Мария Антонова
Рада Казалийска (3) (Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса)

Краят на едно начало

Посред нощ вечерникът задуха силно. Клоните на дърветата в съседните дворове се поклащаха ту наляво, ту надясно, сякаш идеше люта зима. В Станимака (дн. Асеновград) никога не падат дълбоки снегове. Зимата е мека, и затова силният вятър, който духа създава усещане за нещо, което тази вечер ще се случи.

Лампите в дома на Христо, синът на Рада Казалийска светнаха още преди навън да е станало тъмно. Приседнал до леглото на майка си, той за сетен път гали челото й, сякаш иска да я събуди, за да чуе отново гласът й. Баща му, поп Пантелеймон се върна от Одринския затвор със съсипано здраве и много скоро след това почина. Майка му остана сама. Тогава реши да се върне в Калоферския девически манастир „Св. Въведение Богородично“, където някога като млада се бе учила на църковно пение. Отиде там, прие монашеското име Евдокия, но се разболя и синът й я прибра при семейството си.

И сега уморен от безсъните дни и нощи в грижа за нея, седи на малко столче до главата й. Христо знае, че краят й идва и затова не се отделя от леглото. От няколко дни бе изпаднала в кома, дишането й се ускори, сякаш бърза за отвъдното. Разсъмва се, навън първите петли пропяха. Денят е 14 декември 1907 г. Майка му сякаш ги чу, започна бавно и равномерно да диша, отвори очи, направи лек опит да вдигне едната си ръка, като че ли се опита да помаха на някого, след което раздвижи устни, искаше да каже нещо, от което нищо не се разбра и след минута издъхна. Той стана, бавно придърпа Псалтира изпод ръката й, върху който пръстът й сочеше стиха: „Ти ме водиш на златни пасбища и ме поиш на тихи води“.

Вестта за смъртта й се разнасе като мълния из града. В дома на сина й отрано започват да прииждат малки групи жени, опечелени от загубата й. А над родното й Райково слънцето сякаш потъмня. Отиде си една от най-известните, една от най-силните българки на Родопа планина.

На следващия ден се извърши опелото в църквата „Св. Димитър“ в града от архимандрит Харитон, протосингел на Пловдивската митрополия, който идва по поръчение на митрополит Максим. Рано запалените свещи придават тържествена атмосфера в храма. Дошлите от съседните села почитатели и приятели на голямата българка смирено очакват започването на опелото. Когато то свършва архим. Харитон се обръща към присъстващите в храма, произнасяйки топли думи за Рада Казалийска. В словото си той споменава не само дейността й на учителка, но и добавя, че за населението на Родопа планина тя е „боркиня, предана на великото дело“. Заедно със съпруга си поп Пантелеймон били затворени в Одринския затвор затова, че са криели оръжие по време на подготовката на Илинденско — Преображенското въстание (1903 г.), защото тяхното желание било Родопите да преминат към България, а не да останат извън пределите й, каквото е било решението на Берлинския конгрес от 1878 г. И в тази връзка той нарича Рада Казалийска „неоценим бисер на Родопа“. Словото на архимандрита е подчертано затрогващо, защото говори за една жена, посветила живота си за благото на своя роден край. „Ние днес се сбогуваме с тебе, но никога не ще се разделим с тебе, защото имаш своето кътче в сърцето на родопчанина“.

Всъщност коя е Рада Казалийска?

За Рада Казалийска се споменава за първи път, когато Културно-туристическото дружество „Орфееви гори“ в Райково решава да организира честване на 100-годишнината от рождението на първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса. Тържеството се провежда на 21 юли 1921 г. в църквата „Св. Неделя“ в Райково с литургия и панихида извършена от архиерейския наместник Тодор Ангелов. По време на подготовката синът й Христо Пантелеев изпраща писмено предложение до дружеството с молба да бъдат отпечатани оставените от нея исторически бележки за Родопите и населението, както и автобиографията й. В отговор ръководството прави предложение по отношение оформлението на книжката и завършва с думите: „Прочее на работа и вие и ние“.

За съжаление остава само желанието и първоначалният ентусиазъм. Честването на годишнината дава повод на някои периодични издания да започнат да публикуват отделни материали за Рада Казалийска и нейната дейност като учителка и поетеса. Вестник „Зорница“ (който излиза още от 1878 г. и който вестник Рада Казалийска чете редовно), в броя си от 8 септември 1921 г. помества кратки сведения за нея. А в. „Родопски глас“ в двата си последователни 10–11 бр. от 1921 г. информира читателите си за честването на 100 годишнината от рождението й и напомня, че запазването и съхраняването на националния дух са едни от най-високопатриотичните качества у българина, а това особено важи за родопчани.

Две години по-късно в. „Политика“ в броя си от 19 февруари 1923 г. публикува кратък материал за работата на Рада Казалийска като учителка, помествайки нейн портрет.

В енциклопедията „Българска възрожденска интелигенция“, 1988 г. на с. 304 също са публикувани кратки биографични данни за Рада Казалийска, което иде да покаже, че за изследователите на нашите възрожденци, нейното име е познато и те не без гордост го поставят наред с другите имена на личности, допринесли с творческият си труд за възраждането на българската държава.

След години Анастас Поптодоров публикува малка част от нейния архив в сп. „Родопски преглед“, даден му от Христо Пантелеев. Той е озаглавен „Из миналото на Родопа — исторически бележник за потурчването на родопските българи, унищожаването на Смолянската епископия, Висарион Смолянски и др.“. След публикациите, от Рада Казалийска започват да се интересуват изследователи, краеведи, историци, като всеки от тях дава своя принос за разкриването на духовния порив на една жена, дошла сякаш от древността, минала през най-тежките робски години, за да стигне до наши дни.

Според автобиографията й, родът на баща й произхожда от Пенко, родом от с. Дедово Пловдивско, наричан още Крьо Пенко или Крьопа Пенко, поради ниския му и набит ръст, което пък се е компенсирало, както с необикновена сила, така и с бърз и съобразителен ум. На един от поредните годишни мюсюлмански празници, на който пехливанските борби били задължителни, Пенко бил предизвикан да се включи и покаже сила и умения. Обикновено на такива сборища присъстващите се разделят на лагери, защитавайки своите любимци. За радост на българите дошли да подкрепят Пенко, той излиза победител, за което получава признание и горда възхвала, а от страна на турците — ненавист и омраза, която го принуждава да напусне родното си място. Повече от ясно било, че неговото оставане там е невъзможно. Тогава отива и се заселва в Горно Райково. Тук именно създава семейството си. Раждат му се шест деца, като двама от синовете му са близнаци, единият от които е Вълчо — бащата на Рада.

Интерес буди оставеният от Рада Казалийска спомен, записан в „Историческия бележник“ от сина й Христо, в който тя разказва за един нелек период от детството си. Била е само на дванадесет години. Един ден, баща й се прибира разтревожен. Събира цялото си многолюдно семейство и нарежда на съпругата си Кина да сложи в една торба храна, а в друга — дрехи за децата, и веднага, без да се бавят да тръгнат за планината Теклийца, защото в селото вече имало починали от чума. Те оставят баба Руса, която е била на сто и десет години и най-малката си дъщеря Рада у дома, защото са болни, а и няма да могат да издържат както на дългия път, тъй и на студените есенни нощи в планината. Така Рада, макар и обречена от болестта, трябва да поеме отговорност, не само за себе си, но и за старата жена. На другата сутрин се събужда, отива в стаята и й намира баба си починала. Изплашена, излиза да търси жива човешка душа из селото, за да сподели мъката и страхът, които я обхващат. В него обаче са останали само болни или пък непогребани. Тогава Рада се скрива в бояджийската тепавица. Там предстоява през целият ден. Едва в късния следобед вижда двама мъже нарамили по една върлина, на върха с кука да вървят по отсрещната височина. Наблюдавайки ги отдалече вижда, че те влизат в техния дом, издърпват с куките баба Руса и я погребват в двора, близо до къщата, след което започват да викат името й. Изплашена тя не смее да се покаже, мислейки, че ако я видят, те и нея така ще издърпат с куките и ще я погребат, както направили с баба й.

На другия ден рано сутринта, висок мъжки глас нарушава тишината в селото, зовейки я по име: „Радке, Радке“. Баща й дошъл вечерта, попитал гробарите за нея и след като не я намерил у тях, още в зори се запътил към тепавицата. Той я прибира вкъщи, „повика леля Смиляна-неговата братовчедка, при която ме остави“, но отново с уговорката, че след седмица ще се върне да ме вземе. Когато се връща, тя вече е напълно оздравяла — мехурът с жълтеникавата течност, който се бил появил на гърба й, се е спукал, което означавало, че болестта завинаги си е отишла. Заедно с баща си Рада отива при близките си в планината, но за нейно огромно съжаление не намира майка си. Докато била сама в селото, тя починала от страшната болест.

По-късно Агуш ага предлага на Вълчо Казалията да се ожени за една от доведените от него робини гъркинята Рафуни, която да се грижи за голямата челяд, но за съжаление и тя скоро умира от чума „помним, че винаги на задушница нашите стари хора споменаваха и леля Рафуни“. В автобиографията на Рада Казалийска четем още:

„Родена съм в Райково, Пашмаклийска околия на 8 юли 1821 година от православни родители: Вълчо Пенков Казалията и майка ми Кина Вълчева Парапитска — сестра на Христо Парапитски. А дядо ми Пенко Казалийски, за да не бъде убит от турците избягал от с. Дедово и дошъл в Райково, като по-късно се оженва за Руска Грудевска. Вълчо и Сивко са родени близнаци. Сивко е известен с прозвището хайдут Пачо. Първият от тях се занимавал със скотовъдство, но след време става комита. При един случай, като гледал една отвратителна картина как един турчин измъчвал една майка и децата й, той се възмутил, убил турчина, напуснал кехайлъка и се обявил за хайдутин, който върлувал деветнадесет години, а след това емигрирал в Англия, където дирите му се губят. Аз се омъжих през 1852 година за Бялко Вълчев Арнаудов — гръцки учител, който отпосле се ръкоположи за български свещеник с името Пантелеймон — Всемилостивий от Ксантийския митрополит Панарет, роден в с. Пътеле в Македония и отпосле става български митрополит в Пловдив. В края на 1843 години имах на Петров ден изпит, на който присъстваха чорбаджиите и много други мъже и жени и всички останаха доволни, но някои майки се просълзиха, като слушаха как децата им четат и разказват на български. В Райково всяка година идваха търговци от Карлово. Чест гост на баща ми беше Димитър Минчев — Гайтанджията. Много пъти се разговаряха по просветни въпроси. Той каза, че в техният град се преподава на български. Този разговор се понрави на баща ми и на другите чорбаджии и те изявиха желание да ида и да уча там. И така, едно утро баща ми ме заведе с Димитър Минчев по на едно муле в Карлово. Там ме настаниха в дома на Димитър Минчев и жена му Пенка. В Карлово стоях 4 (четири) години и учех придаскал Райно Попович, а в Калофер стоях 2 (две) години и учех черковно четене и черковно пение. И ако не беше дошъл баща ми да ме забере, аз щях да приема монашеския чин и да остана там, в манастира. Завърнах се в Райково.

На 2 юли 1842 година идва у дома ни едно момче, което покани баща ми и мен да отидем в дома на видния селянин, роднина и приятел на баща ми Коста Данаиловски, гдето били събрани много селяни, да обмислят как да отворят българско училище. Баща ми тръгна по него, а аз подир баща ми. Влязохме в дома на дядо Коста. Там заварихме насядали на подвъзглавници кръстом нозе почти всички родолюбци от селото ни, а между тях седи поп Глигорко и свещеник Димитър Тольковски. Направихме нужните поздрави с поклон, целувайки десница подред на всички, след това баща ми седна, а аз като момиче от уважение към седящите първенци-родолюбци не пожелах да седна: обаче всички седящи ме поканиха и аз седнах на едно дървено столче до вратата. Поп Глигорко каза на баща ми: «Знаеш ли дедо Вълчо защо те каним да дойдеш с дъщеря си?» Отговорът беше: «догаждам се», със засмяно лице, каза баща ми. Поп Глигорко продължи: «Населението кара вашата дъщеря да бъде българска учителка, обаче това ще срещне големи мъчнотии и от страна на турската власт, и интригантствата на някои личности привързани сляпо о гърцизма, но аз съм насреща на всички мъчнотии, като имам вашата твърда воля и още повече силното оръжие Хат-и-шерифа от 1839 г., който приравнява всички народности в турското царство. Ако стане нужда ние ще изложим пред великия везир и патриаршията нашето искане, което може да защити отвореното ни училище, още повече да не може да се затваря». Почнаха да ме разпитват за Карлово и Калофер и прочие, и най-после предложиха да ме условят за българска учителка. Аз на драго сърце приех, аз казах: «Па затова съм учила», а и те казаха същото. Тогава стана дума за училището и наеха къщата на гръцкия даскал, за когото по-късно се омъжих, а последствие Насо Рупеца отстъпи безплатно къщата си. Един от присъстващите каза: «Радка вече е учителка, но да видим как ще преодолее спънките на гърците». Йеромонах Григорий прибави: «Спънки и пречки няма да гледаме, времето вече е дошло, дядо Иван скоро ще дойде. И веригите на робството ще скъса. Турците ще си отидат в Анадола, но докато дойде дядо Иван, ние не трябва да стоим със скръстени ръце, трябва да работим, да го посрещнем достойно като българи, а на гърците да дадем да разберат, че техните мегали идеи няма да съществуват. Така, че Кръстогорието да стане част от елинската държава няма да допуснем». Свещеник Димитър Тольковски добави: «Много вярно, досега в благоприятните времена за гърците и турците, когато оцелявахме, не можеха да ни потурчат и погърчат, това отсега няма да стане, но ще се борим до край с тези поганци. Трябва да знаем, че дядо Иван скоро беше в Одрин през 1828 година…» Така на 1 септември 1842 година открих първото новобългарско училище в Райково. То е първото и в Средните Родопи“.

Както виждаме Рада Казалийска подробно разказва за рода на баща си, за неговите братя, не забравя дори да пише, че той има брат-близнак, докато за майка си, освен че цитира името й и споменава чия дъщеря е, нищо друго не можем да научим. Сякаш близостта й с роднините свършва до тук. Освен това тя има седем братя и сестри, за които не само в автобиграфията й не се намери нито ред, но и никъде в архивните материали за нея. Самата Рада Казалийска има шест деца, а именно: Мария, Георги, Гавраил, Шина, Христаки, Таки или Христо, както са го наричали в селото и Кина т.е. три момчета и три момичета. За съжаление три от децата й Мария, Гавраил и Кина умират съвсем малки. Най-близо до нея по дух и съдба е стоял синът й Христо, на когото тя предава не само творческите си заложби, но и професията си. Странно е, че тя непише за детството си. Имала ли е такова? Вероятно то е било изпълнено с много тегоби, от които споменът е твърде потискащ.

От друга страна, ранното съзряване не й позволява да изживее истински детските си години, връщането към които помрачават дните й, поради което не намират място в спомените й.

Четейки оставеното от нея, човек добива впечатлението, че животът й започва с един не малък скок, от дома — направо в училището в Карлово, а след това и в Калофер. Но макар че сведенията от автобиографията й да са твърде оскъдни, ние сме длъжни да ги приемем такива, каквито са. Можем само да съжаляваме, че нямаме информация, от която бихме искали да прочетем и да научим повече за нейния начин на живот, да се докоснем до ежедневието й, да я видим в обикновения делничен ден.

От проучените документи и материали, човек остава с убеждението, че за Рада Казалийска и нейното семейство животът им не би представлявал интерес за поколенията. Поради, което той остава на заден план. Ако все пак намираме нещо, то е само една случайност, т.е. изтървани спонтанни редове за личния живот на някого от фамилията. По всичко личи, че скромността е заемала подобаващо място в духовния свят на семейството.

Както вече споменахме голямата челяд на Вълчо Казалията отрано остава без майчина обич и грижа. За децата основно се грижи самият той. Неговото изискване е да бъдат възпитани в обич към род и родина. И като възрожденец-патриот държи децата му да получат образование. Основното му разбиране е, че свободата ще дойде само чрез просвещение на народа.