Мария Антонова
Рада Казалийска (7) (Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса)

В затвора

За българското население турското робство е един от най-тежките и продължителни периоди. Налагането на исляма изправя брат срещу брата, син срещу баща, род срещу род. Нека не забравяме, че там откъдето минела турската войска из основи били унищожавани най-напред християнските храмове или превръщани в джамии. Онези българи, които не приемали чуждата вяра, бивали начаса изклани, а домовете им опожарявани.

От друга страна Цариградската патриаршия всячески се стремяла да наложи гръцкия език сред населението в Родопите. Така политическо и духовно робство се сливали и унищожавали националната ни идентичност.

На 11 юни 1901 г. в дома на Рада Казалийска и поп Пантелеймон турците извършват обиск за търсене на оръжие. Техният съгражданин Димитраки Пангалов, съсед, донася в конака, че синът на Рада Казалийска се занимава с бунтарска дейност. Снаха й Василка е разпитана от юнбашията, след което я подлагат на нечовешки мъчения. Връзват я за две греди, „биеха я…“. Въпреки тежкия разпит, тя не издава никого. Прекратили мъченията над жената, едва когато дошъл баща й Георги Кисьовски, който от 1871–1899 г. в продължение на двадесет и осем години бил кмет на с. Райково.

Едно от преданията разказва, че Георги Николица Кисьовски — Болярина е потомък на болярина царедворец Николица Арчар, загинал с мнозинството свои съзаклятници при защитата на старата българска столица Търновград от турците. А внукът му Гьоргица Арчар заедно с още други търновци бил изселен в родопското село Райково, което било известно с двете си махали Горно и Долно Райково, разположено по двата бряга на р. Черна.

Георги Николица се отличавал с необикновена дипломатичност, особено когато ставало въпрос за защита и подкрепа на българите. При едно от поредните събирания на данъци, турците решили да убият поборника Петър Ризев, четник от четата на Петко войвода, който не искал да се подчинява на законите на турската империя. И за да предотврати поредното безсмислено убийство, кметът поел за своя сметка задълженията му.

Бил висок, снажен, мургав с широко и умно чело, което издавало благородния му произход. Проницателните му тъмно кафяви очи излъчвали повелителност. Особено характерна във външния вид била окачената на врата му огърлица с елипсовидна форма, на която висели два реда жълтици с герб — символизиращ двуглав орел. В съзнанието на родопчани останал като човек — символ на свободата и надеждата.

Решенията на Берлинския конгрес жестоко разпокъсват България. Земите на Македония, Беломорска Тракия и голяма част от Одринска Тракия са върнати на Османската империя. А Южна България под наименованието Източна Румелия остава под политическа и военна власт на султана, макар че се ползва с политическа автономия. Местното население не може да преглътне този горчив хап и започва активна дейност по създаването на революционни комитети за въоръжена борба с цел присъединяване към майка България.

Възпитан в любов към народ и родина, участие във вътрешната революционна съпротива взема и синът на Рада Казалийска Христо. След завършване на педагогическото си образование в Белград синът й без да иска съгласието на родителите си постъпва на работа като учител в софийска гимназия. Научавайки това, Рада Казалийска казва на сина си: „Софиянци ще намерят кой да учи децата им, а райковци — не. Аз те учех да ме заместиш и продължиш делото ми срещу гръцкото влияние в този край“. На категоричните думи на своята майка той не може да се противопостави и се връща в Родопите. Става учител в с. Левочево, където създава и отговаря за тайните революционни организации в района с. Еникьой Габровско-Ксантийско до с. Левочево. Под негово ръководство в селата са създадени групи, чиято задача е да подготвят населението при евентуално предателство или за пряко участие във въстанието. След като разбира, че турците са по следите им, с още шестнадесет души успява да премине границата при вр. Рожен и остава в Станимака.

В Райково започват претърсвания на домовете, чиито стопани с поведението си са будели съмнение и недоверие към турската власт. В дома на Рада Казалийска и поп Пантелеймон нахлува турска войска, която освен че подлага на мъчения съпругата на Христо, намира и около двадесет пушки, както и много ценна литература, между която и преписи от „Исторически бележник“. За съжаление турците отнасят в Смолян всичко, което намират и го изгарят в двора на конака. По-късно отново с нейна помощ Христо записва спомените й.

Предателство поставя пред нови изпитания голяма част от населението на Смолянско. Турската войска извършва множество арести. Над триста души са откарани в Одринския затвор, между които Рада Казалийска и съпругът й. Там, мъжете са подлагани на средновековни мъчения. Когато Христо търси съдействие от руския консул граф Н. Игнатиев за освобождаване на двамата си възрастни родители, поп Пантелеймон е намерен с потопени крака в ледено студена вода. Предстояват в затвора в продължение на една година.

След освобождаването им той се разболява и умира през лятото на 1905 година. Погребан е зад абсидата на олтара на църквата „Св. Неделя“ в Райково. Рада Казалийска остава сама. Нейното присъствие смущава турската власт. Притеснени от това, че тя е една от най-уважаваните личности в Райково, турците решават да я изпратят отвъд границата — в Станимака при сина й Христо.

На 19 август 1903 г. избухва Илинденско-Преображенското въстание. Разорената турска армия не може да понесе поредното недоволство от страна на вчерашния роб, поради което то е жестоко потушено. Опожарени са двеста села, без домове остават седемдесет хиляди души, а тридесет хиляди поемат пътя на емигранството. По време на въстанието загиват над пет хиляди българи.

Жестокостта, с която е смазано въстанието, намира широк отзвук в международната преса. Френският в. „Ла Депеш“ пише: „Българите знаят да побеждават, знаят да умират“. Постоянният журналист на в. „Таймс“ Джеймс Баучер също изказва възмущението си, изпращайки информация за многовековния поробител и апелира към свободолюбивата световна общественост да се застъпи за измъченото българско население.

По този повод Балканският комитет за защита на пострадалото населението от Македония организира през м. март 1904 г. в Лондон митинг. На него присъстват представители от всички държави на полуострова. Делегати на митинга са видни общественици, журналисти, депутати, държавници, както и представители на духовенството. От речите им проличава осъдително отношение към жестокостите проявени от турската войска над мирните жители на Балканите. Ораторите настояват „за една по-сериозна и по-успешна европейска намеса“ за по-бързото решаване проблемите на поробеното население. От българска страна като член на Българската секция към Международната женска лига за мир и свобода (МЖЛМС) на митинга говори изтъкнатата общественичка Екатерина Каравелова, която описва тежкото положение на македоно-одринските бежанци и посочва нуждата от материална помощ за тези хора. Накрая участниците в митинга вземат решения, в които осъждат по категоричен начин турските зверства. Въпреки това обаче българите от Родопите продължават да живееят далеч от майка България в продължение на още тридесет и четири години.

В началото на второто десетилетие на ХХ в. правителството предприема въоръжена офанзива за освобождението на населението и присъединяването на Родопите към България. През 1912 г. то сключва договор със Сърбия, Гърция и Черна гора за съвместни действия срещу Турция. На 5 октомври 1912 г. с манифест войната е обявена. Начело на 21 пехотен среднородопски полк застава полковник Владимир Серафимов. След продължителен и тежък бой на вр. Кавгаджик населението на Родопите най-сетне получава така жадуваната свобода. Днес в центъра на областния град Смолян е издигнат паметник на легендарния герой от Балканската война, а родното му село Аламидере носи името полк. Серафимово. Признателните потомци не забравят героя от Балканската война, дал живота си за свободата на своя роден край.