Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (30)

25.

13 октомври, 15:38

Остров Бардси, Уелс

 

Грей се изтягаше във ваната с гореща вода.

Беше затворил очи и се мъчеше да успокои ума си. Близо час бе спорил с Оуен Брайс и бе обяснявал, че Рейчъл има здравословен проблем, който изисква незабавно да напуснат острова. Че й трябват лекарствата в хотела им на сушата. Единствената отстъпка, която получи, бе обещанието на лодкаря, че утре сутринта ще си помисли.

Не му помогна особено и фактът, че Рейчъл изглеждаше добре.

Така че засега бяха изолирани на острова.

Най-малко за още няколко часа.

Щяха да изчакат да се стъмни, което, за щастие, ставаше по-рано по това време на годината. След като местните си легнеха, планът бе да откраднат лодката. Не смееха да чакат до сутринта. Ако Оуен откажеше, щяха да изгубят още един ден. А това не биваше да се случва.

Така че наеха предложените им стаи. Малко почивка нямаше да им се отрази зле. Всички бяха изтощени и имаха нужда от време, за да възстановят силите си.

На Грей обаче не му бе лесно да се отпусне. Умът му непрекъснато го тормозеше и измъчваше със загадките и опасностите, пред които се изправяха.

Отново проехтя оглушителен гръм и стъклата на прозореца над ваната задрънчаха. Пламъчето на свещта до сапуна трепна. Нямаше ток. Преди да се изкъпе, Грей беше запалил огън в камината в спалнята. Виждаше през затворените си клепачи танца на червеникавите му пламъци.

Внезапно през сиянието премина сянка.

Той се стегна, рязко се надигна и изплиска вода на пода. На прага стоеше Рейчъл, облечена в роба. Не я беше чул да влиза — гръмотевицата беше ударила в същия момент.

— Рейчъл…

Тя стоеше и трепереше, в очите й се четеше страх. Не каза нито дума. Свали робата си без никакви съблазнителни движения. Просто я остави да се свлече на пода и забързано тръгна към ваната. Грей стана и я взе в обятията си. Тя се притисна в него и скри лице във врата му.

Грей приклекна, прихвана я през дупето и я повдигна. Беше по-лека, отколкото я помнеше, сякаш безнадеждността я ядеше отвътре. Завъртя се, без да я пуска, и се потопи заедно с нея в топлата вода.

Продължи да я прегръща. Ръката й се плъзна по корема му — отчаяна, изпълнена с желание, което си личеше във всичко. Той я спря и притегли ръката й към гърдите си. Просто я прегръщаше и чакаше да спре да трепери. Още бягаха от пожара в гората, от времето, когато тя бе научила за предателството. Трябваше да се сети по-рано и да не я оставя сама, докато чакаха падането на нощта.

И ако неговият ум бе разтревожен и неспокоен, през какво ли минаваше тя? Особено когато беше сама. Прегърна я и я притисна към себе си, сякаш силата на мускулите му можеше да я спаси.

Треперенето й постепенно спря.

Рейчъл се отпусна.

Грей я държа в обятията си още дълго, след което докосна с пръст лицето й и го обърна нагоре. Вгледа се в очите й. Те блестяха от желание да бъде докосвана, да се чувства жива, да знае, че не е сама, а по-надълбоко, почти погребани, тлееха въглените на старата любов.

Едва тогава устните му докоснаха нейните.

 

 

16:02

 

Сейчан чакаше в стаята си. Стоеше с гръб към вратата, между пръстите й имаше незапалена цигара. Преди малко бе чула как вратата на Рейчъл изскърцва. Последваха стъпки по коридора, след което вратата на Грей се отвори.

Сейчан слушаше със затворени очи.

Вратата така и не се отвори отново.

Докато стоеше на стража, Сейчан се бореше с надигащата се смес от гняв и ревност наред с болката, която не можеше да подмине. Тя стягаше гърдите й и правеше дишането й трудно. Облегна се на вратата, бавно се отпусна на пода и прегърна коленете си.

Сама, далеч от чужди погледи, Сейчан си позволи тази моментна слабост. Стаята бе тъмна. Не си бе направила труда да запали огън, нито дори свещ. Предпочиташе тъмнината. Винаги я бе предпочитала.

Залюля се леко напред-назад и остави болката да премине през нея.

Знаеше, че се връща към време, когато болката идваше по-често и се усилваше от шамари до далеч по-болезнени и интимни удари. Имаше таен килер, където след това можеше да се скрие и да потърси убежище. Той нямаше прозорци. Никой не знаеше за съществуването му, само плъховете и мишките.

Единствено там, скрита в тъмното, Сейчан се чувстваше в безопасност.

Мразеше се, че се нуждае от този килер. Знаеше, че трябва просто да му каже и да сложи край на болката. Но се бе заклела да не го прави. И го беше направила заради него.

И независимо колко голяма беше агонията, никога нямаше да престъпи клетвата си.

 

 

18:55

 

Под прикритието на мрака Грей поведе групата към кея.

Лодката се люшкаше на въжетата си и се блъскаше в гумите по ръба. От тъмното небе се сипеше дъжд. Ковалски беше отишъл по-рано, за да се увери, че лодката е празна и че ключовете са на нея.

Кой би тръгнал да краде лодка в такова време?

Въпрос, на който Грей бе готов да отговори.

— Качвайте се — каза Ковалски. — Аз ще отвържа въжетата.

Грей помогна на останалите да се качат на кърмата. Упражнението изискваше почти акробатично майсторство заради люшкащата се палуба.

Подаде ръка на Рейчъл.

Тя не го погледна, но стисна топло пръстите му. Беше се събудил оплетен в одеялата и бе открил, че я няма. Не можеше да се каже, че бе останал напълно разочарован. Знаеше положението, тя също. Случилото се помежду им бе искрено, дълбоко почувствано и нужно, може би и за двамата. Моментният проблясък на страстта бе плод на страха, на самотата, на осъзнаването на собствената ти смъртност. Грей обичаше Рейчъл и знаеше, че тя изпитва същите чувства. Но дори докато лежаха сплетени пред камината, изгаряни от страст и прогонили всяка мисъл, част от нея си оставаше недосегаема.

Сега не бе време нещата помежду им да възкръсват. Тя бе твърде наранена, твърде крехка. В стаята имаше нужда единствено от силата му, от докосването, от топлината му. Но не и от сърцето му.

Това трябваше да почака.

Грей скочи на палубата и хвана подхвърленото въже. Ковалски скочи след него.

— Ще е чудовищно плаване — предупреди ги гигантът и забърза към покритата кабина. Двигателите грубо изреваха и Ковалски даде знак на Грей да махне последното въже.

Грей освободи лодката и тръгна по люлеещата се палуба. Ковалски ги отдалечи от пристана и се насочи към открито море. Трябваше да плават без светлини, докато не излязат от залива.

Грей погледна назад към брега. Никой не тичаше след тях. В тази буря изчезването на лодката щеше да остане незабелязано до сутринта.

Обърна се към бушуващото черно море. Вятърът виеше, дъждът шибаше яростно.

— Сигурен ли си, че можеш да се справиш в това време? — попита Грей.

Ковалски бе бивш моряк от Военноморските сили. Угарката от пура стърчеше между зъбите му. Поне не беше запалена.

— Не се безпокой — отвърна той, без да вади пурата. — Потопявал съм само една… не, чакай. Само две лодки.

Това звучеше окуражително.

Грей се върна на кърмата. Уолас раздаваше оранжеви спасителни жилетки с неонови лампи от сандъка. Надянаха ги бързо и включиха сигналните светлини на яките.

— Винаги се дръжте за нещо — предупреди ги Грей.

Докато минаваха покрай вълнолома, мълния разцепи нощта. Морето изглеждаше още по-бурно. Вълните сякаш се носеха във всички посоки, сблъскваха се и във въздуха се издигаха огромни гейзери. Теченията бяха полудели като времето.

Ковалски започна да си подсвирква. Грей знаеше, че това не е добър знак. Излязоха в открито море. Беше равносилно на това да те метнат в пералня с включена центрофуга.

Лодката политаше високо нагоре, после пропадаше в бездната, подмяташе се наляво и надясно, а Грей бе готов да се закълне, че понякога го прави и в двете посоки едновременно.

Накъдето и да погледнеше, виждаше единствено вълни с бели гребени.

Подсвиркването на Ковалски стана по-силно.

Лодката удари висока вълна и носът й се издигна към небето. Грей се вкопчи с все сила за релинга, а всичко без опора по палубата полетя към кърмата. В следващия миг прехвърлиха гребена и летяха надолу.

В същия миг отстрани ги блъсна друга вълна, понесе се през кърмата като наказваща Божия десница. Студената солена вода напълни устата на Грей и за момент го ослепи.

След секунди отново се издигаха.

— Грей! — извика Рейчъл.

Кашляйки, Грей се обърна и моментално разбра какъв е проблемът.

Сейчан беше изчезнала.

Беше седяла на отсрещната страна. Вълната я бе ударила в гръб и я бе изхвърлила през борда.

Грей се изправи.

Забеляза я далеч зад кърмата благодарение на мигащите светлинки на спасителната жилетка. След миг вълните я скриха от погледа му.

Грей се затича и скочи през борда. Не можеха да си позволят да я изгубят.

Докато летеше във въздуха, чу как Рейчъл извика на Ковалски:

— Обърни!

В следващия миг Грей се гмурна и всичко потъна в мрак.

 

 

19:07

 

Вълните подмятаха Сейчан като листо в буен поток. Студът я пронизваше до кости и стягаше гърдите й. Беше й трудно да поема дъх — водните стени непрекъснато се стоварваха отгоре й.

Не можеше да види дори светлините на лодката. Навсякъде около нея се издигаха планини от вода.

Поредната гигантска вълна се извиси над нея, невъзможно огромна, надвиснала, с яростен бял гребен.

И се стовари отгоре й.

Сейчан потъна дълбоко. Течението я завъртя. Не можеше да определи накъде е горе. Водата влезе в носа й. Тя инстинктивно се задави и нагълта още щипеща вода.

После спасителната жилетка я издигна на повърхността.

Опита се да си поеме въздух, но отново се задави. Примигна, за да махне солените капки от очите си и да се огледа.

Още една вълна се издигаше пред нея.

„Не.“

В същия миг нещо я сграбчи отзад.

Изпищя от ужас. Вълната се стовари отгоре й. Но ръцете продължаваха да я държат. Силни крака се стегнаха около бедрата й. Двамата заедно заплуваха в кипящото море. Сейчан бе останала без въздух, но паниката беше изчезнала, за да отстъпи място на страха.

Макар да не можеше да го види, знаеше кой я е хванал.

Излязоха заедно на повърхността и се задържаха там благодарение на спасителните жилетки.

Сейчан се обърна. Грей я притискаше към себе си. Очите му бяха твърди като скала и в тях се четеше решимост.

— Спаси ме — прошепна тя.

Влагаше всичко от себе си в тези две думи.

Дори и сърцето си.

 

 

19:24

 

Светлините на рибарското селище засияха през бурята. Плажът бе пред тях и Ковалски се насочи право натам.

Грей стоеше до него.

Трябваше да признае, че гигантът наистина знаеше как се управлява лодка.

Докато със Сейчан се подмятаха във вълните, Ковалски бе успял да ги намери и да приближи катамарана до тях. Хвърлиха им въже и ги изтеглиха на палубата.

Останалата част от пътуването бе наистина неприятна, но никой друг не изхвърча през борда. Сейчан кашляше зад Грей — все още се мъчеше да изкара водата от дробовете си. Никога не я бе виждал толкова бледа.

Но щеше да живее.

Ковалски завъртя щурвала и подкара катамарана през плитчините. Една последна вълна повдигна лодката и я изхвърли на брега. Двата кила застъргаха по пясъка й цялата палуба се разтресе. След това настъпи дългоочакваният покой.

Нямаха нужда от подканяне. Всички скочиха от лодката в дълбоката до глезените вода и побягнаха пред последната вълна. Ковалски се забави за момент, за да потупа борда на катамарана.

— Добра лодчица.

Тръгнаха нагоре към Абърдарън. Също като на Бардси, и тук всички се бяха изпокрили от бурята. Улиците пустееха.

Грей искаше да се махнат, преди някой да забележи изоставената на брега лодка. След рискованото плаване нямаше никакво намерение да се окаже зад решетките на местния арест.

Забързано прекосиха тъмното селище и се насочиха към църквата. Откраднатият джип беше там, където го бяха оставили. Докато вървяха към него, Грей се обърна към Уолас.

— Ами кучето ти? — И посочи дома на свещеника.

Уолас поклати глава, макар да се виждаше, че го боли.

— Ще оставим Руфъс тук. По-добре да спи до огъня, отколкото да се мотае с нас в това ужасно време. Ще дойда да си го прибера, когато всичко това свърши.

След като решиха и този въпрос, всички се качиха в колата.

Грей запали, бързо излезе от паркинга и се насочи извън селището. Щом се озоваха на пътя, даде газ.

Трябваше им обаче някаква посока.

— Гробницата на свети Малахия — каза Грей и погледна в огледалото към Рейчъл. — Можеш ли да ни кажеш нещо за нея?

Така и не им се бе удала възможност да обсъдят по-подробно тази тема. Грей знаеше единствено онова, което бе научил от един кратък разговор с Рейчъл, че Малахия е погребан в Североизточна Франция. Рейчъл се бе опитала да обясни по-подробно, но не им стигна времето — Грей трябваше да насочи мислите си върху това как да напуснат острова.

Сега обаче им предстоеше дълъг път и бе време да научи повече.

Рейчъл заговори, като продължаваше да се взира в бурята:

— Малахия е умрял някъде в средата на дванайсети век. Издъхнал в ръцете на най-добрия си приятел, свети Бернар от Клерво.

Ковалски завъртя глава.

— Свети Бернар? Той ли е създал онази грамадна порода лигавещи се планински кучета?

Рейчъл не му обърна внимание.

— Малахия бил погребан в манастира, основан от Бернар — абатство Клерво. Намира се на двеста и четиридесет километра от Париж. По-голямата част от манастира била унищожена през деветнайсети век, но все още са останали няколко постройки и стени, в това число и главната обител. Има обаче един малък проблем.

От начина, по който го каза, беше ясно, че проблемът изобщо не е малък.

— Какъв по-точно?

— Опитах се да ти го кажа преди, но… Внезапно спря стеснително, сякаш си мислеше, че е трябвало да бъде по-настойчива при първия разговор. Но също като на Грей, тогава мислите й бяха другаде.

— Няма нищо — рече той. — Та какъв е проблемът?

— Руините са защитени. Те са може би най-добре охраняваният обект в цяла Франция.

— Това пък защо?

— Защото абатство Клерво… се намира в сърцето на строго охраняван затвор.

Грей се обърна да я погледне в лицето. Сигурно се шегуваше. Но по напрегнатото й и тревожно изражение бе ясно, че не е така.

— Страхотно. Значи трябва да проникваме не само в гробница, но и в пандиз. — Ковалски се отпусна в седалката и скръсти ръце на гърдите си. — Нищо не би могло да се оплеска в този план.