Мария Антонова
Рада Казалийска (9) (Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса)

„На баща ми“ (1852)

На баща ми

В епоха тъмна, робска, родена в страна Родопска,

кога черен мрак, дълбока нощ покрива българската

робска нощ.

Че без да се бои от тирани вече, дигнали глави

и иска да има човешки права

и не по стари воеводски способ, с нож в ръка,

да развърже оковите на свободата.

Един е способа, всички Вий, които не сте забравили,

рода и българското име

и сте уверени, че Бог разбира нашия език,

дойдете.

Събуждайте се, сплотете се, защото до сега всеки

воеводски опит вдигнат с пламък, удряше на камък.

Тук няма мир за нашите сърца,

разкъсани от тиранските безмилостни ръце

от петвековното робство чуйте, тръба

звучи, Вас зове.

Най-после стремежът за свободата у българина

се пробуди: напред — мнозина казаха,

но вожд нямаха смел,

защото българина бе много огрубял, затъпял.

Аз проникнах в твойте недра, о, Родино мила,

намерих друг способ, с татко мили.

Не щеше вече тирански хомот, а каза: „Реч народна

искам“.

По твоето желание да подготвим народа прост,

чедо свое посвети за мила рода,

вместо меч в ръка, да вземе книга веч.

Ожидание няма, в дълбока тъмнина сме,

ако стоим с скръстени ръце,

турчина ощ с векове ще ни тъпче.

Какво всеки ден ти мечтаеше? И тогаз реши,

чедо родно на олтар народен посвети.

О, ти не бе ук, скотовъдец родопски,

защото бе израсъл в буря и кипеж

и кървав въртеж.

И ето ти дочака с своите очи да видиш,

как идеята ти се осъществи —

гръцкото мъчилище стана родно училище.

Недей се опитва по друг начин —

само чрез езика майчин.

И с горест оплакваше съдбата жестока

и тиранията слепоока.

Ясногласното ти чедо и с око будно,

смело не трябва ли да каже:

Махайте се Вие, лукави гърци и поганци турци,

от нашия свещен олтар, който се е бранил

с много битки и походи от наши воеводи.

Идат след това дни славни, па сме имали наши царе,

наши патриарси, книжнина и монаси,

та не сме куцовласи — книгата олче да я изяло…

Блян не е това — народното щастие, наше щастие,

народното зло е наше зло,

без род, без пощада — цели пет века без наслада.

Ама всичко има своя край и своя час,

но ето часа бие да останем:

Щастливо богаство — да грабнем ятагана,

не щем на турците корана,

нито гръцката алфавитана.

Ами искаме българското четмо и българската азбука,

да минем мъките и бедите,

да разгоним тъгите на страдущите.

Верен от родопски български род,

непоколебим в вяра неоделим,

нито лъча на светлината радва небето и земята.

Ъглоправен стълб с българско съзнание пропит.

Лъч на дивний цар радва земята,

а родната реч, радва народа —

човек без наука е горска кука,

Често пъти повтаряше,

вълка не гледа на агнето сълзите,

нито на овците молбите.

О, народ поробен, отвори заспалите обятия,

прегърни светлината — своята книга,

вярата и народността…

Когато ти това рече, той бе вече готов,

защото видя как се приказва на свой език

и той е сит от турски бес и гръцката гавра.

А, когато ти рече: — Ще отворим българско училище,

за светлина ще турим лоста.

За да преминем моста.

Аз ще отворя българско училище,

с сълзи не се чупи това робско страшилище.

Лесно е, след време ще видите, как окови се сами ще падат

и тогаз ще победим, свобода ще видим.

Има ли български Бог, или е само турски и гръцки?

Не сплотени в борбата не се види свободата.

Ядосваше се горкия — не е лесна работа роб път да

пробие…

Така говореше дядо Казалията,

за да хвърлим ярема от шията…

А ето веч на трупа ти на български псалом се чете.

Изпълни се мечтата и тържествена върволица,

с български песни пренасят те,

в хладната гробница,

но и аз няма да те забравя, защото вкусих

от плода на Паисий и Венелина,

до века и Амина

 

Рада Вълчева Казалийска

с. Горно Райково, 10 август 1852 годин