Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Doomsday Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 109 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
crecre (2009)
Корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джеймс Ролинс. Ключът на страшния съд

ИК „Бард“, 2009

ISBN 978–954–655–042–2

История

  1. — Добавяне

При нечувани гонения начело на Светата римска Църква ще застане Петър Римлянина, който ще пасе стадото си през много злочестини; по негово време градът на седемте хълма ще бъде унищожен и страховитият Съдия ще съди хората.

Пророчество на св. Малахия, 1139 г.

Производителността на населението е безкрайно по-голяма от способността на земята да осигури прехраната на човека.

Томас Малтус, „Есе за законите на населението“, 1789 г.

Най-доброто време да се купува е когато по улиците тече кръв.

Барон Нейтън Ротшилд, най-богатият човек на 19 в.

Пролетта на 1086 г.

Англия

 

Първият знак бяха гарваните.

Докато теглената от кон каруца трополеше по изровения път между засетите с ечемик ниви, ятото се вдигна на черен рояк. Гарваните полетяха панически в утринната синева, но това не бе обичайният полет на подплашени птици. Въртяха се и се спускаха стремително надолу, преобръщаха се и пляскаха с криле. Сблъскваха се един с друг и се сипеха от небето. Малките им телца тупваха на пътя, потръпваха в коловозите. Крилете им пърхаха слабо.

Но най-тревожното от всичко бе пълната тишина.

Никакво грачене, никакви писъци.

Само трескавият плясък на криле, следван от тихия удар на покрити с пера тела в твърдата земя и натрошените камъни.

Коларят се прекръсти и дръпна поводите. Очите под тежките клепачи се загледаха в небето. Конят тръсна глава и изпръхтя в сутрешния мраз.

— Продължавай — обади се пътникът отзад. Мартин Бор, най-младият от кралските следователи, беше изпратен тук по тайната заповед на самия крал Уилям.

Сгушен в тежкото си наметало, Мартин си спомни писмото, запечатано с големия кралски печат. Обременен от цената на войната, крал Уилям бе пратил из страната десетки пълномощници, за да направят опис на земите и имотите в кралството. Всичко това бе събрано в чудовищен том, наречен Книга на сметките, съставен от един-единствен книжник и написан на тайнствена форма на латинския. Целта на описанието бе да се определят съответните данъци, дължими на Короната.

Поне така се твърдеше.

Някои заподозряха, че за подобно мащабно проучване има някаква друга причина. Сравняваха книгата с библейското описание на Страшния съд, според което Бог имал записани всички човешки дела в Книгата на живота. Така мълвата започна да нарича резултата от преброяването Книга на Страшния съд.

Мълвата се оказа по-близка до истината, отколкото се предполагаше.

Мартин беше прочел запечатаното писмо. Беше наблюдавал самотния писар, който прилежно записваше резултатите на кралските пълномощници в голямата книга. А след това видя как книжникът изписва с червено мастило една-единствена латинска дума.

Vastare.

Опустошен.

Много райони бяха отбелязани с тази дума — така се означаваха земите, опустошени от война или грабежи. Но две от вписванията бяха направени изцяло с алено мастило. Едното бе за пуст остров между бреговете на Ирландия и Англия. В момента Мартин наближаваше другото място. Кралят му бе заповядал да проучи положението. Той се беше заклел да пази тайна и бе получил трима помощници. В момента те яздеха зад каруцата.

Коларят подръпна повода, за да накара огромния дорест кон да ускори ход. Колелата на каруцата прегазваха треперещите тела на гарваните, трошаха кости и пръскаха кръв.

Стигнаха билото и пред тях се ширна богата долина. Под възвишението се бе сгушило малко селце с каменно имение в единия край и островърха църква в другия. Останалата част от селището се състоеше от колиби и дълги къщи със сламени покриви, както и от дървени кошари и малки гълъбарници.

— Това е прокълнато място, господарю — каза коларят. — Помни ми думата. Не чума е върлувала тук.

— Точно това сме дошли да проверим.

На една левга зад тях стръмният път бе затворен от кралската войска. Никой не се допускаше да премине, но това не бе попречило из съседните села и чифлици да плъзнат слухове за странни смъртни случаи.

— Прокълнато — отново промърмори мъжът и подкара каруцата към селото. — Чух, че навремето тези земи принадлежали на келтските неверници. Били свещени според езическите им вярвания. Камъните им още могат да се намерят из горите по ей ония възвишения.

Изсъхналата му ръка посочи хълмовете, издигащи се високо към небето. Между дърветата пълзяха мъгли и превръщаха зелените гори в мрачни обиталища на сивото и черното.

— Те са проклели това място, дума да няма. Те са донесли злата орис на онези, които носят кръста.

Мартин Бор не обръщаше внимание на подобни суеверия. Беше на тридесет и две години и бе учил при най-добрите умове от Рим до Британия. И беше дошъл тук с вещи хора, за да открие истината.

Обърна се назад, махна на спътниците си да продължат към малкото селце и тримата препуснаха в лек галоп. Знаеха задълженията си. Мартин ги последва по-бавно, като оглеждаше и преценяваше всичко, покрай което минаваха. Изолираното в планинската долина селище беше записано под името Хайглен и бе известно в района с грънците си, изработени от глината, събирана от горещите извори, които допринасяха за мъглите в горите наоколо. Твърдеше се, че начинът на изпичане и съставът на глината за съдовете били строго пазени тайни, известни единствено на местните майстори.

А сега тези тайни бяха изгубени завинаги.

Каруцата се друсаше по пътя покрай още насаждения — ръж, овес, боб, редове зеленчуци. Някои от нивите носеха следи от скорошна жътва, други като че ли бяха предадени на огъня.

„Нима селяните са заподозрели истината?“

Докато се спускаха към долината, покрай пътя се появиха кошари с високи огради, които донякъде скриваха ужаса от другата страна. Подутите трупове на стотици овце образуваха цели могили по обраслите ливади. По-близо до селото започнаха да се появяват свине и кози, проснати, с хлътнали очи, оставени да лежат там, където са умрели. В една нива лежеше кокалест вол, все още запрегнат в ралото.

Наближаваха центъра, а селото си оставаше все така притихнало. Не ги посрещна лай на куче, не се чу кукуригане на петел, нито рев на магаре. Църковната камбана не зазвъня и никой не извика на непознатите пътници.

Над цялото село тегнеше пълна тишина.

Както щяха да открият, повечето мъртъвци все още лежаха в домовете си — явно накрая са били твърде слаби, за да излязат навън. Един от труповете обаче лежеше проснат на мегдана, недалеч от каменните стъпала на господарската къща. Човекът изглеждаше така, сякаш току-що е паднал, сякаш се е спънал по стълбите и си е счупил врата. Но дори от високата каруца Мартин забеляза съсухрената кожа върху костите, кухите очи, потънали дълбоко в черепа, изтъняването на крайниците.

Пораженията бяха същите като при животните в полята. Сякаш цялото село бе подложено на обсада и бе измряло от глад.

Чу се чаткане на копита и Реджиналд спря коня до каруцата.

— Хамбарите са пълни — каза той и отри ръце в гащите си. Високият, покрит с белези мъж бе ръководил кампаниите на крал Уилям в Северна Франция. — Намерих плъхове и мишки в зърнохранилищата.

Мартин го погледна.

— Мъртви като всичко останало. Точно като на онзи прокълнат остров.

— Но ето че опустошението е стигнало и до нашите брегове — промърмори Мартин. — Навлязло е в земите ни.

Именно затова бяха пратени тук, затова пътят беше заварден и групата им се бе заклела да пази тайна.

— Жерар намери добър труп — каза Реджиналд. — По-пресен от повечето. На момче. Отнесе го в ковачницата. — Тежката му ръка посочи една дървена постройка с висок каменен комин.

Мартин кимна и слезе от каруцата. Трябваше да знае със сигурност и имаше само един начин да разбере. Работата му като кралски следовател бе да научи истината от мъртвите. Макар че засега смяташе да остави най-кървавата работа на френския касапин.

Приближи отворената врата на ковачницата. Жерар стоеше приведен над студената пещ. Французинът бе служил в кралската войска, където бе рязал крайници и бе правил всичко по силите си, за да запази живота на войниците.

Беше разчистил тезгяха в центъра на ковачницата и вече бе съблякъл момчето и го бе вързал за него. Мартин впери поглед в бледата изтощена фигура. Собственият му син бе горе-долу на същата възраст, но смъртта бе състарила горкото селско момче и го бе направила да изглежда много по-съсухрено, отколкото подобаваше за неговите осем или девет години.

Докато французинът приготвяше ножовете, Мартин огледа момчето по-подробно. Ощипа кожата и забеляза липсата на тлъстина под нея. Разгледа напуканите устни, люпещата се кожа по главата, където косата беше опадала, подутите глезени и стъпала; най-много внимание обаче обърна на изпъкналите кости и прокара длани по тях, сякаш се мъчеше да разчете карта с пръсти — ребра, челюст, очници, таз.

Какво се беше случило?

Знаеше, че истинските отговори лежат по-дълбоко.

Жерар пристъпи към масата с дълъг тънък нож в ръка.

— Ще се захващаме ли за работа, monsieur?

Мартин кимна.

След четвърт час трупът на момчето лежеше на масата като изкормено прасе. Разрязаната от слабините до глътката кожа бе издърпана настрани и закована за дървото. Подутите розови вътрешности лежаха сплетени в кървавочервената кухина. Под ребрата изпъкваше кафеникавожълт черен дроб, прекалено голям за толкова малко тяло, особено за момче, станало само кожа и кости.

Ръцете на Жерар потънаха в студения корем на момчето.

Стоящият от другата страна Мартин докосна челото си и мислено се помоли за прошка за това прегрешение. Но вече бе твърде късно да получат прошка от момчето. Трупът му можеше единствено да потвърди най-големите им страхове.

Жерар измъкна еластичния бял стомах, от който висеше подут лилав далак. Ловко го отряза и го пусна на масата. Още един разрез и стомахът зейна отворен. Сякаш от някакъв противен рог на изобилието по дъските се изсипа гъста зелена смес от несмлян хляб и зърно.

Разнесе се тежка воня. Мартин прикри устата и носа си с длан — не заради нея, а заради ужасната истина.

— Момчето е умряло от глад, това е ясно — каза Жерар. — Но с пълен стомах.

Смразен, Мартин отстъпи назад. Доказателството беше налице. Трябваше да изследват и други, за да са сигурни. Но смъртта изглеждаше същата като на острова, отбелязан в Книгата на сметките с червено мастило като „опустошен“.

Впери поглед в изкорменото момче. Това бе тайната причина да се наложи проучването. Целта му бе да се намери този мор в страната и да бъде ликвидиран, преди да се е разпространил. Смъртните случаи бяха същите като на онзи самотен остров. Жертвите като че ли се бяха тъпкали с храна, но въпреки това бяха умирали от глад, без да извлекат сила от погълнатото.

Трябваше му свеж въздух и излезе навън на слънце. Загледа се в тучните зелени хълмове. Подухна ветрец и зашушна в нивите с ечемик, овес, пшеница и ръж. Мартин си представи отнесен в океана човек, който умира от жажда, заобиколен от вода, която не става за пиене.

Това тук беше същото.

Потръпна под немощното слънце. Искаше му се да е колкото се може по-далеч от тази долина. Отдясно, от другия край на селския мегдан, се чу вик. Някаква облечена в черно фигура стоеше пред отворена врата. За миг Мартин се уплаши, че това е самата Смърт, но след това фигурата махна с ръка и развали илюзията. Бе абат Орен, също член на групата и игумен на манастира Келс в Ирландия. Стоеше на входа на селската църква.

— Ела да видиш! — извика абатът.

Мартин се запрепъва към него. Беше повече рефлекс, отколкото съзнателно движение. Не искаше да се връща в ковачницата. Щеше да остави момчето на грижите на френския касапин. Прекоси мегдана, изкачи стъпалата и застана до католическия монах.

— Какво има, абат Орен?

— Богохулство — изсъска ирландецът и влезе в черквата. — Да поругаят по такъв начин това свято място. Нищо чудно, че всички са били покосени.

Мартин забърза след него. Абатът бе слаб като скелет и приличаше на призрак в прекалено широкия си пътен плащ. Той бе единственият от цялата група, който бе посетил острова срещу ирландското крайбрежие и бе видял същото опустошение и там.

В неугледната църква бе мрачно, пръстеният под бе покрит с тръстика. Нямаше пейки, покривът бе нисък, с тежки греди. Единствената светлина идваше през двата високи тесни прозореца в дъното. Прашните лъчи падаха върху олтара, който представляваше една-единствена каменна плоча. Явно отгоре й бе имало покривало, но сега то лежеше захвърлено на земята, най-вероятно от монаха, докато беше търсил.

Абат Орен отиде до олтара и посочи с трепереща ръка голия камък. Раменете му се тресяха от гняв.

— Богохулство — повтори той. — Да изрязват езически символи в дома на нашия Господ.

Мартин се приближи и се наведе над олтара. Камъкът бе украсен със слънца и спирали, кръгове и странни усукани фигури, несъмнено езически.

— Защо им е на тези набожни хора да извършват подобен грях?

— Не мисля, че това е дело на селяните — рече Мартин.

Прокара длан по олтара. Усети под пръстите си старостта на знаците, износените ръбове на изрязаните фигури. Определено бяха много стари. Мартин си спомни твърдението на коларя, че мястото било прокълнато, че било свещено за старите келти и че гигантските им камъни още можели да се открият скрити в мъгливите гори горе.

Изправи се. Явно един от тези камъни бе домъкнат в Хайглен, за да се използва като олтар в селската църква.

— Ако не са го направили те, тогава как ще обясниш това? — попита абатът. Отиде до стената зад олтара и обгърна с жест големия знак върху нея. Беше нарисуван скоро — с кръв, ако можеше да се съди по ръждивия цвят. Представляваше кръг, прерязан от кръст.

Мартин беше виждал подобни знаци върху надгробни камъни и стари руини. Това бе свещен символ на келтските жреци.

— Езически кръст — каза той.

— Намерихме същия и на острова, бележеше всяка врата.

— Но какво означава това?

Абатът докосна сребърния кръст на гърдите си.

kss-srebyren-kryst.png

— Точно както се боеше кралят. Змиите, които напълнили Ирландия и били прогонени от свети Патрик, са дошли до нашия бряг.

Мартин знаеше, че абатът няма предвид истинските змии от полето, а езическите жреци, които носели извити като змии тояги — друидите, водачите на старите келти. Свети Патрик покръстил езичниците или ги прогонил от Ирландия.

Но това бе станало преди шест столетия.

Мартин се обърна към вратата и се загледа в мъртвото село. Думите на Жерар отекнаха в главата му. „Момчето е умряло от глад с пълен стомах“.

Всичко това беше безсмислено.

— Това село трябва да бъде изгорено — промърмори абатът зад него. — И земята да се посипе със сол.

Мартин кимна, но тревогата в гърдите му растеше. Нима огънят наистина можеше да унищожи онова, което бе извършено тук? Не можеше да каже, но в едно беше сигурен.

Ужасът съвсем не беше свършил.

 

 

Настояще

8 октомври, 23:55

Ватикан

 

Отец Марко Джовани се скри в тъмната каменна гора.

Огромните мраморни колони поддържаха покрива на базиликата „Св. Петър“ и разделяха пода й на капели, гробници и ниши. Произведения на големи майстори изпълваха святото място — Микеланджеловата „Пиета“, балдахинът на Бернини, бронзовата статуя „Св. Петър на трон“.

Марко знаеше, че не е сам в каменната гора. Имаше и ловец, който го дебнеше, най-вероятно в дъното на храма.

Преди три часа беше получил вест от свой колега археолог и някогашен наставник от Григорианския университет в Рим, който също служеше на Църквата. Искаше да се срещнат тук в полунощ.

Това обаче се оказа капан.

Опрял гръб на колоната, Марко притискаше с длан лявата си страна, за да спре кървенето. Бяха го проболи до ребрата. Горещата течност се лееше между пръстите му. Лявата му ръка стискаше доказателството, от което се нуждаеше — стара кожена чантичка, малко по-голяма от портмоне.

Раздвижи се да надникне в централния кораб и кръвта потече по-силно и закапа по мраморния под. Не можеше да чака повече — рискуваше да изгуби твърде много сили. Помоли се наум, отблъсна се от колоната и се затича към папския олтар. Всяка тежка стъпка бе като ново пробождане отстрани. Марко не беше ранен от нож. Стрелата бе разсякла плътта му и се бе забила в съседната пейка. Къса дебела черна стрела. Стоманена стрела за арбалет. Беше я разгледал от скривалището си. В основата й светеше малък червен диод, приличаше на някакво огнено око в тъмното.

Нямаше представа как да постъпи, така че просто побягна, като се мъчеше да се привежда възможно повече. Знаеше, че най-вероятно ще умре, но тайната, която държеше, бе по-важна от живота му. Трябваше да издържи, докато стигне изхода, да намери някой от патрулиращите швейцарски гвардейци и да прати вест до Светия престол.

Тичаше, без да обръща внимание на болката и ужаса.

Папският олтар бе право пред него. Бронзовият балдахин, дело на Бернини, се крепеше на усуканите си колони. Марко мина от лявата му страна и се затича към трансепта. Видя масивния монумент на Александър VII и скритата под него врата.

Това бе изходът към площад „Св. Марта“.

Само да…

Ударът малко над пъпа сложи край на всичките му надежди. Той отстъпи крачка назад и погледна надолу. Не юмрук го беше улучил. От корема му стърчеше стоманена стрела с пластмасово оперение. Болката дойде миг по-късно, подобно на експлозия. Също като предишната, тази стрела също имаше светещо огнено око. Диодът се намираше в четвъртито гнездо в основата й.

Марко се запрепъва назад. Сенките край вратата се раздвижиха и разкриха фигура, облечена в пъстрата униформа на швейцарски гвардеец — несъмнена дегизировка. Убиецът свали арбалета и пристъпи от покритата врата, където бе дебнал в засада.

Марко отстъпи към олтара, за да побегне обратно през централния кораб. И тогава видя втората фигура в гвардейска униформа. Мъжът се наведе край пейката и измъкна забилата се в нея стрела.

Обхванат от ужас, заглушаващ болката в корема, Марко се обърна към десния трансепт, но и този изход беше препречен. От сенките на изповедалнята излезе трета фигура и вдигна арбалета си.

Беше в капан.

Базиликата имаше формата на кръст и три от раменете му бяха блокирани от убийци. Оставаше му само един път за бягство. Към апсидата, върха на кръста. Но там нямаше изход.

Въпреки това Марко забърза към нея.

Отпред се издигаше катедрата на св. Петър, позлатен монумент със светци и ангели, където се намираше дървеното кресло на апостола. Над него през един овален прозорец от алабастър се виждаше Светият Дух в образа на гълъб.

Но прозорецът бе тъмен и не предлагаше надежда.

Марко му обърна гръб и се огледа. От лявата му страна се намираше гробницата на Урбан VIII. Над мраморната крипта на папата се издигаше статуята на Мрачния жътвар в образа на скелет, възвестяващ участта на всички хора… и неговата собствена също.

— Lilium et Rosa — прошепна Марко на латински.

Лилията и розата.

През дванадесети век един ирландски светец, Малахия, получил откровение за всички папи от неговото време до края на света. Според видението му общият им брой щял да бъде 112. Малахия описал всеки един с кратка загадъчна фраза. Урбан VIII, роден пет столетия след смъртта на Малахия, бил наречен „лилията и розата“. И също като всички подобни пророчества, описанието се оказало точно. Папа Урбан VIII се родил във Флоренция, чийто герб е червена лилия.

Но най-тревожното бе, че сегашният папа беше предпоследен от списъка на св. Малахия. Според пророчеството следващият глава на Църквата щеше да е онзи, който ще види края на света.

Марко никога не бе вярвал на подобни неща. Но сега, когато пръстите му стискаха здраво малката кожена чанта, се запита колко ли близко се намира човечеството до Армагедон.

Чуха се стъпки. Някой от убийците приближаваше. На Марко му оставаше време само за един-единствен ход.

Действаше бързо. Притиснал раната, за да не оставя кървава диря, Марко пристъпи настрани, за да скрие онова, което трябваше да бъде запазено. След това се върна в центъра на апсидата. Не му оставаше друго освен да падне на колене и да зачака смъртта си. Стъпките приближаваха. Появи се някакъв мъж, спря и се огледа.

Не беше от убийците.

Не беше дори непознат.

Марко изстена и привлече вниманието му. Мъжът се вцепени от изненада, после забърза към него.

— Марко?

Марко бе твърде слаб, за да се изправи на крака, и можеше само да се взира в него, разкъсван между надеждата и подозрението. Но когато мъжът се втурна към него, стана ясно, че го движи единствено загрижеността. Това бе някогашният преподавател на Марко, човекът, с когото имаше среща.

— Монсеньор Верона… — изпъшка Марко, загърбил всякакви подозрения, убеден дълбоко в себе си, че този човек никога не би го предал. Вдигна празната си ръка. Другата стискаше оперения край на стрелата, която стърчеше от корема му.

Краткото примигване го накара да погледне надолу. Пред очите на Марко червеният диод внезапно засвети в зелено.

„Не…“

Експлозията го помете по мраморния под. Тялото му остави след себе си диря от кръв, дим и вътрешности и спря чак в подножието на олтара. Очите му се вдигнаха към извисяващия се позлатен монумент.

В ума му смътно се оформи име.

Petrus Romanus.

Петър Римлянина.

Това бе последното име от пророческия списък на св. Малахия, човекът, който ще наследи сегашния Свети отец и ще стане последният папа на света.

С провала на Марко тази нощ тази участ не можеше да бъде предотвратена.

Зрението му помръкна. Ушите му престанаха да чуват. Нямаше сили да говори. Легнал на едната си страна, Марко се взираше от апсидата към гробницата на папа Урбан и бронзовия скелет, издигащ се от криптата. Беше закачил малката чантичка, която бе съхранявал толкова дълго, на кокалестия му пръст. Представи си древния символ, гравиран в кожата.

В чантичката се съдържаше единствената надежда за света.

Замоли се с последния си дъх това да е достатъчно.

Кръг, пресечен с кръст