Лий Чайлд
Нищо за губене (8)

8

Ричър проследи как универсалният магазин, бензиностанцията, изоставената автокъща и празният парцел се изнизват покрай колата, после полицаят ускори до сто километра в час. Гумите ръмжаха по неравния път, а от чакъла изхвърчаваха камъчета, които се удряха в шасито на колата и отскачаха встрани. Двайсет минути по-късно колата намали скоростта, понесе се по инерция и накрая съвсем спря. Полицаят отвори вратата, слезе на пътя, отпусна ръка на ръкохватката на пистолета си и отвори вратата на Ричър.

— Навън — нареди той.

Ричър се измъкна навън и усети неравното шосе на Диспеър под краката си.

Полицаят посочи с палец на изток, където беше по-тъмно.

— Натам — каза той. Ричър не помръдна.

Полицаят извади пистолета си. Беше деветмилиметров глок — ръбесто оръжие, което мътно проблясваше в полумрака. Нямаше предпазител. Само едно лостче на спусъка, което полицаят вече беше освободил с месестия си показалец.

— Моля те — каза той. — Само ми дай повод да го направя.

Ричър пристъпи три крачки напред. Видя луната, която изгряваше над далечния хоризонт. Видя къде свършва неравният чакъл на шосето от Диспеър и къде започва гладкият асфалт на Хоуп. Видя и процепа между двете, изпълнен с черна смола. Колата беше спряна така, че решетката й се падаше точно над процепа. Ставата. Границата. Тънката линия. Ричър сви рамене и я прекрачи. Една дълга крачка, която го върна в Хоуп.

— Не идвай повече — обади се полицаят.

Ричър не отговори. Не се обърна. Просто стоеше, гледаше на изток и слушаше шумовете от патрулката, която даде на заден, обърна и изхрущя по чакъла. Когато шумът от двигателя заглъхна в далечината, Ричър отново сви рамене и пое напред.

Беше изминал по-малко от двайсет метра, когато забеляза фаровете, които се приближаваха срещу него откъм Хоуп. Светлините бяха широко разположени, подскачаха високо и се спускаха ниско. Значи голяма кола, която се движеше бързо. Идваше право към него през сгъстяващия се мрак и когато се приближи на сто метра, Ричър видя, че е полицейска. Отново форд краун Виктория, боядисана в черно и бяло според полицейските разпоредби, с ролбари, допълнителни фарове и антена. Колата спря пред него и встрани от предното стъкло светна прожектор, който рязко се обърна и два пъти се плъзна по него, от глава до пети, преди да спре на лицето му и да го заслепи. После прожекторът угасна и колата запълзя напред. Гумите й просъскаха по гладкия асфалт и накрая тя спря така, че вратата на шофьора се падна точно до него. На нея имаше нарисуван златен щит с надпис „Полицейско управление на Хоуп“. Прозорецът се плъзна надолу, една ръка се протегна и в колата светна лампа. Ричър видя, че зад волана седи полицайка — късата й руса коса беше осветена отзад от слабата жълта светлина на тавана на колата.

— Да те закарам ли? — попита тя.

— Ще стигна пеш — отвърна Ричър.

— До града са осем километра.

— Дойдох пеш. Значи мога да се върна пеш.

— С кола е по-лесно.

— Няма проблеми.

Жената помълча малко. Ричър се заслуша в двигателя на форда. Търпеливо работеше на празен ход. Въртяха се ремъци, а ауспухът тихо потракваше, докато се охлаждаше. Ричър продължи. Направи три крачки, преди да чуе как се включва задната скорост и колата отново потегли край него, на заден ход. Прозорецът все още беше отворен. Жената се обади:

— Ей, Зенон! Почини си малко.

Ричър спря.

— Знаеш кой е Зенон?

Колата също спря.

— Зенон от Китион. Създателят на стоицизма — отвърна жената. — Предлагам ти да не се мъчиш толкова.

— Стоиците трябва да се мъчат. Да бъдеш стоик означава да приемаш съдбата си без въпроси и съмнения. Зенон го е казал.

— Твоята съдба е да се върнеш в Хоуп. Според мен на Зенон не му пука дали ще го направиш пеш или с кола.

— Ти каква си всъщност? Философ, полицай или шофьор на такси?

— От полицейското управление в Диспеър ни се обаждат, когато изхвърлят някого на границата. Като жест на добра воля.

— Често ли се случва?

— По-често, отколкото си мислиш.

— И вие идвате и ни прибирате?

— „Да пазим и да служим“. Така пише на герба.

Ричър сведе поглед към герба на вратата. По средата пишеше „Полицейско управление на Хоуп“, но отгоре имаше още един надпис — „Да пазим“, а отдолу трети — „и да служим“.

— Ясно — каза той.

— Качвай се тогава.

— А защо ви се обаждат?

— Качи се и ще ти кажа.

— Значи няма да ме пуснеш да ходя пеш?

— До града са осем километра. Ти вече си кисел, а докато стигнеш дотам, съвсем ще се ядосаш. Повярвай ми. Виждали сме много като теб. За всички ни е по-добре, ако се возиш.

— Аз съм различен от повечето хора. Ходенето ме успокоява.

— Няма да те моля, Ричър — каза жената.

— Знаеш как се казвам?

— От полицейското управление в Диспеър ми казаха.

Пак като жест на добра воля.

— И като предупреждение?

— Може би. Точно в момента се опитвам да разбера дали да го приемам на сериозно.

Ричър отново сви рамене и се протегна към дръжката на задната врата.

— Качи се отпред, идиот такъв — каза жената. — Сега ти помагам, не те арестувам.

Ричър заобиколи колата и отвори вратата до шофьора. До седалката имаше конзола за радиостанция и лаптоп на стойка, но самата тя беше празна. Нямаше шапка. Той се натъпка в колата. Нямаше много място за краката заради пластмасовата стена отзад. Миришеше на машинно масло, кафе, парфюм и нагорещена електроника. На екрана на лаптопа имаше GPS карта. Виждаше се малка мигаща стрелка, която сочеше към далечния край на едно розово петно с надпис „Юрисдикция на град Хоуп“. Петното беше почти квадратно. Територията на града очевидно беше определена набързо и формално, точно като на самия щат Колорадо. До нея беше територията на град Диспеър, оцветена в светловиолетово. Тя не беше правоъгълна. Беше по-скоро с формата на тъп клин. Източната й граница вървеше точно по западната граница на Хоуп, но след това се простираше по-широко — като триъгълник с отрязан връх. Западната й граница беше два пъти по-дълга от източната, а отвъд нея се виждаше сива пустота. Ричър предположи, че е независима територия. От междущатските магистрали 1–70 и 1–25 се откъсваха шосета, които пресичаха независимата територия и закачаха северозападния ъгъл на територията на Диспеър.

Полицайката затвори прозореца, обърна се да погледне през рамо и направи обратен завой.

Беше слабичка и носеше светлокафява униформа. Изглеждаше по-ниска от метър и седемдесет, по-слаба от петдесет и пет килограма и по-млада от трийсет и пет години. Не носеше бижута, нито брачна халка. На яката й беше закачена радиостанция моторола, а отляво на гърдите й имаше златна полицейска значка. Според значката се казваше Вон. Отново според значката, беше доста добро ченге. Очевидно беше спечелила голям брой награди и похвали. Изглеждаше добре, но беше различна от обикновените жени. Беше виждала неща, за които те не подозираха. Това беше очевидно. Ричър познаваше такива жени. Беше служил с много от тях, докато беше военен полицай.

— Защо ме изгониха от Диспеър? — попита той.

Жената на име Вон изключи светлината на тавана. Сега лицето й се осветяваше единствено от червените лампички на таблото, розово-виолетовият блясък на екрана на GPS картата и сребърните отражения на фаровете от пътя.

— Погледни се само — отвърна тя.

— Какво да гледам?

— Какво виждаш?

— Обикновен човек.

— Обикновен човек с вид на работник, с работни дрехи, в добра форма, силен, здрав и гладен.

— Е, и?

— Докъде успя да стигнеш?

— Видях бензиностанцията и ресторанта. И градския съд.

— Значи не си видял всичко — каза Вон.

Караше бавно, някъде с петдесет километра в час, все едно имаше още много неща, които да му каже, преди да пристигнат. Едната й ръка беше на волана, с лакът, подпрян на вратата. Другата й ръка беше отпусната в скута. С тази скорост щяха да пристигнат след десет минути.

Ричър се запита какво толкова имаше да му каже, че нямаше да й стигнат по-малко от десет минути.

— По-скоро съм обикновен човек с вид на войник обади се той.

— Войник?

— Служих в армията. Военна полиция.

— Кога?

— Преди десет години.

— А сега работиш ли?

— Не.

— Е, значи всичко е ясно.

— Кое е ясно?

— Представляваш заплаха.

— Как така?

— На запад от центъра на Диспеър се намира най-големият комбинат за преработка на метали в щата Колорадо.

— Да, видях пушека.

— Това е единственото предприятие в икономиката на Диспеър. Комбинатът е всичко.

— Значи компанията държи града — каза Ричър.

Вон кимна на волана.

— Собственикът на комбината притежава всяка една тухла от всяка една сграда. Половината от населението на града работи за него, на пълен работен ден. Другата половина също работи за него, на час — когато и ако има нужда от тях. Хората, които работят на пълен работен ден, са доволни. Хората, които работят на час, се чувстват несигурни. И не обичат външна конкуренция. Не обичат хора, които се появяват отникъде, търсят си работа за малко и са готови да работят за още по-малко пари.

— Аз изобщо не си търсех работа.

— Каза ли им го?

— Те не ме попитаха.

— И бездруго нямаше да ти повярват. Тези градове са странни. Хората се променят, когато всяка сутрин трябва да чакат пред оградата на комбината, за да видят дали ще ги повикат. Живеят като в някакво феодално имение. Парите, които собственикът им плаща като надници, веднага се връщат обратно при него — под формата на наеми. Както и ипотеки. Защото той държи и банката. Дори в неделя не ги оставя на мира. Има само една църква и той проповядва в нея. Ако искаш да работиш, трябва да се отбиваш в църквата поне от време на време.

— Така не е честно — обади се Ричър.

— Той обича да дава нареждания. Прави всичко, за да задържи властта си.

— Защо хората не се изнесат?

— Някои са го направили. Който не го е направил досега, никога няма да го направи.

— А този тип не иска ли да идват нови хора, които да работят за по-малко пари?

— Той предпочита стабилната икономика. Предпочита за него да работят хора, които притежава, а не непознати. И без това няма никакво значение колко им плаща. Защото всичко се връща веднага под формата на наеми и печалба от неговите магазини.

— Тогава защо онези хора се притесниха?

— Хората винаги се притесняват. Просто в такива градове всички се държат странно.

— И градският съдия подкрепя официалната линия?

— Няма как иначе. За неговото място се провеждат избори. И наредбата против скитничеството наистина съществува. Повечето градове имат такава. В Хоуп със сигурност имаме. Ако някой се оплаче, наредбата веднага влиза в сила.

— Да, но в Хоуп никой не се оплака. Вчера пренощувах при вас.

— Нашият град не е собственост на компанията.

Вон намали скоростта. В далечината се виждаше първата застроена пресечка на Хоуп. Ричър разпозна мястото. Имаше железария, която не беше част от голяма верига. Сутринта беше видял един старец, който подреждаше на тротоара сгъваеми стълби и ръчни колички. Сега магазинът беше затворен и тъмен.

— Колко е голямо полицейското управление в Хоуп — попита Ричър.

— Аз, още двама полицаи и началникът.

— Имате ли упълномощени помощници от цивилното население?

— Да, четирима. Но не ги използваме често. Най-вече за контрол на движението, когато има ремонт на пътя. Защо питаш?

— Въоръжени ли са?

— Не. В щата Колорадо упълномощените цивилни не носят оръжие. Защо?

— А колко упълномощени помощници има към полицейското управление на Диспеър?

— Мисля, че също са четирима.

— Аз се запознах с тях — каза Ричър.

— Е, и?

— Да предположим, че се появи някакъв непознат, който се скара с един от вашите помощници и му счупи челюстта. Какво ще направи полицейското управление на Хоуп?

— Ще тикнем въпросния непознат в затвора по най-бързия начин.

— Защо?

— Знаеш защо. Нулева толерантност към хора, които нападат цивилни служители, плюс задължение да се грижим за своите, плюс въпрос на гордост и самоуважение.

— Ами ако става въпрос за самозащита?

— Ще трябва да избираме дали да повярваме на непознат цивилен или на нашия помощник.

— Добре.

— Сигурно във военната полиция е било същото.

— И още как, по дяволите.

— Тогава защо питаш?

Ричър не отговори направо. Вместо това каза:

— Всъщност не съм стоик. Зенон е проповядвал пасивно приемане на съдбата. Аз не съм такъв. Не съм особено пасивен. Приемам предизвикателствата лично.

— Е, и?

— Не обичам да ми казват къде мога да ходя и къде — не.

— Значи си инат?

— Не, но такива неща ме дразнят.

Вон намали и отби до бордюра. Изключи от скорост и се обърна към него.

— Искаш ли един съвет? — попита тя. — Забрави за станалото и си продължавай по пътя. Диспеър не си струва усилията.

Ричър не отговори.

— Иди някъде да вечеряш и да се наспиш — предложи Вон. — Сигурно си гладен.

Ричър кимна.

— Благодаря за возенето — каза той. — Беше ми приятно да се запознаем.

Той отвори вратата и стъпи на тротоара. Главната улица на Хоуп се казваше „Първа“. Вече знаеше, че на една пресечка оттам, на улица „Втора“, има закусвалня. Беше ял там. Ричър пое към закусвалнята и чу как полицейският форд на Вон се отдалечава от него. Чуваше тихото мъркане на двигателя и мекото съскане на гумите по асфалта. После зави зад ъгъла и спря да го чува.

Един час по-късно все още беше в закусвалнята. Беше вечерял супа, пържола, пържени картофи, боб, ябълков пай и сладолед. Сега пиеше кафе. Кафето беше по-хубаво, отколкото в ресторанта в Диспеър. И му го сервираха в чаша с цилиндрична форма. Чашата отново беше с прекалено дебел ръб, но беше много по-близо до идеалната форма.

Ричър продължаваше да мисли за Диспеър и да се пита защо им беше по-важно да го изхвърлят от града, отколкото да го оставят там и да го тикнат в затвора за това, че беше нанесъл побой на упълномощения помощник на полицейското управление.