Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (29)

24.

13 октомври, 13:35

Свалбард, Норвегия

 

Монк лежеше по корем на покрива на снегомобила, който се носеше през снежната буря. Пейнтър беше до него. Бяха се вързали за багажника като някакви куфари. Силните пориви на вятъра непрекъснато се мъчеха да ги откъснат. Снегът ги покриваше като глазура на кейк.

Имаха щурмови карабини, а норвежкият войник им бе осигурил допълнително оборудване, особено важно за сражения при такива ниски температури.

Монк си нагласи инфрачервените очила. Картината пред него помръкна. Не че имаше особено значение — от виелицата видимостта бе паднала само до няколко метра. Но вградените в стъклата сензори можеха да улавят и фокусират всяка остатъчна топлина. Под тях горещият двигател на снегомобила сияеше в меко оранжево.

Целите им се появиха от бурята. Седем или осем моторни шейни се изкачваха на зигзаг по склона. През очилата приличаха на капчици кехлибар. В момента прехвърляха гребена на горната долина, откъдето преди известно време Монк беше шпионирал зърнохранилището.

Именно там Монк и останалите смятаха да им дадат отпор с всички средства, с които разполагаха.

Монк потупа гранатомета до себе си. Преди да потеглят, бяха претърсили пътя на лавината за допълнителни оръжия и бяха попаднали на него. Както и на сандък боеприпаси.

Под тях сенаторът и директорът на „Виатус“ деляха кабината с норвежеца, въоръжени с карабини. Единият държеше оръжието си насочено напред през прозореца на мястото до шофьора, другият — през задния прозорец.

Бяха въоръжени до зъби, но противникът им ги превъзхождаше в численост най-малко десет към едно.

Когато предният ударен отряд навлезе в долината, норвежецът завъртя снегомобила, като направи всичко възможно да задържи машината зад снежния вал, за да се скрие от по-малките и по-бързи моторни шейни.

Монк гледаше през очилата как две от шейните с по двама наемници прелетяват далеч от дясната им страна. Врагът не успя да види полускрития снегомобил — а това означаваше, че нямат инфрачервени очила или че цялото им внимание е насочено към зърнохранилището.

Монк и Пейнтър ги пропуснаха, без да стрелят.

Малките машини не бяха основната им мишена.

Още шейни профучаха покрай тях с ревящи двигатели, които заглушаваха глухото ръмжене на снегомобила. След тях се появи някаква грамада. Топлинната й сигнатура беше почти заслепяваща. Надигна се от склона и се смъкна тежко в горната долина.

Бронетранспортьор „Хаглунд“.

Основната част от отряда се намираше в него. Машината трябваше да се обезвреди. Техният „Сноу-Кат“ не можеше да се мери с по-пъргавите моторни шейни, но нямаше да има никакъв проблем да изпревари това чудовище. Ако успееха да ударят бронетранспортьора, това щеше да деморализира противника. Може би достатъчно, за да го накара да се откаже и да се оттегли.

Така или иначе, Монк и останалите нямаха намерение да позволят на щурмовия отряд да стигне зърнохранилището. Според Пейнтър вътре имаше над четиридесет души.

Докато бронетранспортьорът се тътреше през долината, Пейнтър смени карабината с гранатомета. Щяха да имат само един шанс. Още с първия изстрел щяха да навлекат целия гняв на противника върху себе си.

Монк тупна два пъти с длан покрива на снегомобила.

В отговор на сигнала водачът намали и спря.

Пейнтър вдигна оръжието и се прицели. Монк свали очилата — огненият проблясък на гранатомета можеше да го ослепи. Без тях обаче не виждаше нищо. Виелицата бушуваше около тях и заличаваше света. Все едно се намираше в снежна топка, която някой бе хвърлил в бъркачка за боя.

Нищо чудно, че противникът не ги бе забелязал.

— Огън — каза Пейнтър високо и дръпна спусъка. Гранатометът избълва дим и пламъци и зарядът полетя през снежната завеса.

Монк успя да си сложи очилата навреме, за да види как нажежената следа на гранатата улучва веригите на бронетранспортьора. Ослепителен оранжев блясък беляза удара. Улучен отстрани, бронетранспортьорът се наклони на една верига.

Монк се замоли да се преобърне.

Не се получи. Машината с трясък падна на веригите си. Бронетранспортьорът се опита да продължи, но едната верига бе скъсана и машината забоксува на място. Вратите се отвориха и по-малки топлинни сигнатури напуснаха превозното средство, за да се хвърлят по очи в снега. Войниците знаеха, че са атакувани и че са неподвижни мишени в тежката машина.

— Огън! — извика Пейнтър.

Монк прикри очи, чу рева на гранатомета и отново погледна. Пейнтър се оказа отличен стрелец. Ракетата улучи предното стъкло на бронетранспортьора и експлодира вътре. Стъклата се разлетяха на нажежени парчета. Във въздуха полетяха тела — светеха ярко през очилата.

Пейнтър залегна.

Над главите им профучаха куршуми.

Стрелбата с гранатомета бе издала позицията им.

Монк тупна по покрива и двигателят на снегомобила изрева. Водачът бързо набра скорост надолу по склона, след което рязко зави надясно. Снегомобилът се вдигна на една верига.

Монк се държеше здраво. Пейнтър се блъсна в него от рязката маневра.

Снегомобилът прескочи вала и за един шеметен миг се озова във въздуха, след което се стовари тежко върху снега. Монк се тресна върху покрива и насмалко да, си счупи ребрата.

Но не беше време да се оплаква.

Имаха съвсем малко време да се възползват от объркването. При краткото спускане се бяха озовали под бронетранспортьора. Трябваше да атакуват, преди щурмовият отряд да заеме отбранителна позиция.

Монк забеляза топлинни сигнатури на фона на студения сняг. Вдигна карабината и откри огън. Пейнтър го последва. Свалиха неколцина противници, но прицелването бе трудно, тъй като снегомобилът се тресеше и подскачаше върху неравния леден терен.

Някои войници изтичаха за прикритие. Други побягнаха нагоре по склона.

Откъм бронетранспортьора ги посрещна мощен залп. Куршумите се забиваха в металната решетка на снегомобила и вдигаха искри. Монк чу характерния трясък на счупено стъкло.

Водачът не намали, а зави настрани, като се мъчеше да застане така, че туловището на бронетранспортьора да остане между тях и стрелците. Откриха огън и други войници, скрити зад канари и парчета лед.

Снегомобилът обаче се оказа трудна мишена в бурята, а норвежецът — чудесен водач. Не спря нито за миг.

Докато се изкачваха по склона, чуха нов шум — гневното бръмчене на моторните шейни. Челният екип беше обърнал да се притече на помощ на другарите си.

И макар снегомобилът да бе като обикаляща бронетранспортьора акула, по-малките моторни шейни се оказаха по-пъргави и бързи хищници.

Положението им скоро щеше да стане безизходно.

 

 

13:41

 

Пейнтър гледаше как роякът от десетина шейни лети към бронетранспортьора. Топлинните сигнатури на малките машини бяха като ярки петна на фона на студения сняг. Той и екипът му нямаха друг избор, освен да пренесат сражението при тях.

Снегомобилът полетя в челна атака нагоре по склона.

Когато наближиха извадения от строя гигант, противникът започна да стреля още по-ожесточено. Моторните шейни приближаваха на помощ и войниците се чувстваха по-уверени.

Огнена следа прогори рамото на Пейнтър.

Той трепна, но не престана да стреля.

Както и всички останали.

Докато снегомобилът се изкачваше да посрещне предизвикателството, противникът стреляше непрекъснато иззад буксуващия гигант. Трябваше да прекършат гръбнака на отбраняващите се. Пейнтър се беше надявал изваждането от строя на бронетранспортьора да обърне противника в бягство, но враговете се оказаха опитни ветерани. Не можеха да бъдат подплашени лесно.

Заформяше се гореща схватка, съчетаваща скорост, съобразителност и умения.

Или поне така си мислеше.

Изведнъж се чу странен нов шум.

Сред трясъка на стрелбата се разнесе пронизително изсвирване.

Монк тупна три пъти по покрива на снегомобила. Водачът наби спирачки. Сварен неподготвен, Пейнтър полетя напред. Тялото му се блъсна в предното стъкло, но въжето му попречи да падне.

Монк беше останал на мястото си. Пресегна се с ножа и преряза въжето на Пейнтър, след което направи същото със своето.

— Влизай вътре! — извика и посочи надолу.

Пейнтър се подчини. Щом скочи на земята, вратите на снегомобила се отвориха. Монк се хвърли към мястото до шофьора. Водачът се пресегна, сграбчи Пейнтър за ръкава и го изтегли вътре. Малкият снегомобил беше двуместен, но имаше багажно отделение в задната част. Въпреки това се озоваха доста натясно.

Стрелбата продължи, пламъците от дулата проблясваха ярко във виелицата. Няколко заблудени куршума улучиха машината. Но без ответен огън и при изключен двигател противникът не знаеше къде точно се намират в снежната буря.

— Какво става? — попита Пейнтър.

Монк продължаваше да се взира напрегнато напред.

— Нали ви казах, че Крийд отиде за помощ. Норвежките военни не са единствените защитници на зърнохранилището.

— Какви ги…?

И тогава ги видя. Едрите топлинни сигнатури се появиха от бурята. Десетина. Не, повече. Движеха се с невероятна скорост и ставаха все по-големи и по-големи. Разбра какво са.

Бели мечки.

Острото свирене продължи, отекваше в цялата долина.

Мечи свирки.

Пронизителният им писък сигурно беше подгонил мечките.

— Приятелчето на водача е израснало тук — бързо обясни Монк. — Знае какво плаши мечките. Само на този остров са повече от три хиляди. Беше убеден, че може да ги събере на група, да ги раздразни и да ги накара да се размърдат. Съжалявам, че не го казах досега. Реших, че е пълно безумие.

Пейнтър напълно споделяше решението му. Беше безумие. Но пък бе свършило работа.

Белите мечки ловуваха тюлени. Можеха да развият скорост до петдесет километра в час, а на къси разстояния бяха в състояние да спринтират и още по-бързо. И сега тази раздразнена група се носеше надолу по склона.

Пейнтър гледаше през очилата как мечките се хвърлят върху моторните шейни. Мятаха се върху по-бавните машини, отприщваха животинската си ярост срещу всичко движещо се, което се изпречваше на пътя им. Една от шейните се преобърна с трясък, последвана от втора, погребана под планината разгневени мускули.

През утихващия огън се разнесоха писъци, съпроводени с рев, от който Пейнтър настръхна.

Оцелелите моторни шейни стигнаха до бронетранспортьора, но не намалиха, а прелетяха покрай него. Мечките ги последваха, като помитаха заелите отбранителна позиция войници. Някои стреляха по тях, но зверовете бяха като сенки в снежната буря.

Изстрелите само разпалиха яростта им още повече.

Писъците и ревовете станаха още по-силни.

Един от войниците побягна към снегомобила, сякаш машината им можеше да му предложи помощ. Така и не стигна до тях. Едра лапа се пресегна от бурята и го докопа за крака. Мечката не забави скорост. Крайникът направо бе изтръгнат от тялото на войника. Той полетя високо във въздуха, като пръскаше кръв във всички посоки.

Друга мечка профуча покрай снегомобила и го блъсна с рамо, сякаш за да ги предупреди и заплаши.

Подейства.

Пейнтър не смееше да си поеме дъх.

Зверовете продължиха през долината, пръскаха хората и оставяха зад себе си окървавени тела. После изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили, подобно на призраци в бурята.

Пейнтър се вгледа напред. Вече не се виждаше никакво движение.

Всеки, който бе имал възможност да избяга, го беше направил. Войниците се бяха пръснали във всички посоки. Пейнтър се беше надявал да пречупи гръбнака на щурмовия отряд, като порази бронетранспортьора. Не беше успял. Но дори и най-опитният ветеран щеше да се стресне и да побегне от такава сурова проява на бруталната сила на природата.

Отново се чу ръмжене, приближаваше нагоре по склона.

На студения фон светнаха две моторни шейни.

Миг по-късно машините се появиха от бурята. Крийд вдигна ръка за поздрав. Норвежецът потупа Пейнтър по рамото. Жестът му бе недвусмислен.

Всичко бе свършило.

 

 

14:12

 

Криста се изкачваше в снега.

Придържаше качулката си, за да се предпази от вледеняващия вятър. Единият ръкав на канадката й бе обгорен. Мъчителната болка от тази страна й показваше, че на места огънят е стигнал до кожата, стопявайки плат и плът в едно цяло.

Едва бе успяла да се измъкне от бронетранспортьора. Беше излязла наполовина от прозореца, когато вторият изстрел улучи предното стъкло. Взривът я изхвърли навън и я просна в снега. Огънят по ръката й моментално угасна.

Атакуваше ги неизвестен и неочакван противник. Криста замаяно изпълзя до бронетранспортьора и се скри под него. Остана там по време на стрелбата и последвалата касапница.

Още трепереше.

Остана скрита, когато нападателите се събраха недалеч. Ахна, когато отново видя възмездието си — тъмнокосия агент на Сигма Пейнтър Кроу. Лицето му бе потъмняло от вятъра и индианският му произход си личеше по-ясно.

„Колко живота има този проклет дивак?“

Изчака ги да си тръгнат. Една от моторните шейни потегли към Лонгир за помощ. Останалите се насочиха към зърнохранилището, за да организират защитен периметър срещу евентуални оцелели, решили да завършат провалилата се мисия.

Лично тя нямаше подобни амбиции.

Закрачи в бурята към една изоставена моторна шейна. Предишният й водач в момента покриваше няколко квадратни метра с кървавите си останки. Криста мина през тях и огледа шейната. Ключът беше на мястото си.

Яхна машината и завъртя ключа. Двигателят изръмжа.

Криста даде газ, приведе се над кормилото и се понесе надолу по склона. Вече нямаше какво да прави тук.

Освен да си обещае нещо.

Преди всичко това да свърши, смяташе да пусне куршум в черепа на оня индианец.