Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (27)

22.

13 октомври, 13:13

Свалбард, Норвегия

 

Бойната глава се взриви точно навреме.

Дори зад прикритието на две стоманени врати и дебелата скала Пейнтър имаше чувството, че някакъв великан е поставил ръце върху ушите му и се мъчи да му спука черепа. И въпреки това чу как въздушните шлюзове на другите две хранилища експлодират. Ако можеше да се съди по тътена, същият гигант беше стъпкал помещенията и ги бе смачкал като празни бирени кутии.

Присвит зад въздушния шлюз, Пейнтър чу как външната врата поддаде и се блъсна с оглушителен трясък във вътрешната. Тя обаче издържа. Свръхналягането на въздушния шлюз се оказа достатъчно, за да задържи ударната вълна.

Пейнтър докосна с облекчение стоманената врата. Повърхността й бе топла, нагрята от вторичния огън на термобаричната бомба.

Светлините бяха изгаснали от взрива, но групата бе подготвена за това. Раздадените фенерчета светнаха в помещението като свещи в тъмното.

— Успяхме — обади се сенатор Горман до него.

Гласът му звучеше тънко в измъчените уши на Пейнтър. Останалите започнаха да се надигат от пода. Сред събралите се гости и работници се чуваха възгласи на облекчение, дори нервен смях.

Пейнтър мразеше да носи лоши новини, но нямаха време за фалшиви надежди.

Стана и вдигна ръка.

— Тихо! — извика и привлече вниманието на всички. — Все още не сме излезли оттук! Все още не знаем дали експлозията е била достатъчна да разбие стената от лед пред входа на бункера. Ако още сме в капан, спасяването може да отнеме дни.

Пейнтър посочи инженера от поддръжката за потвърждение. Човекът живееше тук. Познаваше терена и ресурсите на архипелага.

— Може да отнеме повече от седмица — каза той. — И то при положение, че пътят е все още проходим.

Това беше съмнително предвид ракетната атака, която Пейнтър бе чул. Но той предпочете да премълчи. Положението и без това не беше розово. Пък и имаше още неща за съобщаване.

Пейнтър посочи вратата.

— Огнената буря е изгорила по-голямата част от наличния кислород и въздухът навън е отровен. Дори изходът да е отворен, тук сме на по-ниско ниво и въздухът все още не става за дишане. В момента се намираме в единственото безопасно място. Но ще можем да издържим тук само два дни, най-много три.

Инженерът го погледна така, сякаш се канеше да съкрати предположението му, но Пейнтър наблегна на думите си, като постави ръка на рамото му. Освен това не каза на групата истинската причина за това бързане.

„Който и да е нападателят, може да се върне“.

Тълпата постепенно проумя отрезвяващите вести и се смълча напълно.

Накрая от единия край се обади Карлсен. Хората около него бяха предимно гости.

— И какво ще правим в такъв случай?

— Някой трябва да излезе оттук. Да провери вратата. Ако е отворена, ще трябва да мине доста разстояние през отровни газове. Някой трябва да излезе навън и да доведе помощ. Останалите ще останат тук, където е все още безопасно.

— И кой ще излезе? — попита сенатор Горман.

— Аз — отвърна кратко Пейнтър.

Карлсен пристъпи напред.

— Но не и сам. Ще дойда с вас. Може да ви потрябва помощ.

Прав беше. Пейнтър не знаеше на какво могат да се натъкнат. Можеше да има частични срутвания, да им се налага да си пробиват път през купища изпотрошено оборудване. Можеше да потрябва повече сила, за да премахнат някое препятствие. Но Пейнтър погледна скептично Карлсен. Човекът не бе първа младост.

Карлсен прочете колебанията му.

— Преди два месеца пробягах половин маратонска дължина. Тичам всеки ден. Няма да ви задържам.

— Тогава идвам и аз — обади се сенаторът.

Явно Горман нямаше намерение да оставя убиеца на сина си без надзор. Честно казано, на Пейнтър също не му се искаше подобно нещо. Имаше купища въпроси към Карлсен. Въпроси, които можеха да се окажат жизненоважни за предотвратяването на евентуална екологична катастрофа.

Въпреки това предпочиташе двамата да останат тук.

Карлсен обаче излезе с довод, на който Пейнтър не можеше да възрази. Посочи към вратата и каза:

— Няма място за обсъждане. Дали ви харесва, или не, не можете да ме спрете да ви последвам. Идвам.

Пейнтър нямаше време за спорове. Нямаше власт да закопчае Карлсен с белезници за някой от рафтовете. Всъщност тук Карлсен имаше много повече поддръжници от Пейнтър.

— Тогава да вървим. — Пейнтър взе едно фенерче, намокри няколко шала и уви устите и носовете им. — Опитайте се да задържате дъх колкото се може повече.

Двамата кимнаха.

Инженерът намери отнякъде и очила, за да защитят очите си от нагорещения, изпълнен с пушек въздух.

Бяха подготвени максимално добре предвид обстоятелствата.

Пейнтър застана до вратата. Остави инженера от поддръжката да командва тук. При провал от тяхна страна той имаше достатъчно познания, за да опази хората колкото се може по-дълго.

— Когато отворя, налягането тук ще е по-високо, отколкото навън. Това означава, че част от кислорода в помещението ще бъде изсмукана. Така че затворете вратата веднага щом излезем и не я отваряйте, освен ако не ви почукаме. Ако изходът е блокиран, ще се върнем веднага. Ако не е, молете се за най-доброто.

— Не съм спирал да се моля, откакто видях бомбата — обади се инженерът със слаба усмивка.

Пейнтър го тупна по рамото и се обърна към Горман и Карлсен.

— Готови?

Получи две кимания в отговор.

— Отваряй — каза Пейнтър на инженера и се обърна към спътниците си. — Поемете дълбоко дъх.

Вратата се отвори с обезпокоително съскане и нахлу невероятно гореща вълна. Пейнтър се хвърли през процепа към тесния тунел. Имаше чувството, че влиза в сауна. Но тази пара изгаряше кожата не само с температурата си. Усети жиленето на химикал. Въздухът се оказа по-лош, отколкото бе предполагал.

Чу другите двама да трополят след него.

Щом излезе от напречния коридор в основния тунел, изключи фенерчето. Затаи дъх в буквалния и в преносния смисъл.

„Изходът освободен ли е?“

Впери поглед в абсолютно черния тунел. Не се виждаше нищо. Тунелът беше прав. Ако пътят беше открит, светлината дори от мъничка дупка щеше да свети като фар.

Забави ход.

Не бяха успели. Все още оставаха затворени в отровния кладенец.

Но след още няколко крачки напосоки очите му се приспособиха по-добре към тъмнината. Далеч в горния край на тунела през дима се долавяше едва различимо сияние.

Позволи си да въздъхне облекчено и да изпусне малко безценен въздух от дробовете си.

Надеждата се върна. Пейнтър включи фенерчето и затича. Не знаеше дали Горман и Карлсен са видели обещаващата светлина, но и двамата знаеха какво трябва да правят. Ако не видеха никакви признаци за светлина, трябваше да се върнат. Пейнтър обаче продължаваше напред и те разбираха какво означава това.

Тичешком минаха през мястото, където бе партито. Масите бяха преобърнати и наблъскани в края на тунела. Всичко пластмасово беше стопено. От редицата ледени скулптури нямаше и следа. Всичко запалително бе изгоряло, но бързата консумация на кислорода от термобаричния заряд също почти моментално бе потушила пламъците.

Във въздуха все още имаше остатъчен дим, но колкото повече напредваха, толкова по-разреден ставаше той. Всичко беше покрито с фин черен прах, остатъчен продукт от алуминиевия флуорид.

Продължаваха да тичат напред.

Пейнтър бе принуден да поеме първата глътка въздух. Притисна влажния шал до носа си и вдиша. Въздухът вонеше на изгоряла гума и пареше като киселина. Не знаеше колко кислород е останал в него, но продължи да тича. Колкото по-високо се изкачваше, толкова по-чист щеше да е въздухът, особено след като ледената запушалка бе разбита.

Стигна средата на тунела. Оставаха само още седемдесет и пет метра. Слабото сияние вече се виждаше дори при включено фенерче. Светлината го притегляше към себе си. Но колкото повече вдишваше, толкова повече тунелът започваше да се люлее и да се замъглява пред сълзящите му очи. Дробовете му горяха. Цялата кожа го сърбеше.

Въпреки това Пейнтър не забави ход.

Погледна през рамо и видя другите двама да изостават. Сенатор Горман беше по-зле и се олюляваше. Карлсен го беше хванал за лакътя, за да го поддържа и да го бута напред.

Пейнтър забави да им помогне. И двамата му трябваха живи.

Но Карлсен му махна гневно с ръка. Заповедта му беше ясна.

„Продължавай напред“.

Пейнтър осъзна, че норвежецът е прав. Трябваше да се махне от отровната супа, да проясни главата си. При нужда щеше да се върне за тях. Нямаше друг избор. Забърза напред към светлината и обещанието за чист въздух.

Накрая се появи бронираната врата, окъпана в синкаво сияние. Няколко по-ярки петна заслепиха очите му. Но докато тичаше напред, сърцето му се сви.

„Не може да бъде…“

Вратата все още беше блокирана.

Сиянието се оказа просто дневната светлина, пробила си път през леда. Взривът не беше успял да ги освободи. Въпреки това Пейнтър продължи да тича към изхода. Нямаше накъде другаде. Когато приближи, осъзна, че някои от по-ярките места са пукнатини в тапата.

Надеждата нахлу отново и беше достатъчна, за да го накара да забърза още повече. Стигна до първата пукнатина, притисна лице в леда и вдиша. Ако не друго, въздухът бе превъзходно студен. Пое дъх няколко пъти. Главата му незабавно започна да се прояснява, замайването изчезна.

Обърна се и видя Карлсен и Горман на петнайсетина метра надолу. Карлсен вече почти носеше сенатора. Пейнтър се оттласна от ледената стена и забърза обратно да хване Горман от другата страна.

Заедно се върнаха при вратата. Пейнтър ги остави да дишат през долните пукнатини в стената и си намери една малко по-нависоко. Докато гълташе въздух, осъзна, че ледът не е покрит с черни сажди. Това бе нов лед. Взривът явно беше отпушил входа, но след това бе паднала втора лавина, която ги бе запечатала отново.

Но този път ледът не беше толкова дебел.

Пейнтър долепи око до цепнатината. Да! Можеше да се гледа през нея.

В горната част на вратата блокажът бе с дебелина около половин метър и се състоеше от отделни блокове. Бяха големи, но в крайна сметка можеха да си прокопаят път навън.

Въпреки това Пейнтър усещаше, че не разполагат с много време. Не се знаеше дали няма да падне нова лавина и да ги запечати още по-здраво.

И сякаш в отговор на мисълта му се разнесе грохот.

Усети как ледът трепери под бузата му.

„О, не…“

 

 

13:20

 

Монк гледаше експлозията от другата страна на долината. Трясъкът бе като гръмотевица в главата му. Стреснат и оглушен, той падна по задник в снега.

Крийд и двамата норвежци не бяха по-добре.

Огромно изригване от огън и лед полетя от погребаното зърнохранилище. Към небето се изви абсолютно черен дим.

Сякаш обидени, буреносните облаци внезапно се разтвориха. Заваля силен сняг. В един момент въздухът бе чист, а в следващия се изпълни с тежки снежинки. Само след половин минута не се виждаше нищо. Но преди завесата да се спусне, Монк видя, че експлозията е оголила бетонния бункер — поне за няколко секунди. Миг по-късно падна втора лавина и затрупа входа.

„Има ли останали живи долу?“

Под тях проехтяха два изстрела. Монк вече не виждаше наемниците, но те продължаваха да се приближават и да разчистват след себе си.

Дори някой да беше оцелял при подземния взрив, нямаше да е за дълго.

Монк виждаше само една възможност.

Наложи се Крийд да помогне, но в крайна сметка успяха да убедят норвежците.

 

 

13:21

 

Грохотът наближаваше, ледът продължаваше да трепери, а Пейнтър се молеше лавината да не е голяма. Грохотът обаче ставаше все по-силен.

Изведнъж от бялата завеса се появи снегомобил, движеше се нагоре по склона. Не намали, а полетя право към тях.

— Назад! — извика Пейнтър.

Изблъска Горман от входа, после хвана Карлсен за качулката и бутна и двамата с цялата си тежест по-далеч от ледената стена.

В последния момент.

Тежката машина се блъсна в запушения изход. Предните й вериги се качиха върху ледената стена. Бронята се заби в горната половина на входа. Ледените блокове се пръснаха в тунела и се плъзнаха надолу.

Снегомобилът се дръпна назад, явно за да се засили за следваща атака.

Пейнтър се хвърли напред. Бронята беше направила достатъчно голяма дупка, за да може да се провре. Метна се в неравния отвор и с нокти и лакти успя да си пробие път напред.

Снегомобилът внезапно спря.

Дясната врата се отвори. От нея се показа позната фигура.

— Директор Кроу? — На лицето на Монк бе изписано огромно облекчение.

— Монк… ама че приятна гледка си бил. — Особено за очи като неговите, кръвясали и възпалени.

— Благодаря за комплимента — отвърна Монк, — но трябва да действаме.

Пейнтър се обърна. Карлсен се измъкна през дупката, следван от сенатора.

— Долу има още хора.

— И е най-добре да си останат там.

Монк скочи на снега, бръкна в кабината и измъкна няколко карабини.

— Можете ли да стреляте? — попита другите двама.

Горман и Карлсен кимнаха.

— Добре, защото ще ни трябва колкото се може по-голяма огнева мощ.

— Защо? — попита Пейнтър.

Преди Монк да успее да отговори, през бурята се разнесе далечното ръмжене на мощен двигател.

— Имаме си компания.

Пейнтър отиде при Монк до снегомобила и взе една пушка. Забеляза, че в машината има само един човек — норвежки войник. Огледа се.

— Къде е Крийд?

— Оставих го с приятеля на войника при моторните шейни. Отидоха за помощ.

Пейнтър се надяваше да дойдат навреме. Прецени групата, останала да защитава крепостта. Един снегомобил и четирима мъже. Най-вероятно обречени.