Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Doomsday Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 109 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
crecre (2009)
Корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джеймс Ролинс. Ключът на страшния съд

ИК „Бард“, 2009

ISBN 978–954–655–042–2

История

  1. — Добавяне

31.

14 октомври, 16:04

Клерво, Франция

 

— Сигурен ли си, че този път ще отворим прохода? — попита Криста.

Взривяването отнемаше повече време, отколкото бяха предполагали. След още изчисления специалистът по експлозиви реши да пробие повече дупки, за да разпредели зарядите за по-добър контрол на взрива.

Мъжът сви рамене, без да престава да работи. Използваше шило, за да пробие последната си миша дупка. Кубчетата пластичен експлозив все още чакаха да бъдат оформени и поставени по местата си. Отговори на арабски. Първият й помощник преведе.

— Казва, че проходът ще се отвори само ако Аллах пожелае.

Ръката на Криста стисна дръжката на пистолета. „Аллах по-добре да пожелае, или тоя кучи син ще получи куршум в тиквата“.

— Още колко остава? — попита тя.

— Още десет минути.

Прииска й се да закрещи, но вместо това просто се обърна и се отдалечи.

Един от хеликоптерите прелетя над тях и витлата му разпръснаха гъстия дим. За момент слънцето се доказа, но бързо се скри и отново стана сумрачно. Миришеше на горящ бензин и барут.

Картечниците на хеликоптера затракаха — машината се насочваше към линията на боя. Отрядът й се мъчеше да задържи охраната на затвора. Крещяха се заповеди. Мъже викаха и пищяха. Сражението бе необичайно брутално. Криста гледаше как един от командосите й влачи свой другар под арката. Раненият се гърчеше и придържаше червата си да не се изсипят през раната в корема.

Нямаше да удържат още дълго.

Тя се обърна към Хатаб.

Той вдигна девет пръста.

Криста пое дълбоко дъх, за да се успокои. Можеха да издържат още толкова. Щом отвореха тунела, щеше да влезе в онази дупка и да попилее всичко, което се изправеше между нея и ключа.

Погледна куфарчето в краката си.

Нищо не можеше да я спре.

 

 

16:05

 

Сейчан се помъчи да успокои Грей, като сложи ръка на рамото му. Той беше отстъпил от кръста, но продължаваше да го държи. Тя знаеше какво си мисли, докато се взира към спускащите се към тях шипове. Агонията ясно бе изписана на лицето му.

— Да дърпам ли лоста! — изрева с пълно гърло Ковалски. Беше коленичил и крещеше през стесняващия се процеп под спускащата се каменна плоча, която затваряше единствения изход.

— Не! — извика му Грей.

Останалите бяха на безопасно място в тунела, извън заплахата на шиповете. Само Сейчан и Грей бяха изложени на риск. Тя знаеше какъв избор трябва да направи Грей. Ако дръпнеха лоста, капанът щеше да се върне в изходно положение, но можеше също така да отвори и тайната врата и да позволи на нападателите да нахлуят тук. Ако спасяха себе си, останалите щяха да загинат.

Нямаше победен изход.

Единственото възможно решение на Грей бе да даде на останалите поне мъничък шанс. Ако отрядът на Криста бъдеше прогонен, преди да си пробие път дотук, другите можеха и да останат живи.

Малко вероятно, но все пак някакъв шанс.

Сейчан се загледа нагоре.

Смяташе да поеме риска.

Застана пред Грей. Накара го да отмести очи от спускащата се върху тях смърт. Той трябваше да знае истината.

„Какви тайни могат имат значение точно сега?“

Но Грей внезапно попита:

— Ами ако не греша?

— Какво?

— Дръж кръста, докато въртя колелото — нареди той.

Объркана, Сейчан се подчини.

— Може би това не е капан. А таймер. Направиш ли опит да въведеш комбинацията, имаш на разположение определен срок, за да я завършиш. — Той посочи спускащите се от тавана шипове.

— Значи нямаме право да гадаем. Никакви опити и грешки.

— Именно.

Грей посегна към отвеса и го успокои да не се люлее. Прокара пръсти по колелото на кръста. Устните му се движеха, докато броеше деленията. Стигна до мястото, което би трябвало да съответства на изчисленията му, и прошепна:

— Или — или.

Хвана здраво колелото и го завъртя, докато делението не се изравни с отвеса. Спря и затаи дъх, стиснал устни от напрежение.

Отново прозвуча гонг.

— Значи е това! — възкликна той.

За съжаление шиповете започнаха да се спускат още по-бързо.

— Грей!

Той започна бързо да брои. Този път на глас.

— Осем, седем, шест, пет, четири.

Стигна до съответното деление, постави пръст върху него и завъртя колелото в другата посока. Наложи се да направи почти пълен оборот.

Сейчан приклекна, когато един шип едва не убоде лицето й. Наложи им се да паднат на колене. Сейчан държеше ръката си високо вдигната, за да поддържа кръста. Грей бе вдигнал и двете си ръце — с едната отбелязваше нужното положение, а с другата въртеше колелото.

Докато Сейчан гледаше, един шип поряза ръката й.

Грей извика, когато друго острие го прободе в опакото на дланта и избута ръката му от колелото.

Сейчан провря ръка между два шипа, хвана колелото и изпъшка:

— Кажи ми кога да спра да въртя!

Колелото се въртеше трудно. Сейчан притисна буза в един шип. Острието я проби. Кръв напълни устата й и потече по шията й.

Сейчан се напрягаше да завърти колелото, но то бе прекалено стегнато.

Обзета от паника, погледна Грей в очите. Не можеше да говори с прободена буза. Разтърси я пронизваща болка. Вложи цялата си мъка и агония в погледа си, оголи се за него, този път без да крие абсолютно нищо.

Дори и сърцето си.

Очите му се разшириха, сякаш я виждаше за първи път такава, каквато е, сякаш осъзна онова, което се спотайваше помежду им. Ръката му пресече пропастта между тях и намери крака й. Грей стисна коляното й и прошепна две думи, които никой досега не й беше казвал. И беше искрен.

— Вярвам ти.

Думите направиха онова, което болката не можеше. Сълзите напълниха очите й и потекоха по бузите. Тя натисна по-силно шипа, заби го още по-дълбоко. Пръстите й се вкопчиха в колелото. Дръпна го. То бавно се завъртя.

Времето се опъна на острието на бръснач. Болката я разкъсваше. Усети шипа върху езика си. Въпреки това продължи да върти.

— Спри! — най-сетне извика Грей.

Тя пусна колелото. Свлече се на пода, освобождавайки се от пронизалото я острие. Някъде отдалеч се чу трети гонг.

Три спирали, три гонга.

Периферното й зрение потъмня, но успя да види как шиповете се отдръпват и бавно запълзяват нагоре към тавана. Опряла глава в пода, Сейчан чу как отдолу се раздвижват огромни механизми. Сякаш слушаше джобния часовник на Бог.

Кръстът се изправи самичък.

Грей се озова до нея. Взе я в обятията си и я положи в скута си. Тя се сви и го прегърна. Грей я притисна към себе си.

— Ти успя. Виж.

Повдигна я в прегръдката си. Сейчан се огледа.

Зъбните колела долу продължаваха да се въртят, а трите спирали се обърнаха, за да разкрият фалшиви подове. Завъртяха се на сто и осемдесет градуса. Спиралите изчезнаха — обърнаха се надолу и изкарваха на показ онова, което бе скрито тук през всичките тези столетия.

Към долната страна на всеки под бе закрепена по една стъклена люлка.

Когато и трите пода спряха, люлките се обърнаха на осите си.

Дори от това разстояние Сейчан видя, че в тях няма бебета, а тела.

Люлките всъщност бяха ковчези.

— Гробовете — каза Грей.

В другия край на залата каменната плоча пред изхода запълзя обратно нагоре. Останалите се втурнаха вътре.

Уолас гледаше втрещено.

— Успяхте!

— Грей! — извика Рейчъл.

По бузите й се стичаха сълзи. Сигурно си беше помислила, че е мъртъв. На лицето й се изписа смес от огромно облекчение и ужас, когато го видя жив, но плувнал в кръв.

Сейчан се опита да се изправи, но бе твърде слаба.

Грей й помогна да стане. Кръвта продължаваше да тече от прободената й буза, но вече не толкова силно. Уолас й предложи носната си кърпа. Сейчан я смачка на топка и я притисна към лицето си.

Грей я погледна питащо. Тя кимна и несигурно се освободи от прегръдката му — най-трудното, което бе правила някога. Но нямаше място в обятията му.

Рейчъл се втурна към него и почна да му помага да си превърже ръката.

Уолас приближи заедно с Ковалски.

— Ковчезите са стъклени…

— Ами стъклени са де — обади се Ковалски.

Грей стегна за последно превръзката. Кръвта все още капеше от пръстите му, когато посочи към гробовете и каза:

— Трябва да намерим ключа.

 

 

16:08

 

Грей знаеше къде да потърси най-напред.

Поведе останалите към ковчега, който не приличаше на другите два. Фин прах покриваше стъклото, но мотивът се различаваше ясно. Лъчите на фенерчетата се насочиха към него и той заблестя под светлината им.

Страните и капакът на ковчега бяха изработени от сложно украсени панели разноцветно стъкло. Цветовете бяха ярки като на бижута, изображенията бяха до болка познати. Парчета стъкло и скъпоценни камъни образуваха редици малки ястреби, чакали, крилати лъвове, бръмбари, длани, очи, пера, както и различни стилизирани ъгловати символи.

— Египетски йероглифи — ахна Уолас.

— На стъклопис. — Рейчъл беше не по-малко поразена от него.

Уолас се наведе напред.

— Знаците обаче са много стари. От ранния период. От времето на Старото царство, доколкото мога да преценя. Явно са били копирани от някаква оригинална погребална стела. Може би някога същите знаци са били гравирани върху саркофага от Бардси. Сигурно някой монах ги е преписал, преди да ги заличат, след което ги е пресъздал тук чрез стъклопис.

— Можеш ли да ги разчетеш? — попита Грей с надеждата, че надписът крие някаква следа към ключа.

Уолас прокара пръст по прахта.

— „Тук лежи Меритатон, дъщеря на цар Ехнатон и царица Нефертити. Онази, която прекоси морето и донесе бога слънце Ра в тези студени земи“.

Когато професорът завърши, ръцете му трепереха не по-малко от гласа му.

— Черната кралица. — Обърна се с широко отворени очи. — Била е египетска принцеса.

— Възможно ли е подобно нещо? — попита Рейчъл.

Грей се загледа през стъклото. Спомни си разказа на отец Рай за остров Бардси, за твърденията му, че магьосникът Мерлин бил погребан в стъклен ковчег. Нима това беше истинският източник на онзи мит? Възможно ли бе слухът за тази гробница да е стигнал до Англия и да са объркали „Меритатон“ с „Мерлин“?

Припомни си митичната история на Британските острови. Описанието на свещеника на войната на келтите срещу племето чернокожи чудовища, фоморианите. За келтите заселилите се толкова далеч от родината си египтяни сигурно би трябвало да изглеждат чужди и странни. И според същите онези легенди фоморианите споделили с тях познанията си за земеделието — умение, много добре овладяно от египтяните по бреговете на Нил.

Уолас се поизправи, потънал в мисли.

— Някои учени твърдят, че древните строители от Англия може би са били египтяни. В неолитния гробен комплекс Тара в Ирландия е открито тяло, украсено с фаянсови мъниста. Местните жители не можели да изработват подобни украшения, но те са почти идентични с мънистата, открити в гробницата на Тутанкамон. А в Англия, недалеч от град Хъл, са намерени големи плавателни съдове, запазени в торфено блато. Изработката им е несъмнено египетска и са датирани към хиляда и четиристотната година преди нашата ера, много преди по бреговете ни да се появят викингите или други мореплавателни народи. Аз самият проучвах един камък от Британския музей, открит от някакъв фермер от Уелс. На него е изобразена фигура в египетско облекло на фона на пирамиди.

Уолас поклати глава, сякаш още се мъчеше да повярва.

— Но това тук… това е истинско доказателство.

— А ключът? — напомни им Сейчан и се изкашля дрезгаво. Все още притискаше окървавената кърпа към бузата си.

В ковчега лежеше тяло. Бронзова закопчалка държеше закрепения с панти стъклен похлупак. Грей знаеше, че ще се наложи да нарушат покоя на египетската принцеса. Пресегна се и освободи закопчалката, след което вдигна похлупака.

Отвътре се разнесе противна сладникава миризма.

— Боже мой! — възкликна Рейчъл.

Макар консервирано и изсушено, тялото си оставаше необичайно добре запазено. Дълга черна коса обвиваше лежащата фигура. Тъмната кожа бе гладка. Дори миглите бяха непокътнати. Фино облекло покриваше тялото от пръстите на краката до шията. На главата имаше златна корона, несъмнено египетска, ако се съдеше по украсата от лазурит.

Единствените други открити части на тялото бяха ръцете. Лежаха скръстени на гърдите и стискаха каменна ваза, покрита с йероглифи. Вазата беше затворена със златен похлупак във формата на глава на сокол.

— Вижте дясната й ръка — каза Рейчъл.

Грей забеляза липсващия показалец.

Вниманието на Уолас бе изцяло насочено към каменната ваза.

— По външен вид прилича на канопи. В такива съдове са се съхранявали балсамираните вътрешности на царя или царицата.

Грей знаеше, че трябва да погледнат вътре. Ключът на Страшния съд винаги се бе свързвал с тялото на тъмнокожата владетелка. Посегна и измъкна тежкия съд от изсушените пръсти на царицата.

— На твое място не бих го направил — измърмори Ковалски и отстъпи крачка назад. — За нищо на света. Това нещо сигурно е прокълнато.

„Или пък е лек“, помисли си Грей.

С познанията си в областта на земеделието египтяните сигурно бяха открили някакъв гъбичен паразит, който би могъл да всее хаос и да унищожи цяло село. Някакъв вид биологично оръжие. Но дали бяха разполагали и с противодействие?

Грей задържа внимателно вазата, хвана главата на сокола и повдигна златния похлупак. Сърцето му се сви. Не знаеше какво да очаква.

„Проклятие или лек?“

Уолас държеше фенерчето, докато Грей накланяше съда.

Отвътре се изсипа снежнобял прах, толкова фин, че се лееше като вода. Грей си спомни историята за Бернар и Млечното чудо: как Черната мадона изплакала мляко и го излекувала.

Знаеше какво се изсипва в дланта му.

— Това е лекът — уверено каза той. — Това е ключът.

Изсипа праха във вазата и я затвори плътно.

— Вижте това — изкашля се Сейчан. Беше отишла до съседния ковчег и го бе отворила.

Останалите я наобиколиха.

Тя насочи фенерчето си към ковчега. В него лежеше тяло, облечено в проста бяла роба с качулка. Ръцете му също бяха скръстени на гърдите и държаха подвързана с кожа книга.

Лъчът на фенерчето обаче бе насочен към лицето на покойния. Мъжът изглеждаше така, сякаш е умрял вчера. Кожата му, макар и леко съсухрена, бе непокътната, устните бяха червени, очите — затворени, сякаш беше задрямал. Кафявата му коса изглеждаше току-що сресана и подстригана на черта.

— Изобщо не се е разложил — каза Сейчан.

Рейчъл докосна гърлото си.

— Казват, че телата на светците били нетленни. Не се разлагат. Това трябва да е свети Малахия — погледна към третия ковчег, където можеха да се видят смътните очертания на още едно тяло, — или свети Бернар.

Уолас имаше друго мнение за чудодейното естество на нетленността. Спря поглед върху вазата в ръцете на Грей, след което отново погледна останките в ковчега.

— Канопите не винаги са съдържали органи. — Кимна към вазата. — Понякога в тях слагали просто балсамиращи съставки. Масла, мехлеми, пудри.

Грей разбра какво иска да каже.

— Ако ключът е лек, особено срещу гъбичките, то прахта трябва да има мощни противогъбични свойства… а може би и антибактериални. — Загледа се в лицето на светеца. — А основните причини за разлагането на тялото са гъбичките и бактериите. Ако балсамираш покойния с подобно вещество и запечатиш ковчега, тялото му ще стане нетленно.

Грей си спомни и за необичайно доброто здравословно състояние и дълголетието, приписвани на монасите от остров Бардси. Подобен мощен лек би могъл да ги защитава от обичайните болести, върлуващи през Средните векове. Нищо чудно, че островът е бил прочут като лечебен център.

Очите на Уолас се разшириха.

— Значи ключът…

— Би трябвало първоначално да е бил използван при балсамирането. Може би е бил донесен от Египет или е бил открит в новата земя. През онези времена подобно вещество със сигурност е изглеждало свръхестествено.

Уолас кимна.

— И заедно със смъртоносен патоген образува изключително силна комбинация. Биологично оръжие и противодействие.

— И познанието е било предадено от египтяните на келтите, а от тях — на ранната Църква. И в крайна сметка е било запечатано и скрито тук.

— Но това не е единственото познание, предадено по тази историческа линия. — Уолас се обърна към келтския кръст. — Открай време археолозите спорят как египтяните са издигнали пирамидите си и са ги ориентирали така прецизно по посоките на света. За целта им е трябвал много точен инструмент за измерване.

Грей погледна кръста с нови очи. Възможно ли бе именно той да е такъв инструмент?

Зад тях Рейчъл изненадано ахна. Беше останала при ковчега. Двете със Сейчан се бяха навели над тялото и бяха отворили книгата в ръцете на светеца.

— Името вътре — мрачно рече Сейчан. — Маел Маедок.

— Свети Малахия — съгласи се Рейчъл. Прелисти страниците на книгата. — Това е дневникът му. Вижте числата и латинския текст…

Погледна Грей.

— Това е оригиналното пророчество на Малахия за папите. Написано от собствената му ръка. — Гласът й стана по-остър. — Но тук е записано много повече! Вижте колко много страници. Мисля, че дневникът съдържа стотици други пророчества. Откровения, за които Църквата не споменава нищо.

„И може би с право“, помисли си Грей. Църквата сигурно е била уплашена достатъчно от пророчеството за папите и предсказанията за края на света. Нищо чудно, че дневникът е бил скрит.

Преди Рейчъл да успее да прегледа написаното по-подробно, Сейчан взе книгата и обърна на предната корица. Върху нея имаше изобразен символ. Египетски. Сейчан погледна Грей. Той също го разпозна. Бяха го виждали и преди.

Египетски символ на хляба на боговете

 

 

Сега Грей разбра защо Гилдията е така развълнувана. Тази организация винаги бе проявявала огромен интерес към корените на древното познание и особено към Египет. Отец Джовани сигурно бе подозирал наличието на египетска връзка и се беше разприказвал, с което бе насочил вниманието на Гилдията към себе си.

Символът представляваше така наречения къртичи хляб, или хляба на боговете. Фараоните го използвали, за да отворят ума си за божественото. Дали тъмнокожата владетелка Меритатон не бе донесла от Египет нещо друго освен чудодейния лек? Дали не бе донесла и от този хляб? Дали Малахия не го бе опитал, за да се докосне до божественото и да получи виденията си?

Грей се взираше в изрисувания върху корицата символ.

Отгоре се разнесе грохот. Този път експлозията бе по-силна. Ушите им писнаха. От тунела блъвна облак дим и прах.

— Пробили са входа — каза Сейчан.

Грей се обърна към Ковалски.

— Взимай пушката и…

Но преди великанът да помръдне, Уолас сръчно грабна карабината от ръцете му, насочи я към тях и заотстъпва заднешком към тунела.

— Не мисля — каза съвсем спокойно.

Шестима войници се втурнаха от прохода в залата, следвани от висока жена с пистолет в ръка.

Уолас й хвърли поглед през рамо и добави:

— Крайно време беше да се появиш, девойко.