри Малой пусна компютърната симулация за трети път. Беше сам в лабораторията в мазето. Поклати глава. Нищо не разбираше. Облегна се назад и се протегна. През последните двадесет и четири часа се занимаваше да компилира данните, изпратени му от офиса на сенатор Горман. Количеството сурова информация беше такова, че се нуждаеше от мощния лабораторен компютър „Афиметрикс“, за да анализира всички ДНК секвенции и образци във файловете.

Почукване на вратата отвлече вниманието му. Лабораторията беше заключена, за да се държи свободна от озон. В нея се влизаше единствено с магнитна карта.

Анализът щеше да продължи още няколко минути. Малой отиде до вратата и я отвори. Разнесе се тихо съскане на въздуха под налягане. Беше една от докторантките му, Андреа Солдърич. Хенри я беше избрал за своя асистентка. Беше привлекателна, с добре оформено тяло и кестенява коса, но не бе някаква студентка на двайсет и няколко години. Беше прехвърлила петдесетте и сменяше кариерата си — преди това бе работила като медицинска сестра със специализация диализа. През дългите часове, които прекарваха заедно, той предпочиташе някой от своето поколение. Дори харесваха една и съща музика и Хенри често я чуваше да си тананика под нос.

Този път обаче лицето й бе разтревожено.

— Какво има, Андреа? — попита той.

Тя вдигна снопче лепящи се бележки.

— От офиса на сенатор Горман се обаждаха три пъти. Искат да разберат докъде сме стигнали.

Хенри взе бележките. Мразеше някой да му диша във врата, но в същото време разбираше възбудата на сенатора. Макар Джейсън Горман да бе просто негов студент, Хенри изпитваше мъка от ненавременната смърт на момчето — при това по такъв брутален начин.

— Дойдох също да ви напомня, че след час имате среща с доктор Кокалис от Вашингтон. Искате ли преди това да ви донеса нещо от кафенето?

— Не, но щом така или иначе си тук, бих желал да погледнеш със свежо око тези данни. Още повече, че ми предстои да говоря с Вашингтон. Кажи какво мислиш.

Тя едва успя да прикрие удоволствието си.

— И оценявам, че дойде в почивния си ден — добави той, докато я водеше към работната станция. — Нямаше да се справя с всичко това без помощта ти.

— Няма проблем, доктор Малой.

Компютърното моделиране най-сетне приключи третия опит. Екранът показваше хромозомите на царевицата в опитното поле в Африка. Всички бяха черни с изключение на една, отбелязана в бяло. Хенри почука екрана.

маркирана чужда ДНК

— Маркирана е чуждата ДНК, вкарана в генномодифицираната царевица.

Андреа се наведе към екрана и се вгледа с любопитство.

— Какъв е източникът на тази ДНК? Бактериален ли?

— Най-вероятно. Но не мога да кажа със сигурност.

Все пак предположението на Андреа бе добре насочено. Повечето генни модификации се правеха чрез рекомбиниране и снаждане на бактериални гени, при което се вземаха желаните характеристики и се вграждаха в генома на растението. Един от първите успехи бе с добавянето на гени от Bacillus thuringiensis в тютюн. Така растенията ставаха по-издръжливи на насекоми и изискваха използването на по-малко инсектициди. Същият метод сега се използваше и при царевицата. През последното десетилетие тези биотехнологии се бяха наложили до такава степен, че в момента една трета от всичката отглеждана в Съединените щати царевица бе генномодифицирана.

— Ако не е бактериална ДНК, тогава каква би могла да е? — попита Андреа.

— Не зная. Патентована е и е засекретена от „Виатус“. Във файла се споменава само като Ис222. „Ис“ означава „издръжлива на суша“. Но не това исках да ти покажа. — Хенри посочи екрана. — Този образец ми бе пратен от Джейсън Горман преди два месеца.

— Преди два месеца ли?

— Да. Момчето беше много развълнувано, че ще участва в опитите в Африка. Не е трябвало да разпространява информацията. Това е нарушение на условията за поверителност. Мога само да си представя колко отчаян е бил в последния миг. Но все пак се е сетил да запази каквото може.

— Какво по-точно е изпратил?

Хенри затрака на клавиатурата и зареди последните данни.

— Ще ти покажа. Значи току-що са прибрали първата реколта от засадените семена. Той е изпратил пълния анализ на реколтата, в това число и цялата ДНК проба. Ето резултатите.

На екрана се появи нова група хромозоми. Отново повечето бяха маркирани с черно, както се означаваше нормалната ДНК на царевицата. В случая обаче бялата хромозома не беше сама. Над нея имаше и друга, на черни и бели пунктири.

— Не разбирам — каза Андреа.

— Погледни по-внимателно.

Хенри увеличи изображението на трансформираната хромозома. Сега се виждаха отделните й гени, изобразени като черни и бели ивици.

kss-vgradena-chujda-dnk.png

Хенри обясни:

— Чуждата ДНК се вгражда в друга хромозома, напада съседа си.

— Разпространява ли се?

Хенри седна и впери поглед в Андреа. Позволи си да издаде част от вълнението си.

— Не мога да кажа със сигурност, но компилирах данните три пъти. Възможно е първият образец, изпратен от Джейсън, да е бил от различен хибрид. Може би са правили опити с повече от една версия на Царевицата. Но ако не е така, това означава, че генната модификация е нестабилна. Променя се от поколение на поколение. Образецът е станал по-чужд и по-малко царевица.

— Какво означава това?

— Нямам представа. — Той сви рамене. — Но някой трябва да научи за това. Вече пратих запитване до Отдела за агрокултурни биотехнологии на „Виатус“. Сигурен съм, че ще искат да разполагат с тези данни. Възможно е дори да получа нова субсидия от корпорацията.

Андреа пристъпи от крак на крак.

— В такъв случай може би ще получа повишаването на заплатата, за което намеквате. — На лицето й се появи усмивка, породена от вълнението му.

— Ще видим.

Андреа си погледна часовника.

— Ако нямате нужда от мен, ще си тръгвам. Кучетата ми са затворени цял ден. Сигурно не ги свърта на едно място и горят от желание да излязат.

Хенри я изпрати до вратата.

— Още веднъж благодаря, че дойде в почивния си ден.

Андреа спря, преди да излезе.

— Сигурен ли сте, че не искате да хапнете нещо?

— Не, ще привърша с обработката на данните и ще я кача на сървъра. Няма да отнеме много време.

Тя му махна с ръка и излезе. Вратата се затвори със съскане.

Хенри се върна при компютъра. Оформянето на доклада щеше да отнеме по-малко от час. Макар изпратеният от Джейсън файл да не хвърляше светлина върху смъртта на младежа, постъпката му определено говореше за смелото му сърце — нещо, с което баща му щеше да се гордее.

— Справи се добре, Джейсън — промълви Хенри, докато преглеждаше за последен път файловете.

През следващите петнайсет минути пишеше бележки и наблюдения. Искаше да впечатли „Виатус“. Техният отдел за агроултурни биотехнологии възлагаше анализирането на образците им на лаборатории от цял свят, макар че в момента предпочитаха предимно Индия и Източна Европа, където цените бяха по-ниски. Но лабораторията по генетика в Принстън бе една от най-добрите в света. Ако можеше да убеди корпорацията да им подхвърли малко работа…

На лицето му бавно плъзна усмивка.

На вратата отново се почука. Усмивката му стана още по-широка. Познаваше Андреа. Не го беше послушала. Сигурно беше минала през кафенето да му донесе нещо за хапване.

— Идвам! — извика той, отиде до вратата и размаха магнитната си карта, за да отключи.

 

 

17:30

 

Монк се качи в чакащото пред гарата такси. Партньорът му вече се бе настанил на задната седалка и даваше указания на шофьора.

— Лаборатория „Карл Икан“ в кампуса на Принстън. Намира се на Вашингтон Роуд.

Монк седна до него, оправи сакото си и се облегна. Загледа се в изработеното по поръчка куфарче „Танър Крол“ и прокара ръка по английската кожа. Кат му го беше подарила преди два месеца по случай годишнината му, когато се върна официално на работа, макар и непълноценно. Разбираше неизреченото послание на скъпия подарък. Кат беше повече от щастлива, че ще се занимава с бумаги и ще провежда рутинни инструктажи и разпити. Каквото и да е, стига да е далеч от неприятностите.

Въздъхна.

Джон Крийд седеше свит на мястото си. Макар и кльощав като недохранен териер, беше дълъг близо два метра. Беше от новопостъпилите в Сигма — гладко избръснат, с дълга червена коса и луничаво лице. Въпреки момчешките му черти изражението му си оставаше кисело.

Монк се намръщи и му зададе въпроса, който го тормозеше, откакто се запознаха.

— Е, хлапе, на колко си години? Четиринайсет? Или петнайсет?

— Двайсет и пет.

Монк се помъчи да скрие съмнението си. Това изглеждаше невъзможно. „Само седем години разлика?“ Раздвижи протезата си. Чудесно осъзнаваше, че за седем години могат да се случат страшно много неща. Вгледа се за първи път по-внимателно в спътника си и се помъчи да го прецени.

По пътя от Вашингтон Монк се бе запознал подробно с биографията на д-р Хенри Малой, но знаеше съвсем малко за партньора си. Крийд беше от Охайо, беше напуснал медицинския факултет след първата година и бе служил две смени в Кабул като пехотинец. Попадение на шрапнел от самоделна бомба го беше направило куц. Опитал да служи трета смяна и бил уволнен, макар че подробностите не бяха съвсем ясни. Поради резултатите от тестовете и квалификацията си беше вербуван в Сигма и обучен по генетика в Корнел.

Въпреки всичко изглеждаше като гимназист.

— Е, младок — продължи Монк, — от колко време си на служба?

Крийд го изгледа спокойно. Явно беше свикнал да го подкачат заради бебешката му физиономия.

— Завърших Корнел преди три месеца. От два месеца съм във Вашингтон. Все още се установявам.

— Значи това е първото ти назначение?

— И на това ако му викаш назначение… — промърмори Крийд и се загледа навън.

Макар напълно да споделяше мнението му, Монк настръхна.

— Няма нищо тривиално, когато става дума за работа на терен. Всеки детайл е от значение. И най-малкото сведение може да реши или да скапе случая. Трябва да научиш това, младок.

Крийд го погледна. Киселата му физиономия се смени с леко смутена.

— Добре. Схванах.

Монк скръсти ръце. Не беше особено доволен.

„Хлапета. Мислят си, че знаят всичко“.

Поклати глава и се загледа навън. Таксито вече влизаше в кампуса на Принстън. Мястото изглеждаше така, сякаш някаква зелена част от Англия бе стоварена насред Ню Джързи. Есенните листа се стелеха по зелените поляни, бръшлянът се виеше по внушителните готически сгради, дори общежитията сякаш бяха взети от литография на „Къриър енд Айвс“.

Пътуването през този пасторален свят не отне много време. Не след дълго таксито спря и двамата слязоха.

Лаборатория „Карл Икан“ се намираше в ъгъла на обширна зелена площ. Докато повечето от постройките в Принстън бяха от 18 и 19 в., лабораторията беше построена само преди няколко години и представляваше поразителен образец на модерната архитектура. Две правоъгълни сгради се издигаха перпендикулярно една на друга и в тях се намираха основните лаборатории. Свързваше ги двуетажен извит атриум, който гледаше към парка.

Именно там трябваше да се срещнат с д-р Малой.

— Готов ли си? — попита Монк и си погледна часовника. Бяха закъснели с пет минути.

— За какво?

— За разговора.

— Мислех, че ти ще говориш с професора.

— Не позна. Твой е, младок.

Крийд изсумтя.

— Добре.

Влязоха в атриума. Извитата двуетажна стена от стъкло гледаше към поляната на парка. Дванайсетметрови жалузи разделяха прозорците и бяха нагласени така, че да следят движението на слънцето. Сега хвърляха дълги сенки, които пълзяха по столове и маси. Студенти седяха и разговаряха на групички с неизменните чашки кафе в ръце.

Монк се огледа и видя мястото, където трябваше да се срещнат с д-р Малой. Трудно можеше да се пропусне.

— Насам — каза той и поведе спътника си.

До стълбището имаше скулптура, издигаща се на височина цял етаж. Приличаше на наполовина стопена раковина. Дори и да не го знаеше, щеше да познае архитектурния дизайн на Франк Гери. Раковината криеше в гънките си малко място за срещи. Няколко души вече седяха на правоъгълна заседателна маса.

Монк се насочи към тях. Когато приближи, осъзна, че всички са прекалено млади. В куфарчето му имаше снимка на д-р Малой. Него определено го нямаше тук.

Може би беше дошъл и си бе тръгнал, понеже посетителите му закъсняват?

Излезе от раковината и извади мобилния си телефон. Набра номера на кабинета на доктора. След много позвънявания се включи гласова поща.

„Ако си е тръгнал и съм бил целия този път за нищо…“

Набра друг номер — на асистента му.

Отговори Монк набързо обясни за отсъствието на д-р Малой.

— Няма ли го? — попита асистентката.

— Няма никой, само хлапета, които приличат на прекалено млади за студенти.

— Знам — разсмя се жената. — Стават все по-млади, нали? Съжалявам, но явно доктор Малой е все още в лабораторията си. Там го видях за последно, а той никога не чува мобилния си. Способен е да се съсредоточи до такава степен, че да пропусне и лекция. Точно от това се опасявах, затова се задържах тук. Много е развълнуван от последното си откритие.

Монк се сепна от последните думи. Да не би професорът да беше попаднал на нещо, което да помогне на случая?

— Вижте — продължи жената, — в момента съм от другата страна на улицата срещу кабинета ми, имам малко работа с лаборанта си. Има подлез, който свързва моята сграда с вашата. Питайте някой студент. Ще ви издействам карта от администратора и ще ви чакам долу. Лабораторията на доктор Малой е в подземния етаж. Предполагам, че би искал лично да ви покаже ДНК образеца.

— Добре. Ще се видим долу. — Монк прибра телефона в джоба си и махна на Крийд. — Хайде. Отиваме направо в лабораторията на професора.

Една студентка с много тесен пуловер ги упъти и Монк поведе партньора си към подземния етаж. Подлезът не беше труден за откриване.

Докато приближаваха входа на тунела, от другата страна им махна жена на средна възраст. Монк махна в отговор. Жената забърза задъхано с протегната ръка.

— Андреа Солдърич — представи се тя.

След като се запознаха, ги поведе по съседния коридор. Приказваше непрекъснато и явно бе нервна.

— Тук има само няколко лаборатории. Човек лесно може да се изгуби. Повечето помещения са складове и технически отделения… а, също и вивариумът, където държат опитните животни. Департаментът по генетика държи лабораторията си тук, за да ограничи достъпа на озон. Ето там е. — Вдигна магнитната си карта и се приближи до една от вратите, без да спира да говори. — Администраторът на департамента се опита да се обади в лабораторията. Никой не отговори. Само ще надникна. Сигурна съм, че не е напуснал кампуса.

Размаха картата и натисна дръжката. Херметичната врата се отвори и Монк моментално надуши острата миризма на дим — а наред с нея и нещо друго, като опърлена коса. Посегна към Андреа, но закъсня — тя видя какво има вътре. На лицето й се изписа объркване, после ужас. Вдигна ръка да прикрие устата си.

Монк я издърпа настрани и я бутна към Крийд.

— Дръж я тук.

Пусна куфарчето, посегна към кобура под мишницата си и извади служебния си пистолет, „Хеклер и Кох“ калибър 45. Андреа се извърна и зарови лице в рамото на Крийд.

— Имаш ли оръжие? — попита го Монк.

— Не… нали дойдохме просто за разговор.

Монк поклати глава.

— Нека позная, младок. Никога не си бил бойскаут. И без да чака отговор, влезе в лабораторията, като покри възможните места за атака. Сигурен беше, че нападателят отдавна не е тук, но нямаше намерение да рискува. Д-р Хенри Малой бе вързан за един стол в средата на помещението. Главата му бе клюмнала на гърдите. Под стола имаше локва кръв.

Компютърът зад него бе превърнат в овъглена развалина.

Монк се огледа. Бяха изключили детекторите за дим.

Отиде до професора и провери пулса му. Нищо. Тялото обаче бе все още топло. Забеляза счупените пръсти. Ученият беше измъчван. Най-вероятно за информация.

Убийството бе с майсторски удар с нож в гърдите. Ако можеше да се съди по бързата смърт, Малой бе проговорил.

Монк подуши въздуха. До тялото миризмата на изгорено бе по-силна. Леко повдигна брадичката на убития. Главата се отметна назад и разкри източника на миризмата. Дамгата беше в средата на челото, с мехури по краищата, прогорила цялата плът до костта.

Кръг и кръст.

Тих звън насочи вниманието му към вратата. Беше от мобилен телефон. Монк се върна в коридора — не искаше да замърсява местопрестъплението.

Андреа бе с телефон на ухото. Очите й бяха пълни със сълзи, носът й течеше. Подсмърчаше, докато слушаше.

— Какво?! — Не беше толкова въпрос, колкото смаяно възклицание. — Не! Защо?

Подпря се на стената и се свлече на пода. Телефонът се изплъзна между пръстите й. Монк клекна до нея.

— Какво има?

Тя поклати невярващо глава.

— Някой… — Посочи телефона. — Обади се една съседка. Чула кучетата ми да лаят, видяла някой да излиза от къщата ми. Отишла да провери. Вратата била отворена. Те… убили са кучетата ми. — Закри лице с длани. — Защо не си отидох направо у дома, както казах на доктор Малой?

Монк погледна Крийд. Младокът беше смръщил вежди. Нищо не разбираше.

Монк обаче разбираше. Протегна ръка и вдигна Андреа да стане.

— Преди колко време съседката ви е забелязала неканените гости?

Тя поклати глава.

— Аз… Не знам. Не ми каза. Обадила се е на полицията.

Монк хвърли поглед към тялото на д-р Малой. Професорът беше говорил. Беше казал имена. Най-вероятно и името на асистентката си. Мислел си е, че Андреа си е отишла у дома. Явно е дал адреса й на мъчителите си. И те са отишли да й затворят устата.

И щом не са я намерили там…

Щяха да са им нужни само няколко позвънявания, за да разберат къде е.

— Трябва да се махаме оттук. Веднага! Тримата се завтекоха по коридора към подлеза, който водеше под улицата до съседната университетска сграда, където работеше Андреа.

— Казахте, че сте били в кабинета си с лаборанта си — каза Монк, докато вървяха забързано. — Той знае ли накъде тръгнахте?

Получи отговора, когато стигнаха началото на тунела. Висок мъж крачеше през подлеза към тях. Беше с тъмен шлифер. Не беше валяло от дни.

Погледите им се срещнаха.

Монк разпозна хищническия блясък в очите му, отблъсна Андреа назад и вдигна пистолета си. В същия миг мъжът вдигна ръка, разтвори шлифера си и се видя автомат с къса цев. Странното оръжие издаваше шум колкото миксер, но куршумите се забиха в ъгъла, зад който тримата вече бяха изчезнали. Разлетяха се парчета мазилка и керамика.

— По стълбите! — нареди Монк и посочи назад към атриума.

Щом стигнаха до стълбището, отгоре се чуха стъпки.

Монк спря другите двама, надникна нагоре и видя бързащ надолу мъж с кубинки и черен шлифер, също като на онзи зад тях. Втори убиец. Монк отстъпи назад и поведе Крийд и Андреа обратно към лабиринта коридори.

Трябваше да намерят начин да се измъкнат оттук.

Докато бягаха по слабо осветените коридори, някъде в другия край на подземието се затръшна тежка метална врата.

Монк се обърна към Андреа.

— Мисля, че беше аварийният изход — с ужас прошепна тя.

Монк знаеше какво означава това.

Трети убиец.