Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Doomsday Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 109 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
crecre (2009)
Корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джеймс Ролинс. Ключът на страшния съд

ИК „Бард“, 2009

ISBN 978–954–655–042–2

История

  1. — Добавяне

15.

12 октомври, 23:35

Осло, Норвегия

 

Монк крачеше енергично през парка на изследователския център. Под тежкото си палто носеше униформа на човек от охраната на „Виатус“. Вървящият до него Джон Крийд също бе дебело облечен заради студа, но през ръката му бе преметната лабораторна престилка.

Минаха през главния портал на кампуса без никакъв проблем — просто размахаха фалшивите си идентификационни карти. Оставиха колата на паркинга за служители и продължиха пеша. „Виатус“ имаше филиали по цял свят, но централата се намираше в Осло. Заемаше площ над четиридесет хектара, с различни отдели и административни сгради, разположени в нещо като парк. Всички постройки бяха лъскави и модерни, явно повлияни от скандинавския минимализъм.

В центъра на кампуса се издигаше залата за срещи, построена изцяло от стъкло. Блестеше като диамант. През стените можеше да се види издължен корпус на викингски кораб. Не беше модел, а съвсем истински. Бе намерен замръзнал в леда някъде в арктическите райони на Норвегия. За освобождаването и запазването му бяха похарчени милиони, осигурени изцяло от Ивар Карлсен.

Сигурно не беше зле да си толкова богат.

Монк вървеше бързо. Изследователската лаборатория на Отдела за биоинженерни проучвания бе доста далече от паркинга, а си беше студеничко.

Той придърпа качулката на канадката и попита :

— Е, младок? Какво всъщност си направил, за да те изхвърлят от армията и да се озовеш в Сигма?

Крийд изсумтя пренебрежително.

— Не питай.

Явно не му се говореше на тази тема. Пък и беше докачлив.

А и обръщението „младок“ едва ли помагаше за стопляне на отношенията им.

Крийд не беше от разговорливите, но Монк трябваше да признае, че има доста остър ум. Вече беше прихванал малко от норвежкия и дори го докарваше на акцент. Монк познаваше само един човек, който можеше да се похвали с толкова бърз напредък. Представи си усмивката й, извивката на задника й и едва забележимата заобленост на растящия й корем. Мисълта за Кат го стопли.

Биоинженерната лаборатория приличаше на изправено сребърно яйце. Беше от огледално стъкло и отразяваше всичко около себе си, което й придаваше сюрреалистичен вид, сякаш беше в процес на изместване в някакво друго измерение.

Постройката бе сравнително нова, завършена едва преди пет години. Имаше сложна охранителна система, която изискваше съвсем малко персонал през нощта.

Не представляваше обаче препятствие за човек, оборудван с най-новите играчки на АИОП.

Монк носеше раница на едното си рамо и пистолет „Тазер“ под мишница. Оръжието изстрелваше малка наелектризирана стреличка, способна да неутрализира целта за пет минути. Предпазна мярка, която се надяваше да не му се налага да използва.

Крийд тръгна право към главния вход.

Монк докосна гърлото си. Имаше прикрепен към ларинкса микрофон и слушалка в ухото.

— Наближаваме сградата.

— Някакви проблеми? — незабавно отговори Пейнтър.

— Засега не.

— Добре. Дръжте ме в течение.

— Да, сър.

Крийд спря пред електронния четец и пъхна картата в слота. Картата бе съединена с тънка жица към закрепеното за китката му устройство — хакерско приспособление, използващо квантови алгоритми за разбиването на всяка ключалка, тоест в общи линии електронен еквивалент на шперц. Ключалката изщрака и Крийд отвори вратата.

Влязоха.

Фоайето бе слабо осветено, бюрото на рецепцията пустееше. Монк знаеше, че в стаята за мониторинг на горния етаж има дежурен. Стига да не задействаха някоя аларма, нямаше да имат проблем да стигнат сървърите в един от подземните етажи. Задачата им бе да отворят вратичка към изследователските компютри. С малко късмет след няма и десет секунди щяха да са се махнали оттук.

Монк тръгна през фоайето, като внимаваше да не се обръща с лице към камерите. Крийд го последва. Знаеха къде са камерите от плановете, които бе осигурила Кат.

Вървяха към асансьорите. Крийд крачеше мъничко по-бързо от необходимото. Монк го докосна по ръката, за да намали темпото, да не действа като обхванат от паника.

Стигнаха асансьорите, натиснаха бутона и вратата на една от кабините се отвори. Влязоха. И тук попаднаха на светеща в червено електронна ключалка. Асансьорът нямаше да тръгне без съответния код.

Пръстът на Монк спря над бутон Т2 (подземен етаж 2), където се намираха сървърите. Крийд чакаше да вкара електронния шперц. Монк се поколеба, преди да натисне копчето.

— Какво? — раздвижи устни Крийд. Страхуваше се да говори на английски — имаше вероятност асансьорът да е под наблюдение.

Монк посочи копчетата под пръста си. Бяха от Т2 До Х5. Според плановете под П2 не би трябвало да има други нива.

Какво ли имаше там?

Монк знаеше, че имат ясна задача, но нощната операция имаше и друг подтекст — да се разбере какво всъщност става във „Виатус“. Трудно можеше да се очаква, че корпорацията пази нещо компрометиращо на сървърите си. Ако съществуваше, истинската мръсотия най-вероятно щеше да бъде заровена много по-дълбоко.

Например под земята.

Монк премести пръста си и натисна Х5. Крийд го изгледа кръвнишки, явно го питаше какви ги е намислил.

„Просто мъничко импровизация“, отвърна той наум. Хората от Сигма не обичаха да следват сляпо заповеди, предпочитаха да мислят в движение.

Крийд трябваше да научи това.

Монк посочи четеца и направи знак на Крийд да вкара картата. Отклонението щеше да ги забави с не повече от минута. Той искаше само да надникне долу. Ако ставаше въпрос просто за някакво сервизно ниво или плувен басейн за служителите, бързо щяха да се качат на Т2, да влязат в сървърите и да се разкарат.

Крийд въздъхна раздразнено и пъхна картата. След половин секунда четецът светна зелено.

Асансьорът тръгна надолу.

Не се включиха никакви аларми.

Етажите се изнизаха един след друг и вратата се отвори в някакво тясно помещение. Право срещу тях имаше заключена врата. Монк спря, внезапно споходен от друга мисъл.

„Как щеше да постъпи Грей на мое място?“

Мислено поклати глава. Откога следването на примера на Грей бе нещо добро? Този човек имаше невероятната дарба да се навира между шамарите.

Вратата на асансьора започна да се затваря. Монк сграбчи Крийд за лакътя и го издърпа навън.

— Да не си откачил? — изсъска Крийд и се освободи от хватката му.

„Сигурно“.

Монк пристъпи да огледа вратата. Нямаше четец за карти. А само светещ панел, който очевидно бе предназначен да разчита длани.

— Сега какво? — прошепна Крийд.

Монк непоколебимо опря изкуствената си ръка върху четеца. Чувствителният на допир панел светна по-ярко. Ивицата светлина сканира дланта. Монк затаи дъх… и чу как ключалката изщрака.

Над четеца се изписа име.

ИВАР КАРЛСЕН.

Крийд се намръщи, после изгледа кръвнишки Монк. Беше ядосан, че не са го предупредили за допълнителната предпазна мярка.

Идеята беше на Кат. Беше се сдобила с пълните данни на главния изпълнителен директор, в това число и с отпечатък на дланта му. Нужни бяха само няколко минути да дигитализира данните и да ги пусне в еквивалента на лазерен принтер. След това устройството бе гравирало идеално копие от отпечатъка върху синтетичната длан на Монк.

Ако някой имаше пълен достъп тук, това със сигурност бе Карлсен.

Монк влезе през отключената врата.

„Да видим какво крие тук Ивар“.

 

 

23:46

 

Пейнтър беше на пост от другата страна на улицата срещу грандхотел „Осло“. Седеше на една пейка с добър изглед към входа. Нищо чудно, че сенатор Горман бе избрал да отседне именно тук. Построен в екстравагантния стил Луи XVI, хотелът имаше осем етажа и заемаше площта между четири пресечки, а над входа се издигаше висока часовникова кула. Допълнително удобство бе, че срещу него се намираха сградите на норвежкия парламент.

Идеален избор за един американски сенатор.

И малко вероятно място за засада.

Въпреки това Пейнтър предпочиташе да не рискува. Беше тук вече цял час, облечен в дебело палто, с шапка и шал. Освен това се движеше малко приведен — и това не беше изцяло преструвка. Раната от ножа щеше да напомни за себе си веднага щом действието на обезболяващите отминеше. През последния час бе проучил всички публични части на хотела, в това число и „Лаймлайт Бар“, където Горман трябваше да срещне загадъчния информатор. Като допълнителна мярка Пейнтър бе затъкнал в колана си армейския инжекционен нож, а в кобура под мишницата му имаше малка деветмилиметрова „Берета“.

Но засега всичко беше спокойно.

Хвърли поглед към часовниковата кула. До полунощ оставаха няколко минути. „Време е шпионинът да се махне от студа“.

Стана и тръгна да пресече улицата, напълно подготвен.

Монк вече се беше обадил, а преди това Пейнтър бе провел кратък, но съдържателен разговор с Грей по сателитния телефон. Оказа се, че корпорация „Виатус“ е финансирала разкопките в Англия. Търсели нови организми, които да включат в генетичните си изследвания. Дали бяха открили нещо? Грей бе описал зловещата находка в неолитния каменен кръг — тела, погребани и запазени в блатото, пълни с някакъв вид гъба.

Дали това бе от значение?

Спомни си, че убитият генетик от Принстън бе смятал, че в образците царевица на „Виатус“ са добавени гени, които не били бактериални. Възможно ли беше да са „фунгулни“, извлечени от гъби? И ако да, защо беше цялата тази секретност и всичките тези кръвопролития, за да се скрият фактите?

Засега остави тези въпроси. Трябваше да се съсредоточи върху належащата работа. Влезе във фоайето и се огледа. Сравни лицата на служителите с онези от предишното си влизане, за да се увери, че сред тях няма новодошли.

Удовлетворен, тръгна към бара. „Лаймлайт“ бе тъмен, с богата ламперия, осветен единствено от сиянието на фенерите по стените. Клубните кресла и дивани в червена кожа разделяха пространството. Долавяше се миризма на пури.

В този късен час в заведението имаше малко посетители. Не бе трудно да забележи сенатор Горман на бара. Особено със седящия до него едър мъж, чийто костюм бе твърде тесен за туловището му. Съвсем спокойно би могъл да изпише на челото си „бодигард“. Телохранителят седеше с гръб към бара и без никаква дискретност оглеждаше посетителите за евентуална заплаха.

Пейнтър ги наблюдаваше с крайчеца на окото си. Мина между креслата и се настани в едно сепаре недалеч от изхода. Една сервитьорка взе поръчката му.

„А сега да видим кой ще се появи — ако изобщо се появи“.

Не се наложи да чака дълго.

Влезе мъж, облечен в тежко, дълго до глезените палто. Огледа бара, след което погледът му се спря върху сенатора. Пейнтър с изненада откри, че го е виждал и преди, след края на официалния обяд. Оплакваше се на съпрезидента на Римския клуб.

Напрегна се да се сети името му.

„Нещо като Антъни“.

Възпроизведе разговора наум.

„Не… Антонио“.

Новодошлият забеляза сенатора и на лицето му цъфна доволна усмивка. Явно това бе техният човек. От по-ранния разговор бе ясно, че този човек не изгаря от любов към Карлсен. Усмивката на Антонио изчезна, когато забеляза и бодигарда. Инструкциите бяха сенаторът да дойде сам. Антонио се поколеба.

Време беше да се действа.

Пейнтър плавно се измъкна от сепарето и тръгна към Антонио. Сграбчи го за лакътя с едната си ръка и го смушка с пистолета в ребрата. Усмивката не слезе от лицето му.

— Да поговорим.

И го поведе навън.

Намерението му бе да го разпита насаме. Колкото по-малко бе въвлечен сенатор Горман в това, толкова по-добре за всички.

С опрян в ребрата пистолет, Антонио се подчини безпрекословно. Лицето му бе застинало като маска на ужаса.

— Работя за американското правителство — многозначително рече Пейнтър. — Ще проведем кратък разговор, преди да се срещнете със сенатора.

Ужасът в очите на Антонио избледня, но не напълно. Пейнтър го забута към едно канапе в безлюдната част на фоайето. Беше отчасти скрито от една ниска стена и саксия с папрат.

И изведнъж забеляза малка мигаща светлина на тила на мъжа… между пластмасовите пера на стрела за арбалет. Тялото му реагира още преди да се оформи каквато и да било мисъл.

„Бомба!“

Скочи напред и се метна през ниската стена. Докато падаше зад нея, зарядът експлодира.

Взривът бе оглушителен като гръмотевица в пещера. Болката стисна главата му като менгеме. За миг оглуша, след което звуците се завърнаха.

Писъци, викове, крясъци.

Звучаха някак кухо.

Претърколи се и се надигна, прикриваше се зад стената. Фоайето бе пълно с дим, виждаха се пламъци. От експлозията голяма част от пода бе напълно черна. Тялото на Антонио бе разкъсано на горящи парчета. В свръхнагорещения въздух се долавяше остра миризма на химикал.

Термит и бял фосфор.

Пейнтър се закашля и се огледа. Според положението на Антонио стрелата беше дошла от вътрешната част на хотела, отляво. Точно там две маскирани фигури изтичаха през дима от стълбището. Друг се втурна през централния вход.

И тримата се втурнаха към „Лаймлайт Бар“.

Отиваха за сенатора.

 

 

00:04

 

Монк стоеше пред отворената врата. От другата страна имаше дълъг коридор. Лампите се включиха една след друга, осветяваха пътя им.

— Ще хвърлим един бърз поглед — прошепна Монк. — И после се разкарваме.

Крийд го изчака да тръгне пръв. Хлапето почти не си поемаше дъх и определено не смееше да мигне.

В средата на коридора отляво и отдясно имаше двойни врати. Монк тръгна към тях. Миришеше на дезинфектант, сякаш се намираха в болница. Гладкият линолеум под краката им и еднообразните стени подсилваха усещането за стерилност.

Забеляза също, че в коридора няма камери. Явно на тези нива компанията се бе доверила изцяло на електронната защита.

Стигна до вратите. Отваряха се с длан, подобно на първата. Сложи ръка на четеца. За Карлсен със сигурност нямаше никакви ограничения.

Прав беше.

Ключалката тихо изщрака.

Монк прекрачи прага и се озова в тясно преддверие с още една двойна врата. Стените на преддверието бяха от стъкло. Зад вратата имаше огромно помещение. Осветлението се включи, но този път бе приглушено и с кехлибарен цвят.

Побутна вратата. Не беше заключена. Явно целта й не бе толкова да попречи на някой да влезе, колкото да не позволи на обитателите на помещението да излязат.

Влезе в стаята и се опули към стените. По цялата дължина на помещението имаше прозорци, стигащи от пода до тавана. Чуваше се ниско бръмчене, подобно на оставено между две станции радио.

Крийд го следваше по петите.

— Това да не са…?

Монк кимна.

— Да. Кошери.

Зад стъклото имаше плътна маса пчели, виеха се и се въртяха, оформяха хипнотизиращи шарки. Кошерите бяха подредени един върху друг до самия таван. Бяха разделени на отделни секции по дължината на помещението. Всеки пчелник бе означен с код. Монк забеляза, че пред всеки номер има едни и същи букви — ИМД.

Не знаеше какво означава това, но беше ясно, че пчелите се използват в някакво проучване.

Или може би Ивар бе маниак на тема пресен мед.

Отидоха до най-близката група кошери. Бръмченето се усили, пчелите станаха по-неспокойни. Светлината, макар и приглушена, явно ги беше събудила.

— Мисля, че са африкански — каза Крийд. — Виж само колко са агресивни.

— Не ми пука какви са. Какво правят „Виатус“ с тях?

„И защо е цялата тази секретност?“

Крийд посегна към малкото чекмедже в прозореца.

— Внимавай — предупреди го Монк. Крийд се намръщи и дръпна чекмеджето.

— Спокойно. Работил съм с пчели в семейната ферма в Охайо.

В чекмеджето имаше затворена кутия с мрежест таван. Вътре имаше една-единствена едра пчела.

— Царицата — каза Крийд.

Пчелите от другата страна полудяха още повече.

Монк забеляза, че кутията е означена със същия загадъчен код като отделението. Докато Крийд затваряше чекмеджето, Монк извади малка камера във формата на химикалка. Натисна едно копче и засне кратък клип, като обхвана кошерите и номерата над тях.

Можеше да се окаже важно.

Засега най-доброто, което можеха да направят, бе да документират всичко и да се махнат. Монк приключи със снимането и си погледна часовника. Искаше да провери и стаята от другата страна на коридора, преди да се върнат при сървърите и да изпълнят основната си задача.

— Хайде — каза той и поведе партньора си навън.

Опря длан в панела на другата врата. Тя също се отключи и той влезе. Озова се в преддверие, подобно на предишното. Но тук на стените имаше окачени дихателни маски. Лампите отново се включиха автоматично. Помещението зад вратата бе с размерите на другото.

Но тук нямаше пчели.

Вместо тях имаше четири дълги сандъка, минаващи по дължината на стаята. Дори от това разстояние Монк разпозна малките месести чадърчета, буйно израснали от пръстта.

— Гъби — каза Крийд.

Монк бутна вратата. Тя се отвори с леко съскане. Налягането в помещението бе по-ниско, за да не излиза въздух от него. Монк незабавно разбра причината.

Крийд запуши уста и нос.

Вонята бе като плесница по бузата. Въздухът бе тежък, топъл и смърдеше на смес от саламура, умряла риба и гнило месо. На Монк му се прииска да подвие опашка и да се разкара, но Пейнтър му беше предал разговора си с Грей.

За гъбите.

Не можеше да е случайно съвпадение.

Монк извади камерата, за да документира. Крийд застана до него и му подаде дихателна маска. Монк я надяна с благодарност.

„Поне един от двама ни мисли…“

Филтрите донякъде убиха вонята. Можеше да диша и пристъпи към най-близкия сандък. Гъбите растяха от клисава, мазна на вид тор.

Крийд си сложи латексови ръкавици и застана до него. Отвори още един пакет.

— Трябва да вземем образец от гъбите. Монк кимна и започна да снима.

Крийд посегна към една гъба, хвана я внимателно за пънчето и дръпна. Тя се отдели, но към нея имаше прикрепено нещо месесто. Крийд потръпна и я изпусна с отвращение. Гъбата падна в мократа тор, която се раздвижи като желатин.

Едва тогава Монк позна почвата, от която растяха гъбите.

Съсирена кръв.

— Ей! — възкликна Крийд. — Това не е ли…

Монк бе видял към какво е прикрепена извадената гъба. Към бъбрек. Вероятно човешки, ако можеше да се съди по големината му.

Тръгна с включена камера покрай дългия сандък. Най-малките гъби бяха най-близо до вратата. Бяха бели като кост. Но по-нататък ставаха все по-големи и придобиваха ален оттенък.

Забеляза две кафяви стъбла да се подават от кръвта. Насочи камерата, за да ги заснеме по-отблизо. Не бяха стъбла. Побиха го студени тръпки, когато осъзна, че снима човешки пръсти.

Пресегна се и хвана единия с изкуствената си ръка. Дръпна го и от кашата се показа цяла длан. Повдигна още и се оказа, че дланта продължава в китка и ръка. От плътта растяха гъби.

Стисна зъби и бавно пусна крайника. Не му беше нужно да гледа повече. Цели тела лежаха погребани в кръв и служеха като тор за гъбите.

Забеляза също тъмнокафявата кожа на ръката — доста странна за снежнобялата Норвегия. Спомни си за опитната ферма в Африка, унищожена в онази кървава нощ.

Дали там не бяха добили нещо повече от царевица?

Откри, че му е трудно да диша. Бързо отиде до края на реда. Гъбите там бяха с дебели пънчета, върху които имаше рипсени шушулки. Изглеждаха месести и влакнести.

Монк докосна една шушулка с протезата си. Тя се спука при първото стискане. Върхът й избълва гъст облак фин прах, който бързо се разнесе.

„Спори!“

Монк отскочи, благодарен, че носи маска. Не искаше да вдиша тези спори.

Сякаш получили сигнал от първата шушулка, другите също започнаха да се пукат. Монк заотстъпва по-далеч от облачето спори и извика:

— Трябва да се махаме оттук! — Думите му бяха приглушени от респиратора.

Крийд тъкмо беше взел образец от гъбата и я слагаше в резервната ръкавица. Погледна неразбиращо Монк, но очите му се разшириха, когато във въздуха се вдигнаха още облачета.

Трябваше по-скоро да излязат.

Изведнъж в тавана се отвориха вентили, вероятно задействани от някакъв биологичен сензор. Бликнаха силни струи пяна, която бързо покри пода и започна да се покачва. Монк изтича под един вентил и едва не беше съборен от силата на струята. Подхлъзна се.

Когато стигна до Крийд, пяната се беше надигнала до кръста им.

— Бягай! — изкрещя Монк и посочи към вратата.

Втурнаха се през първата врата в преддверието. То също бе пълно с пяна чак до тавана. Наложи се да си проправят слепешком път през нея.

Монк пръв стигна до вратата към коридора.

Натисна дръжката и подпря вратата с рамо. Тя не помръдна. Блъсна, после отново, но вече знаеше истината.

Бяха заключени.

 

 

00:08

 

Пейнтър се прехвърли през ниската стена. По пода още горяха огньове. Мраморът беше хлъзгав от кръвта. Пейнтър беше извадил пистолета си и се изпързаля право в маскирания стрелец, който се бе втурнал през входа. Нападателят бе насочил цялото си внимание към бара и не успя да види заплахата навреме. Пейнтър стреля в гърдите му от упор.

Нападателят се завъртя като пумпал, кръв плисна във всички посоки.

Един по-малко.

Хората с писъци бягаха навън или се криеха зад мебелите. Пейнтър спринтира право през фоайето.

На входа на бара се появи бодигардът на сенатора. Беше заел поза за стрелба, с изпънати напред ръце, стиснали служебното оръжие. Използваше за прикритие някакво растение в саксия. Не беше достатъчно. Другите двама стрелци вече бяха насочили дулата към входа.

Папратовите листа се разлетяха от автоматичните откоси. Бодигардът падна по гръб. Пейнтър не забави крачка нито за миг. Скочи върху един стол пред бара и полетя право напред. Падна на един от кожените дивани, претърколи се и се изправи.

Разполагаше с части от секундата.

В бара полетяха куршуми. Откосът избродира линия в стената зад тезгяха, пръскаше бутилки и огледала.

Пейнтър обгърна с един поглед помещението.

Сенаторът не се виждаше никакъв.

Бодигардът не би го оставил на открито. Освен входа в помещението имаше само една врата. Към тоалетните в дъното. Пейнтър се втурна натам и блъсна вратата. Покрай ухото му изсвири куршум. Изстрелът беше от тоалетната.

Сенатор Горман стоеше с гръб към редицата умивалници, насочил пистолет към Пейнтър.

Пейнтър вдигна ръце и каза твърдо:

— Сенатор Горман! Аз съм човек на генерал Меткаф!

— Следователят от министерството ли? — Горман свали пистолета и лицето му се отпусна облекчено.

— Трябва да се махаме оттук.

— Ами Самюълс? — Сенаторът погледна към вратата. Явно имаше предвид бодигарда.

— Мъртъв е, сър.

Поведе сенатора към прозореца с цветно стъкло в дъното на тоалетната.

— Има решетка. Проверих.

Пейнтър рязко вдигна прозореца. Украсени железни пръти наистина блокираха пътя. Блъсна ги с длан, решетката поддаде и се завъртя на пантите си. При обиколката си беше махнал завитите болтове.

Никога не е зле да си осигуриш изход.

— Бързо! — заповяда Пейнтър и подложи коляното си, та сенаторът да може да се покатери.

Горман се възползва от помощта и се пъхна през прозореца.

Докато буташе сенатора, Пейнтър чу зад себе си глухо тупване. Бързо се обърна и видя черна стрела, стърчаща от дървената врата на тоалетната.

„Ох, мамка му…“

Изблъска сенатора с всички сили и го последва по петите. В буквалния смисъл — получи италиански ток в лявото око. Но това беше нищо в сравнение с експлозията, която последва.

Пламъци и дим пръснаха отворения прозорец.

Горещата вълна мина над тях.

Пейнтър блъсна сенатора настрани и щом пламъците утихнаха, изтича обратно до прозореца, свали го и затвори желязната решетка.

Нека се чудят как са се измъкнали от заключено помещение.

Объркването можеше да им осигури няколко минути преднина, докато преследвачите претърсват хотела.

Върна се при Горман.

— Колата ми е на няколко преки оттук.

Забързаха.

Горман пуфтеше до него и се държеше за удареното рамо. След една пресечка впери поглед в Пейнтър и зададе екзистенциалния въпрос:

— Кой сте вие, по дяволите?

— Обикновен граждански служител — промърмори Пейнтър, докато се съсредоточаваше върху следващата задача. Нагласи микрофона на гърлото си и го включи.

— Монк, как върви при вас?

 

Монк чу накъсаните думи в ухото си, но щом махна дихателната маска, устата му се напълни с пяна. Блъсна вратата с надеждата да се отвори по чудо. Явно се беше заключила автоматично, след като вентилите се бяха активирали.

Може би имаше някакъв друг изход.

Преди да успее да помръдне, от тавана рукна вода и пяната веднага започна да се топи. Обемът й се сви съвсем за по-малко от трийсет секунди.

Монк погледна Крийд. Младокът стоеше като дръгливо мокро куче, което всеки миг ще се разтрепери. Очите му блестяха от шока.

— Противобиологична пяна — обясни Монк. — Използва се да елиминира патогени във въздуха. Би трябвало да сме добре.

В доказателство на думите му ключалката под лакътя му изщрака. Очевидно бе настроена според цикъла за стерилизация.

Подаде глава навън и чу ехтящи в коридора гласове. Фоайето с асансьорите се виждаше ясно. Вратата беше полуотворена и някой възбудено говореше нещо на норвежки. Монк видя нечия ръка в униформа.

Автоматичният протокол за безопасност бе вдигнал охраната по тревога.

Монк замръзна. Не можеха да се върнат в лабораторията с гъбите. Това бе първото място, което щяха да проверят. Оставаше само една възможност. Той излезе, бързо пресече коридора и постави длан върху четеца до другата врата. Затаи дъх, докато траеше сканирането. Не откъсваше очи от вратата към асансьорите и се молеше никой да не се появи точно сега.

Накрая ключалката изщрака. Той въздъхна и отвори вратата. Двамата с Крийд се втурнаха вътре.

Монк остави вратата открехната, колкото да наблюдават коридора.

Четирима охранители вървяха след някакъв служител с лабораторна престилка. Човекът имаше вид, сякаш току-що са го събудили. Явно не всеки имаше право на достъп до това ниво.

Монк остави вратата да се затвори и остана приклекнал до нея, за да чува. Вратата на другата лаборатория се отвори и затвори. В коридора бяха останали хора — Монк ги чуваше да си говорят. Не знаеше колко са. Според преценката му най-малко трима.

А сега какво?

— Направи малко място — каза Крийд зад него.

Монк се обърна. Партньорът му бе свалил канадката си и бе надянал престилката. Освен това бе избърсал косата си и я бе сресал грубо с пръсти. Влезе в преддверието. Докато Монк бе пазил при вратата, Крийд беше отишъл в голямото помещение с кошерите.

— Какво правиш? — попита Монк и го изгледа кръвнишки.

Крийд се дръпна настрани. Някакво движение зад вътрешната врата привлече вниманието на Монк. В другата стая се въртеше и събираше облак пчели.

— Какво си направил? — попита Монк.

Крийд вдигна ръка. Държеше метално чекмедже с кутийка.

— Откраднах царицата. — Посочи наляво. — И отворих кошера.

Монк се намръщи. От отвора, където трябваше да се намира едно от чекмеджетата, излиташе дебела колона пчели.

— Но защо? — попита Монк.

Пчелите зад вратата се събираха на все по-голям рояк.

— Определено са африкански — каза Крийд, докато оглеждаше откраднатата царица. — Много са агресивни.

— Това е страхотно, но… защо?

— За да се измъкнем оттук. — Крийд посочи вътрешната врата. — Отвори я по — мой сигнал. Но остани зад нея.

Монк започна да разбира. Отстъпи мястото си на Крийд и застана до вътрешната врата. Крийд застана до вратата към коридора, гледаше събиращия се рояк.

Облакът вече беше полепнал по стъклената врата и стените, привлечен от следата на царицата. Бръмченето стана толкова силно, че по кожата на Монк полазиха тръпки.

Крийд продължаваше да чака. Постави чекмеджето на пода. Роякът в другото помещение стана толкова гъст, че закри светлината.

— Готов — каза Крийд и се изправи. Монк хвана дръжката на вратата.

Крийд прокара за последен път пръсти през косата си, обърна се към вратата и я отвори. Монк не можеше да вижда от тялото му, но чу стреснатите възгласи на хората от охраната в коридора.

Крийд раздразнено им каза нещо на норвежки.

Докато онези се мъчеха да решат дали новопоявилият се е заплаха, или не, Крийд изрита чекмеджето по пода към тях и викна:

— Сега!

Монк отвори вратата и се сви зад нея.

Роякът незабавно излетя в преддверието като разгневен юмрук.

Крийд отстъпи назад и отвори изцяло външната врата. Пътят към царицата беше открит и роякът излетя в коридора на гъст облак. В пристъп на паника един от охраната стреля напосоки.

Груба грешка.

Монк бе чел достатъчно за африканските пчели, за да знае, че са много чувствителни към силния шум.

Последваха писъци, които само влошиха положението.

Крийд се втурна в преддверието и сграбчи Монк за ръкава. Време беше да се измъкват. Монк последва партньора си в коридора. Нямаше нужда да се крият. Четиримата от охраната се гърчеха в центъра на рояка, покрити с жилеща маса. Пчелите пълнеха устите им и се вмъкваха в ноздрите им.

Монк и Крийд спринтираха по коридора.

Няколко по-амбициозни пчели се впуснаха да ги преследват. Монк бе ужилен няколко пъти, но роякът остана в близост до царицата си. Дългокракият Крийд пръв стигна фоайето с асансьорите. Монк го последва и затръшна вратата след себе си.

Крийд извика асансьора и вратата незабавно се плъзна настрани. Кабината все още беше на това ниво. Втурнаха се вътре. Нямаха време да стигнат до сървърите, така че Монк заряза основната задача и натисна копчето за партера. Време беше да се махат оттук. Крийд не възрази.

Монк впери поглед в него.

— Добре се справи, младок.

— Сериозно? — Крийд се намръщи кисело. — Още ли съм младок?

Монк сви рамене. Излязоха от асансьора и забързаха през фоайето към изхода. Монк не искаше успехът на хлапето да му завърти главата. Докато вървяха в нощта, внезапно в ухото му зашепна ядосан и настойчив глас.

— Монк, докладвай.

Беше Пейнтър.

Монк включи микрофона си.

— Сър, в момента излизаме.

Последва облекчена въздишка.

— А задачата?

— Имахме малък проблем с едни пчели.

— Пчели ли?

— После ще обясня. В хотела ли ще се срещнем?

— Не. В момента пътувам към вас. Имам компания.

„Компания?“

— Промяна в плана — каза Пейнтър. — В Осло стана доста напечено, така че е време да си обираме крушите и да потърсим по-прохладно местенце.

Все още подгизнал от пяната и душа, Монк усещаше как нощният студ го пронизва до костите. „По-хладно от това?“ Докато пресичаше кампуса, Монк си представи Грей в някаква топла палатка до горяща печка.

„Проклет късметлия!“