Мария Антонова
Рада Казалийска (13) (Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса)

Доскоро сред литературните среди битуваше твърдението, че първа българска поетеса е Елена Мутева. С откриването на четирите стихотворения на Рада Казалийска броят на възрожденските поетеси се увеличи и уточни с още една, изведена от тъмнината на робството и забравата.

В тази връзка ми се ще да цитирам думите на изследователката на жените поетеси Ирен Иванчева, която пише, „… защото на литературните фактори трябва да се гледа като на участници в литературния процес, а не просто като на фиксирани дати“.

Освен словестния портрет, който ни е оставил проф. Виктор И. Григорович, добиваме представа за физическия образ на Елена Мутева и от поемата „Стоян и Рада“ (1845), написана от Найден Геров и посветена на младата българка.

Лицето й огън ручи,

от доброта невинна свети,

с прохладно — топли му лучи

душа и сърце ми са огрети.

Очи й бистри кладенци.

От тънки вежди осинени…

Интересен е поводът за написване на поемата „Стоян и Рада“. Пред Иван Д. Шишманов Найден Геров разказал, че на една от поредните поетични сбирки бил обсъждан въпросът дали може да се пише поезия на български език. Всички отричали тази възможност. След седмица обаче Геров се появил със малката поема „Стоян и Рада“. Така той доказва, че може да се пишат стихотворения и на български език.

Като мнозина свои сънародници Найден Геров завършва Ришльовския лицей. Започва творческият си път с малки преводи по подражание на Державин и Крилов, от когото превежда баснята „Лебед, рак и щука, Вълк и котка, Орел и паун“, което показва че с Елена Мутева са били под влияние на двамата руски автори.

Че между Найден Геров и Елена Мутева съществуват литературни интереси, не може да се отрече. Но между тях се установяват и нежни чувства, за които по-късно пише Геров, който често обядва в семейството на Евстатий Мутев „… мя и приемат благосклонно“.

Един от сръбските писатели по онова време — Доситей Обрадович — се опитва чрез произведенията си да разруши патриархалния мит, наложен от векове не само в българското, но и в сръбското семейство, че не само за мъжа е необходима просвета, но и за жената, поради което още в началото на 50-те години на XIX в. неговите произведения намират добър прием както сред мъжете, така и сред българските читателки. С превода на Доситей Обрадовата „О славним женами“ Станка Николица прави достояние произведението на сръбския автор до читателската публика у нас.

Основната цел, която авторът си е поставил с това произведение, е да се разбере, че жената се ражда да бъде не само съпруга, майка — невдигаща глава по цял ден от работа, а преди всичко да бъде възпитателка, което ни дава основание да смятаме, че тя е задължена да се грижи за своя външен вид, но и за образованието си, което несъмнено ще й даде възможност да покаже своите най-добри професионални и човешки качества.

В книгата си „Българска възрожденска литература. Проблеми, жанрове, творци“ под заглавие „Станка Николица-Спасо-Еленина (1835–1920), първата преводачка на Доситей Обрадович в България“ големият литераторовед Дочо Леков обширно разглежда авторката като преводачка на „Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца. Писал на сръбски, а побългарила Станка Н. Спасо-Еленина, Разградска“ (1853), отпечатана не без помощта на нейния учител, а по-късно и съпруг Никола Икономов в Белградската правителствена книгопечатница. Тя посвещава преводната си книжка на сънародничките си с четиристишието:

Малка книжка за жените

дето им показва добре

да се пазят от злините

и да се отнасят мъдро.

Станка Николица е родена през 1835 година в малкото разградско село Арнауткьой (дн. Пороище).

Нейната съдба е необикновена. Когато е била само на единадесет години в селото пристига младият двадесет и шест годишен учител Никола Икономов, който има зад гърба си четири годишен учителски стаж и с когото години по-късно ще я свързва не само творческа дружба. Бил е ученик на Сава Доброплодни.

Трябва да отбележим един не много известен факт от биографията на този млад мъж, който напуска родното си село Жеравна, за да се засели в Разград, където се среща с бъдещата си съпруга и сподвижница в житейския им път.

Освен че се посвещава на учителската си работа той пише и стихотворения. „Цариграски вестник“ публикува в бр. 70/1849 „Умомъдър заради просвящение разговор“, „Разградска тазгодишна зима“ бр. 76/1849, както и „Нова година“, бр. 81/1850, разбира се и други стихотворения, които доказват богатия духовен свят, който носи Никола Икономов. Той впечатлява с културата и педагогическия си похват да изнамира даровити деца. Така по желание на съдбата се срещат два таланта — единият, който търси своята творческа пътека, а другият дирещ упование и подкрепа в първите си литературни изяви. Тази именно творческа нишка събира по-късно двамата в семейство, което се превръща в гнездо на взаимно творческо вдъхновение. Под грижите на Никола Икономов Станка-Николица изучава сръбския език, който й помага в по-нататъшната й преводаческа работа.

В „Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца“ тя съобщава: „Аз съм приготвила йоще две книжки за печатане, особено за жените — «Многострадална Геновева» (съчинена и на «проза» и на «позорище») и «Касия царица» (подбор и предоб.) първата от шест печатни табаци, а втората от дванадесет и то с дребни словца“.

През 1932 година „Вестник на жената“ публикува статията на бъдещия професор, а по-късно и академик Петър Динеков под заглавие: „Станка Николица, една забравена българка“, в която прави анализ на творческия й път. Както пише авторът на статията, Станка Николица, „не е превеждала книгата, а я побългарявала“.

Подбудите за този подход в превода са вероятно от желанието на преводачката текстът да бъде разбираем за българската жена, което прави книжката още по очаквана и търсена от читателите й.

Интерес представлява и послесловът, чрез който Станка Николица Спасо-Еленина изразява своята загриженост за условията, при които живее и работи българката в сравнение с тези на мъжа. Освен че се е подписвала с имената на съпруга и на родителите си, тя се именувала и като „желателка на женското просвещение“.

„Мъжете, пише тя, не са толкова за съжаление. Каквото не намерят в отечеството си, дирят го и го намират в чужбина: Ами ний клети жени, като нямами средства да странстваме, какво да правим. Нямаме съставни книги, за да се научим в училището на основното, нямаме и време доволно да преведем от него, нямаме както учебни, тъй и вънкашни за прочитане книги, щото което научим за малкото временце в училището и него забравяме… Прочее, питам какво трябва да правим?“

Тя съветва тогавашната българка да не се оставя на течението на времето, а „да уловим перото, и сяка според силите си да гледа да изработи нещо свое за своите дружки. Ето аз според силата си изработих тас книжка и ви я препоръчвам“. Българката, според нея трябва да търси начин за промяна на своя начин на живот, за да го направи по интересен не само за самата себе си, но и за другите. В тази връзка, посочвайки преводната си книжка, добавя: „Видите в нея с какви духове жени имало на света, каквито мигър сега няма?“

По-късно, когато започват да се създават първите девически училища дългогодишният учител Илия Блъсков, автор на „Изгубена Станка“ и „Злочеста Кръстинка“, си спомня: „Из много училища, дето имаше ученички, книжката «Две приказки…» се въвежда като спомагало за свободен и разбран прочит…“ Някои представители на литературните среди поддържат мнение, че Станка Николица-Спасо-Еленина е първата българска поетеса, поради факта, че е публикувала четиристишието излязло в края на преводната й книга. Други пък недвусмислено приемат за първа българска поетеса Елена Мутева, написала стихотворенията „Бог“ и „Басня“. В „Бог“ авторката изразява възторга си от Твореца на природата. То е написано под влияние на одата на Гр. Р. Державин, второто също под въздействието на басните на руския поет Крилов. Това е обяснимо, тъй като е била твърде млада, за да има в достатъчна степен избистрено чувство на усещане към заобикалящата я действителност. Независимо от това, тя показва радостта си към Онзи, който е създал небето, и земята и пред когото тя се прекланя не само тялом, но и влага в това духовен смисъл.

Тук препечатвам стихотворенията на Елена Мутева, тъй като за днешния читател те са трудно достъпни. В тях може да се види поетическото умение на една жена, развивала се в несравнимо по-благоприятна културна среда, отколкото Рада Казалийска, но все пак непостигнала много по-големи успехи като поетеса от нея.

Бог

О Боже, Боже!

Великий Боже!

Кой Тебе може

Да те постиже!

Кои не са слепели,

Кога се смело щели

Да видят Твой-ят лик!

Кои не са немели,

Кога те биха щели

Съ нечистий си язик

Да хулят Тебе, Творче,

О Боже ти Великий?

Великий нашь Боже!

Велика твоя-та е слава,

Голяма Твоя-та Дръжява!

Да видя тебе аз не смея,

Предъ твой-то име аз немея,

Предъ Твойте-ти очи аз бледнея!

Предъ Твойте Слова аз слепея!

И тая планина висока,

Коя-то виждамъ пред очи-ти,

И тамъ една ръка широка,

Коя-то пада от горе-ти —

Не са ли те творения твои,

И тия страшни-ти планини,

Не си ли ги направил съ Слово Ти,

За да познаемъ твой-ти доброти?

И тая хубава природа,

Що е плъна с красоти,

Въ коя-то царствова свобода,

Не си ли направилъ Ти?

Не видя ли азъ в нея твой-тъ ликъ,

Не видя могущество-то ти,

О Боже! Боже, какъ си Ти велик!

Какъ се велики твой-ти доброти!

Ако почена да се моля,

То да са моля азъ забравям!

На Твоя-тя Сила, красота,

Азъ Твой-то имя прославлявамъ,

Прославлявамъ Твой-та доброта.

Стихотворението й се отличава с песенна мелодичност и със завладяващ романтичен изказ. То е подчертано възторжена възхвала към Твореца на природата: „О Боже! Боже, как си Ти велик!“ В същото време показва и самочуствието на жената-поетеса, която има своето право да възвеличи Онзи, който е създал живота в природата, когото с думи на прехлас тя прославя „могущество-то“ на Единствения Бог.

Второто й стихотворение „Басня“ е написано под влияние на Криловите сатирични стихотворения. Все още не преживяла загубата както на родителите си, тъй и на двете си сестри, починали от туберкулоза за много кратък период от време, младата жена търси упование не само в редовните литературни сбирки, които се провеждат в техния дом, но и навярно в не толкова отежняващи и затормозяващи мисълта литературни произведения. Явно това е бил период, през който тя духовно си е почивала. Дори и написани под въздействие на други творби, стихотворенията й са израз на нейния душен мир.

Басня

Веднъжъ магаре-то облече ся

В асланска кожя: и повлече ся

Да плаши человеци-ти въ поле-то.

Сега съмъ азъ високъ и преголямъ,

Сега съмъ азъ същий като асланъ!

Така говореше си магаре-то

И пусти ся да тича по поле-то.

Следъ малко види наший-тъ асланъ

Овци пасатъ, при тяхъ единъ чобанъ,

На друго място тамъ седи чобанска

Челядъ отъ синове и дъщери.

Като видяха кожя-та асланска,

Поченаха да бягатъ на едно,

Само чобанъ-тъ нашь не ще да бяга!

Пред него светятъ въ аршинъ уши,

И той позна асланъ-тъ по уши-ти,

Дръпна тоги-зи той едно дрьво,

Почена да го чеши по плещи-ти;

Магаре-то безъ кожя ся истяга

И на земя-та безъ животъ си ляга.

След превода на Доситей Обрадовата „Две приказки за славните жени и за Аза человекамразеца“ от Станка Николица, Елена Мутева се явява втората преводачка от чужд език в преводната ни литература. Докато първата превежда от сръбски език, втората се заема с романа на руския писател Александър Велтман „Райна българска царкиня“ (1852). Заедно с това тя превежда и сборник от арабски „Приказки за читиридесетте везири и царицата“. По-късно той е издаден в Париж на френски и турски език.

Не бива да отминаваме и факта, че Елена Мутева проявява интерес и към българския фолклор. Тя събира народни песни, които вероятно е смятала да издаде.

Двете стихотворения на Елена Мутева, както и преводите й са отпечатани четири години след смъртта й в сп. „Български книжици“, гл. I, ч. II, с. 29–301/1858 година, издавано в Цариград и редактирано от брат й Димитър Мутев (1818–1864). Той е един от тримата й братя, който завършва Физико-математическия отдел на Ришльовския лицей, а по-късно по съветите на проф. Х. Браун кандидатства във Философския факултет на Бонския университет, след което защитава дисертация през 1842 г. на тема философия и става „Доктор по философия и магистър на свободните изкуства“, която по времето на възраждането е втората след тази на д-р Петър Берон и д-р Никола Пиколо.

Елена Мутева е родена в подбалканското градче Калофер. До началото на 30-те години живее в Пловдив, след което семейството й се преселва в Одеса. През 1844 година професор Виктор Иванович Григорович тръгва от Москва да пътува из Европейска Турция. В Одеса, освен с други българи той се запознава и с Елена Мутева. В дневника си отбелязва: „20 юлий… Среща с първата българка. Тази среща ме възнагради за всички неудобства. Миловидната, доста разговорлива, но остава още да се желае… това беше девицата Елена Мутева… Привързана към отечеството си… Тази среща трябва да бъде паметна“.

Докато Станка Николица изучава сръбския език под педагогическите напъствия на Никола Икономов, за да преведе или по-скоро да побългари „Две приказки…“ на сръбския писател Доситей Обрадович, през това време Елена Мутева едва петнадесетгодишна води разговор с руския професор, на когото успява да докаже различията между сръбския и българския език, поради което те не могат да бъдат слети в едно.

Огромно влияние за формирането на Елена Мутева като творческа личност изиграва Одеса-градът на българското емигранско общество, в който родители и попечители изпращат надеждни млади българи да се учат. По онова време за всеки родител, който има възможност да изпрати детото си в Русия да се учи, е въпрос на престиж, особено „известна на цяла Европа с образованието на жените“. Като потвърждение на това, нека да посочим имената на Юлия Лермонтова, завършила химия в Берлинския университет при проф. Хофман, първата жена учен, доктор по химия, дъщеря на семейство Лермонтови, където в продължение на девет години е живяла българката Екатерина Каравелова, учейки в IV-та Московска девическа гимназия. Друга жена не по-малко известна, е София Ковалевска, първата в света жена професор в Петербург и Стокхолмски университет, член кореспондент на Академията на науките на Русия.

Именно в Русия се оформя едно общество от приятели, които се занимават с литература и наука. Между тях са: Сава Филаретов, Иван Богоров, Найден Геров, Христо Даскалов, Натанаил Охридски, Добри Читулов, Стефан Стамболов, братята Димитър, Христо и Николай Мутеви, както и Елена, тяхната сестра.

Така постепенно у Елена Мутева се заражда желание да пише. За съжеление съдбата не й дава време и възможност да притвори в литературни произведения онова, на което животът я научи. Тя умира само на двадесет и девет години. Преждевременната й смърт не пощади нея, а нас поколенията навярно ощети…

На опелото й извършено в руската „Петропавловската църква“ присъстват голяма част български емигранти. От рода Мутеви тя динствена нарушава традицията на починалите си близки-майка, баща, две сестри и чичо, пожелавайки да не бъде извършено опелото й в гръцката църква „Светая Троица“.

Преживе и Рада Казалийска и Елена Мутева нямат публикувани стихотворения. Причината идва от факта, че Рада Казалийска е творила при съвсем различни условия от тези на посестримите си Станка Николица и Елена Мутева. И в тежките времена на робството нейна подкрепа е желанието да види българския народ свободен. Тя вярва, че с премахване на духовните окови по-лесно ще бъдат премахнати и физическите. Отдалечена по стечение на съдбоносните обстоятелства от големите културни центрове, както и това, че е нямала възможност да се среща с изтъкнати възрожденци, които биха оценили творчеството й (родена в Родопа планина), Рада Казалийска остава вярна до края на живота си на планината и на хората, сред които е живяла.

Въпреки това и навярно поради тези обстоятелства Рада Казалийска показа, че може да създава история. Стихотворенията й са актуални. Тя пише това, което чувства, пише за това, което я тревожи и от което я боли. Българската литературна история от онова време няма жена поетеса, която така дълбоко да е вникнала в проблемите на народа си. Пословичната скромност на изключителната родопчанка е типична само на един извисен дух, който мисли единствено и само за своя роден край и своята родина. И тъй като знаем, че тази скромност, тази привързаност е възпитана в семейната среда, в която е отрасла, днес ние пожелахме да я представим чрез творчеството й на широката читателска аудитория. Защото тя изцяло принадлежи на един измъчен народ, който през годините на робството се е държал гордо, и с достойнство е защитавал и почитал всичко българско.

Трудно е да се каже, че сме успяли да обхванем цялостното творчество на всяка от трите първи, тъй като архивите за тяхното наследство не са така богати, за да можем напълно да бъдем удовлетворени, но определено можем да кажем, че ако Станка Николица и Елена Мутева са по-първи в преводната си дейност, Рада Казалийска е първа със стихотворението „На баща ми“ (1852) написано с акростих, което иде да покаже, че е дошло време литературните критици да обърнат поглед към една от най-красивата част на родината ни — Родопа планина, за да усетят духа на една жена, дала младостта си на нейните жители. За нея те са цялото й богатство. Затова без да пренебрегваме творческия път и на Станка Николица, и на Елена Мутева можем спокойно да кажем, че Рада Казалийска е първата новобългарска поетеса. И днес ние сме задължени да й отдадем заслужено внимание. Да й отдадем нашата признателност, за всичко онова, което е сторила не само като учителка в онези тежки времена на робството, но и като поетеса, защото задачата, която си е поставила е — да събужда народното самосъзнание за запазване на вяра и народност.

В статията си „Поетесата, която изпреварва Елена Мутева: Първата родопска учителка Рада Казалийска е и първата новобългарска поетеса“, поетесата Валентина Радинска пише: „… когато през 1852 година 31 годишната учителка от Горно Райково Рада, покрусена от смъртта на баща си, написва стихотворението «На баща ми», тя едва ли предполага, че това ще е първото възрожденско стихотворение“. И продължава по нататък: „Досега се смяташе, че мястото на първата българска поетеса се пада на Елена Мутева, живяла в Одеса и оставила след ранната си смърт, през април 1854 година няколко стихотворения написани на доста утежнен от русизми език и трудни за четене…“.

Искаме или не — да признаем Рада Казалийска за първа новобългарска поетеса, то изследванията на литератори и историци — представители на родопската интелегенция налагат мнението, че тя е първата и ние, потомците на тази велика българка, трябва да признаем този факт.

След всичко казано дотук, възниква риторичния въпрос. Съзнавала ли е Рада Казалийска, че е поетеса? Мисля, че отговорът трябва да е само еднозначен, защото дълбоко е разбирала тежкото положение на народа си. Защото е носила наслоена от родствените поколения чувство за справедливост, с което несъмнено е бил закърмен и баща й.

Възпитана в патриархалната среда на българското семейство тя проявява творчески усет, който по-късно се разгръща и тя започва да пише.

Според известния родопски публицист Христо Гиневски, Рада Казалийска е в „огърлицата на възрожденската интелигенция“. И това несъмнено е така. Защото героизъм е да отдадеш живота си за свободата на народа си, но също така е героизъм да работиш тихо и упорито за просвещението на същия този народ, за да може да прогледне в мрака на робството и някъде далече в мислите си да прозре нуждата от духовна свобода.

Ето на тази мисия се посвещава Рада Казалийска и за радост на населението, живеещо не само в Родопите, успява. Тя е една от българките, която не пожали себе си и своите близки за просвещението и свободата на българския народ.